РЕШЕНИЕ
№ 158
гр. Пловдив, 11.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на шестнадесети декември през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Александър В. Точевски
при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова
като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело №
20225330114128 по описа за 2022 година
Предявен е иск с правна квалификация по чл. 2 ал. 1 т. 3 от ЗОДОВ.
Ищецът Х. Н. П., ЕГН: **********, от ********************, чрез пълномощник
адв. Я. К., е предявил против Прокуратура на Република България, с адрес: гр. София, бул.
„Витоша“ № 2, искове за осъждане на ответника да му заплати сумата от 4 000 лева-
главница, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди в следствие на
поддържане на незаконно обвинение, по което е оправдан, ведно с лихва за забава върху
тази главница в размер на 1 056, 66 лева за периода 26.02.2020 г.- 03.10.2022 г., както и
сумата от 1 000 лева- главница, представляваща обезщетение за имуществени вреди,
изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение за защита по незаконното обвинение,
ведно с лихва за забава върху тази главница в размер на 226, 67 лева за периода 10.07.2020
г.- 03.10.2022 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от завеждане на
делото- 03.10.2022 г. до окончателно им изплащане.
В исковата молба е посочено, че по жалба от 13.01.2017 г. срещу ищеца била
образувана пр. пр. № 516/ 2017 г. на Районна прокуратура- Пловдив, а в последствие и ДП
№ 191/ 2017 г. по описа на Четвърто РУ при ОД на МВР- Пловдив, за лъжесвидетелстване,
като през м. октомври 2017 г. ищецът бил разпитан като свидетел, а на 26.02.2020 г. той бил
привлечен като обвиняем и му била наложена мярка „подписка“. В последствие бил внесен
и обвинителен акт, като по случая се образувало н. о. х. дело № 3340/ 2020 г. на ПРС, XVIII
нак. с-в, в рамките на което той два пъти се явил като подсъдим. С присъда от 12.02.2021 г.
1
бил признат за невинен, но срещу оправдателната присъда бил подаден протест, като по
образуваното В. н. о. х. дело № 1293/ 2022 г. на ПОС, V с-в, присъдата на районния съд била
потвърдена. За защита срещу незаконното обвинение ищецът ангажирал адвокат, на който
заплатил сумата от 1 000 лева хонорар. В хода на цялото наказателно производство ищецът
изпитвал страх и притеснения, особено засилени след привличането му като обвиняем. Той
бил пенсионер, семеен, почтен човек, възпитан в традиции, с чисто съдебно минало, който
досега не бил обект на разследване. Започнал да се дистанцира от близки и приятели,
чувствал се злепоставен пред обществото, избягвал комуникация, стараел се да е по- далеч
от семейството, станал мнителен и негативен, започнал да се съмнява в устоите на
правовата държава. Определя справедлив размер на обезщетението си от 4 000 лева.
Претендира и лихви за забава по отношение на неимуществените и имуществените вреди. В
този смисъл моли за осъждане на прокуратурата за причинените му вреди, ведно с лихвите и
разноските по делото. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа исковете.
Представя и писмена защита.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва иска,
като неоснователен и недоказан. Твърди се, че в тежест на ищеца било да докаже
твърдените от него вреди, причинната им връзка и размер. Не се установявало те да са пряк
и непосредствен резултат от повдигнатото обвинение. Взетата мярка за неотклонение не
била тежка, нито пък обвинението било за тежко престъпление. Размерът на вредите бил
прекомерно завишен и не съответствал на икономическия стандарт в страната, принципите
на справедливостта и установената съдебна практика. Производството по делото било
приключило в разумен срок. Прави се и възражение по чл. 5 от ЗОДОВ, защото
увреждането се дължало на изключителната вина на пострадалия и в този случай не се
дължало обезщетение. Оспорва се и претенцията за имуществени вреди, в която връзка
липсвали доказателства за направени разноски. Оспорва се и началният момент на лихвите
за забава. Моли за отхвърляне на исковете. В с.з. чрез процесуалния си представил поддържа
подадения отговор, като представя допълнително и писмена защита.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед
наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:
По делото е приложено ДП № 191/ 2017 г. по описа на Четвърто РУ при ОД на МВР-
Пловдив, пр. пр. № 516/ 2017 г. на Районна прокуратура- Пловдив, приключило с мнение на
разследващия полицай за предаване на обвиняемия на съд.
Приложени са и н. о. х. дело № 3340/ 2020 г. на ПРС, XVIII нак. с-в, приключило с
оправдателна присъда от 12.02.2021 г. както и В. н. о. х. дело № 1293/ 2021 г. на ПОС, V с-в,
с решение от 22.02.2022 г., потвърждаващо присъдата на ПРС.
Събрани са и гласни доказателства- чрез разпит на един свидетел, ангажиран от
ищеца (протокол от с.з. от 16.12.2022 г.). Св. Н. Х. П.- *** на ищеца, заявява, че случайно
разбрал за воденото срещу баща му наказателно дело от връчена му призовка. Той криел от
близките си за разследването и не искал да се знае за случая. Семейството им било много
порядъчно, нямали досег с органите на реда, било много притеснително за всички. Баща му
2
се дистанцирал от околните, изолирал се да живее на друго място, спрял да комуникира,
дори не дошъл на изписването на новородената си внучка от болницата. След оправдаването
вече се поуспокоил, но стресът за него бил голям, а изпитвал и срам.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира
следното:
Според нормата на чл. 2 ал. 1 т. 3 от ЗОДОВ Държавата отговаря за вреди, причинени
на граждани от органите на дознанието, следствието, прокуратурата и съда от незаконно
обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или, ако образуваното
наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от
лицето или, пък че извършеното деяние не е престъпление.
В настоящия случай е налице първата хипотеза от гореизложените, като от събраните
доказателства безспорно се установява, че срещу ищеца действително е било повдигнато
обвинение за престъпление по чл. 290 ал. 1 от НК, по което е бил оправдан на две
инстанции. При това положение наистина е осъществен фактическият състав на
отговорността на Държавата за дейността на правозащитните й органи, поради което следва
да бъде ангажирана отговорността й, в лицето на неин орган- Прокуратура на Република
България, като тази отговорност има обективен характер и се носи независимо дали са били
налице предпоставките за образуване на наказателно производство (законен повод и
достатъчно данни за извършено престъпление), дали процесуално- следствените действия са
били извършени в съответствие с изискванията на НПК и дали са налице виновно
причинени вреди от съответното длъжностно лице, действало от името на съответния
държавен орган.
За да бъде присъдено обезщетение по реда на ЗОДОВ обаче, е необходимо освен
осъществяване на предвидените в закона хипотези, да са налице и някои от елементите на
общата деликтна отговорност, а именно- претърпени вреди (имуществени или
неимуществени), както и пряка причинна връзка между тях и незаконосъобразните действия
на лица от съответните правозащитни органи. Принципно винаги едно висящо наказателно
производство води до негативни преживявания, свързани със стрес, притеснения и
неудобства за съответното обвинено лице, които са пряко свързани с повдигнатото спрямо
него обвинение. В този смисъл претенцията се явява основателна, като отделен е въпросът
за това до какъв размер същата следва да бъде уважена, за което вече е необходимо да се
анализират събраните по делото гласни и писмени доказателства.
По делото е разпитан един свидетел- *** на ищеца, който описва емоционалното му
състояние във връзка с обвинението- притеснение, безпокойство, стрес, изолация. Макар и
показанията му да се преценяват с оглед нормата на чл. 172 от ГПК, доколкото лицето се
явява заинтересовано в определена степен от изхода на спора, предвид родствената си
връзка с ищеца, те не могат да не се кредитират или пък изцяло да се изключат, защото
потвърждават изложеното в исковата молба за изживени негативни емоции, притеснения,
напрежение, срам и нежелание за контакти. За да е основателен и доказан искът за
3
неимуществени вреди обаче, е необходимо да се установи, че влошеното емоционално
състояние на ищеца е следствие именно на повдигнатото срещу него обвинение и то
единствено е мотивирало тези негативни последици, като основно свидетелските показания
са в тази насока.
Следва да се има предвид, че последиците от едно незаконно обвинение трябва да
бъдат преценени и от гледна точка на действията на ищеца и неговия свободен избор на
поведение, защото дори у същия да са възникнали проблеми в общуването (затвореност в
себе си и нежелание за контакти), за това отговорност не могат да носят органите на
прокуратурата, доколкото самото лице избира начина си на държание и общуване с
околните и в настоящия случай ищецът е решил сам е решил да се изолира от околните. За
това не за всичко настъпило в живота на ищеца след повдигане на обвинението може да се
търси отговорност от разследващите, тъй като причинната връзка се опосредява чрез
свободния му избор. В тази връзка изолацията и нарушеното спокойствие не могат да се
дължат само на незаконното обвинение, защото в основата им стои поведението на лицето,
което би могло да бъде повлияно от много и различни фактори извън обвинението. За
неимуществените вреди действително има значение начинът, по който предприетото
наказателно преследване се е отразило върху живота на лицето (семейство, приятели,
обществен отзвук), като според свидетеля не е имало каквото и да е негативно отношение от
страна на околните, защото никой не е разбрал за това, че лицето е обвиняем, тъй като той е
крил това обстоятелство дори и от семейството си. Няма как в случая да се говори за
накърнен авторитет или отдръпване на близки и познати от лицето само, защото той е бил
обвинен, тъй като този факт въобще не е станал публично достояние. Личните притеснения
на ищеца и изпитваните от него негативни емоции представляват единствено негови
субективни усещания, от които обаче не могат да се правят изводи за неблагоприятни
последици в емоционалната сфера в следствие на разследването. При това положение не
може всички лоши последици, настъпили с личността на ищеца и негативната промяна в
неговото ежедневие за съответния период от време, да се вменят във вина единствено на
ответника, без да е ясно точно кои от тях са били предизвикани от обвинението. Налице са
обичайни страдания, свързани със стрес и притеснения, които ищецът е преживял, но те не
са били нито толкова продължителни, нито пък с голям и силен интензитет, че да мотивират
присъждане на пълния размер на обезщетението.
Настоящият съдебен състав, приема, че образуването на всяко едно наказателно
производство е естествено да предизвика състояние на стрес, притеснения и тревожност, но
в процеса не се доказаха толкова силни отрицателни изживявания, явяващи се следствие от
действията на органите на прокуратурата, извън нормално обичайните психически
страдания при повдигане на обвинение за подобно престъпление. Изложеното обаче
обосновава единствено по- нисък размер на търсеното парично обезщетение, преценявано с
оглед критериите за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, но не и въобще изключване на
възможността за присъждане на такъв, доколкото искът принципно е основателен с оглед
формалните предпоставки за деликтната отговорност на Държавата.
4
Също така пряко относими към размера на обезщетението обстоятелства се явяват
продължителността на воденото наказателно производство, извършените процесуално-
следствени действия, както и наложените мерки за неотклонение. Ищецът е привлечен като
обвиняем на 26.02.2020 г., обвинителният акт е внесен в съда на 10.06.2020 г.,
оправдателната присъда на ПРС е от 12.02.2021 г., а на въззивната инстанция- 22.02.2022 г.
Ищецът е давал обяснения, предявявано му е разследването, била му е била наложената най-
леката мярка за неотклонение „подписка“, без по отношение на него не са прилагани
каквито и да е ограничения от страна на разследващите в свободното му придвижване.
Ищецът е имал качеството на обвиняем за около две години, което е разумен срок, като
продължителността на процеса (преминал през досъдебната фаза и две съдебни инстанции)
не се е дължала на неоснователното бездействие на служителите на ответника, а изцяло на
обективни причини, свързани със събиране на доказателства за разкриване на обективната
истина. Както вече се посочи, обвинението не е било повдигнато за тежко умишлено
престъпление, а и не се установява конкретният случай да е придобил какъвто и да е отзвук
(чрез публикации в пресата например), от който ищецът да е бил публично компрометиран
или дискредитиран.
Същевременно по делото не се доказа, че е налице съпричиняване на ищеца по
смисъла на чл. 5 от ЗОДОВ, защото не се установява поведение на пострадалия, което да е в
причинно- следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат от незаконосъобразните
действия на държавните органи, за да се освободят те от отговорност. От материалите по
досъдебното и съдебното производство не може да се направи извод за наличието на
виновно или противоправно поведение на обвиняемия, което да е в причинна връзка с
действията на прокуратурата или да е възпрепятствало хода на разследването (укриване от
властите, неявяване на разпити, отказ от даване на показания). Оттук следва, че не може да
се приеме, че по какъвто и да е начин той е допринесъл за настъпване на вредите, за да се
мотивира намаляване на обезщетението само на това основание.
Изложеното дотук обосновава тезата за това, че претендираният размер на
обезщетението за причинените на ищеца неимуществени вреди е прекомерно завишен,
защото не се установява лицето да е претърпяло значителни или изключително тежки
вредни последици, които да са извън обичайните за подобни случаи. Безспорно изпитаните
и следващите се емоционални страдания- негативни чувства от факта на обвинението,
преживените стрес, тревоги и притеснения, трябва да бъдат овъзмездени. Същото обаче
следва да бъде преценено според общоприетия критерий за справедливост, икономическите
условия на живот и на база анализа на събраните доказателства, както и при отчитане на
принципа, че обезщетението в подобни дела не може да бъде средство за неоснователно и
неправомерно обогатяване, съдът намира, че обезщетението за причинените на ищеца
неимуществени вреди следва да се определи на 2 000 лева, като искът до пълния предявен
размер от 4 000 лева следва да се отхвърли като неоснователен и недоказан. В случая обаче
началният момент на законната лихва следва да бъде присъден не от момента на повдигане
на обвинението, както е поискано, а от датата на влизане в сила на въззивното решение-
5
22.02.2022 г., защото до този момент не са доказани предпоставките за присъждане на
обезщетение, тъй като до окончателното приключване на делото с влязъл в сила акт, няма
хипотеза на незаконно обвинение.
Наред с претенцията за неимуществени вреди, се търси като отделна претенция и
обезщетение за забавено плащане върху присъдената главница. Лихвата за забава е
акцесорно вземане и тя се дължи при наличие на главен дълг, но в случая началният момент
отново не е датата на повдигане на обвинение на ищеца, а влизане в сила на оправдателната
присъда, по вече изложените по- горе съображения. Така претенцията за лихва се явява само
частично доказана- за по- малък размер и за по- кратък период, като тя следва да се уважи за
периода 22.02.2022 г.- 03.10.2022 г. и върху главница от 2 000 лева, като възлиза на сумата
от 124, 45 лева, изчислена от съда посредством електронен калкулатор, който може да се
ползва в случая на основание чл. 162 от ГПК.
Досежно втората претенция- за присъждане на имуществени вреди, изразяващи се в
заплащане на разходи за адвокатско възнаграждение за защита срещу незаконното
обвинение, следва да се отбележи, че тези разноски не могат да се търсят в рамките на
наказателното производство, по което са направени (аргумент от нормите на чл. 189 ал. 4 и
чл. 190 ал. 1 от НПК), поради което те са останали за сметка на оправдания подсъдим.
Доколкото обаче същите са в следствие именно на незаконното обвинение, срещу което се е
защитавал ищецът, ползвайки квалифицирана адвокатска помощ, няма пречка тези разноски
да бъдат присъдени в настоящия процес, защото са предизвикани от действията на
служители на ответника, като бъдат възложени в негова тежест, след като незаконното
обвинение е поддържано именно от прокуратурата. По н. о. х. дело № 3340/ 2020 г. на ПРС,
XVIII нак. с-в (лист 17) е наличен договор за правна защита и съдействие, според който е
упълномощен адвокат Н. Г. да защитава подсъдимия по делото, при договорено и платено в
брой възнаграждение от 1 000 лева. Оттук следва, че въпросната сума е била реално
направена за защита на лицето и тя е действително платена, поради което следва да се
присъди в негова полза.
Отново тук, наред с претенцията за тази главница от 1 000 лева, се търси като отделна
претенция и обезщетение за забавено плащане върху нея. Началният период на лихвата пак е
22.02.2022 г., а не датата на плащане на хонорара (пак по горните съображения), като искът
ще бъде частично уважен за периода 22.02.2022 г.- 03.10.2022 г. и възлиза на сумата от 62,
22 лева, изчислена от съда посредством електронен калкулатор, който може да се ползва в
случая на основание чл. 162 от ГПК.
С оглед изхода на делото, а именно- частичното уважаване на исковите претенции, на
ищеца се дължат разноски, предвид нормата на чл. 10 ал. 3 от ЗОДОВ, като същите изрично
се претендират, а за тях е представен и списък по чл. 80 от ГПК. Според нормата на чл. 2а т.
1 от Тарифата за държавните такси, по искове по ЗОДОВ се събира държавна такса в размер
на 10 лева, но тъй като в случая са предявени отделни искове за неимуществени и
имуществени вреди, както и за лихви, се дължи такса от общо 30 лева. Ищецът обаче е
внесъл сумата от 251, 33 лева, като за разликата над 30 лева тази такса е недължима и
6
подлежи на връщане на страната, но след поискване- писмена молба с посочена банкова
сметка с титуляр вносителят, за да бъде възстановена като надвнесена. Сумата за дължимата
държавна такса следва да се присъди изцяло. По отношение на разходите за адвокатско
възнаграждение, според представения по делото договор за правна защита и съдействие, на
пълномощника на страната е заплатено в брой адвокатско възнаграждение в размер на 1 450
лева, по отношение на което обаче още с отговора е направено възражение за прекомерност.
По смисъла на чл. 78 ал. 5 от ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е
прекомерно съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото, съдът по
искане на другата страна може да присъди и по- нисък размер на разноските, като по
смисъла на т. 3 от ТР № 6/ 2012 г. решаващият състав е свободен да намали
възнаграждението дори точно на предвидения в Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения минимум. В конкретния случай действително
делото не се отличава с фактическа или правна сложност, в хода на процеса не са настъпили
никакви усложнения, нито пък са събирани допълнителни доказателства извън
първоначално поисканите, а и по този род дела вече е създадена трайно установена съдебна
практика, в който смисъл са налице предпоставките за намаляване на възнаграждението. С
оглед общата цена на паричните искове, според нормата на чл. 7 ал. 2 т. 3 от Наредбата,
действала към момента на сключване на договора за правна защита и при приключване на
делото, минималният размер на адвокатското възнаграждение следва да възлиза на сумата от
894, 16 лева, до който размер съдът намира, че е справедливо да намали адвокатското
възнаграждение на пълномощника на ищеца. От тази сума обаче по съразмерност на ищеца
следва да се присъдят само 453, 48 лева.
Поради изложеното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, с адрес: град София, бул.
„Витоша” № 2, да заплати на Х. Н. П., ЕГН: **********, от ********************,
следните суми: сумата от 2 000 (две хиляди) лева- главница, представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди- болки и страдания в резултат на незаконно повдигнато
обвинение срещу него за извършено престъпление по чл. 290 ал. 1 от НК, по което е
оправдан по н. о. х. дело № 3340/ 2020 г. на ПРС, XVIII нак. с-в, ведно със законната лихва
върху сумата, считано от датата на влизане в сила на присъдата- 22.02.2022 г. до
окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за присъждане на сумата за
неимуществени вреди за разликата над присъдения размер от 2 000 лева до пълния й
предявен размер от 4 000 лева, както и ОСЪЖДА да му заплати и сумата в размер на 124, 45
(сто двадесет и четири лева и четиридесет и пет стотинки) лева- лихва за забава върху тази
главница за периода 22.02.2022 г.- 03.10.2022 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за лихва за разликата
до пълния му предявен размер от 1 056, 66 лева, както и за периода 26.02.2020 г.- 22.02.2022
г.
7
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, с адрес: град София, бул. „Витоша”
№ 2, да заплати на Х. Н. П., ЕГН: **********, от ********************, сумата от 1 000
(хиляда) лева- главница, представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се
в заплатено адвокатско възнаграждение за защита по незаконното обвинение по н. о. х. дело
№ 3340/ 2020 г. на ПРС, XVIII нак. с-в, както и както и ОСЪЖДА да му заплати и сумата в
размер на 62, 22 (шестдесет и два лева и двадесет и две стотинки) лева- лихва за забава
върху тази главница за периода 22.02.2022 г.- 03.10.2022 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за лихва
за разликата до пълния му предявен размер от 226, 67 лева, както и за периода 10.07.2020 г.-
22.02.2022 г.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, с адрес: град София, бул.
„Витоша” № 2, да заплати на Х. Н. П., ЕГН: **********, от ********************,
направените разноски по делото в размер на сумата от 30 (тридесет) лева- за внесена
държавна такса и в размер на 453, 48 (четиристотин петдесет и три лева и четиридесет и
осем стотинки) лева- за определено от съда адвокатско възнаграждение, изчислено по
съразмерност.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
8