Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,
20.11.2024 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на шестнадесети
ноември през две хиляди двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: ТЕОДОРА ИВАНОВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа
докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело
№ 8435 по описа за 2020 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 79469 от 30.04.2020 год., постановено
по гр.дело № 51721/2018 г. на СРС, І Г.О., 26 състав, е отхвърлен предявения
от В.В.К., ЕГН **********, иск срещу „Н.М.Г.“ ЕАД,
ЕИК ******за заплащане на сумата от 25000 лв., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди- уронване на честта и доброто име на ищеца, чрез излагане
на обидни и клеветнически твърдения, позорящи и накърняващи доброто име на
ищеца в статия във вестник „Таблоид“, бр.5/67/ от 05.02.2018 г.
Срещу
решението на СРС, 26 с-в е постъпила въззивна жалба от В.В.К., подадена
чрез пълномощника адв.С.Т., с искане същото да бъде отменено изцяло, и вместо това
да бъде постановено друго, с което да бъде уважен изцяло предявения осъдителен
иск с правно основание чл.49 от ЗЗД. В жалбата се излагат доводи, че решението е неправилно,
като постановено в нарушение на материалноправни разпоредби на закона и на съдопроизводствените
правила. Претендира присъждане на
направени разноски по делото.
Въззиваемата страна-
ответник „Н.М.Г.“
ЕАД, *** не взема становище по подадената въззивна
жалба.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е
подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е частично ОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като
обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата
въззивна инстанция не са ангажирани
нови доказателства по смисъла на
чл.266
от ГПК, които да
променят така приетата за установена
от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен
акт не следва
да се преповтарят
отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са
преценени релевантните за спора факти
и обстоятелства.
Предвид възприемането
на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните
правни изводи:
Въззивната жалба
е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва
да се разгледа
по същество.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като
при постановяването му е допуснато нарушение на материалноправни
разпоредби на закона и процесуалните правила, и като такова следва да бъде
отменено. Доводите в жалбата, относно
неправилност на обжалваното решение са основателни. Във връзка с изложените във
въззивната жалба доводи, следва да се добави и
следното:
Една от
характерните особености на въззивното производство е
ограничената възможност за попълване на делото с нови факти и доказателства.
Ответникът, съгласно чл.131, ал.2, т.5 ГПК е длъжен в отговора на исковата
молба да посочи всички свои възражения срещу иска и обстоятелствата, на които
той се основава. След този срок той губи правото да прави възражения, основани
на факти, съществуващи и известни му към този момент. По силата на
концентрационното начало, след този срок страната не може да поправи
пропуските, които е допуснала поради собствената си небрежност /вж. т.4 от ТР №
1 от 09.12.2013 г. по тълк.дело №1/2013г. на ОСГТК на
ВКС/. Пред въззивния съд страните не могат да твърдят
нови факти, да правят нови възражения и да представят нови доказателства, които
са могли да посочат и представят в срок в хода на първоинстанционното
производство, независимо дали са релевантни и относими.
Съгласно чл.146 ГПК първоинстанционният съд е този,
който в изготвения от него доклад по делото посочва - с оглед предмета на
спорното право, изразените становища и направените възражения - как се
разпределя доказателствената тежест за твърдяните факти, за кои от тях не следва да се сочат
доказателства и за кои страните следва да предприемат действия по доказване. Въззивният съд може да дава нови указания за ангажиране на
доказателства само, ако изрично констатира допуснато от първоинстнационния
съд процесуално нарушение, за което следва да уведоми страните. Факти, които не
са включени в предмета на доказване от първоинстанционния
съд с доклада по делото, не подлежат на установяване. Въззивният
съд не може да приеме за недоказан факт от решаващо значение по делото, който първоинстанционния съд не е посочил като нуждаещ се от
доказване и без преди това да е уведомил страните, че го счита за спорен по
делото и че е включен в предмета на доказване. Относимо
възражение за липса на пасивна процесуална легитимация, по което съдът дължи
произнасяне не може да се прави след изтичане на преклузивните
срокове по чл.133, във вр.чл.131 ГПК, след отделяне
на спорното от безспорното по делото, след разпределение на доказателствената
тежест, след изготвяне на доклада и приключване събирането на доказателствата.
В конкретния случай е предявен иск за
присъждане на обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено
увреждане в резултат от публикация във вестник „Таблоид“, бл.5/67/, на
05.02.2018 г., в размер на сумата от 25000 лв. Ищецът твърди, че е публикувана
статия за него със заглавие: „Рекетьор племенник на К.Г.се измъкна сух за
изнудване за 850 бона“ и подзаглавие на статията: „Ченгето В.К. оправдано по
скандално дело, след като ключова свидетелка оттегля показанията си, заради
поставена бомба в колата й“. Ищецът твърди също така, че в самата статия е
описан навсякъде, като рекетьор, човек с нисък морал, както и че му били
приписани и още престъпления, които не е извършил, а именно палеж на автомобил
и побой над прокурор. Тези твърдения според ищеца изложени в статията били
неверни, обидни и клеветнически- невярно е твърдението, че „съм рекетьор и съм
участвал в схема за изнудване на бизнесмени“; „ В.я свързал с К. и С., които
познавал и отпреди покрай други далавери“; „Според прокуратурата В. бил един от
най-дейните в опандизената престъпна банда на ченгета,
с нюх към лесно изкарване на допълнителни пари“. Според ищеца, само по себе си,
освен обидно и засягащо честта и достойнството му, твърденията в статията
поставяли под съмнение авторитета и моралните му качества пред обществото,
които бил градил с годините. Тези обиди накърнявали честта и достойнството му,
дълбоко го унизявали и оскърбявали, както него, така и неговото семейство.
Ищецът излага доводи също така в исковата молба, че в действителност към
17.07.2012 г. е заемал длъжността „разузнавач ІІІ-та степен“ в сектор 01
„Организирани престъпни групи, извършващи насилствени дейности“ към 03 Отдел“Контратероризъм“ при Главна дирекция“ Борба с
организираната престъпност“ в Министерство на вътрешните работи, категория Г-
ІІ степен. На посочената дата бил задържан, заедно с посочени в статията
лица.Невярно било обаче написаното в статията, че „групата бе задържана в
момент на получаване на подкуп от 50000 лв.“ Такива пари не били открити в
никой от задържаните. На 17.07.2012 г., ищецът бил задържан и привлечен в
качеството на „обвиняем“ за искане и получаване на подкуп в качеството му на
длъжностно лице в съучастие с още трима души. След множество съдебни дела
наказателното производство било прекратено с влязло в законна сила определение
по нохд № С-26/2016 г. по описа на Софийски градски
съд.
При преценка на събраните по делото
доказателства, съдът намира обжалваното решение за неправилно, като постановено
при нарушение на материалноправни разпоредби на
закона и процесуалните правила, и като такова следва да бъде отменено. Решаващият
извод на съда, станал причина за отхвърляне на предявения осъдителен иск с
правно основание чл.49 от ЗЗД, че ищецът не е провел доказване на факта, че
именно ответника е издател на вестник „Таблоид“, е направен въпреки липса на
възражение от страна на ответника за липса на процесуална легитимация. Това е
така, тъй като по делото не е депозиран отговор на исковата молба от страна на
ответника и процесуален представител на ответника не е взел становище по
предявения иск. Безспорно е обстоятелството, че
възражение относно издателя на вестника не е направено по делото от
страна на ответника в надлежния срок/ с отговора на исковата молба/. Решаващите
мотиви на съда за отхвърляне на предявения иск, а именно, че ответника не е
издател на вестник „Таблоид“, съдът е постановил независимо, че ответникът не е
възразил в надлежния срок/ с отговора на исковата молба/ и до приключване на
събирането на доказателствата в първата съдебна инстанция относно надлежната си процесуална легитимация.
Първоинстанционният
съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизведствените
правила при постановяване на обжалваното решение приемайки за установено, че ищецът
не е провел доказване на факта, че именно ответника е издател на вестник „Таблоид“,
въпреки че в конкретния случай въпросът за издателя на вестник „Таблоид“ не е
бил обявен като спорен в изготвения от съда доклад и по отношение на него доказателствената тежест не е разпределяна. Тъй като съдът
не е уведомил страните, че този въпрос е част от предмета на доказване, той в
противоречие с принципа за легитимните очаквания е лишил ищеца от възможност да
организира защитата си. Пред настоящата въззивна
инстанция, с оглед разпоредбата на чл.266, ал.3 от ГПК е прието, като писмено
доказателство по делото заверено копие от последна страница на
вестник“Таблоид“. От същото, прието като неоспорено от страна на ответника се
установява, че издател на вестник „Таблоид“ е ответника по делото. В
редакционното каре на вестника, като издател на същия е посочен ответника по
делото.
Разгледан по същество,
предявеният осъдителен иск с правно основание чл.49 от ЗЗД е частично основателен поради следните съображения:
Съгласно разпоредбата на чл. 49 ЗЗД
този, който е възложил на друго лице работа, отговаря за вредите, причинени от
него при или по повод на изпълнението на тази работа. Отговорността на
възложителя е гаранционно-обезпечителна и безвиновна -
той отговаря за действието или бездействието на своите работници или служители,
осъществено при или по повод изпълнението на възложената работа. По предявения
иск с правно основание чл.49 ЗЗД, вр. чл.45 ЗЗД в
тежест на ищеца е да установи следните елементи от фактическия състав, пораждащ
отговорността на ответника: виновно противоправно
действие или бездействие от страна на лице, на което от ответника е възложено
извършването на някаква работа, като вината се презюмира
/чл.45, ал.2 ЗЗД/, причиняване на вреда - при или по повод изпълнението на
възложената работа и причинна връзка между противоправното
поведение и вредоносния резултат, съответно - твърдения размер на вредите.
Нормата на чл.39, ал.1 от Конституцията на Република България /КРБ/
провъзгласява основното право на гражданите да изразяват мнение и да го
разпространяват чрез слово - писмено или устно, чрез звук, изображение или по
друг начин. Така признатото и гарантирано от Конституцията право не е абсолютно
и неговите предели са установени в ал. 2 на посочената норма - правото на
свободно мнение и изразяване не може да се използва за накърняване на правата и
доброто име на другиго. Конституцията на Република България признава и
гарантира също така правото на всеки да търси, получава и разпространява
информация, като осъществяването на това право не може да бъде насочено срещу
правата и доброто име на другите граждани, както и срещу националната
сигурност, обществения ред, народното здраве и морала. Свободата на
изразяването на мнения, включително свободата да отстоява своето мнение, да
получава и разпространява информация и идеи без намесата на държавните власти
са регламентирани и в чл.10, ал.1 КЗПЧОС. Пределите, до които се простира тази
свобода, се определят от възможността да бъдат засегнати неоправдано честта и
достойнството на гражданите. При така очертаната правна рамка се налага изводът,
че когато не се касае за превратно упражняване на горепосочените права или
свободата на мнение не е използвана, за да вреди на доброто име, правото на
свободно изразяване на мнение, както и на разпространяване на информация се
упражнява надлежно и съответно не е налице противоправност
при изразеното мнение или разпространена информация. При преценка основателността
на предявения иск по чл.49 ЗЗД следва да се съобрази също така, че на проверка
за истинност подлежат фактическите твърдения. В случай, че същите са неверни и
позорят адресата, това може да послужи като основание за ангажиране
отговорността на лицето, автор на изказването. Мненията и оценките от своя
страна не подлежат на проверка за вярност, тъй като не представляват конкретни
факти от обективната действителност, поради което те могат да ангажират
отговорността на журналиста, само ако представляват обида. Журналистите не
могат да използват правото за свободно разпространение на информация, за да
нанасят обиди или да клеветят. Те следва да ограничат критиките до границите,
визирани в чл.39, ал.2 от Конституцията на Република България, а ако ги прекрачат,
отговарят за причинените вреди /решение № 148/10.07.2015 г. по гр.дело №
6318/2014 г. по описа на ВКС, ІІІ г.о./.
Съгласно разпоредбата на чл.49 от ЗЗД този, който
е възложил на друго лице някаква
работа, отговаря за вредите, причинени
от него при
или по повод
изпълнението на тази работа. За
да бъде ангажирана
отговорността на възложителя по чл.49 от ЗЗД е необходимо наличието на следните
предпоставки: 1/ правоотношение
по възлагане на работа ; 2/ осъществен фактически състав по чл.45 от ЗЗД от физическото
лице - пряк изпълнител на работата
с необходимите елементи / деяние, вреда - имуществена или неимуществена, причинна връзка между деянието
и вредата, противоправност
и вина /; 3/ вредите да са причинени
от изпълнителя при или по
повод извършването на възложената му работа- чрез
действия, които пряко съставляват извършването на възложената работа, чрез бездействия за изпълнение на
задължения, които произтичат от закона,
техническите и други правила или характера
на работата, или чрез действия,
които не съставляват изпълнение на самата работа,
но са пряко
свързани с него / в този смисъл ППВС 9/1966 г. /
Отговорността за вреди на юридическите лица е по чл.49 от ЗЗД. По съществото си тя
е гаранционно- обезпечителна, тъй като ответното дружество не отговаря
за своя вина,
действие или бездействие, а за такива на негови
работници или служители. Те трябва
да са причинили вредите - имуществени или неимуществени, при или по повод
възложената им работа, както и те да се
дължат на техни противоправни действия или бездействия,
които да са извършени виновно.
Предмет на доказване е както наличието на фактическия
състав на непозволеното увреждане, а така и също и факта
на възлагане на работата. В случая по чл.49 от ЗЗД, законодателят е възложил репариране на вредите на
правен субект, който отговаря на основание, различно
от това на
деликвента. Отговорността по
чл.49 от ЗЗД се реализира
въз основа на правната норма,
чиито фактически състав изисква установяването на определени предпоставки. При осъществяването им се достига
до ангажиране на отговорността на възложителя на работата. В настоящия случай се претендира ангажиране
на отговорността на издателя на
вестник
„Таблоид“ за публикувана в него статия, уронващи името, честта
и достойнството на въззивника- ищец, за
причинените на същия неимуществени вреди вследствие на разпространените чрез
статията лъжи, обиди и клевети, подробно описани в обстоятелствената част на
исковата молба. С оглед характера
на отговорността по чл.49
от ЗЗД, възложителят на работата, какъвто
е издателят на вестника, не
извършва с възлагането на работата противоправно
деяние. Но той отговаря за
такова, извършено от този, на
когото е възложил работата. Възложителят може да се
освободи от отговорност, ако докаже, че този,
комуто е възложена работата не е причинил
вреда и действията му не са
виновни и противоправни или ако вредата
не е причинена при или по
повод на възложената работа /ПП на ВС № 7/29.12.1958 г./. В тежест
на въззивника -ищец е да
установи, че в резултат на публикуваната статия във вестник
„Таблоид“ е претърпял неимуществени вреди. В тежест на ответника
е да докаже, че изнесените в статията факти отговарят на истината.
В конкретния случай от ангажираните по делото доказателства
настоящият
въззивен състав приема, че в хода на
делото се установява по безспорен
начин, че фактите и обстоятелствата, отразени в статията, публикувана
във вестник „Таблоид“, съдържат
обидни и клеветнически твърдения по отношение на
ищеца. С оглед събраните по делото доказателства въззивният съд
приема, че изнесената
информация, касаеща ищеца в публикуваната процесна статия
във вестник „Таблоид“, представлява
клеветническо и обидно твърдение спрямо него, както
и че сочените факти и обстоятелства не отговарят на
обективната истина. Изложеното в процесната статия сериозно накърнява доброто име на ищеца и
е осъществено по начин, отразяващ се негативно върху персоналното упражняване
на правото на зачитане на личния живот. Принципите на отговорната журналистика
в случая са погазени, изнесената информация в публикуваната на 05.02.2018 г.
статия във вестник “Таблоид“ не е подкрепена с факти, а се базира на
преднамерени внушения за неправомерно поведение. Посочените в статията
негативни оценки, по начина по който са изразени, явно засягат достойнството и
доброто име на ищеца, съставляват обида, поради което ангажират отговорността
на ответника.
В настоящия случай
с оглед събраните по делото доказателства, съдът приема, че са
налице всички предпоставки по чл.49 от ЗЗД за ангажиране
на отговорността на ответника, като издател на вестник „Таблоид“, за заплащане на ищеца на
обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди. По отношение на размера
на дължимото обезщетение на ищеца за претърпени от него неимуществени вреди,
съдът приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, съдът определя обезщетението за неимуществените вреди по справедливост. Понятието ,, справедливост " по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства могат да бъдат вида и характера на увреждането, начина на извършването му и обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания и др. /в този смисъл ППВС 4/1968 г./. При определянето му съдът следва да отчете характера и вида на претърпените болки и страдания, техният интензитет и продължителност, всички други особености и обстоятелства по случая, общовъзприетото понятие за справедливост и общото икономическо състояние на обществото, което е от значение за номиналния размер на обезщетението - така т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г.
Съгласно постановената от ВКС
задължителна практика по чл.290 ГПК-решение № 253 от 29.01.2014 г. на ВКС, ІІІ г.о.
по гр.дело № 1251/2012 г., при искове по чл.49 ЗЗД за обезщетяване на
неимуществени вреди от публикации, съдържащи обидни или клеветнически
твърдения, правнорелевантни обстоятелства за
определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са въздействието на противоправния акт на издателя върху здравето на ищеца,
субективните му негативни преживявания, отражението на противоправния
акт върху социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията
на ищеца със семейството и приятелите му, както и други подобни обстоятелства,
видът на противоправния акт-дали е клевета или обида,
тежестта им с оглед общоприетите норми за етика и морал. Като база за
определяне на обезщетението служи още икономическият растеж и стандарта на
живот в страната към датата на деликта. Справедливо по смисъла на
чл.52 ЗЗД обезщетение, означава да бъде определен от съда онзи точен паричен
еквивалент на всички понесени от конкретното увредено лице болки, страдания и
неудобства - емоционални, физически и психически сътресения, които ноторно намират не само отражение върху психиката му, но му
създават и социален дискомфорт за определен период от
време, а понякога и реална възможност за неблагоприятни бъдещи прояви в
здравословното му състояние и които в своята цялост представляват конкретните
неимуществени вреди.
Съдът
приема, че на обезщетяване
подлежат неимуществените вреди, които са
в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според
вида и характера им, както и от
тежестта на уврежданията. Съобразно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да
е съобразен с обществения критерий за справедливост.
Неимуществените вреди нямат парична оценка,
поради което обезщетението за тях се определя
по вътрешно убеждение от съда.
Справедливостта, като критерий за определяне
паричния еквивалент на моралните вреди,
включва винаги конкретни факти, относими към стойността,
която засегнатите блага са имали
за своя притежател.
В този смисъл справедливостта по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда
от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики -характер и степен на увреждане,
начин и обстоятелства, при които е получено,
последици, продължителността
и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено
и социално положение. Принципът на справедливост
включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на
увреденото лице от вредоносното действие.
Настоящият въззивен състав приема, че
справедливият размер на обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди
от посочената публикация на статия във вестник“Таблоид“, в брой издаден на
05.02.2018 г., който следва да бъде присъден възлиза на 10000 лв. Съдът намира, че
присъждането на сумата от 10000 лв.
би било справедливо
по размер обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени
вреди, отговарящо на
принципа на справедливостта, прогласен в разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. Обезщетение в по-нисък
размер би довело до нарушение на критериите на чл.52 ЗЗД за справедливо
възмездяване на вредите, с оглед техния вид, характер и интензитет. До
останалия претендиран размер на сумата от 25000 лв.,
иска по чл.49 от ЗЗД е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
При така изложените правни съображения, предвид
несъвпадане на приетите от двете инстанции изводи по съществото на спора,
постановеното от СРС, 26 състав решение следва да бъде отменено, като неправилно
в частта, в която предявения иск с
правно основание чл.49 от ЗЗД е отхвърлен за сумата от 10000 лв./ десет хиляди
лева/, и вместо това да бъде постановено решение, с което на ищеца да бъде
присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата от 10000 лв.,
ведно със законната лихва за забава от 06.08.2018 год./ считано от датата на
подаване на исковата молба в съда, така както е поискано в исковата молба/. В останалата обжалвана част, с която предявения иск с
правно основание чл.49 от ЗЗД е отхвърлен за разликата над 10000 лв./ десет
хиляди лева/ до пълния предявен размер от 25000 лв. /двадесет и пет хиляди лева/, решението, като правилно и законосъобразно следва да
бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
При
този изход на спора на основание чл.273 от ГПК във вр.
с чл.78, ал.1 от ГПК на въззивника- ищец следва да се
присъдят своевременно поисканите и дължими разноски за двете съдебни инстанции
съобразно уважената част на предявения осъдителен иск в размер на сумата от 1492
лв. При липса на направено искане за присъждане на разноски, такива не се
дължат на въззиваемата
страна- ответник по делото.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О.,
ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 79469 от 30.04.2020 год., постановено по гр.дело № 51721/2018 г. на СРС, І Г.О., 26 състав, в
частта, с която е отхвърлен
предявения от В.В.К., ЕГН **********, срещу „Н.М.Г.“
ЕАД, ЕИК ******, иск с правно основание чл.49 от ЗЗД, вр.
чл.45 от ЗЗД за сумата от 10000 лв./ десет хиляди лева/, представляваща
обезщетение за неимуществени вреди от публикация на статия със заглавие: „Рекетьор племенник на К.Г.се измъкна сух за изнудване
за 850 бона“, и подзаглавие на статията: „Ченгето В.К. оправдано по скандално
дело, след като ключова свидетелка оттегля показанията си, заради поставена
бомба в колата й“, в брой 5/67/ от 05.02.2018 г. на вестник „Таблоид“, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Н.М.Г.“ ЕАД, ЕИК ******, да заплати
на В.В.К., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл.49 от ЗЗД, вр. чл.45 от ЗЗД, сумата от 10000 лв./ десет хиляди
лева/, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от публикация на
статия със заглавие: „Рекетьор племенник
на К.Г.се измъкна сух за изнудване за 850 бона“, и подзаглавие на статията: „Ченгето
В.К. оправдано по скандално дело, след като ключова свидетелка оттегля
показанията си, заради поставена бомба в колата й“, в брой 5/67/ от 05.02.2018
г. на вестник „Таблоид“, ведно със законната лихва за забава върху сумата,
считано от датата на подаване на исковата молба в съда- 06.08.2018 г. до
окончателното й изплащане, както и сумата от 1492 лв./ хиляда четиристотин
деветдесет и два лева/, представляваща направените пред двете съдебни инстанции
разноски, съобразно уважената част на предявения иск.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 79469 от 30.04.2020 год., постановено по гр.дело № 51721/2018 г. на СРС, І Г.О., 26 състав, в
частта, с която е отхвърлен
предявения от В.В.К., ЕГН **********, срещу „Н.М.Г.“
ЕАД, ЕИК ******, иск с правно основание чл.49 от ЗЗД, вр.
чл.45 от ЗЗД за сумата над 10000 лв./ десет хиляди лева/ до пълния предявен
размер от 25000 лв./двадесет и пет хиляди лева/, представляваща обезщетение за
неимуществени вреди от публикация на статия със заглавие: „Рекетьор племенник на К.Г.се измъкна сух за изнудване
за 850 бона“, и подзаглавие на статията: „Ченгето В.К. оправдано по скандално
дело, след като ключова свидетелка оттегля показанията си, заради поставена
бомба в колата й“, в брой 5/67/ от 05.02.2018 г. на вестник „Таблоид“, ведно
със законната лихва за забава върху сумата, считано от датата на подаване на
исковата молба в съда- 06.08.2018 г. до окончателното й изплащане.
РешениеТО може да се обжалва пред ВКС с касационна жалба при
условията на чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок от съобщението до
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.