Р
Е Ш Е Н И Е № 458
гр. Хасково, 03.12.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен
съд - Хасково, ГО, I
–ви въззивен граждански състав, в публично съдебно
заседание на шести ноември две хиляди и деветнадесета година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА ДЕЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТОДОР ХАДЖИЕВ
МАРИЯ ИВАНОВА-ГЕОРГИЕВА
при участието на секретаря Р** К***,
като разгледа докладваното от младши съдия Мария Иванова-Георгиева в. гр. д. № 674
по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 187 от 20.03.2019г.,
постановено по гр.д. № 2673 по описа за 2018г. на Районен съд – Хасково са
отхвърлени предявените искове от Г.А.Х., с който е поискано да се признае за
установено, че Х.В.Г. му дължи на основание запис на заповед, издаден на
20.07.2013г. в гр. Хасково с падеж 25.08.2013г. сума в размер на 8 000
(осем хиляди) лева и сума в размер на 1505,23 (хиляда петстотин и пет лева и
двадесет и три стотинки) лева, представляваща обезщетение за забава в периода
от 26.08.2013г. до 03.07.2018г., ведно със законната лихва от 03.07.2018г. до
окончателното изплащане, за които суми е издадена Заповед № 730 от 04.07.2018г.
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 1644 по
описа за 2018г. на РС-Хасково, в която заповед е допусната поправка на очевидна
фактическа грешка с определение № 1698 от 26.11.2018г. по ч.гр.д. № 1644 по
описа за 2018г. на РС-Хасково. Със същото решение Г.Х. е осъден да заплати на Х.Г.
сума в размер на 730,00 (седемстотин и тридесет) лева, представляващи
направените съдебни разноски.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от Г.Х., с
която се твърди неправилност на същото поради нарушение на материалния закон.
Посочва, че основанието за издаването на заповедта за изпълнение на парично
задължение е настъпилият падеж на запис на заповед, като в подаденото в срока
по чл. 414 от ГПК възражение от длъжника не се сочат конкретни твърдения за
недължимост. Допълва, че с отговора на исковата молба също не се оспорва
истинността на представения запис на заповед. Въззивникът посочва, че в
провелото се съдебно дирене в първоинстанционното производство не са събрани
доказателства, които да опровергават дължимостта на претендираните парични
вземания. Намира обжалваното решение за необосновано, тъй като е постановено
при неправилен анализ на доказателствената съвкупност. Уточнява, че
първоинстанционният съд превратно е тълкувал показанията на свидетеля Петрова
при наличието на частен писмен документ, изразяващ волята на страните по
спорното правоотношение. Моли настоящата въззивна инстанция да отмени
обжалваното решение и да постанови ново, с което да уважи предявените обективно
кумулативно съединени установителни искове като приеме, че между страните е
налице валидно облигационно правоотношение, възникнало от договор за заем, по
което въззиваемата страна има задължение за връщане на заетата сума. Претендира
направените разноски пред двете съдебни инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор на въззивна жалба. Въззиваемата
страна счита обжалваното решение за правилно и законосъобразно, а подадената
жалба за неоснователна. Намира изводите на съда относно приетата за установена
фактическа обстановка за верни предвид направените доказателствени искания и
съответно събраните доказателства. Въззиваемата страна посочва, че
първоинстанционният съд правилно е счел, че не се доказва твърдяното
облигационно правоотношение, доколкото не се представят доказателства за
възникването на юридическите факти (материални предпоставки) от фактическия
състав на договора за заем. Допълва, че установяването на различно основание за
възникване на паричното вземане е извън предмета на доказване на установителен
иск, предявен по реда на чл. 422 от ГПК. Споделя изводите на първоинстанционния
съд относно погасяването на вземането по запис на заповед по давност. Моли съда да потвърди обжалваното решение,
тъй като предявените искове са неоснователни и недоказани. Претендира
направените разноски в настоящата инстанция.
В съдебно
заседание, въззивникът не се явява, представлява се от адвокат Д.С.. Същият
поддържа въззивната жалба по изложените в нея доводи като допълва, че
представеният запис на заповед е служил като обезпечение по договор за продажба
прикрит с договор за дарение. Предвид развалянето в друго съдебно производство
на договора за дарение предадените на въззиваемата страна парични средства,
представляващи цената за недвижимия имот, следва да бъдат върнати. Моли за
решение, с което да се уважат предявените искове.
Въззиваемият
също не се явява, представлява се от адвокат С.П.. Същият оспорва въззивната
жалба, счита изложените в съдебно заседание обстоятелства за неотносими към
правния спор, а изводите на първоинстанционния съд за правилни и
законосъобразни. Пледира за потвърждаване на обжалваното решение.
Съдът, като
взе предвид становищата и доводите на страните и след като прецени събраните по
делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 от ГПК, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Съгласно чл. 269
от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен в
рамките на доводите, заявени във въззивната жалба. Процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо.
Жалбата е
подадена в предвидения в чл. 259, ал. 1 от ГПК срок, от легитимирана страна и
против съдебен акт, подлежащ на обжалване, с оглед на което е процесуално
допустима. Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
Настоящият
съдебен състав намира, че по делото са събрани всички относими и необходими за
изясняване на спора доказателства. Изложената от районния съд фактическа
обстановка е правилно установена и не се оспорва от страните, поради което на
основание чл. 272 от ГПК изцяло се споделя. С оглед наведените в депозираната
въззивна жалба доводи е необходимо да се обсъди следното:
Предмет на настоящия правен спор са искове
с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК вр. чл. 240, ал. 1
от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Съгласно посочената разпоредба с договора за
заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими
вещи, срещу задължението на заемателя да върне заетата сума или вещи от същия
вид, количество и качество. Основателността на предявения главен иск се
обуславя от кумулативното наличие на следните елементи: 1) възникването на
валидно облигационно правоотношение между страните по делото и 2) неизпълнение
на задължението на заемателя да върне заетата сума. В тежест на ищеца е да
докаже съществуването на облигацинно отношение, а в тежест на ответника –
изпълнението на договорното му задължение да върне заетата сума.
Доколкото договорът за заем за
потребление е реален договор, същият се счита за сключен, когато въз основа на
постигнатото съгласие между страните по него едната страна даде, а другата
получи в заем парична сума. За осъществяването на фактическия състав е
необходимо реално предаване на паричната сума.
Следователно за основателността на
предявения иск е нужно ищецът да докаже предаването на паричната сума и
основанието за това. От представените по делото доказателства не се доказва
наличието на валидно облигационно правоотношение между страните, възникнало по
повод сключване на договор за заем. Не се представят доказателства нито за
постигане на съгласие между страните, тоест наличието на две насрещни съвпадащи
волеизявления за сключване на договор за заем, нито за предаване на паричната
сума предмет на договора. Съгласно чл. 154, ал. 1 от ГПК всяка страна е длъжна
да установи фактите, на които основава своите искания или възражения, като
правната последица от недоказването им е израз на тежестта на доказване, а
именно съдът приема недоказаните обстоятелства за неосъществили се.
Единствените доказателства, които ищецът
е ангажирал в подкрепа на твърденията в исковата молба са запис на заповед от
20.07.2013г. и показанията на свидетеля А* П*.
За представения менителничен ефект се
твърди, че е издаден като обезпечение на сключения договор за заем. Същият
обаче не може безусловно да се приеме за доказателство за предаването на сумата
по договора за заем, съответно за сключването на такъв, тъй като в записа на
заповед не се съдържа основанието, на което е издаден. Записът на заповед
представлява налична конститутивна ценна книга на заповед, която материализира
парично вземане, същевременно е абстрактна правна сделка. Абстрактността се
изразява във възникване на задължението за автора на волеизявлението единствено
по силата и въз основа на менителничния ефект, поради което при предявяването
на иск, основаващ се на запис на заповед, не е необходимо да се доказва
възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение по повод,
на което или във връзка, с което е издаден менителничния ефект.
Съгласно мотивите изложени в т. 17 от
тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г., постановено по тълк. д. № 4 по описа
за 2013г. на ВКС, ОСГТК, при въвеждане на твърдения за наличието на каузално
правоотношение по повод, на което е издаден записът на заповед, страната, която
ги прави (поемател или издател) носи тежестта от доказването им.
В настоящия случай хипотезата е обратна.
Ищецът основава вземането си на договор за заем, като се опитва да докажа
съществуването му чрез представяне на запис на заповед, служещ за обезпечение
на същия. Доколкото обаче записът на заповед е редовен от външна страна, има
характера на абстрактна правна сделка и не се представят доказателства, които
да подкрепят твърдението за връзка между него и каузалното правоотношение, на
което се претендират паричните вземания, не може да се приеме, че същият служи
за разписка и доказва предаването на парична сума на основание сключен между
страните договор за заем.
Действително ответната страна не оспорва
истинността на представения запис на заповед, но същата не признава, напротив
отрича сключването на договор за заем. В случаите, когато страните спорят
относно конкретното каузално правоотношение, всяка носи тежестта от доказване
на твърдяното от нея основание.
От показанията на свидетеля на ищеца А*
П* се установява, че записът на заповед, за който се твърди да е издаден във
връзка с процесния договор за заем, всъщност е създаден по повод на други
каузални правоотношения между Х.Г. и Г.А., а именно да служи като обезпечение
за платена цена по договор за покупко-продажба на недвижим имот прикрит с
договор за дарение.
С оглед изложеното настоящата въззивна
инстанция намира, че предявеният иск по чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД е недоказан. Не са представени доказателства, от
които да може да се направи обоснован извод за съгласие между страните относно
предаването на сума в размер на 8 000 (осем хиляди) лева със задължението
да бъде върната в определен срок, както и за реалното предаване на същата на
посоченото основание.
За пълнота на мотивите съдът следва да
отбележи, че в подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 от ГПК е посочено, че паричното вземане представлява заем на парични
средства, а обстоятелства, от които произтича са договор за заем. Едва в
подадената искова молба навежда твърдения, че договорът за заем е бил обезпечен
с редовен запис на заповед. Исковото производство по чл. 422 от ГПК, макар и
развиващо се по общия ред на ГПК, разкрива известни особености, които са
свързани с обстоятелството, че в полза на ищеца вече има издадена заповед за
изпълнение, тоест налице е изпълнително основание за издаване на изпълнителен
лист. Заповедта не е влязла в сила поради подаване на възражение от страна на
длъжника и предявяването на иск по реда и в сроковете по чл. 422, ал. 1 от ГПК
е своеобразно продължение на заповедното производство. С предявяването на
установителния иск се цели разрешаване на възникналия спор относно вземането по
заповедта за изпълнение със сила на присъдено нещо. Поради тази причина не може
в исковото производство да се въвежда друго основание, различно от това въз
основа, на което е издадена заповедта за изпълнение. Такава възможност е
допустима, но чрез предявяването на осъдителен иск при условията на
евентуалност в същия процес. Ето защо не е възможно чрез установителен иск след
заповедно производство да се добавя ново правно основание, каквото се явява
претендирането на парични вземания въз основа на менителничен ефект. Тази
хипотеза е обратната на разгледаната в посоченото тълкувателно решение № 4 от
18.06.2014г., постановено по тълк. д. № 4 по описа за 2013г. на ВКС, ОСГТК,
когато е издадена заповед за незабавно изпълнение на основание чл. 417, т. 10
от ГПК, а искът по чл. 422 от ГПК се разкрива каузалното правоотношение. Тогава
предметът на делото не се променя, тъй като само се посочва обезпечителната
функция на записа на заповед.
Настоящата въззивна инстанция намира, че
първоинстанционното решение е правилно и в частта, с която е отхвърлен искът по
чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, тъй като
същият е акцесорен иск – последица от недоказването на главния е отхвърлянето и
на акцесорния такъв.
При този изход на правния спор с правна
възможност да претендира разноски разполага единствено въззиваемия. Доколкото
присъждането им е поискано и е доказано, че страната реално е сторила търсените
съдебни разноски (съобразно указанията дадени, с т. 1 от Тълкувателно решение от 06.11.2013г.,
постановено по тълк. д. № 6 по описа за 2012г. на ВКС, ОСГТК), следва същите да
се възложат в тежест на въззивника, поради което съдът намира, че Г.А.Х. трябва
да заплати на Х.В.Г. сума в размер на 500 (петстотин) лева, представляващи
разноски пред въззивната инстанция.
С оглед цената на предявените искове,
настоящото решение подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от съобщението,
при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК – арг. чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 от ГПК.
Мотивиран
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 187
от 20.03.2019г., постановено по гр.д. № 2673 по описа за 2018г. на Районен съд
– Хасково.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК Г.А.Х., ЕГН **********,
с адрес *** да заплати на Х.В.Г., ЕГН **********, с адрес *** сума в размер на
500 (петстотин) лева, представляващи съдебни разноски.
Решението може да се обжалва с
касационна жалба пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването
му на страните.
Председател: Членове:
1.
2.