РЕШЕНИЕ № 3
08.01.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Врачанският окръжен съд,
търговско отделение, в публично съдебно заседание на 12.12.2017 год. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ХРИСТОВ
При участието
на секретаря ИРЕНА МИТОВА
Като разгледа
докладваното от Съдията Христов т.д.№ 11 по описа за 2017 год. за да се
произнесе взе предвид следното:
Производство по Гл.XXXII от ГПК.
„Алианц
Банк България“ АД, ЕИК-***, със седалище и адрес на управление: гр.София,
Столична Община, район ***, представлявана от изпълнителните директори е
сезирала съда с искова молба, вх.№724/27.01.2017 год. с осъдителен иск по
чл.663, ал.3 от ТЗ и цена на иска – 7600 лева. Ищецът иска от съда да постанови
съдебно решение, по силата на което посоченият ответник К.П.И., да заплати на
„Алианц Банк България“ АД, гр.София, сумата от 7600 лева, представляваща
обезщетение за виновно причинени вреди, в хода на провеждането на т.д.№ 46/2010
год., по описа на Окръжен Съд - гр. Враца. Претендира и репариране на
направените по делото съдебни и деловодни разноски.
Ответникът
К.П.И., чрез процесуалният си представител адв.О.М.
от САК
е изразил
отрицателно становище по предявения иск като го е оспорил изцяло отстоявайки
разбирането за недопустимост, евентуално за неоснователност. При отхвърляне на
предявения иск моли съда да му присъди направените разноски.
Врачанският
окръжен съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите
на страните, намира за установено следното от фактическа страна:
Делото
е образувано по молба на „Алианц Банк България“ АД в която се твърди, че по
силата на Договор за банков кредит №30248/28.05.2008г. – „Жилище“, сключен
между „Алианц Банк България“ АД, в качеството на кредитор и К.Ц.Н., в
качеството на кредитополучател, последният получил от кредитора банков кредит в
размер на 20 000 /двадесет хиляди/ лева. Крайният срок за погасяване на
дължимите задължения по кредита бил 28.05.2028г. За обезпечаване на така
предоставения кредит в полза на Банката била учредена първа по ред договорна
ипотека /УВТ с изх. №2236/30.05.2008г. на Сл.Вп. – гр.Враца/, вписана в Сл.Вп.
– гр.Враца с вх. рег. №3564 от 29.05.2008г., акт №197, том II, дело №2235/08г., върху УПИ XXVIII-I, в квартал 4, по плана на с.***, община
Враца, одобрен със Заповед за ЧИПУП /ПР/ Зап.№1028/2.08.2006г. на Кмета на
Община Враца. Площта на посоченият урегулиран поземлен имот била 484
/четиристотин осемдесет и четири/ кв.м., при граници и съседи: улица, УПИ XXIX-I, УПИ XXVII-I и УПИ XXVIII. Поради нередовното изпълнение на цитирания
Договор, изразяващо се в нередовно обслужване на кредита от страна на
кредитополучателя, „Алианц Банк България“ АД обявила описания кредит за предсрочно
изискуем на 26.07.2011г. Впоследствие, по реда на заповедното производство
Районен съд – Враца издал Заповед за незабавно изпълнение от 16.08.2011г. и
Изпълнителен лист от 17.08.2011г. по ЧГД №3690/2011г. с длъжник - г-н К.Ц.Н..
След снабдяването на Банката с изпълнителен титул, ищецът образувал
изпълнително дело под №571/2011г., по описа на ДСИ при Районен съд – Враца. Бил
извършен опис на недвижимия имот и насрочени, и проведени поредица от публични
продани. При насрочване на поредната публична продан през 2015г., ищцовата
банка узнала, че описаният имот бил междувременно продаден на физическото лице
– г-н Г.Г.Л.. Споменатото действие по продажбата на недвижимия имот е
обективирано в Нотариален акт, вписан в СлВп, гр.Враца, с вх. рег.№5416/
29.09.2010г., акт.№177, том 12, дело №2377/2010г. Според съдържанието на този
нотариален акт, кредитополучателят - г-н К.Ц.Н. продал на г-н Г.Г.Л., ЕГН-**********,
ипотекирания в полза на „Алианц Банк България“ АД имот. През 2016г.
изпълнителното дело било преместено за продължаване на изпълнителните действия
при ЧСИ И.Ц., с район на действие – Окръжен съд – Враца и заведено под
№579/2016г. По време на протичането на втората публична продан на ипотекирания
в полза на банката имот, насрочена в периода от 6.09.2016г. до 6.10.2016г.
ищцовата банка получила съобщение от съдебния изпълнител за спиране на търга.
До това се стигнало след депозиране на молба от „Магов“ЕООД, представлявано от
Управителя – г-н Ц.А., към която било приложено Постановление за възлагане на
недвижим имот от 24.01.2015г., издадено по т.д.№46/2010г. на Окръжен съд –
Враца. С Постановление от 26.09.2016г. ЧСИ И.Ц. е спряла проданта на описания
по-горе недвижим имот. След осъществяване на това обстоятелство, при извършена
справка в търговския регистър, ищцовата банка установила, че за купувача на
ипотекирания в негова полза недвижим имот, в качеството му на ЕТ “Г.Л.-2002“, ЕИК***
междувременно е протекло производство по несъстоятелност. По силата на изрично
разрешение на съда по несъстоятелността по т.д.№46/2010г., по описа на Окръжен
съд – Враца, постоянният синдик К.П.И. продал недвижимия имот като част от
масата на несъстоятелността на ЕТ “Г.Л.-2002“. Получените от продажбата парични
средства били разпределени по реда, определен в производството по
несъстоятелност, а ищцовата банка, макар и ипотекарен кредитор, не получила
нищо за удовлетворяване на вземането си. Същевременно банката твърди, че не е
предявила вземането си, по определения от специалните норми ред, не се е
конституирала като кредитор в производството, нито е уведомила по друг начин
синдика за вземането си.
След
приключване на производството по несъстоятелност по реда на чл.735 от ТЗ,
непосредствено преди депозирането на исковата молба, с която е образувано
настоящото производство, банката направила опит съвместно със синдика да изясни
ситуацията и да намери начин за нейното разрешаване. Били проведени две срещи с
ответника К.П.И., разменени били и писмени становища. В своето становище
ответникът поддържа тезата, че след като банката не се е конституирала като
кредитор в хода на производството по несъстоятелност, не го е уведомила за вземането
си, и след като не е била ипотекарен кредитор на несъстоятелния длъжник по
т.д.№46/2010г., по описа на Окръжен съд – Враца, а на неговия праводател, той
не е допуснал нарушение на закона и не е имал основание за превеждане на
продажната цена, получена от продажбата на имота, на банката.
Като
отстоява разбирането, че ответникът е дължал на банката сумата, получена от
извършената продажба, ищецът обосновава правния си интерес от предявения пред
съда осъдителен иск. Моли съда, при уважаване на иска да му присъди и
направените в хода на производството разноски.
С
отговора по чл.367, ал.1 от ГПК, ответникът К.П.И., чрез процесуалния си
представител – адв.О.М. от САК, е заявил становище за недопустимост, а при
условията на евентуалност - и за неоснователност на предявения от „Алианц Банк
България“ АД иск. Отделно от това прави възражение и за нередовност на исковата
молба като поддържа, че последната
не изпълнява изискването на чл.127, ал.1, т.4 от ГПК и не съдържа надлежно
изложение на обстоятелствата на които се основава иска. За установяване
основателността на възраженията си, ответникът е поискал към настоящото дело да
бъде приложено в цялост т.д.№46/2010г., по описа на Окръжен съд – Враца.
Посоченото искане е уважено от съда.
Ответникът
твърди, че от деня на откриването на производството по несъстоятелността по
т.д.№46/2010г., по описа на Окръжен Съд - гр. Враца с Решение №58/25.10.2010г.,
до деня на влизането в сила на Решение №44/26.03.2015г., с което производството
по несъстоятелност е било приключено, поради изчерпването на масата на
несъстоятелността, ищцовата банка не е предявила твърдяното вземане в
производството по несъстоятелност, нито по друг начин го е уведомила за
наличието на подобно вземане. Банката не била уведомила съда по
несъстоятелността или синдика и за продължилите в хода на производството по
несъстоятелност изпълнителни дела, чието
развитие поддържа в хода на производството, нито му е предала или дори
съобщила, изпълнителните титули, на които се позовава. С оглед на това, нейно
вземане не е включено в нито един от списъците на предявените вземания,
изготвени в съответствие с разпоредбата на чл.686 от ТЗ от синдика.
Ответникът
поддържа, че разпоредбата на чл.663, ал.3 от ТЗ, която е послужила като правно
основание за завеждане на иска на „Алианц Банк България“ АД, е част от
специалната уредба на производството по несъстоятелност, чието приложение
изключва приложението на общите норми. Излага довода, че според чл.663, ал.3 от ТЗ, с право на иск за обезщетение на виновно причинените вреди при
осъществяване на правомощията на синдика в хода на производството по
несъстоятелността разполагат само длъжникът и кредиторите, а ищцовота банка не
е притежавала нито едно от тези императивно установени като предпоставки за надлежното
предявяване на подобен иск качества. Ответникът обосновава, че за да бъде
надлежно разгледано, прието и, съответно, удовлетворено, всяко вземане на
твърдян кредитор, извън изрично посочените в чл.687 от ТЗ, следва да бъде
надлежно предявено, по установения в чл.685-чл.688 от ТЗ специален ред за
предявяване на вземанията. Като не е извършил подобно предявяване по своя воля,
ищецът не е установил необходимото процесуално правоотношение нито със съда по
несъстоятелността, нито със синдика. Така вземането му не е могло да бъде
подложено на установената от закона проверка, нито оспорвано от останалите
кредитори на несъстоятелността. Ответникът поддържа довода, че лицата,
претендиращи право на вземане към длъжника, възникнало преди откриването на
производството, които не са предявили своето вземане в посочените срокове и при
спазване на установените от закона условия, не придобиват процесуалното
качество на кредитори на несъстоятелността
и не са легитимирана страна в производството по несъстоятелност. Съответно,
произнасянето на съда по несъстоятелността, или на синдика, по искане
/вземане/, което не е заявено, според условията и сроковете, императивно
определени от закона, би обусловило процесуалната недопустимост на такъв акт.
Следователно „предявяването на вземането“ /извън изрично уредените от чл.687 от ТЗ изключения/ е абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането на това
вземане от синдика и съда по несъстоятелността и за включването му в списъците
на приетите вземания. Респективно – липсата на предявяване е абсолютна
процесуална пречка за включването на вземането в тези списъци. Затова, според
ответника - произнасянето, респ. – приемането, на непредявено вземане /извън изрично уредените от чл.687 от ТЗ изключения/ е тъждествено на произнасянето по непредявен иск. За да установи
основателността на този си довод ответникът привежда разпоредбата на чл.739,
ал.1 /в относимата към настоящия спор редакция/, според която: “непредявените в
производството по несъстоятелност вземания и неупражнените права се погасяват“.
Твърди, че тази правна последица /погасяване на непредявеното вземане/ е
настъпила и в процесния случай.
Като следващ довод ответникът привежда
разпоредбата на чл.638 от ТЗ, която, според него, императивно установява
спиране на образуваните индивидуални изпълнителни производства срещу имущества
– част от масата на несъстоятелността. По изключение, ал.3 на цитирания член
предвижда възможността след изрично дадено разрешение от съда по
несъстоятелността спряното изпълнително производство да продължи, в случай че е
констатирана опасност от увреждане на интересите на посочения кредитор.
Доколкото в разглеждания случай такова разрешение от съда не е искано, и не е
давано, а същевременно ищцовата банка е продължила хода на тези изпълнителни
дела и след откриването на производството по несъстоятелност, отново се налагал
извода, че с цел реализиране на своите претенции, носителят на ипотечното право
е следвало да предяви вземането си и да се конституира като кредитор в
производството по несъстоятелност по реда на чл. 685 и сл. ТЗ.
Според ответникът ищцовата банка не е
притежавала качеството на ипотекарен кредитор, по смисъла на чл.717н от ТЗ, в приложимата към спора редакция /ДВ бр.101/2010г./ Това било така,
защото процесния имот, част от масата на несъстоятелността, не бил ипотекиран
от длъжника по т.д.№46/2010г. по описа на Окръжен Съд - гр. Враца - ЕТ „Г.Л. -
2002“, както изрично изисква цитираната правна норма, а от неговия праводател -
г-н К.Ц.Н., който бил действителния длъжник на ищеца. Освен това праводателят
на несъстоятелния длъжник - г-н К.Ц.Н. не бил ипотекирал имота за
обезпечаването на чужд дълг, както дословно изисква чл.717н от ТЗ, а на
собствения си такъв.
Ответникът поддържа, че в процесния случай
нито едно от изрично уредените в чл.717н от ТЗ условия за проявяване на
правните санкционни последици на тази норма не било налице. Не се установявала
„продажба на имот, който е ипотекиран от длъжника, за обезпечаване на чужд
дълг“, както дословно изисквал чл.717н от ТЗ, а продажба на имот,
ипотекиран от частния праводател на длъжника за обезпечаване на собствен дълг
на самия този праводател. Следователно, в разглеждания случай не е налице
осъществяване на хипотезата на чл.717н от ТЗ /ред. ДВ бр.101/2010г./. Несъстоятелният длъжник не е ипотекирал
спорния имот в полза на ищцовата банка. Това е извършил неговият праводател,
който е неин непосредствен длъжник.
Наред
с това ответникът обективира и обосновава пространни, и сходни по своето
съдържание с представените дотук доводи за неоснователността на иска, по които
моли съдът да се произнесе при условията на евентуалност – в случай, че искът
бъде приет за допустим и бъде разгледан по същество. Ответникът моли съда, при
установяване недопустимостта на иска, респективно, при оставяне на иска без
уважение, да му присъди и направените в хода на производството разноски.
Твърденията и доводите на страните са доразвити
в Допълнителната искова молба, надлежно подадена от ищцовата банка в срока по
чл.372, ал.1 от ГПК, и в Допълнителния отговор на допълнителната искова молба,
депозиран от ответника своевременно в срока и според условията на чл.373,
ал.1-2 от ГПК.
При така обективираните становища на страните
и с оглед съдържанието на събраните в хода на производството писмени
доказателствени средства съдът намира исковата молба за редовна, предявеният
иск за допустим, но за неоснователен по следните съображения:
Поддържайки възражение за нередовност на
исковата молба, ответникът твърди,
че последната не изпълнява изискването на чл.127, ал.1, т.4 от ГПК и не съдържа
надлежно изложение на обстоятелствата на които се основава иска. От анализа на
това възражение се установява, че в случая ответникът има предвид не толкова
липсата на изложение на фактическите обстоятелства, на които се основава иска,
а пестеливостта на правните доводи на ищеца, с помощта на които той би следвало да обоснове наличието на
претендираното право. За да приеме исковата молба за редовна съдът се нуждае от
описание на фактите, релевантни за спора, а не от обосноваване съдържанието на
спорното право. Последното се извежда от съда, разглеждащ спора. В исковата
молба ищецът, макар и лаконично, е описал фактите, на които се основава искът.
В този смисъл възражението за нередовност на исковата молба е неоснователно.
В хода на производството не се проявяват
противоречия в твърденията на страните относно релевантните за спора фактически
обстоятелства, а относно смисъла и приложението на различни по своя характер
правни норми. Ищецът твърди, че наличието на действащо ипотечно право спрямо
имот, част от масата на несъстоятелността само по себе си му гарантира
възможността за участие в производството по несъстоятелност, дори и без
предприемането на каквито и да е процесуални действия. Ответникът поддържа, че
ищецът не отговаря на изискванията на специалните норми, уреждащи
несъстоятелността, не е спазил и процедурните условия, и не е придобил
качеството „кредитор“, по смисъла на тези норми.
Настоящият съдебен състав счита, че за да
бъде разрешен законосъобразно спора относно основателността на предявения от
„Алианц Банк България“ АД иск, следва да бъде отговорено на три основни
въпроса: дали ищцовата банка е „ипотекарен кредитор“, в съответствие с чл.717н
от ТЗ, по т.д.№46/2010г. по описа на Окръжен Съд - гр. Враца; има ли законово
задължение в тежест на „ипотекарния кредитор“, по смисъла на чл.717н от ТЗ, да
предяви вземането си в хода на производството по несъстоятелността или
най-малкото – да уведоми съда по несъстоятелността, респ. – синдика, за
неговото наличие; при положителни отговори на предходните два въпроса съдът
следва да даде положително становище следва ли ищцовата банка да бъде
квалифицирана като „кредитор“, в съответствие с чл.663, ал.3 от ТЗ, който може
да понесе вреди, причинени от синдика в хода на производството по
несъстоятелност и, респективно – да претендира репарирането им на основание и
при условията на посочената разпоредба?
По делото е
безспорно, че производството по
несъстоятелността по т.д.№46/2010г., по описа на Окръжен Съд - гр. Враца е открито с Решение №58/25.10.2010г. и е
приключено с Решение №44/26.03.2015г. Предвид това се налага извода, че
юридическите факти, релевантни за разрешаването на настоящия спор, са се
осъществили в периода 25.10.2010г. - 26.03.2015г. Фактическият състав по
продажбата на процесния недвижим имот е осъществен в периода октомври 2014г. до 24.01.2015г., видно от
Постановление за възлагане на недвижим имот от 24.01.2015г., издадено по
т.д.№46/2010г. на Окръжен съд – Враца. В целия посочен период чл.717н, ал.1 от ТЗ е действал в редакцията си, установена чрез
ЗИДТЗ, според ДВ бр.101/2010г. В тази редакция относимата законова разпоредба е
имала следното съдържание: „при продажба на имот, който е ипотекиран от
длъжника, за обезпечаване на чужд дълг, синдикът изпраща на ипотекарния
кредитор съобщение за насрочване на продажбата. Припадащата се на ипотекарния
кредитор сума се запазва от синдика и се предава на кредитора, след като
представи изпълнителен лист за вземането си“. Смисълът на разпоредбата
разкрива, че в нея са установени две императивни задължения в тежест на
синдика, като са формулирани изрично и условията за тяхното възникване.
Съгласно разпоредбата на чл.717н, ал.1, изр.1
от ТЗ синдикът е длъжен да изпрати на ипотекарния кредитор съобщение за
насрочване на продажбата. Това задължение възниква при кумулативното наличие на
две изчерпателно посочени предпоставки: синдикът да продава имот, който е
ипотекиран от длъжника и продавания имот да е ипотекиран за обезпечаване на
чужд дълг.
Следователно, за да
бъде приложена към конкретния спор, приведената разпоредба изисква синдикът да
е продавал имот, който е бил ипотекиран
от длъжника по т.д.№46/2010г. по описа на Окръжен Съд - гр. Враца - ЕТ „Г.Л. -
2002“ за обезпечаване на чужд дълг, а не на свой собствен такъв. Само при
наличието на тези предпоставки в тежест на синдика би възникнало задължението, установено в чл.717н, ал.1, изр.1 от ТЗ – да изпрати на ипотекарния кредитор съобщение за насрочване на продажбата.
В хода на производството е установено, че
процесният недвижим имот - УПИ XXVIII-I,
в квартал 4, по плана на с.***, община Враца, одобрен със Заповед за ЧИПУП /ПР/
Зап.№1028/2.08.2006г. на Кмета на Община Враца, с площ 484 /четиристотин
осемдесет и четири/ кв.м., при граници и съседи: улица, УПИ XXIX-I, УПИ XXVII-I и УПИ XXVIII, е бил ипотекиран в полза на банката – ищец
от г-н К.Ц.Н., а не от ЕТ „Г.Л. - 2002“. При това имотът не е бил ипотекиран за
обезпечаване на чужд дълг, а за дълг на лицето, учредител на ипотеката. При
осъществяването на описаната хипотеза е очевидно, че за синдика не е възникнало
задължението да изпрати на „Алианц Банк България“ АД съобщение за насрочване на
продажбата.
Според чл.717н, ал.1, изр.2 от ТЗ - получената от извършената продажба, припадаща
се на ипотекарния кредитор сума следва да бъде запазена от синдика и да бъде
предадена на кредитора. Второто от тези две задължения възниква само след като
кредиторът представи и, съответно – синдикът получи, изпълнителен лист за вземането си. Представянето
на изпълнителния лист е условие за предаване на сумата.
Изложеното до тук разкрива, че в чл.717н,
ал.1, от ТЗ са установени няколко предпоставки, чието наличие е релевантно за
възникването на качеството „ипотекарен кредитор“; за реализирането на правото
на този кредитор за уведомяване за извършване на продажбата на ипотекиран в
негова полза имот, както и за реализирането на правото му за запазване и
предаване на припадащата се на ипотекарния кредитор сума, получената от
извършената продажба.
В случая, ищцовата банка, която извежда
основателността на настоящия иск от качеството „ипотекарен кредитор“, по
смисъла на чл.717н, ал.1 от ТЗ, не е установила наличието на това качество.
Банката не е установила наличието на предпоставките, при осъществяването на
които в тежест на синдика би възникнало задължението за изпращане съобщение за
насрочване на продажбата: да е продаван имот, който е ипотекиран от длъжника -
ЕТ „Г.Л. - 2002“ в полза на банката, и така продавания имот да е ипотекиран за
обезпечаване на чужд дълг. В тежест на синдика не е възникнало и задължението
за запазване и предаване на припадащата се на ипотекарния кредитор сума,
получена от извършената продажба, тъй като ищцовата банка не му е представила
изпълнителен лист за вземането си. Нещо повече, тя дори не го е уведомила за
наличието на подобно вземане. С оглед на изложеното на първия въпрос следва да
бъде отговорено отрицателно. Ищцовата банка не може да бъде квалифицирана като
„ипотекарен кредитор“, по смисъла на чл.717н от ТЗ по т.д.№46/2010г. по описа
на Окръжен Съд - гр. Враца. В чл.717н от ТЗ, в релевантната за решаването на
настоящия спор редакция, не се открива специална разпоредба, която да
освобождава „ипотекарните кредитори“ от задължението да предявят вземанията си
или най-малкото – да уведомят съда по несъстоятелността, респ. – синдика за
тяхното наличие. С оглед на правилото, че при липса на изрично установена
специална норма, се прилага общата такава, следва да се приеме, че и
„ипотекарните кредитори“ по чл.717н от ТЗ са подчинени на императивно
установеното пред всички кредитори изискване за предявяване на вземанията им. Предявяването
на вземанията е установено като универсално изискване за всички кредитори в
хода на производството по несъстоятелност за реализиране на следните цели: за
да бъдат спазени изискванията на диспозитивното начало и кредиторът да заяви по
изискуемия начин волята си да получи определено вземане на определено
основание; да бъде установено валидно процесуално правоотношение между
съответния кредитор и съда по несъстоятелността; с оглед универсалния характер
на производството предявеното вземане да бъде разгледано и прието при
възможност за оспорването му от другите кредитори на несъстоятелността; за да
бъдат спазени изискванията за законосъобразно съставяне, възможност за
оспорване и запазване неизменността на съставените списъци с приетите вземания;
за да бъде спазена процедурата на установения в чл.722, ал.1 от ТЗ ред за
изплащане на приетите вземания.
В чл.691 от ТЗ е установен по изключение вид
вземания, които не подлежат на оспорване. Вземанията на „ипотекарните
кредитори“ по чл.717н от ТЗ не са включени в тази група на неоспоримите
вземания. Следователно, не всички вземания, обезпечени с ипотека върху имущество,
част от масата на несъстоятелността, могат да бъдат квалифицирани като вземания
на надлежни „ипотекарни кредитори“ по смисъла чл.717н от ТЗ. За да бъдат приети
тези вземания следва да бъдат надлежно проверени, включително и с възможност за
оспорването им. В противен случай те ще се сдобият с привилегия, каквато не е
предвидена за който и да е друг вид вземания. Подобна привилегия не отговаря на
смисъла и нормативно установените цели на това производство.
В светлината на изложеното съдебният състав
приема, че е налице законово задължение
в тежест на „ипотекарния кредитор“, по смисъла на чл.717н от ТЗ, в релевантната
за спора редакция, да предяви вземането си в хода на производството по
несъстоятелността като уведоми съда по несъстоятелността и синдика както за
размера и основанието за възникване на това вземане, така и за волята си да го
събере в хода на производството.
Разпоредбата на чл.663, ал.3 от ТЗ постулира,
че синдикът дължи на длъжника и на кредиторите обезщетение за виновно
причинените вреди при осъществяване на правомощията си. Очевидно е, че с оглед
контекста на спора, за да бъде квалифициран като кредитор, според разума на
приведената разпоредба, ищецът е следвало да установи качеството си на
„ипотекарен кредитор“, по смисъла на чл.717н от ТЗ, в релевантната за спора
редакция. По-горе бе констатирано, че това качество не е установено от ищеца.
Той е установил само наличие на качеството „ипотекарен кредитор“ на праводателя
на несъстоятелния длъжник, който чрез учредената ипотека е обезпечил свой, а не
чужд дълг. Но подобен кредитор не е „ипотекарен кредитор“ по смисъла на чл.717н
от ТЗ.
С оглед на отрицателните отговори на
предходните два въпроса съдът счита, че „Алианц Банк България“ АД не може да
бъде квалифицирана като „кредитор“, по смисъла на чл.663, ал.3 от ТЗ, който
може да понесе вреди, причинени от синдика в хода на производството по
несъстоятелност и, респективно – да получи репарирането им при условията на
посочената разпоредба.
В хода на производството ищецът не изложи
конкретни правни доводи, свързани с фактите по делото, с които да обоснове
качеството си на „ипотекарен кредитор“, в съответствие с чл.717н от ТЗ и
респективно – на „кредитор“, по смисъла на чл.663, ал.3 от ТЗ. Вместо това в
Допълнителната си искова молба е цитирал две Определения на I-во търговско отделение на ВКС, които, според
него, аргументирали тезата му, че като участник в производството по
несъстоятелност е разполагал с твърдяните в хода на настоящия спор права. От
съдържанието на споменатите два съдебни акта, се установява, че предмет на
разглеждане в първия такъв - Определение №422/20.07.2015г., постановено по
ч.т.д. №824/2015г., т.к., I-во
търговско отделение на ВКС, е било правото на банка да обжалва решението за
спиране на производството по несъстоятелност, открито спрямо търговец,
обезпечил в полза на банката чужд дълг. Предмет на разглеждане във втория акт -
Определение №289/25.05.2015г., постановено по ч.т.д. №3145/2014г., т.к., I-во търговско отделение на ВКС, е било
правото на кредитор с вземане по чл.717н от ТЗ да обжалва съставена частична
сметка за разпределение в производството по несъстоятелност. В тези актове не
са разгледани предпоставките за възникване на качеството на „ипотекарен
кредитор“, по смисъла на чл.717н от ТЗ и на „кредитор“, по смисъла на чл.663,
ал.3 от ТЗ. С оглед на предмета на разглеждания спор, сравнен с фактите и
правата, релевантни за постановяването на приведените актове, Съдът намира, че
те нямат пряко приложение за обосноваването на изводи по аналогия при
формулирането на настоящия съдебен акт.
С оглед изложеното настоящият съдебен състав
намира предявеният от „Алианц Банк България“ АД съдебен иск с правно основание
чл.663, ал.3 ТЗ за неоснователен и недоказан, поради което следва да бъде
отхвърлен в цялост.
При този изход на делото ищецът следва да
заплати на ответника направените от последния разноски по водене на делото, в
установената им стойност в представения списък на разноските в размер на 5000
лева.
Водим
от горното, Врачанският Окръжен Съд
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
предявеният от „Алианц Банк България“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр.София, Столична Община, район ***, представлявана от
изпълнителните директори С.Г., Р.С. и Г.З., чрез юрисконсулт М.Д. срещу К.П.И.,
в качеството му на синдик на ЕТ „Г.Л.-2002“, ЕИК-***, по т.д.№46/2010г., по
описа на Окръжен Съд - гр. Враца, осъдителен иск с правно основание – чл.663,
ал.3 от ТЗ, за сумата 7600 лева като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА
„Алианц Банк България“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
гр.София, Столична Община, район ***, представлявана от изпълнителните
директори С.Г., Р.С. и Г.З., чрез юрисконсултите М.Д. и Д.Г., да заплати на К.П.И.,
ЕГН-**********, с постоянен адрес ***, сумата от 5000 лева, представляващи
разноски по водене на делото – адвокатско възнаграждение.
Решението
подлежи на обжалване пред Софийския Апелативен съд в двуседмичен срок от
уведомяването на страните.
Председател: