РЕШЕНИЕ
гр.София, 13.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, ХIII въззивен
състав в публично
съдебно заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и първа
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА
БОРИСОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕН МИХАЙЛОВ
КРИСТИНА ГЮРОВА
с участието на секретаря Гергана Христова и в
присъствието на прокурора Росица Чернева, след като разгледа докладваното от
съдия Борисова ВНОХД № 1294/2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на глава XXI НПК.
Образувано е по въззивна
жалба на адвокат П.Н. ***, редовно упълномощен процесуален представител на
подсъдимия Р.Е.И. срещу присъда от 11.06.2020 г. постановена по НОХД №
21245/2016 г. по описа на СРС, НО, СРС, 103 състав, с която подсъдимият И. е
признат за виновен по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по
чл. 129, ал. 2, вр. с ал. 1 НК, за това, че на
27.02.2014 г., около 07,15 часа в гр. София, кв. Горубляне, ул. „*********на
служебна бензиностанция на фирма „С.“ причинил средна телесна повреда на Р.П.Г.,
като му нанесъл удар с юмрук в областта на лицето, с което му причинил счупване
на челюст довело до трайно затрудняване на дъвченето и говоренето за период
по-голям от 30 дни, изразяващо се в закрито счупване на яблъчната
/скулна/ кост с наличие на костен праг в дясната
подочна област, причиняващо затруднено затваряне на устата и асиметрия на
лицето, поради което и при условията на чл. 54, ал. 1 НК му е наложено
наказание „Лишаване от свобода“ за срок от 4 /четири/ месеца, което на
основание чл. 66, ал. 1 НК е отложено за изпитателен срок от 3 /три/ години.
На основание чл. 189, ал. 3 НПК първият
съд е осъдил подсъдимия И. да заплати направените по делото разноски в размер
на 50,00 лева по сметка на СДВР, 110,00 лева по сметка на СРС и 600,00 лева на
частния обвинител Р.П.Г. за заплатено от него адвокатско възнаграждение.
С депозираната въззивна
жалба се излагат доводи на несъгласие с първоинстанционната
присъда и се моли за нейната отмяна. Алтернативно се моли за преквалифициране
на деянието на подсъдимия И. от такова по чл. 129, ал. 2 НК в такова по чл. 132 НК. Защитата твърди, че първоинстанционната присъда е
необоснована и незаконосъобразна, както и че при нейното постановяване са
допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Твърди се, че от
събраните по делото доказателства не се установява по категоричен начин, че
подсъдимият И. е извършил престъплението, в което е обвинен, т.к. от неговите
обяснения се установява, че е налице проявена спрямо него провокация и агресия
от страна на пострадалия Р.Г.. Това според защитата е така, защото пострадалият
Г. е изключвал няколкократно колонката за зареждане с гориво и по този начин е
възпрепятствал зареждането на автомобила, управляван от подзащитния
му. Твърди, че първия съд незаконосъобразно и необосновано е неглижирал механизма, при който пострадалият е получил
телесната повреда, както и, че не е изследвал в пълнота всички факти и
обстоятелства за разкриване на обективната истина по делото, с което е допуснал
нарушения на чл. 13 и чл. 14 НПК. Твърди, че от страна на пострадалия Г. са
нанесени още обиди и псувни, както и, че е налице физическо съприкосновение
между пострадалия и подсъдимия. Счита, че по делото са налице достатъчно данни
за преквалифициране на деянието в престъпление по чл. 132, ал. 1 или ал. 2 НК.
С въззивната жалба
не се иска събиране на нови доказателства.
С
определение, постановено по реда на чл. 327 НПК, въззивният
съдебен състав е приел, че за
правилното решаване на делото не се налага събиране на нови доказателства и не
се налага провеждане на въззивно съдебно следствие.
В хода на въззивното
съдебно производство, въззивният съдебен състав
прецени, че за изясняване на делото от фактическа страна и правилното му
решаване, следва да бъде допусната и назначена съдебно-психиатрична и
психологична експертиза, която да отговори на въпроса : Налице ли е афект в
състоянието на подсъдимия Р.И. към инкриминираната по делото дата на деянието –
27.02.2014 г.
В хода на въззивното
съдебно следствие са изслушани вещите лица д-р Л.К. и Д.З.-С., изготвили
допуснатата и назначена от въззивния съд съдебно-психиатрична
и психологична експертиза по делото. След нейното изслушване и с оглед
становището на страните, същата като неоспорена, е приета по делото от въззивния съд.
В
хода на съдебните прения пред въззивния съд,
защитникът на подсъдимия И. – адв. Н. поддържа подадената
въззивна жалба,
по съображенията, изложения в нея. Счита, че първоинстанционният
съд не е изпълнил задълженията си по чл. 13 и чл. 14 НПК, тъй като не е изяснил
в пълнота всички факти и обстоятелства необходими за разкриване на обективната
истина. Според защитата, първият съд се е задоволил да възприеме обвинителната
теза, при което неоснователно е отхвърлил обясненията на подсъдимия, изхождайки единствено
от процесуалното му положение на привлечено към наказателна отговорност
лице. Твърди, че вместо да провери изложената от подсъдимия версия за
инкриминираните събития чрез оглед на местроизшествието,
първоинстанционният съд е предпочел да се довери на
заключението на вещото лице по изготвената съдебно медицинска експертиза.
Счита, че въз основа на данните по делото за наличие на неправомерно поведение от
страна на пострадалия, съдът от първата инстанция е следвало да прецени дали не
са налице основанията на чл. 132 НК. Позовава се на приетата в хода на въззивното съдебно следствие съдебно-психиатрична и
психологична експертиза, от заключението на която според защитата се
установява, че по отношение на подсъдимия, който е сирак от 11-годишен, е била
отправена сериозна обида – псуване на майка, предизвикала у него състояние на
силно раздразнение. Заявява, че съдът не е длъжен да възприеме изцяло
заключението на вещите лица, в което се отрича наличие на афект в поведението
на подсъдимия, предвид изявлението на експертите, че не изключват афективно отреагиране, но в
рамките на неболестна фрустрация. Сочи, че макар
вещите лица да не са отговорили на поставения от защитата въпрос, то защитата
посочва, че фрустрацията има три фази – реагиране с
агресия, затаяване и ресигнация. С оглед
обстоятелството, че подсъдимия е сирак от 11 годишна възраст, то според
защитата следва да се приеме, че в процесния случай
изречената от пострадалия псувня по адрес на майка му не може да отключи друго,
освен агресия. Твърди, че в конкретния случай е налице елемент на силно
раздразнение при неговия подзащитен, поради което
моли въззивния съд да приеме, че е налице друг състав
на престъпление, при което се приложи текста на закона съобразно
доказателствата.
При въззивните
прения, представителят на Софийска градска прокуратура намира депозираната
жалба срещу първоинстанционната присъда за
неоснователна и като такава моли да бъде оставена без уважение, а присъдата на
СРС потвърдена, като правилна и законосъобразна. Посочва, че обективната истина
по делото е установена по несъмнен начин, посредством показанията на
пострадалия Г., които изясняват времето, мястото и механизма на причиненото му
телесно увреждане. Изразява несъгласие с тезата на защитата, че обясненията на
подсъдимия са били игнорирани от съда по причини, коренящи се единствено в
процесуалното му качество, което има по делото. Твърди, че обясненията на
привлеченото към наказателна отговорност лице не следва да се кредитират от
съда, не само поради противоречието им с показанията на пострадалия, но и
защото се изключват от заключението на изготвената по делото СМЕ, според което
механизма на травматичното увреждане при пострадалия се дължи на силен,
директен удар с твърд, тъп предмет с неохлузваща повърхност. Посочва, че ако
увреждането на пострадалия е било получено по начина, твърдян от подсъдимия, то
по кожата на пострадалия във всички случаи е следвало да има охлузвания,
каквито в действителност не са констатирани, поради което и прокурорът счита,
че обясненията на подсъдимия правилно не са били кредитирани от първоинстанционния съд. На следващо място, прокурорът
изразява становище и за неприложимост на разпоредбата на чл. 132, ал. 1 и ал. 2 НК, в конкретиката на процесния
случай. Акцентира на заключението на вещите лица изготвили СППЕ, което изключва
наличие на физиологичен афект в поведението на подсъдимия. Твърди, че посоченото
от вещите лица афективно отреагиране
при подсъдимия, следва да бъде съобразено единствено при индивидуализацията на
наказателната му отговорност, но не е основание за преквалифициране на деянието
в такова по чл. 132 НК. Отделно отбелязва, че на подсъдимия е било определено
наказание „Лишаване от свобода“ в минимален размер – от 4 месеца, което не
следва да бъде коригирано в посока на неговото намаляване. На следващо място,
прокурорът приема за неприложим и института на неизбежна отбрана, доколкото в материалите
по делото не се съдържат доказателства за съществувало непосредствено противоправно поведение по отношение на подсъдимия, което
да не е било приключило към момента на нанасяне на телесното увреждане. В
заключение моли въззивния съд да потвърди първоинстанционната присъда като правилна и
законосъобразна, включително да приеме, че наложеното на подсъдимия наказание е
справедливо определено.
Повереникът на частният обвинител Р.Г. – адв. А., моли въззивната жалба да
бъде оставена без уважение, а първоинстанционният
съдебен акт да бъде потвърден.
Частният обвинител Р.Г., не се явява пред въззивния съд и не изразява становище по жалбата.
Подсъдимият И. поддържа казаното от своя
защитник и моли да бъде оправдан. Твърди, че пострадалият е бил пиян и
неадекватен, както и че е отказал да даде показания пред полицейските
служители. Заявява, че е изразил желание същият да бъде тестван за алкохол, но
му е било отказано.
В правото си на последна дума по реда на чл.
333, ал. 2 НПК, подсъдимият Р.И. моли съда за оправдателна присъда.
СОФИЙСКИ градски
съд, като съобрази изложените от страните доводи и сам служебно провери изцяло
правилността на присъдата съобразно изискванията на чл. 314 НПК, намира за
установено следното:
В мотивите към първоинстанционната
присъда районният съд е приел фактическа обстановка, спрямо която са налице
основания за промяна. Настоящият съдебен състав, действайки като инстанция по
фактите и съобразявайки възраженията на страните, извърши собствена преценка на
доказателствената съвкупност и въз основа на нея
изгради изложената по-долу фактическа обстановка по спора. Същевременно
ревизирането на фактическите констатации не оказват влияние върху крайните
изводи на първоинстанционния съд, свързани с решаване
на въпроса за вината, респективно - липсват основания, въззивният
съд да упражни правомощията си по чл. 336, ал. 1, т. 2 НПК.
СГС приема за установено от фактическа страна
следното:
Подсъдимият Р.Е.И. е роден на *** ***,
българин, български гражданин, със средно образование, неженен, неосъждан,
работи като международен шофьор, живущ *** – кооперация, ет. *********ЕГН № **********.
Свидетелят Р.Г. работел като шофьор на
тежкотоварен автомобил във фирма „С.“ /със сегашно наименование „В.Б.“/, като
същият извършвал курсове с камион на територията на Република България.
Фирма „С.“ /със сегашно наименование „В.Б.“/
разполагала със служебна бензиностанция, находяща се
в гр. София, кв. „Горубляне“, ул. „*******, в която шофьорите зареждали
служебните автомобили. Зареждането се осъществявало на две отделни колонки –
една за дизелово гориво и друга за т.нар. „еко
течност“, които били разположени на разстояние една от друга, и в две
противоположни посоки. За да зареди автомобила си, всеки шофьор трябвало да
постави в трета отделна колонка идентификационна карта с данни на автомобила,
като по този начин се въвеждали съответните идентификационни кодове.
На 27.02.2014 г., около 07.00 – 07.30
ч., свидетелят Р.Г. спрял камиона, който управлявал на служебната
бензиностанция на фирма „С.“ /със сегашно наименование „В.Б.“/. Свидетелят Г.
се насочил с товарния автомобил, който управлявал към колонката за „еко течност“, тъй като до колонката за зареждане на
дизелово гориво имало спрян друг камион марка „Рено“, модел „Премиум“ с рег. № *******, управляван от подсъдимия Р.И..
Когато спрял камиона си до колонката за „еко
течност“, свидетелят Г. видял, че подсъдимия И. се връща от колонката, в която
се поставяла картата с данните за автомобила. Свидетелят Г. отишъл до колонката,
в която се поставят идентификационните карти, поставил картата на своя камион,
набрал съответния код, след което извадил картата си и тръгнал към колонката за
зареждане с „еко течност“, но същата не започнала да
зарежда камиона с еко течност. Свидетелят Г. не
установил причината, поради която колонката не започнала да зарежда камиона с
желаното от него гориво.
В този момент свидетелят Р.Г. видял, че
подсъдимият Р.И. се намирал при колонката, в която се поставят идентификационните
карти и тъй като не знаел защо не тръгвала колонката зареждаща еко горивото, попитал подсъдимия дали той е направил нещо
или системата е блокирала. Между тях двамата започнал спор за това, дали е
възможно едновременното зареждане на двата камиона с дизелово гориво и еко течност. В хода на спора свидетелят Г. настоявал, че
няма проблем двата автомобила да бъдат заредени едновременно, докато според
подсъдимия И. това не било възможно. Вербалният конфликт между подсъдимия И.
и пострадалия Г. ескалирал, при което били разменени обидни реплики и псувни,
като свидетеля Р.Г. напсувал подсъдимия на майка. Подсъдимият И. вследствие на
така отправената към него обида тръгнал към пострадалия Г., блъснал го с ръце към
камиона, в резултат, на което свидетеля Г. се ударил в намиращото се зад него
ремарке и приклекнал с единия крак, тъй като пропаднал от тротоара. В този
момент подсъдимия И. замахнал с юмрук и ударил
пострадалия Г. в лицето, в областта на дясната скула, от което той паднал на
земята. Пострадалият Г. усетил, че от носа му тече кръв, като усетил и
пропукване по дясната си скула, поради което сигнализирал за инцидента на тел.
112.
На мястото на инцидента пристигнали
полицейски служители, на които свидетеля Г. разказал за случилото се и посочил
подсъдимия И., като автор на упражненото над неговата личност насилие.
Няколко минути по-късно на мястото пристигнал
и екип на Спешна медицинска помощ, който прегледал пострадалия Г., след което същия
бил транспортиран до УМБАЛ „Св. Анна“ - гр. София. Пострадалият Г. бил
прегледан в Клиниката по лицево-челюстна хирургия и оториниларингология
при УМБАЛ „Св. Анна“ - гр. София и приет за операция на 27.02.2014 г.
От
заключението на изготвената по делото съдебно-медицинска експертиза на
свидетеля Р.Г. се установява, че в резултат на удара, нанесен му от подсъдимия И.,
на същия е причинена лицева травма изразяваща се в закрито счупване на дясната яблъчна (скулна) кост с наличие
на костен праг в дясната подочна област, причиняващо затруднено затваряне на
устата и асиметрия на лицето. Според заключението
на вещото лице, установеното увреждане е резултат от действието на твърд тъп
предмет с ограничена равна контактуваща повърхност по механизма на удар с или
върху такъв, като предвид локализацията и морфологията същото отговаря да е
получено по начина съобщен от пострадалия – при нанасяне на силен удар с юмрук.
Счупването на скулната кост, според експерта се
приравнява на счупване на челюст и реализира медико-биологичния признак –
трайно затрудняване на дъвченето и говореното за период по-голям от 30 дни.
От заключението на изготвената в хода на въззивното съдебно следствие съдебно-психиатрична и
психологична експертиза се установява, че подсъдимият И. не боледува от
психично заболяване и не е провеждал лечение с психофармака.
Липсват данни за дефицит или интелектуална редукция, които да са пречка за
правилна фактическа ориентация и адекватно на нея отреагиране.
Според експертното заключение, по време на инкриминираното деяние, подсъдимият
не е бил в състояние, което може да бъде приравнено към краткотрайно или
продължително качествено разстройство на съзнанието по смисъла на чл. 33 НК,
т.е. могъл е да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи
постъпките си. Вещите лица дават заключение, че по време на инкриминираното
деяние, подсъдимият И. не е бил в състояние на силно раздразнение, което да е
изменило съзнанието му /с или без психотично по
тежест помрачение/, като не изключват афективно отреагиране, но в рамките на неболестна фрустрация
– неудоволетвореност, вследствие на накърнено лично
достойнство, което не покрива характеристиките на физиологичния афект.
В хода на въззивното
съдебно следствие вещите лица поддържат своето заключение. Разясняват, че фрустрацията е психологичен термин, който се използва,
когато се е случило нещо извън очакванията и нагласите на дадено лице,
поставящо го в емоционална ситуация. Уточняват, че при фрустрацията
може да се реагира, но тя е нещо различно от физиологичния афект. Категорично
посочват, че по време на деянието, подсъдимия не се е намирал в състояние на
физиологичен афект. Експертите посочват, че при неболестна фрустрация
може да се реагира с агресия, с отдръпване или с интензивен плач.
Изложената фактическа обстановка въззивният съд прие за установена след анализ на събраните
в хода на наказателното производство от двете съдебни инстанции доказателства и
доказателствени средства, а именно гласните доказателствени средства - обясненията на подсъдимия Р.И.,
показанията на свидетеля Р.Г., както и приобщените по реда на чл. 281, ал. 4, вр. с ал.1, т. 1 и т. 2 НПК негови показания от досъдебното
производство; писмените доказателства – епикриза,
издадена от Клиника по лицево-челюстна хирургия и оториниларингология
при УМБАЛ „Св. Анна“ - гр. София, болничен лист № 4575301, направление за
хоспитализация, фиш за спешна медицинска помощ, лист за преглед на пациент,
оперативен протокол, справка за съдимост и др. медицинска документация за
пострадалия приложена и приета по делото; способите на доказване – заключенията
на изготвените по делото съдебно-медицинска експертиза и съдебно-психиатрична и
психологична експертиза, както и всички приложени и приети по делото
доказателства.
Обстоятелствата, свързани с времето и мястото
на процесния инцидент, не са предмет на оспорване с въззивната жалба, поради което не се налага същите да бъдат
преразглеждани. Несъгласието на защитата касае механизма на самото деяние и
изводите на първата инстанция за това, че нападател при неговото осъществяване
е бил подсъдимия И., а пострадал - частният обвинител Г.. Оспорваните изводи на
първата инстанция обаче, не са голословни, а обосновани с тази част от
свидетелските показания на пострадалия Г., която аргументирано е била
кредитирана от районния съд като достоверна. Давайки вяра на показанията на
частния обвинител като очевидец на деянието, на практика първата инстанция е
привнесла в делото преки доказателства за начина, по който са протекли процесните събития. Проявеният подход обаче, не е довел до
изопачаване на фактите или голословно игнориране на изнесените от подсъдимия И.,
обстоятелства. Подобно на обясненията на подсъдимия, които освен доказателствено средство са и средство за защита,
показанията на пострадалия, които освен доказателствено
средство са и съществена част от предмета на доказване, доколкото върху тях се
гради обвинителната теза, следва да бъдат критично обсъдени при преценка на
достоверността им в контекста на останалите ангажирани по делото доказателствени източници. За да се довери на показанията
на свидетеля Г., на първо място въззивният съд
констатира, че е налице последователност в изложеното от него по време на
проведените му разпити в хода на наказателното производство, в които пресъздава
по еднопосочен начин хронологията на случилото се на инкриминираната дата в
рамките, на която очертава конкретиката на
осъщественото спрямо него неправомерно посегателство. По делото свидетелят Г. е
давал показания два пъти - в хода на досъдебното производство, както и на
съдебното следствие пред първоинстанционния съд, като
и двата пъти изложените от него обстоятелства досежно
механизма на извършеното деяние са последователни и непротиворечиви. Частният
обвинител е категоричен, че телесното увреждане му е причинено от подсъдимия И.
чрез удар с юмрук в лицето, за което излага ясни спомени, че от носа му е
потекла кръв и е усетил пропукване в областта на дясната скула. Впечатление
прави, че досежно този спорен по делото въпрос, касаещ механизма на причиняване на процесната
телесна повреда, в разпита си в хода на първоинстанционното
съдебно следствие, свидетелят Г. не надгражда или по
друг начин не трансформира онези свои показания, които е дал пред орган на
досъдебното производство, а казаното от него носи белезите на устойчив разказ
независимо от изминалия период от време, а именно от датата на инкриминираните
събития до датата на провеждане на разпита му пред първият съд. Ето защо и
настоящият съд се довери на данните материализирани в показанията на свидетеля Г.,
т.к. същите се отличават със своята последователност от самото начало на
започналото наказателно производство, а не става въпрос за „съчинена“ в
последствие версия, с цел да навреди на подсъдимия И. и по този начин да го
уличи в нападение, каквото той не е извършвал.
За да се довери на показанията на пострадалия Г.
по повод инкриминираното деяние и по-конкретно на изнесения от него механизъм
на получаване на телесната повреда /действията на подсъдимия спрямо свидетеля Г./,
въззивният съд съобрази, че те намират пълно
потвърждение и в приобщената по делото медицинска документация за състоянието
на свидетеля Г., констатирано непосредствено след настъпване на процесния инцидент от -
пристигналия на мястото екип на Спешна медицинска помощ, от данните съдържащи
се в приобщената по делото медицинска документация изготвена в болничното
заведение - УМБАЛ „Св. Анна“ - гр. София, както и от приетото по делото
заключение на СМЕ. Данните в показанията на свидетеля Г. в тази насока не
остават изолирани, а напротив, същите са съответни на експертното заключение,
констатиращо наличие на лицева травма в областта на дясната яблъчна
(скулна) кост или и по експертен път се установява,
че полученото увреждане е в резултата на получения удар в тази част на лицето на
свидетеля Г.. В тази връзка вещото лице посочва механизма на получаването на
травмата – удар с или върху твърд тъп предмет с ограничена равна контактуваща повърхност, който
механизъм отговаря на данните в показанията на свидетеля, касателно
начина, по който е получена травмата – при нанасяне на силен удар с юмрук, а също така се подкрепя и от дадените в съдебно
заседание пред първия съд разяснения от вещото лице, а именно, че увреждането е
причинено чрез нанасяне на силен директен удар с твърд тъп предмет, с
неохлузваща повърхност и с малка площ. Обясненията на подсъдимия И., че по
време на инцидента той се е хванал за дрехата на пострадалия, при което двамата
се подхлъзнали и паднали едновременно, както и изразеното от него
предположение, че пострадалия вероятно се е ударил в островчето, на което е
имало обла тръба, не намират опора в експертното заключение, чрез което същите
са подложени на проверка, т.к. според експерта травмената
увреда на пострадалия не може да бъде получена по
описания от подсъдимото лице начин. Експертът е категоричен, че при падане от
неголяма височина и при контакт на пострадалото лице с терена или с предмет находящ се на мястото на престъплението, би се реализирала
едностранна лицева травма, включваща освен скулата още и прилежащите части на
бузата и слепоочието, а в някои случаи и носната пирамида. Вещото лице изрично посочва, че именно
този отдиференциращ признак, характерен за
въздействие на терен – кожно увреждане в контактната област, представляващо
охлузване или разкъсно-контузна рана и неговата липса
в случая, е основание за определяне на точния механизъм на причиняване на
увреждането, а именно чрез твърд тъп предмет с неохлузваща повърхност, каквато
е контактуващата част от свитата в юмрук ръка. В заключение, експертът е
категоричен, че процесното увреждане при пострадалия
няма характера на теренна травма, включително такава дължаща се на удар върху
тръба, тъй като липсват охлузвания или разкъсно контузни рани по лицето на пострадалия. Ето защо претенцията на защитата, че първоинстанционния съд не е проверил версията на
подсъдимия, е лишена от основание.
На тази основа въззивната
инстанция намира за правилно и обосновано заключението на районния съд, че
следва да се довери на показанията на свидетеля Г. досежно механизма на
извършеното деяние. Именно неговите показания, кореспондиращи с ангажираните по
делото медицински документи и изготвеното по делото експертно заключение на
СМЕ, изграждат стройна непротиворечива линия относно основния факт, подлежащ на
установяване в хода на производството, а именно за осъщественото над него
насилие от страна на подсъдимия И.. Достоверността на показанията на свидетеля Г.
се доказа безспорно чрез установяване на точния механизъм на получаване на
телесната повреда, което дискредитира обясненията на подсъдимия Р.И. относно
начина, по който пострадалия се е наранил и им придава значение на защитна
теза, целяща да го оневини и да изключи участието му в процесния
инцидент.
Единственото, което следва да бъде отбелязано
в случая е, че за разлика от първостепенния съд, настоящият съдебен състав, не
кредитира изцяло показанията на пострадалия Г. и по-конкретно онази част от
неговите показания, които имат отношение към т.нар. предистория на конфликта му
с подсъдимия. Така и за разлика от първостепенния съд, въззивният
такъв не даде вяра на показанията на свидетеля Г., в частта, в която се твърди,
че след като не разбрал защо не започва да зарежда колонката с „еко гориво“, то той се е обърнал към подсъдимия с въпрос,
дали не е направил нещо или системата е блокирала, на което подсъдимият
отговорил със заядливи реплики и псувни, както и че пострадалият добронамерено
му предложил да не се карат, но подсъдимият вместо това му нанесъл
инкриминирания удар, с който му причинил съставомерното
телесно увреждане. Въззивният съд намира, че така
описаното от пострадалия пасивно и добронамерено негово поведение спрямо
подсъдимия е недостоверно, като по този начин същия се опитва в своите
показания да прикрие част от фактите и да смекчи своето положение, респ. да
представи себе си в по-добра светлина и да убеди съда в това, че не е влизал в
конфликт с подсъдимия, дори и в словесен такъв, както и, че е бил напълно
спокоен и не е реагирал по никакъв начин на поведението на подсъдимия. Подобна
позиция е разбираема, доколкото последният се опитва да омаловажи своя принос
за възникване на напрежението, респ. да не бъде възприет като провокатор на
конфликта с подсъдимия. Доколкото
обаче логическите закони гарантират истинността на човешкото изказване,
независимо от неговото съдържание, те също имат своето място при преценка на
достоверност на гласните доказателства. В този смисъл, така описаната от
пострадалия картина на пасивност от негова страна при срещата му с подсъдимия и
отричането му да е отговорил по някакъв начин с обидни реплики или псувни на
коментара на подсъдимия И., респ. твърдението му, че единствено подсъдимия го е
обиждал и псувал, след което същия е предприел и действия срещу телесната му
неприкосновеност, според настоящия съдебен състав звучи неправдоподобно,
доколкото в крайна сметка всяко човешко поведение е детерминирано от някакви
причини и напълно безпричинно поведение няма. Ето защо въззивният
съд намира, че така изложеното от свидетеля Г. не отговаря на действителното
положение и е опит да прикрие неизгоден за него факт, поради което и в този
смисъл, съдът кредитира обясненията на подсъдимия И., в частта, в която твърди,
че в процесния случай пострадалият Г. не е стоял
безучастно, а на свой ред го е напсувал.
Независимо от гореизложеното, обаче, въззивният съд намира за неоснователни възраженията на
защитата, че отправената от пострадалия псувня по адрес на майката на
подсъдимия е предизвикала у последния физиологичен афект, обуславящ
приложението на по-леко наказуемия състав. За
привилегирования състав на телесната повреда е характерно, че деецът действа в
състояние на силно раздразнение, когато съзнанието му е овладяно от чувства до
такава степен, че възможността му да вземе правилно решение и да ръководи
постъпките си е в значителна степен намалена без той да е лишен от нея. В
практиката на българските съдилища непротиворечиво се приема, че състоянието на
обикновено раздразнение може да се цени единствено като смекчаващо
отговорността обстоятелство. За да се приложи разпоредбата на чл. 132 НК е
необходимо това състояние на силно раздразнение да е предизвикано от
провокиращото поведение на пострадалия, като това поведение на жертвата не
следва да е предизвикано от подсъдимия. В конкретния случай, настоящият съдебен
състав се довери изцяло на заключението на изготвената и приета в хода на въззивното съдебно следствие съдебно-психиатрична и
психологична експертиза, касаеща психическото
състояние на подсъдимия И., включително към момента на инкриминираното деяние,
която дава положителен отговор на въпроса относно способността му да разбира
свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, и изключва
възможността инкриминираните му действия да са извършени при състояние на
физиологичен афект. Не се споделят възраженията поддържани от защитата спрямо
изводите на експертите изготвили СППЕ, която експертиза не изключва наличието
на афективо отреагиране при
подсъдимия, но в рамките на неболестна фрустрация –неудоволетвореност, вследствие на накърнено лично
достойнство, но същата изключва това да е състояние на физиологичен афект, за
което са липсвали определени симптоми и фази, които не съответстват на съобщеното
от подсъдимия. Основанието за това становище е станала оценката на експертите,
че при подсъдимия липсва екстремно интензифициране на афективните
преживявания, което да е довело до директно премиване в трудно контролируем физически акт и проява на екстремна агресия;
липсват характерните за афекта фази на една силна провокация, неконтролируема
поведенческа реакция в отговор и фаза на изчерпване; при подсъдимия е било
налице подредено поведение след инцидента, без данни за дезориентация, без
данни за изменение на съзнанието /с или без психотично
по тежест помрачение/, за халюцинаторни преживявания,
несъответно тълкуване на действителността и дълбок терминален сън. В тази
насока следва да бъдат отчетени и последващите ипроцесния инцидент действия на подсъдимия, който след
настъпването му се е оттеглил от местопроизшествието с управлявания от него
камион и го паркирал в района на инцидента, където бил установен и от
пристигналите на мястото полицейски служители. Въззивният
съд кредитира изцяло изготвеното от вещите лица заключение по допуснатата в
хода на въззивното съдебното следствие
съдебно-психиатрична и психологична експертиза, т.к. същото е основано на
сериозни специални знания и задълбочено изследване на психическите процеси при
подсъдимия към инкриминираната дата и настъпил инцидент, след осъществено събеседване, проведен
психиатричен преглед и психологично изследване от вещи лица, притежаващи
дългогодишен практически опит. Въз основа на експертното заключение и
разясненията на вещите лица в съдебно заседание, въззивният
съд приема, че към момента на нанасяне на инкриминирания удар, подсъдимият И.
не се е намирал в състояние на силно раздразнение, обуславящо по-леката
наказуемост на извършеното деяние.
Не
следва да бъде игнорирано и обстоятелството, че при данните за взаимно
разменени реплики между подсъдимия и пострадалия, не са налице достатъчно
доказателства, от които да се установи с категоричност кой от двамата участници
в конфликта го е започнал. В случая липсват независими и безпристрастни доказателствени източници, чрез които да бъдат проверени в
тази им част данните в показанията на свидетеля или тези в обясненията на
подсъдимия, а и това е обяснимо с оглед обстоятелството, че други свидетели на
инцидента не е имало и същия се е развил между двамата, при което единственият
установен по несъмнен начин обществено опасен резултат е този настъпил за
свидетеля Г. и който не се отрича от подсъдимия, макар и със съображения, които
не съответстват на механизма на неговото причиняване, който се изясни несъмнено
по експертен път. Обстоятелството, че поведението на пострадалия е повлияло
върху начина на реагиране на подсъдимия, като улесняващ емоционалните и
импулсивни реакции фактор може и следва да бъде взето предвид единствено при
определяне вида и размера на наказанието.
Въззивният
съд, подобно на първият съд, даде вяра на писмените доказателства, както и
назначените и приети по делото съдебни експертизи, като съобрази относимостта им към предмета на делото и факта, че са
неоспорени от страните.
При така направения доказателствен анализ, въззивният
съд приема за правилни правните изводите на първия съд относно пълната доказаност на обвинението по чл. 129, ал. 2, вр. с ал. 1 НК, като не се установи при извършването му
подсъдимият да е действал в състояние на физиологичен афект.
Телесната повреда е типично
престъпление против здравето, чийто непосредствен обект са обществените
отношения, осигуряващи неприкосновеност на човешкото здраве и физическата
цялост на личността. Касае се за резултатно увреждащо престъпление, изразяващо
се в противоправно и виновно увреждане на здравето на
друг човек чрез нарушаване анатомичната цялост или физиологичните функции на
тъканите, органите или системите на човешкия организъм или причиняване на болка
и страдание.
Така от обективна страна безспорно се
установява, че на 27.02.2014 г. около 07:15 часа в гр. София, кв. „Горубляне“,
ул.. „*******, на служебна бензиностанция на фирма „С.“, подсъдимият Р.И.
нанесъл удар с юрук в областта на лицето на Р.П.Г., вследствие, на който му
причинил счупване на дясната яблъчна (скулна) кост с наличие на костен праг в дясната подочна
област, причиняващо затруднено затваряне на устата и асиметрия на лицето,
приравнено на счупване на челюст, реализиращо
медико-биологичния признак трайно затрудняване на дъвченето и говореното за
период по-голям от 30 дни - средна телесна повреда по смисъла на чл. 129, ал. 2 НК.
Въззивният съд намира за доказан по безспорен начин (с
оглед ангажираната по делото доказателствена
съвкупност) фактът на причинено от подсъдимия И. телесно увреждане на свидетеля
Г., което покрива един от обективните признаци на състава на престъплението по
чл. 129, ал. 2 НК, а именно неговият резултат, изразяващ се в счупване на
дясната яблъчна (скулна)
кост с наличие на костен праг в дясната подочна област, причиняващо затруденено затваряне на устата и асиметрия на лицето,
приравнено по последици на счупване на челюст. Категорично е налице пряка
причинно-следствена връзка между действията на подсъдимия И., изразяващи се в
нанесен удар с юмрук в областта на лицето на пострадалия Г. и съставомерния резултат, изразяващ се в конкретно
причиненото телесно увреждане. Този извод се подкрепя и от механизма, описан от
вещото лице, а именно удар с или върху твърд тъп предмет, с ограничена равна
контактуваща повърхност, какъвто е юмрука на човек.
Предвид безспорно констатираните
нарушения на телесната цялост на пострадалия Г., районният съд правилно е
приел, че на лицето е причинена средна телесна повреда. Същата се изразява в
констатираното при пострадалия травматично увреждане – счупване на дясната яблъчна
(скулна) кост с наличие на костен праг в дясната
подочна област, приравнено на счупване на челюст и довело до трайно
затрудняване на дъвченето и говореното за период по-голям от 30 дни. Описаното
в заключението на СМЕ травматично увреждане на пострадалия съответства по
медико-биологичния си и правен характер на изложеното в ППВС № 3/27.09.1979 г.
относно средната телесна повреда.
От субективна страна, подсъдимият И. е осъществил
престъплението при форма на вина пряк умисъл. Той е съзнавал общественоопасния характер на деянието си - че нанася силен
удар на друго лице, предвиждал е неговите общественоопасни
последици - причиняване на телесно увреждане и е искал тяхното настъпване. В
конкретния случай всичките му действия са извършени логично и последователно, с
което подсъдимият се е съгласил с настъпилият обществено опасен резултат довел
до нарушаване на телесната неприкосновеност на свидетеля Г. и е целял
настъпването на този резултат.
Несъстоятелни са изложените от
защитата оплаквания за неоснователно отхвърляне от съда на предвидения в закона
институт на неизбежната отбрана. За да се приложи институтът неизбежната
отбрана по смисъла на чл. 12, ал. 1 НК е необходимо да има непосредствено и противоправно нападение, в ответ
на което и в рамките на необходимите предели да са предприети защитни действия.
В този смисъл са задължителните указания, дадени в Постановление № 12 от
29.11.1973 год. на Пленума на ВС на РБ. Съгласно същото, за да е налице
неизбежна отбрана, е необходимо нападението да е не само противоправно,
но и непосредствено, тоест към момента на осъществяване на защитните действия
от нападнатия, нападението да не е било прекратено. В този смисъл и съобразно
събраната и проверена по делото доказателствена
съвкупност е видно, че поведението на свидетеля Г. не се характеризира именно
като непосредствено и противоправно нападение спрямо
подсъдимия И., а от друга страна и такова не се установи да е упражнено.
Напротив, в настоящия случай от събраните по делото доказателства се установи,
че нападение е имало, но то е било започнато и осъществено от подсъдимия И.,
което обосновава извода за неприложимост спрямо привлеченото към наказателна
отговорност лице на института на неизбежната отбрана по чл. 12, ал. 1 НК.
По тези причини правилно и
законосъобразно първостепенният съд е признал подсъдимия Р.И. за виновен по
повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 129, ал. 2, вр., ал. 1 НК, като е приел, че следва да му наложи
наказание за това престъпление.
При индивидуализацията на наказанието, първоинстанционният съд правилно е преценил като смекчаващо
отговорността обстоятелство чистото съдебно минало на подсъдимия. Към
смекчаващите отговорността обстоятелства, визирани от първата инстанция следва
да се посочат и особеностите, характеризиращи деянието като такова с невисока
степен на обществена опасност: наличието на спречкване между подсъдимия и
пострадалия, употребените от пострадалия псувни и нанасянето на един единствен
удар преди преустановяване на действието. Следва да се отбележи обаче, че макар
и поведението на пострадалия да е смекчаващо отговорността обстоятелство, то
реакцията на подсъдимия се явява противоправна и
неадекватна на извършеното, доколкото саморазправата е забранена от закона. Въззивният състав, подобно на първия, не констатира
наличието на отегчаващи отговорността обстоятелства.
Въпреки това и настоящата инстанция не
намери основание за изменение на наказанието в посока на неговото занижаване,
доколкото същото е в близък до минималния законово определен размер, нито за
неговото завишаване, още повече, че по делото липсва жалба или протест в тази
насока, поради което същото следва да бъде определено при условията на чл. 54 НК. Тук е необходимо да се отчете и времето, което е изминало от датата на
деянието до приключване на съдебното производство по делото, който срок всякога
се цени като смекчаващо обстоятелство с оглед практиката на ЕСПЧ. Ето защо въззивният съд счита, че наложеното от СРС наказание
„Лишаване от свобода“ за срок от 4 /четири/ месеца се явява адекватно и изцяло съобразено с
целите на наказанието, визирани в разпоредбата на чл. 36 НК.
Въззивният съд
споделя извода на първата инстанция, че в случая следва да се приложи института
на условното осъждане по смисъла на чл. 66, ал. 1 НК, тъй като подсъдимият не е
осъждан на наказание „Лишаване от свобода“ за престъпление от общ характер,
наложеното наказание ненадвишава три години и за постигане
целите на наказанието и преди всичко за поправяне на подсъдимия, не е
наложително ефективното му изтърпяване чрез изолирането му в пенитенциарно заведение. Ето защо съвсем правилно и
закономерно в случая районния съд, след като е наложил на подсъдимия И.
наказание „Лишаване от свобода“ за срок от четири месеца, го е отложил за
изтърпяване за изпитателния срок от три години на основание чл. 66, ал. 1 НК.
Предвид крайния изход на делото и с
оглед разпоредбата на чл. 189, ал. 3 НПК, законосъобразно направените по делото
разноски, както и държавна такса за служебно издаване на изпълнителен лист са
възложени в тежест на подсъдимия от първия съд.
Въззивният
съд намира, че в тежест на подсъдимия И., предвид изхода на делото за него и
пред настоящата инстанция, следва да му бъдат възложени и направените разноски
за допуснатата, изготвена, изслушана и приета СППЕ, поради което и на основание
чл. 189, ал. 3 НПК подсъдимият следва да бъде осъден да заплати сумата от 975,00
лева, както и на основание чл. 190, ал. 2 НПК да заплати държавна такса в
размер на 5,00 лева за служебно издаване на един брой изпълнителен лист по
сметка на СГС.
С
оглед изложеното и при осъществената в цялост служебна проверка на обжалваната
присъда постановена от районния съд, не бяха констатирани неправилно приложение
на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила или
необоснованост на атакувания съдебен акт от въззивния
съд, даващи основание за изменение или отмяна на присъдата, поради което същата
следва да бъде потвърдена изцяло.
Мотивиран от горното и на основание чл. 338 във вр. с чл. 334, т. 6 НПК, Софийски градски съд, НО, ХIII въззивен
състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА присъда от 11.06.2020 г., постановена по НОХД №
21245/2016 г. по описа на Софийски районен съд, НО, 103 състав.
На основание чл. 189, ал. 3 НПК осъжда подсъдимия Р.Е.И.
ЕГН ********** да заплати сумата от 975,00 лева, разноски за вещи лица
направени пред въззивния съд.
На основание чл. 190, ал. 2 НПК НПК
осъжда подсъдимия Р.Е.И. ЕГН ********** да заплати сумата от 5,00 лева,
представляваща държавна такса за служебно издаване на един брой изпълнителен
лист по сметка на СГС.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и
протестиране.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.