РЕШЕНИЕ
№ 386
гр. Стара Загора, 24.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VII-МИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на единадесети април през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Свилен Жеков
при участието на секретаря Маргарита Огн. Николова
като разгледа докладваното от Свилен Жеков Гражданско дело №
20245530105371 по описа за 2024 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 103 - 257 от Гражданския процесуален
кодекс /ГПК/.
Предявени са обективно съединени осъдителни искове срещу ответника
„Изи Асет Мениджмънт“ АД както следва: 1/ с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. първо ЗЗД /осъдителен иск за връщане на дадено без основание/ за
заплащане на сумата от 325,06 лв. /след изменение на иска по реда на чл. 214,
ал. 1 ГПК/ представляваща заплатена/надплатена сума над чистата главница
по недействителен договор за потребителски кредит № ********/********* г.,
вкл. договор за поръчителство № ********/********* г., 2/ с правно
основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД /осъдителен иск за връщане на
дадено без основание/ за заплащане на сумата от 162,00 лв. /след изменение
на иска по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК/ представляваща заплатена/надплатена
сума над чистата главница по недействителен договор за потребителски
кредит № *********/********* г., вкл. договор за поръчителство №
*********/********* г., 3/ с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД
1
/осъдителен иск за връщане на дадено без основание/ за заплащане на сумата
от 264,00 лв. /след изменение на иска по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК и чл. 232
ГПК/ представляваща заплатена/надплатена сума над чистата главница по
недействителен договор за потребителски кредит № *********/********* г.,
вкл. договор за поръчителство № *********/********* г. и 4/ с правно
основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД /осъдителен иск за връщане на
дадено без основание/ за заплащане на сумата от 234,21 лв. /след изменение
на иска по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК и чл. 232 ГПК/ представляваща
заплатена/надплатена сума над чистата главница по недействителен договор
за потребителски кредит № ********/********** г., вкл. договор за
поръчителство № ********/********** г.
Ищецът А. К. твърди, че между него, в качеството му на
кредитополучател и „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, в качеството си на
кредитодател, бил сключен Договор за паричен заем №********/*********
година. По силата на този договор, последният е следвало да предостави
заемни средства в размер на 550 лева на ищеца. Съгласно чл.2 от договора,
годишен лихвен процент по заема бил 35 %, а годишният процент на
разходите 41,71 % . Уговореният срок на договора бил 21 /двадесет и една/
седмици.
Между ищеца в качеството му на кредитополучател и „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ“ АД, в качеството си на кредитодател, бил сключен втори
Договор за паричен заем № *********/********* г. По силата на този
договор, последният е следвало да предостави заемни средства в размер на
BGN 350 лева на ищеца. Съгласно чл.2 от договора, годишен лихвен процент
по заема бил 35 %, а годишният процент на разходите 41,71 %. Уговореният
срок на договора бил 16 седмици.
Между ищеца в качеството му на кредитополучател и „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ“ АД, в качеството си на кредитодател, бил сключен трети
Договор за паричен заем №*********/********* г. По силата на този договор,
последният е следвало да предостави заемни средства в размер на 450 лева на
ищеца. Съгласно чл.2 от договора, годишен лихвен процент по заема бил 35
%, а годишният процент на разходите 41,71 %. Уговореният срок на договора
бил 21 седмици.
Между ищеца в качеството му на кредитополучател и „ИЗИ АСЕТ
2
МЕНИДЖМЪНТ“ АД, в качеството си на кредитодател, бил сключен
четвърти Договор за паричен заем № ********/********** г. По силата на
този договор, последният е следвало да предостави заемни средства в размер
на 500 лева на ищеца. Съгласно чл.2 от договора, годишен лихвен процент по
заема бил 35 %, а годишният процент на разходите 41,71 %. Уговореният срок
на договора бил 16 седмици.
На основание чл. 4 от всеки от процесните договори за заем, ищецът
сключил и четири отделни договора за поръчителство/гаранция с
„ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с цел обезпечение на вече подписаните
договори за потребителски кредит. С договорите за поръчителство/гаранция
се уговаряло, че дължи възнаграждение на „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“
ЕООД, за това, че става гарант по всяко от кредитните правоотношения.
Същите възнаграждения се заплащали от ищеца директно по сметките на
„ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ежемесечно, заедно с първоначално
уговорените погасителни вноски по всеки кредит.
Въпреки тези факти, касаещи договорите за поръчителство/гаранция,
ответникът „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, не е отразил това
обстоятелство в годишния процент на разходите и не е включил този разход в
годишния процент на разходите, въпреки че е трябвало.
Ищецът заплатил доброволно и извънсъдебно четирите заема.
Ежемесечно и кумулативно с месечната си вноска, е плащал и такси
„поръчител/гарант“, по всеки от четирите договора, въпреки че такива не са
предвидени в основаните такива.
Смята, че процесните договори за кредит са недействителни на
основание чл.19, ал.1 и ал.4 ЗПК във връзка с чл.10, ал.2 и чл.10а, ал.4 ЗПК,
тъй като Заемодателя е изискал и е събрал лихви, такси и комисионни,
свързани с договорите за кредит, които не били предвидени в тях. Също така и
въпреки, че в договорите е посочен лихвен процент и годишен процент на
разходите, ответникът не е пояснил по ясен и разбираем начин какви са
компонентите на ГПР, което е противоречие с чл.19 ЗПК. Счита, че в четирите
договора не били включени такси, комисионни и други видове плащания,
освен договорения лихвен процент, поради което ответникът нямал право да
формира ГПР, което по всеки от процесиите договори бил в размер на 41,72 %
/четиридесет и едно цяло седемдесет и два процента/. Това е така, защото
3
освен възнаградителната лихва, следвало като разход по заема да се включи и
възнаграждението за поръчителя/гаранта. Поради некоректно посочения
размер на годишния процент на разходите била нарушена разпоредбата на
чл.19, ал.4 ЗПК и съответно клаузата от всеки от договорите, касаеща
годишния процент на разходите, следвало да бъде обявена за нищожна на
основание алинея 5 от същия член. В тази връзка счита, че това нарушение
имало за правна последица недействителност на четирите договора за заем и
дължимост единствено на чистата стойност по всеки от кредитите, в
съответствие на разпоредбата на чл.22 ЗПК. Смята, че ако сумата за
възнаграждение на поръчителя/гаранта по договорите за кредит е била
включена в годишния процент на разходите по правоотношенията, то същия
би бил многократно над допустимия максимум по закон. Невключването на
възнаграждението на поръчителя/гаранта в разходите по заемите цели
единствено въвеждане в заблуждение на ищеца относно стойността на
разходите, които трябва да направи по обслужването на кредитите.
Поставените от ответника в чл.4 от процесните договори условия,
практически били невъзможни за изпълнение, освен последното, посочено в т.
3 от цитирания член от всеки от четирите договора, а именно предоставяне на
поръчителство/гаранция от одобрено от ответника дружество -
поръчител/гарант. Това е така, защото съгласно разпоредбата на чл.4,
доверителят ми е трябвало да обезпечи заема с: 1/ двама поръчители, с
осигурителен доход над 1000 лева, които също така да работят на безсрочен
трудов договора, да не са кредитополучатели по друг договор за паричен заем,
да нямат неплатени осигуровки за последните 2/две/ години, да нямат
задължения към други банкови и финансови институции или ако имат,
кредитните им истории в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не
по-лош от „Редовен“, алтернативно 2/ да предостави банкова гаранция в
размер, който е равен на заема. Тъй като е невъзможно да се изпълнят първите
две опции за потребителя като единствен вариант за г-н К. остава само
сключване на договор с дружество - поръчител/гарант, което е предварително
одобрено от ответника в настоящото производство.
В тази връзка, счита, че това било опит за заобикаляне на разпоредбата
на чл.19, ал.4 ЗПК, като с уговорката да се заплаща гаранцията се нарушавало
изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения. По този начин, чрез нарушаване на добрите нрави
4
и заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал. 4 ЗПК, се калкулирала
допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва. Този факт се
потвърждавал и от приложената справка от Търговския регистър, видно от
която едноличен собственик на капитала на - „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“
ЕООД, било „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, като печалбата на първото
дружество за извършваната от него търговска дейност като поръчител/гарант,
се разпределяла в полза на едноличния собственик на капитала „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ“ АД. В продължение на горното трябвало да се изтъкне, и че
завишаването на разходите по заемите без да е изрично посочено такова,
представлявало и нелоялна търговска практика - чл.68г от ЗЗП и чл. 68д от
същия закон, вкл. член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 Договорите за
поръчителство/гаранция били с акцесорен характер, поради което можели да
съществуват валидно само при действителен главен дълг. С оглед
гореизложените съображения, касаещи нищожността на кредитните сделки и
твърдението, че последните не са произвели правен ефект, смята, че и
уговорката за заплащане на възнаграждения на „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“
ЕООД, за учредяване от негова страна на лични обезпечения също била
нищожна.
На самостоятелно основание, счита че приложеният по четирите
процесни договора размер на възнаградителната лихва от 35 % /тридесет и пет
процента/, бил нищожен, поради противоречие с добрите нрави.
Твърди, че във връзка с Договор за паричен заем №********/*********
г. са платени без основание 50,00 лева от страна на ищеца. Твърди, че във
връзка с Договор за паричен заем №*********/********* г. са платени без
основание 50,00 лева от страна на ищеца. Твърди, че във връзка с Договор за
паричен заем № *********/********* г. са платени без основание 264,45 лева
от страна на ищеца. Твърди, че във връзка с Договор за паричен заем
№********/********** г. са платени без основание 236,00 лева от страна на
ищеца.
Моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да му
заплати сума от 325,06 лв. /след изменение на иска по реда на чл. 214, ал. 1
ГПК/ представляваща заплатена/надплатена сума над чистата главница по
недействителен договор за потребителски кредит № ********/********* г.,
вкл. договор за поръчителство № ********/********* г., 2/ сума от 162,00 лв.
5
/след изменение на иска по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК/ представляваща
заплатена/надплатена сума над чистата главница по недействителен договор
за потребителски кредит № *********/********* г., вкл. договор за
поръчителство № *********/********* г., 3/ сума от 264,00 лв. /след
изменение на иска по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК/ представляваща
заплатена/надплатена сума над чистата главница по недействителен договор
за потребителски кредит № *********/********* г., вкл. договор за
поръчителство № *********/********* г. и 4/ сума от 234,21 лв. /след
изменение на иска по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК/ представляваща
заплатена/надплатена сума над чистата главница по недействителен договор
за потребителски кредит № ********/********** г., вкл. договор за
поръчителство № ********/********** г.
В законоустановения срок по чл.131, ал.1 ГПК е депозиран отговор на
исковата молба от ответника, като заема становище за неоснователност на
исковете.
Процесните договори за заем били действителни, и в съответствие с
изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 от Закона за
потребителския кредит.
От една страна, кредитодателят нито е изисквал, нито е събирал
плащания, които не са предвидени в съответния договор за потребителски
кредит. Погасителната вноска по договорите за паричен заем включвала
съответната част от главницата и договорената лихва. Както главницата, така
и лихвата и общо дължимата сума били вписани в договорите за паричен
заем.
Твърдението на ищеца, че заемодателят нямал право да формира
посочените в договорите ГПР, тъй като в договорите не били включени такси,
комисионни и други видове плащания, освен договорения лихвен процент
било неоснователно и е в противоречие с разпоредбите на закона. Разходите,
участвали при изчислението на съответните ГПР били именно главницата и
лихвата, тъй като в договорите за паричен заем не били предвидени други
разходи във връзка с кредита, към момента на изчисляване на общата дължима
сума и ГПР.
От друга страна, разпоредбите на чл.10, ал.2 и чл.10а, ал.4 ЗПК не
съдържали каквито и да е било условия или указания, отнасящи се до
6
годишния процент на разходите. Такива условия се съдържали в разпоредбата
на чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В договорите били посочени годишният процент на
разходите и общата сума дължима от потребителя, както ищецът сам
потвърждава. В договорите били посочени и взетите предвид допускания
/чл.2, т.8 от ДПЗ/ - „... договорът ще е валиден за посочения в него срок, всяка
от страните ще изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно няма да
бъдат начислени разходи за събиране, лихви за забава и неустойки за
неизпълнение на някое от задълженията по настоящия договор, както и други
разходи, освен посочените в настоящия договор. “
Както се виждало от разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, релевантен за
изчислението на ГПР е моментът на сключване на договора за кредит.
Заемодателят, към момента на сключване на договора за кредит, нямал
задължение да предвижда и допуска възможни и условни разходи, за да ги
включи при изчисляването на ГПР. Поради тази причина и в зависимост от
вида на договора за паричен заем се използват предвидените в точка 3 от
Приложение №1 към чл.19, ал.2 ЗПК допускания. Заемодателят нямал
задължение да изчислява и посочва нов ГПР при промяна на условията по
договора. Директива 2008/48/ЕО, като се имат предвид разпоредбите на
членове 11 и 12(2)), не изисквала кредиторите да предоставят нов ГПР, когато
има промяна в лихвения процент, в таксите, които формират общите разходи
за кредита или когато се променят съответните договорни условия.
Твърденията на ищеца, че било налице нарушение поради невключването на
възнаграждението, дължимо по договор за предоставяне на
гаранция/поръчителство в годишния процент на разходите на договорите за
паричен заем не били основателни. В изпълнение на поетото задължение по
сключения договор за паричен заем за представяне на обезпечение, както е
посочено и в исковата молба, ищецът е решил да обезпечи изпълнението на
задълженията си чрез дружество-гарант, като за целта е сключил договор с
„Файненшъл България“ ЕООД. Възнаграждението по договора за
предоставяне на гаранция/поръчителство не се включвало при изчисляване на
ГПР, тъй като то не било част от общия разход по кредита за потребителя, с
оглед на дефиницията на „общ разход по кредита за потребителя“, дадена в §1,
т.1 ДР ЗПК.
Предоставянето на обезпечение не било условие за предаване на
7
заемната сума от заемодателя, а следвало заемополучателят да предостави
обезпечение, единствено за да изпълни задълженията си по закон и за да
избегне неблагоприятните последици от неизпълнението /разваляне на
договор или дължимо на Заемодателя обезщетение за неизпълнение/.
Сключването на договор за предоставяне на гаранция/поръчителство с трето
лице не се явявало необходимо условие за сключването на договора за кредит.
Отделно от това възнагражданието по договора за предоставяне на
гаранция/поръчителство към деня на сключване на договора за заем не било
безусловно дължимо, а е от значение дали гаранцията на Файненшъл
България“ ЕООД ще бъде активирана или не, от действията на заемателя. От
така изложеното можело да се направи еднозначен извод, и с оглед посочените
в Договора за заем допускания, че разходи за обезпечаване на вземането са
изключени, тъй като те нито са известни на Заемодателя към момента на
сключване на договора за заем, нито са в определен към този момент размер,
нито са неизбежен разход, тъй като може да бъде предоставено и
безвъзмездно поръчителство.
Цената на услугата по предоставяне на парични средства била лихвата,
т.е безспорно било, че тя се включва при изчисляване на ГПР, но тъй като
възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство не било част
от цената на услугата и дори не се дължала към Заемателя, а към трето лице,
не следвало да се включва в ГПР. От всичко гореизложено можел да са
направи фактическият извод, че разходите по договора за предоставяне на
гаранция/поръчителство и в частност - уговореното по него възнаграждение,
не е следвало да бъдат включени в годишния процент на разходите по
договора за кредит, като единственият разход за потребителя е предвидената в
договора възнаградителна лихва.
Неоснователни били и твърденията за нелоялна/заблуждаваща търговска
практика, видно и от липсата на съответна аргументация. Ищецът по своя
инициатива се е обърнал към дружеството за кредитиране. Въз основа на
предлаганите от дружеството условия и съобразно изразените от ищеца
предпочитания, Дружеството е предоставило на ищеца предложение за кредит
/Стандартен европейски формуляр/, в който параметрите на съответния кредит
са изрично посочени - общ размер на кредита, общата сума, която трябва да се
заплати, лихвен процент, годишен процент на разходите, изискваните
обезпечения и срока за представяне на избраното от ищеца обезпечение.
8
Преди да сключи договора за кредит, ищецът е знаел, както параметрите на
кредита, така и условието за предоставяне на обезпечение. Преди ищецът да е
бил обвързан от договор за потребителски кредит, дружеството е
предоставило цялата необходима и изискуема информация за вземане на
информирано решение. Преценката на съда за наличието на „заблуждаваща
практика“ и за отражението и върху действителността на договора следвало
да се прави за всеки конкретен случай. Ищецът, позовавайки се на чл.68д ЗЗП,
трябва да докаже не само наличието на търговска практика, съдържаща
невярна информация, а и факта, че тази информация е довела до вземане на
решение, което той не би взел /ищецът не се е нуждаел от кредит/никога не би
взел кредит, но подведен от информацията е решил да сключи договор за
паричен заем; ищецът използва услугите на банки или други кредитиращи
дружества, но подведен от информацията за кредит при толкова изгодни
условия е решил да се обърне към ответника/. Ако ищецът при избора на
кредитен продукт се е водил от размера на годишния процент на разходите, то
не ставало ясно защо е предпочел да сключи договор с дружеството-ответник,
а не договор за кредит с някоя от множеството банки, които предлагат много
по-изгодни условия за потребителски кредити, при които размерът на ГПР
започва дори от 7 %.
Годишният процент на разходите по договорите бил изчислен съобразно
изискванията на чл.19, ал.2 ГПК, и неговият размер бил в съответствие с
изискванията на чл.19, ал.4 ЗПК.
Клауза 4 от договора за паричен заем, отговаряла и на изискванията за
прозрачност на договорните клаузи, предвидени в Директива 93/13. За
физическите лица-поръчители били посочени ясно критериите, на които
следвало да отговарят, а за поръчител-юридическо лице било посочено
единствено, че следва да бъде одобрен от кредитора. Потребителят имал
възможност да предложи неограничен кръг юридически лица-поръчители и
само при негово възражение, че те са неправилно отхвърлени от кредитора, би
могло да се претендира недобросъвестно поведение. Твърдението, че с клауза
4 от договора за паричен заем се заобикаляла нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК било
несъстоятелно. С предвидените в чл.4 от договора за паричен заем
обезпечения, не можело да се заобиколи нормата на чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй
като от тези обезпечения не възникват разноски по кредита, които да следва да
9
бъдат включени в ГПР. Този извод следвал от дефиницията на понятието „общ
разход по кредита за потребителя“, дадена в §1, т.1 ДР ЗПК.
С оглед на цитираната разпоредба, евентуални разходи, свързани с
представянето на банкова гаранция, намиране на поръчители или дружество-
гарант не представлявали и разход за допълнителна услуга, който трябва да се
включи в ГПР, тъй като не са задължително условие за получаване на кредита.
Твърдението на ищеца, че изискването за предоставяне на обезпечение по
договора за паричен заем противоречало на Директива 2008/48,
транспонирана в ЗПК било неоснователно. Твърденията на ищеца, че „Изи
Асет Мениджмънт“ АД не е направило оценка на кредитоспособността преди
сключването на договорите за паричен заем били неверни. Последният не
взимал предвид, че ответното дружество е поискало от него подробна
информация относно финансовото му състояние, в това число доходи от
трудова дейност, разходи на домакинството му, други дължими суми по
кредити и лизинги, други разходи, чист разполагаем месечен доход,
недвижимо имущество, наличие на фактори, поставящи го в неравностойно
положение и други.
Твърдението на ищеца, че договорената възнаградителна лихва е
нищожна, поради противоречието и с добрите нрави било неоснователно.
Становището, че възнаградителната лихва по договора следвало да бъде
отнасяна или съпоставяна със законната лихва и именно последната да бъде
обективен критерий за нейния максимален размер било неправилно. Размерът
на лихвения процент по договора, като елемент на годишния процент на
разходите /чл.19, ал.1 ЗПК/, бил в рамките на ограничението, предвидено в чл.
19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл.2, т.6.1 от договора, „Лихвеният процент е валиден
за целия срок на договора, фиксиран и не подлежи на промяна. Всяка една
погасителна вноска съдържа главница и лихва. С всяка вноска се погасява част
от главницата и начислената възнаградителна лихва върху остатъчната
съобразно погасителния план главница за съответния период в зависимост от
периодичността на вноските.“ Както беше посочено по-горе, размерът на
лихвеният процент по договорите за паричен заем е в съответствие с
изискванията на Закона за потребителския кредит.
По отношение на размера на претендираните за възстановяване суми:
По силата на договор за паричен заем №********, дружеството е
10
предоставило кредит в размер на 550,00 лева. Общата дължима сума по
договора е била в размер на 597,66 лева, в това число лихвено задължение в
размер на 47,66 лева. Предсрочното погасяване на задълженията по договора е
довело до редуциране на лихвеното задължение и то е било заплатено в
размер на 40,72 лева. Затова дружеството, на основание чл.23 ЗПК, би
дължало връщане само на сумата в размер на 40,72 лева.
По силата на договор за паричен заем №*********, дружеството е
предоставило кредит в размер на 350,00 лева. Общата дължима сума по
договора е била в размер на 489,09 лева, в това число лихвено задължение в
размер на 39,09 лева. Затова дружеството, на основание чл.23 ЗПК, би
дължало връщане само на сумата в размер на 39,09 лева.
По силата на договор за паричен заем №*********, дружеството е
предоставило кредит в размер на 450,00 лева. Общата дължима сума по
договора е била в размер на 2153,52 лева, в това число лихвено задължение в
размер на 353,52 лева. Затова на основание чл.23 ЗПК, би дължало връщане
само на сумата в размер на 353,52 лева.
По силата на договор за паричен заем №********, дружеството е
предоставило кредит в размер на 500,00 лева. Общата дължима сума по
договора е била в размер на 533,28 лева, в това число лихвено задължение в
размер на 33,28 лева. Предсрочното погасяване на задълженията по договора е
довело до редуциране на лихвеното задължение и то е било заплатено в
размер на 31,49 лева. Затова дружеството, на основание чл.23 ЗПК, би
дължало връщане само на сумата в размер на 31,49 лева.
Претенцията на ищеца във връзка със суми заплатени на „Файненшъл
България“ ЕООД по договор за предоставяне на гаранция/поръчителство била
неоснователна. В обстоятелствената част на исковата молба било посочено, че
ищецът е сключил договор за предоставяне на гаранция/поръчителство с
„Файненшъл България“ ЕООД. По силата на договора за предоставяне на
гаранция, едната страна - „Файненшъл България“ ЕООД се задължава да
издаде гаранция за плащане в полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД с
наредител А. М. К., с цел гарантиране за изпълнението на задължения на
наредителя, възникнали съгласно договор за паричен заем, а другата страна -
А. М. К., се задължава да заплати уговореното за тази услуга възнаграждение.
Следвало да се обърне внимание, че действителността, както на издадената в
11
полза на кредитора гаранция, така и на визираните договори за предоставяне
на гаранция не зависят от действителността на договора за паричен заем.
Договорите за предоставяне на гаранция/поръчителство били сключени с
„Файненшъл България“ ЕООД, възнаграждението по тези договори е
заплатено на „Файненшъл България“ ЕООД. При така посочените
обстоятелства, ищецът искал от съда да бъде осъдено дружеството- ответник -
„Изи Асет Мениджмънт“ АД, да заплати на ищеца суми, които са били
заплатени от ищеца на „Файненшъл България“ ЕООД по договори за
предоставяне на гаранция/поръчителство. Възнаграждението, дължимо по
договорите за предоставяне на гаранция/поръчителство, не е влязло в
патримониума на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, а в този на „Файненшъл
България“ ЕООД. Възможността за заплащане на възнаграждението по
договорите за предоставяне на гаранция/поръчителство чрез „Изи Асет
Мениджмънт“ АД е била предвидена с оглед удобството на потребителя.
Отношенията между ищеца и дружеството-гарант във връзка с изплащане на
възнаграждение по договор за предоставяне на гаранция/поръчителство били
отношения, които са между две други лица и не били правно релевантни към
претенциите на ищеца спрямо ответника.
Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли изцяло като
неоснователни предявените искове от страна на ищеца.
В открито съдебно заседание, ищецът, редовно призован, не се явява, а
се представлява от адвокат, който заявява, че поддържа исковата молба и няма
възражения по доклада. Моли съда да уважи предявените искове и да му
присъди направените разноски.
В открито съдебно заседание ответникът редовно призован, не се явява
и не се представлява, депозира молба по хода на делото.
Съдът, след като взе предвид становищата на страните, прецени
събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от
фактическа страна следното:
На основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК и поради съвпадащите изявления
на страните в исковата молба и отговора на исковата молба с доклада по
делото бяха обявени за безспорни между страните правнорелевантните
обстоятелства, че 1/ между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД има сключен
12
договор за паричен заем № ********/*********г., с предоставена заемна сума
от 550,00 лева; 2/ между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД има сключен
договор за паричен заем № *********/*********г., с предоставена заемна
сума от 350,00 лева; 3/ между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД има
сключен договор за паричен заем № *********/*********г., с предоставена
заемна сума от 450,00 лева и 4/ между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД
има сключен договор за паричен заем № ********/**********г., с
предоставена заемна сума от 500,00 лева; 5/ между ищеца и „Файненшъл
България“ ЕООД има сключен договор за предоставяне на поръчителство №
********/*********г. към договор за паричен заем № ********/*********г.,
6/ между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД има сключен договор за
предоставяне на гаранция № *********/*********г. към договор за паричен
заем № *********/*********г., 7/ между ищеца и „Файненшъл България“
ЕООД има сключен договор за предоставяне на гаранция №
*********/*********г. към договор за паричен заем №
*********/*********г.; 8/ между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД има
сключен договор за предоставяне на гаранция № ********/**********г. към
договор за паричен заем № ********/**********г.; 9/ че при изчисляване на
ГПР на четирите договора за паричен заем не е включено възнаграждението за
поръчителя/гаранта.
По силата първия сключен договор за паричен заем №
********/********* г. /л. 64 – 66 от делото/ „Изи Асет Мениджмънт“ АД се е
задължило да предостави сумата от 550,00 лв. за срок от 21 седмици, при
годишен фиксиран лихвен процент от 40,00 %, на ден 0,11% и годишен
процент на разходите от 48,28 %. Седмичният размер на вноската по кредита е
42,00 лв. /вж. и погасителен план, л. 12-13 от делото/. В чл. 4, ал. 1 от договора
за заем било уговорено, че ищецът следва да представи обезпечение по
кредита, като на същия бил предоставен избор от три възможности: 1/ две
физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на следните
изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размер на
трудово възнаграждение, нетният размер на осигурителния му доход да е в
размер над 1000 лева, да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател
или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с ответника, да няма
неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения към
други банки и финансови институции или ако има – кредитната му история в
13
ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от „Редовен“, 2/
банкова гаранция с бенефициер – заемодателя за общо дължимата сума по
договора, със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на
задълженията по договора, и 3/ одобрени от заемодателя дружество – гарант,
което предоставя гаранционни сделки. Поради възникване на посоченото
задължение за ищеца, същият сключил договор за предоставяне на гаранция
№ ********/********* г. към договор за паричен заем № ********/*********
г. с „Файненшъл България“ ЕООД /л. 48-49/, по силата на който ответникът се
задължавал да издаде гаранция за плащане в полза на другия ответник – „Изи
Асет Мениджмънт“ АД с цел гарантиране изпълнение на задълженията по
договор за паричен заем № ********/********* г. сключен между ищеца и
ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, за което ищецът следвало да заплати
възнаграждение в размер на 284,34 лв., разсрочено /чл. 3, ал. 1 от договора за
гаранция/.
По силата втория сключен договор за паричен заем №
*********/********* г. /л. 67 – 69 от делото/ „Изи Асет Мениджмънт“ АД се е
задължило да предостави сумата от 350,00 лв. за срок от 16 седмици, при
годишен фиксиран лихвен процент от 40,00 %, на ден 0,11% и годишен
процент на разходите от 49,01 %. Седмичният размер на вноската по кредита е
32,00 лв. /вж. и погасителен план, л. 7-8 от делото/. В чл. 4, ал. 1 от договора за
заем било уговорено, че ищецът следва да представи обезпечение по кредита,
като на същия бил предоставен избор от три възможности: 1/ две физически
лица – поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да
представи служебна бележка от работодател за размер на трудово
възнаграждение, нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над
1000 лева, да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или
поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с ответника, да няма
неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения към
други банки и финансови институции или ако има – кредитната му история в
ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от „Редовен“, 2/
банкова гаранция с бенефициер – заемодателя за общо дължимата сума по
договора, със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на
задълженията по договора, и 3/ одобрени от заемодателя дружество – гарант,
което предоставя гаранционни сделки. Поради възникване на посоченото
задължение за ищеца, същият сключил договор за предоставяне на гаранция
14
№ *********/********* г. към договор за паричен заем №
*********/********* г. с „Файненшъл България“ ЕООД /л. 50-52/, по силата
на който ответникът се задължавал да издаде гаранция за плащане в полза на
другия ответник – „Изи Асет Мениджмънт“ АД с цел гарантиране изпълнение
на задълженията по договор за паричен заем № *********/********* г.
сключен между ищеца и ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, за което
ищецът следвало да заплати възнаграждение в размер на 138,72 лв.,
разсрочено /чл. 3, ал. 1 от договора за гаранция/.
По силата третия сключен договор за паричен заем №
*********/********* г. /л. 70 – 72 от делото/ „Изи Асет Мениджмънт“ АД се е
задължило да предостави сумата от 450,00 лв. за срок от 21 седмици, при
годишен фиксиран лихвен процент от 40,00 %, на ден 0,11% и годишен
процент на разходите от 49,18 %. Седмичният размер на вноската по кредита е
34,00 лв. /вж. и погасителен план, л. 9-10 от делото/. В чл. 4, ал. 1 от договора
за заем било уговорено, че ищецът следва да представи обезпечение по
кредита, като на същия бил предоставен избор от три възможности: 1/ две
физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на следните
изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размер на
трудово възнаграждение, нетният размер на осигурителния му доход да е в
размер над 1000 лева, да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател
или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с ответника, да няма
неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения към
други банки и финансови институции или ако има – кредитната му история в
ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от „Редовен“, 2/
банкова гаранция с бенефициер – заемодателя за общо дължимата сума по
договора, със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на
задълженията по договора, и 3/ одобрени от заемодателя дружество – гарант,
което предоставя гаранционни сделки. Поради възникване на посоченото
задължение за ищеца, същият сключил договор за предоставяне на гаранция
№ *********/********* г. към договор за паричен заем №
*********/********* г. с „Файненшъл България“ ЕООД /л. 53-55/, по силата
на който ответникът се задължавал да издаде гаранция за плащане в полза на
другия ответник – „Изи Асет Мениджмънт“ АД с цел гарантиране изпълнение
на задълженията по договор за паричен заем № *********/********* г.
сключен между ищеца и ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, за което
15
ищецът следвало да заплати възнаграждение в размер на 224,91 лв.,
разсрочено /чл. 3, ал. 1 от договора за гаранция/.
По силата четвъртия сключен договор за паричен заем №
********/********** г. /л. 73 – 75 от делото/ „Изи Асет Мениджмънт“ АД се е
задължило да предостави сумата от 500,00 лв. за срок от 16 седмици, при
годишен фиксиран лихвен процент от 40,00 %, на ден 0,11% и годишен
процент на разходите от 49,05 %. Седмичният размер на вноската по кредита е
46,00 лв. /вж. и погасителен план, л. 11-11 от делото/. В чл. 4, ал. 1 от договора
за заем било уговорено, че ищецът следва да представи обезпечение по
кредита, като на същия бил предоставен избор от три възможности: 1/ две
физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на следните
изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размер на
трудово възнаграждение, нетният размер на осигурителния му доход да е в
размер над 1000 лева, да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател
или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с ответника, да няма
неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения към
други банки и финансови институции или ако има – кредитната му история в
ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от „Редовен“, 2/
банкова гаранция с бенефициер – заемодателя за общо дължимата сума по
договора, със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на
задълженията по договора, и 3/ одобрени от заемодателя дружество – гарант,
което предоставя гаранционни сделки. Поради възникване на посоченото
задължение за ищеца, същият сключил договор за предоставяне на гаранция
№ ********/********** г. към договор за паричен заем №
********/********** г. с „Файненшъл България“ ЕООД /л. 56-58/, по силата
на който ответникът се задължавал да издаде гаранция за плащане в полза на
другия ответник – „Изи Асет Мениджмънт“ АД с цел гарантиране изпълнение
на задълженията по договор за паричен заем № ********/********** г.
сключен между ищеца и ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, за което
ищецът следвало да заплати възнаграждение в размер на 202,72 лв.,
разсрочено /чл. 3, ал. 1 от договора за гаранция/.
От заключението на назначената съдебно-счетоводна експертиза /л. 99-
103 от делото/ се установява, че общо заплатените суми по четирите договора
за кредит от ищеца са както следва: 1/ договор за паричен заем №
********/*********г. – 875,06 лв.; 2/ договор за паричен заем №
16
*********/*********г. - 512,00 лв.; 3/ договор за паричен заем №
*********/*********г. - 714,00 лв. и 4/ договор за паричен заем №
********/**********г. - 734,21 лв.
В отговор на въпрос 1 в.л. сочи, че средства от договора за гаранция са
заплатени по сметка на първия ответник „Изи Асет Мениджмънт“ АД.
При така установената фактическа обстановка, Старозагорски районен
съд прави следните правни изводи:
По въведените с исковата молба чрез възражения преюдициални
въпроси относно действителността на 1/ договор за паричен заем №
********/********* г. и договор за предоставяне на поръчителство №
********/********* г., 2/ договор за паричен заем № *********/*********г. и
договор за предоставяне на гаранция № *********/*********г., 3/ договор за
паричен заем № *********/********* г. и договор за предоставяне на
гаранция № *********/********* г. и 4/ договор за паричен заем №
********/**********г. и договор за предоставяне на гаранция №
********/********** г. към договор за паричен заем №
********/**********г. /съображенията във връзка с
действителността/недействителността поради еднаквостта, както на
договорите за кредит, така и на договорите за поръчителство ще бъдат
изложени заедно/ настоящият съд намира следното:
„Изи Асет Мениджмънт“ АД представлява финансова институции по
смисъла на чл. 3, ал. 2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства,
които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства, което е налице в случая. Това определя дружеството
като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
В случая са налице четири договора за потребителски кредит и четири
договора за поръчителство. След като по делото се установи възникналото
облигационно правоотношение между ищеца и ответника, предоставяне на
заемните суми съответно в размер на 550,00 лв., 350,00 лв., 450,00 лв. и 500,00
лв., следва да се прецени дали тези договори са действителни както с оглед
правните възражения на ищеца, така и в изпълнение на служебните
задължения за преценка на действителността на договор /или клаузи от него/
сключен с потребител.
Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор,
17
въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността
на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски
през целия период на тяхното предоставяне. Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11
ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора за потребителски кредит.
Съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се сключва в
писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем
начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид,
формат и размер шрифт – не по-малък от 12 /дванадесет/, в два екземпляра –
по един за всяка от страните по договора.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК –
недействителност на договора за потребителски кредит, като последиците са
уредени в чл. 23 ЗПК - отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той
дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на
лихвата и другите разходи. Доколкото се касае за императивни разпоредби,
нарушението на които влече нищожност на целия договор за потребителски
кредит и тъй като самия ответник е релевирал възражения за нищожност в
тази връзка, съдът следва служебно да провери съответствието на договора
със същите. Това е така, защото ищецът има качеството потребител по
смисъла на § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите, според който
потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги,
които не са предназначени за извършване на търговска или професионална
дейност. В случая с отпускането на кредити в посочения по-горе размер в
полза на ищеца като физическо лице му е предоставена „финансова услуга“ по
смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП. Като потребител ищецът разполага със
защита срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за
които съдът следи служебно. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба,
във връзка с неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит,
препраща към чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за
18
наличието на клаузи, които противоречат на императивни разпоредби на
закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни – чл. 26, ал. 1, пр.
1 и пр. 2 ЗЗД. Преценката за нищожност в коментирания аспект се прави за
всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Освен това
съгласно Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. на ВКС по т.д. № 1/2020
г., ОСГТК и с новелата на чл. 7, ал. 3 ГПК /ДВ бр. 100/2019 г./ се предвиди
изрично задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл. 146 ал.
1 от Закона за защита на потребителите, произтичаща от неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител. Изрично задължение да следи за
неравноправни клаузи в потребителските договори съдът има и в заповедното
производство. При установяването на такава клауза, на основание чл. 411 ал.
2, т. 3 ГПК, съдът отказва издаването на заповед за изпълнение. Дори още
преди тези промени по отношение задължението на националния съд да
преценява служебно неравноправния характер на договорните клаузи,
включени в потребителските договори следва е била налице категорично
установена съдебна практика /решение № 23/07.07.2016 г. на ВКС по т.д. №
3686/2014 г., І т.о./, която задължава първоинстанционният и въззивният съд
да следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни
обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителския
договор и да се произнасят, независимо дали страните са навели такива
възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при
преценка дали клаузите на договора са нищожни /т. 1 и т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение
№ 384/02.11.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1450/2010 г., I г.о. и определение №
751/17.08.2010 г. на ВКС по гр.д. № 2022/2009 г., I г.о./.
При преценка съдържанието на договорите за кредит, съдът намира за
основателни съображенията на ищеца за недействителност на договорите за
кредит на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК, като не се споделя
изложеното от ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД в обратния смисъл.
Регламента на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисква в договорите за кредит по ясен и
разбираем начин да са посочени годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя. В процесната хипотеза съдът намира,
че ГПР по договорите за заем и общата дължима по кредитите сума не са
коректно посочени, тъй като възнаграждението по договор за предоставяне на
поръчителство неправилно не е взето предвид при изчисляването на процента
19
на разходите и крайната дължима от потребителя сума. Съгласно § 1, т. 1 от
ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се включват и всички
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато
сключването на договора за услугата е задължително условие за получаване на
кредита. Следователно възнаграждението на поръчителя се явява разход по
кредита и е следвало да бъде посочено в договорите за кредит и общата
дължима във връзка с всеки кредит сума, както и включено в ГПР, доколкото
сключения договор за предоставяне на поръчителство и разходите по него са
пряко свързани с договора за кредит. Като не е сторено това, потребителят е
бил въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която
следва да плати по договора, и реалните разходи по кредита, които ще направи
– нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Следва изрично да се посочи, че по
поставения въпрос вече е налице съдебно решение по отправено
преюдициално запитване, по тълкуване на българското законодателство -
решение от 13.03.2025 г. на СЕС по дело С- 337/23, с което е прието, че
член 3, букви ж/ и и/ от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл,
че разходите по договор за поръчителство, чието сключване е наложено
на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит, които
водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в
обхвата на понятието „годишен процент на разходите“ и поради тази
причина всички доводи в отговора на исковата молба в тази връзка
противоречат на това решение. Дори да се приеме безкритично
изложеното в отговора на исковата молба, че сключването на договора за
гаранция не било условие за отпускане на кредита – което не е налице в
случая е напълно приложимо приетото в същото решение от 13.03.2025 г.
на СЕС по дело С- 337/23, в което се сочи, че член 4, параграф 2 от
Директива 2008/48 на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните
клаузи в потребителските договори допуска преценка за евентуалон
неравноправен характер на клаузи на договор за поръчителство, които
определят задълженията на поръчителя и на съответния длъжник в
главните производства, при положение, че последният е сключил този
договор едновременно с договора за кредита /както е в случая – и
20
четирите договора за кредит са сключени всеки от тях едновременно с
договора за поръчителство/ и за да изпълни предвидено в този договор
задължение, че поръчителят е дъщерно дружество на кредитора или
избрано от него лице и че разходите за поръчителство се дължат
едновременно с вноските по заема.
При постановяване на съдебното решение настоящият съд изцяло
споделя съдебната практика на Старозагорски окръжен съд /гражданско и
търговско отделение/, вкл. и други съдилища постановена вече по същите
правни спорове относно потребителски кредити на „Изи Асет Мениджмънт“
АД, вкл. свързаните с тях договори за гаранция с „Файненшъл България“
ЕООД при еднакви клаузи /разликите са само в размера на сумите/ на
потребителските кредити и договорите за гаранция обективирана напр. в
решение № 143/27.04.2023 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
50/2023 г., определение № 260312/10.03.2021 г. на Старозагорски окръжен
съд по в.ч.гр.д. № 1127/2021 г., определение № 260340/15.03.2021 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 1131/2021 г., определение №
260351/15.03.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. №
1146/2021 г., определение № 57/14.04.2021 г. на Старозагорски окръжен съд
по в.ч.гр.д. № 1229/2021 г., определение № 68/19.04.2021 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 1238/2021 г., определение №
117/10.05.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 1261/2021 г.,
решение № 460/10.04.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
165/2023 г. решение № 1017/14.07.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по
в.гр.д. № 1390/2022 г., в които е приета нищожност на такива договори за
потребителски заеми със заемодател „Изи Асет Мениджмънт“ АД и поради
това констатира, че процесните договори за заем са нищожни поради
наличието на две самостоятелни основания:
1/ Сред посочените по-горе изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК -
договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора. Съгласно разпоредбата на
чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
21
процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит. От систематичното тълкуване на тази разпоредба с чл. 19,
ал. 1 и Приложение № 1 към ЗПК се достига до извода, че годишният процент
на разходите следва да бъде посочен в договора за потребителски кредит като
числова стойност, както и следва да бъде посочен начина на неговото
формиране, т.е. какво се включва в годишния процент на разходите. Тази
величина се посочва съгласно решение на СЕС от 19.12.2019 г. по дело №
С290/19 г. с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член
267 ДФЕС от Krajsky sъd v Trnave /Окръжен съд Търнава, Словакия/ Член 10,
параграф 2, буква ж/ от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити
и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, изменена с Директива
2011/90/ЕС на Комисията от 14 ноември 2011 г., трябва да се тълкува в смисъл,
че не допуска в договор за потребителски кредит годишният процент на
разходите да бъде посочен не като една-единствена ставка, а като диапазон
между минимална и максимална ставка. Посочените изисквания на закона да
се посочат взетите предвид допускания при изчисляване на ГПР не са
самоцелни, необходимо е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с
кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор
дали да го сключи, като в този смисъл е и изискването на чл. 10, параграф 1, б.
„ж“ от Директива 2008/48/ЕО: да се посочат всички допускания, използвани за
изчисляването на този процент.
В този смисъл процесните договори за кредит формално отговарят на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в тях е посочен годишен
процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така посочените
техни размери обаче не съответстват на действителните, съобразно поетите от
потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното задължение за
потребителя да учреди обезпечение и да заплаща възнаграждение на вноски за
това, дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за
22
паричен заем, при което като краен резултат следва да заплати на заемодателя
суми в по-голям общ размер неправилно не са калкулирани в годишния
процент на разходите, предвиден в договорите. Ответникът е посочил в
отговора на исковата молба, че възнаграждението по четирите договора за
поръчителство не е включено при изчисляване на ГПР. Действително
възнаграждението за предоставеното поръчителство не възниква от договора
за потребителски кредит, но разходите за неговото заплащане са пряко
свързани с договора за паричен заем, тъй като се заплащат за услуга в полза на
заемодателя, заложена като изискване за предоставяне на заема, съгласно чл.
4, ал. 1 от договора за заем. То представлява допълнително възнаграждение за
кредитора за предоставянето на заетата сума /т. нар. скрита възнаградителна
лихва/, което е уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в
гражданските и търговските отношения. Изложеното се подкрепя и от факта,
че кредитодателят и поръчителят са свързани лица по смисъла на § 1 от ДР на
ТЗ, предвид това, че „Изи Асет Мениджмънт“ АД е едноличен собственик на
капитала на „Файненшъл България“ ЕООД. Поради това независимо, че
възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство се дължи на
друго лице, различно от кредитодателя, доколкото разходите за същото са
пряко свързани с договора за кредит, съобразно императивните разпоредби на
чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, следва да бъдат включени при
изчисляване на ГПР. В резултат последният не съответства на действителния
такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по
кредита. Налице е заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по
кредита. Посоченото поведение на заемодателя цели единствено неговото
обогатяване за сметка на длъжника, като му осигури скрито възнаграждение,
забранено от императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Изложеното
дотук обосновава извод, че процесният договор за потребителски заем не
отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, отнасящи се до посочване
на годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя,
поради което и на основание чл. 22 ЗПК същият следва да се прогласи за
недействителен /така изцяло решение № 460/10.04.2023 г. на Пловдивски
окръжен съд по в.гр.д. № 165/2023 г. решение № 1017/14.07.2022 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1390/2022 г./. Въпреки, че всеки един
от представените договори - този за кредит и този за предоставяне на
23
гаранция, формално представляват самостоятелни договори, двата договора
следва да се разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се установява от
уговорката за необходимост от предоставяне на обезпечение чрез сключване
на договор за гаранция на кредитополучателя с одобрено от кредитодателя
юридическо лице - гарант, сключването на договора за гаранция в деня, в
който е сключен самият договор за кредит, както и с изричната уговорка за
изплащане на възнаграждението за предоставяне на гаранция, ведно с
основното задължение по кредита. С оглед изложеното разходът за
възнаграждение на гаранта за обезпечаване вземанията на „Изи Асет
Мениджмънт“ АД по процесния договор за потребителски кредит, отговаря на
поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход по кредита
/така решение № 24/10.01.2022 г. на Софийски градски съд по в.гр.д. №
7108/2021 г., решение № 264616/09.07.2021 г. на Софийски градски съд по
в.гр.д. № 9991/2020 г., решение № 260628/21.02.2022 г. на Софийски
градски съд по в.гр.д. № 2806/2021 г./. Съгласно чл. 2, ал. 3 от договора за
предоставяне на поръчителство „Изи Асет Мениджмънт“ АД е овластено да
приема вместо поръчителя изпълнение на задължението на потребителя за
плащане на възнаграждението по този договор. Съгласно приложението към
този договор, възнаграждението се заплаща на месечни вноски, за периода на
действие на договора, на датата на падежа на съответното плащане по кредита
съгласно погасителния план. Всички тези уговорки водят до извода, че
възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство всъщност
представлява скрито възнаграждение по договора за потребителски кредит,
което следва да се включи в размера на ГПР. В посочения в договора ГПР не е
включен размерът на плащането по договора за предоставяне на
поръчителство, така че в процесния случай е налице разминаване между
посочения в договора ГПР и действителния размер на ГПР, което
представлява нарушение по чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водеща
до недействителност на договорите.
Въпреки, че всеки един от договорите - този за кредит и този за
предоставяне на гаранция, формално представляват самостоятелни договори,
двата договора следва да се разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се
установява от уговорката за необходимост от предоставяне на обезпечение
чрез сключване на договор за гаранция на кредитополучателя с одобрено от
кредитодателя юридическо лице - гарант, сключването на договора за
24
гаранция в деня, в който е сключен самият договор за кредит, както и с
изричната уговорка за изплащане на възнаграждението за предоставяне на
гаранция, ведно с основното задължение по кредита. С оглед изложеното
разходът за възнаграждение на гаранта за обезпечаване вземанията на
ответника по процесния договор за потребителски кредит, отговаря на
поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход по кредита
/така изрично решение № 452/30.12.2024 г. на Старозагорски окръжен съд
по в.т.д. № 551/2024 г., решение № 283/09.08.2024 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.т.д. № 172/2024 г., в които се сочи, че възнаграждението по
договора за гаранция на практика оскъпява предоставеният кредит, а
договорът за кредит и този за поръчителство са свързани, тъй като договорът
за поръчителство няма самостоятелен характер. Така на практика в договора
за кредит има вписана уговорка за обезпечаване на кредита, която макар и
формално да е дължима /да произтича/ от друг договор, се явява част от
договора за кредит, като включена в съдържанието на същия. Поради това
дължимото на гаранта възнаграждение по сключения договор за
поръчителство е следвало да бъде включено при определянето на ГПР по
кредита като разход по договор за допълнителна услуга, която е пряко
свързана с договора за кредит и е задължително условие за получаването на
кредита. Ето защо следва да се приеме, че горепосоченото възнаграждение за
гаранта, съставляват разход по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, като
по този начин се надвишава ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК /годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута/. Ето защо
въззивният съд намира, че е нарушена императивната разпоредба на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК, което води до недействителност на процесния договор за кредит
съгласно чл. 22 ЗПК/ - така и решение № 452/30.12.2024 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.т.д. № 551/2024 г., решение № 433/13.12.2024 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 552/2024 г., решение №
427/10.12.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 502/2024 г.,
решение № 346/25.10.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
329/2024 г., решение № 283/09.08.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по
в.т.д. № 172/2024 г., решение № 189/30.05.2024 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.т.д. № 4/2024 г., решение № 182/27.05.2024 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 172/2024 г., решение №
25
154/29.04.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 93/2024 г.,
решение № 382/29.11.2023 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
292/2024 г., решение № 1212/23.10.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по
в.гр.д. № 1545/2024 г., решение № 1341/18.11.2024 г. на Пловдивски
окръжен съд по в.гр.д. № 402/2024 г.
Отделно от дотук изложеното в тази точка настоящият съд намира, че в
конкретния случай, че уговореното възнаграждение за поръчителство е разход
по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния
процент на разходите – ГПР /индикатор за общото оскъпяване на кредита/ –
чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК и поради следното: съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1
ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи - лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони и други, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит, т.е. годишният процент на разходите
включва лихвеният процент по кредита, както и всички останали разходи,
които следва да бъдат заплатени към момента на сключване на договора или в
бъдеще. Следователно се налага извода, че възнаграждението по договора за
гаранция следва да бъде включена в годишният процент на разходите по
кредита. Този извод следва и от обстоятелството, че в случая това
възнаграждение за поръчителство, представлява част от месечната
погасителна вноска по кредита - въпреки, че привидно са налице два
погасителни плана, тъй като дори техните падежи съвпадат. При това
положение годишния процент на разходите, изчислен, съобразно посочените
от в.л параметри /главница и възнаградителна лихва/ не отговаря на
действителния такъв, тъй като в размера му не е включена дължимото от
кредитополучателя възнаграждение по поръчителството. При включването в
ГПР на посоченото възнаграждение неминуемо размера на разходите
нараства. В Решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че
посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР
представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и
следователно относно цената, посочена в член 6, параграф 1, буква „г“ от
Директива 2005/29. След като посочването на такъв ГПР подтиква или може
да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен
случай не би взел, тази невярна информация трябва да се окачестви като
„заблуждаваща“ търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази
26
директива. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на
сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на
член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на
договора в неговата цялост. Установяването на нелоялния характер на такава
търговска практика представлява един от елементите, на които по силата на
член 4, параграф 1 от Директива 93/13 компетентният съд може да основе
преценката си за неравноправния характер на договорните клаузи относно
цената на отпуснатия на потребителя кредит, като тази констатация не се
отразява непосредствено на преценката за действителността на сключения
договор за кредит, от гледна точка на член 6, параграф 1 от Директива 93/13.
Плащането на възнаграждението по поръчителството обаче не е отразено като
разход при формирането на оповестения ГПР по договорите, въпреки че е
включена в общия дълг и месечните вноски. Този начин на оповестяване на
разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При отчитането
на възнаграждението по поръчителството като несъмнен разход,
действителният ГПР би бил завишен. При това положение и въз основа на
съвкупната преценка на всяка от уговорките настоящият съд счита, че макар
формално процесните договори за кредит да покриват изискуеми реквизити
по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото
съдържание по т. 10 – годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за
интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния
процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви
изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да
му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на
това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова
висока степен, че изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този
смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит ищецът е
нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената
сделка. В тази хипотеза потребителят следва да върне само чистата стойност
на кредита, но не дължи лихва и или други разходи по кредита, съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК /така изцяло определение № 531/10.06.2022 г. на
ВКС по гр.д. № 2589/2021 г., III г.о., решение № 441/06.04.2023 г. на
27
Пловдивски окръжен съд по в.т.д. № 196/2023 г., решение № 359/21.03.2023 г.
на Пловдивски окръжен съд по в.т.д. № 81/2023 г., решение № 195/08.03.2022
г. на Бургаски окръжен съд по в.гр.д. № 118/2022 г., решение № 71/04.07.2022
г. на Русенски окръжен съд по в.т.д. № 126/2022 г., решение № 393/28.03.2022
г. на Пловдивски окръжен съд по в.т.д. № 3180/2021 г., решение №
700/25.05.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.т.д. № 683/2022 г., решение
№ 1748/05.07.2022 г. на Софийски градски съд по в. гр. д. № 10210/2021 г.,
решение № 15/10.01.2022 г. на Бургаски окръжен съд по в.гр.д. № 1887/2021 г.,
решение № 179/12.04.2022 г. на Благоевградски окръжен съд по в. гр. д. №
32/2022 г., решение № 777/25.12.2021 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д.
№ 2253/2021 г., решение № 882/23.06.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по
в.т.д. № 2638/2021 г., решение № 705/14.12.2021 г. на Пловдивски окръжен съд
по в.гр.д. № 2533/2021 г., вкл. тази на Старозагорски окръжен съд
обективирана в решение № 87/29.10.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по
в.т.д. № 1254/2021 г., решение № 110/16.05.2022 г. на Старозагорски окръжен
съд по в.т.д. № 1210/2022 г., решение от 22.03.2021 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.т.д. № 1011/2021 г./. В обобщение - в резултат на неточното
посочване на прилагания ГПР, потребителят е въведен в заблуждение относно
действителната цена на кредита, което съставлява нелоялна и заблуждаваща
търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива
2005/29/ЕО. Договорите за кредит реално не съдържат посочване на ГПР,
поради което не отговарят на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради
което и съгл. чл.22 от ЗПК се явяват недействителни /така също определение
№ 50685/30.09.2022г., на ВКС по гр.д. № 578/2022 г., III г.о. решение №
730/31.05.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1067/2023 г.,
решение № 799/14.06.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
1065/2023 г./. В решение № 1029/11.07.2023 г. на Пловдивски окръжен съд
по в.гр.д. № 1130/2023 г. се сочи още, че некоректният ГПР води до
завишаване на общия размер на кредита /чл. 11, т. 7/ и лихвения процент по
кредита /чл. 11, т. 9/.
2/ Нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК – както се изясни
възнаграждението по договора за поръчителство следва да е включено в ГПР,
тъй като това е възнаграждение по самия договор за заем – чл. 19, ал. 1 ЗПК. В
случая това не е сторено и по този начин, заобикаляйки закона, се постига
ГПР, по-голям от петкратния размер на законната лихва. В договора трябва да
28
се посочи размера на лихвения процент, като в конкретната хипотеза в този
процент трябва да е включена и възнаграждението за поръчителството, която
е сигурна печалба за кредитора. След като това е така, във всички случаи
вземането за възнаграждение за тази услуга ще възникне в сферата на
кредитора. То затова е уговорено и като сигурна част от дълга, като следва да
се заплаща разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска. След като това е
така, налага се извод, че договорите за заем противоречат на част от
императивните постановки на ЗПК. В случая следва да се приложи чл. 21, ал.
1 ЗПК, който гласи, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща
за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
Следователно по първия договор за кредит годишният лихвен процент няма
да е 40,00 % както е записано, а следва да е по-голяма число, ако в него
участва и вземането от общо 284,34 лв., формално уговорено в договора за
поръчителство, съответно няма да е 40,00 % по втория договор, а по-голямо
число при включването на 138,72 лв., съответно няма да е 40,00 % по третия
договор, а по-голямо число при включването на 224,91 лв. и съответно няма
да е 40,00 % по втория договор, а по-голямо число при включването на 202,72
лв. Нарушен е чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не е посочен реалният годишен
лихвен процент. Освен това, доколкото лихвата е част от ГПР, е следвало да се
посочи и друг размер на ГПР, различен от този в договора. В този размер
следва да участват и сумите съответно от 284,34 лв., 138,72 лв., 224,91 лв. и
202,72 лв. изразени като процент. Това не е сторено, поради което е нарушена
нормата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Посочените в договорите за заем по-ниски
стойности, представляват невярна информация и следва да се окачестви като
нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г,
ал. 4 от ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно
спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и изискванията на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от
сключването на договора. ГПР не се уговаря между страните. Той
представлява стойност, която се изчислява съгласно изискванията на
Приложение 1 от ЗПК, въз основа на уговорените плащания. Посочването на
стойност по-малка от действителната съставлява нарушение на законовата
разпоредба. Не е ясно по какъв начин е формиран ГПР, неясни са елементите,
които включва /така изцяло решение № 143/27.04.2023 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.т.д. № 50/2023 г./. Обстоятелството, че длъжникът се бил
29
запознал със Стандартния европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити не променя направените изводи по
делото, защото този формуляр съдържа само общи принципни положения.
Предвид гореизложеното и съгласно съдебната практика обективирана
напр. в решение № 2/22.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1153/2019 г., IV г.о.,
решение № 199/12.07.2016 г. на ВКС по гр.д. № 583/2016 г., IV г.о., решение
решение № 198/10.08.2015 г. на ВКС по гр.д. № 5252/2014 г., IV г.о. и др.,
съобразно която исковете за прогласяване на нищожност се разглеждат при
условията на евентуалност, в поредността, произтичаща от естеството на
въведеното основание – от най-тежкото към най-лекото, при извода за
нищожност на процесните клаузи от договора за паричен заем поради
противоречие със закона, съдът не дължи произнасяне по останалите,
поддържани от ищеца основания.
Не на последно място следва да се посочи, че по отправено
преюдициално запитване, по тълкуване на българското законодателство, е
постановено решение от 21.03.2024 г. на СЕС по дело С- 714/22, с което е
прието, че член 3, буква ж/ от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в
смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор
за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител
приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при
предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се
отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер,
попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по
смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на
посочения член 3, буква и/, когато закупуването на посочените услуги се
оказва задължително за получаването на съответния кредит или те
представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните
разходи по този кредит. Прието е, че член 10, параграф 2, буква ж/ и член 23 от
Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член
3, буква ж/ от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този
договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на
неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница. Ще се посочи още, че в
решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че посочването в
30
договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна
информация относно общите разходи по кредита и следователно относно
цената, посочена в член 6, параграф 1, буква „г“/ от Директива 2005/29. След
като посочването на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния
потребител да вземе решение за сделка, което в противен случаи не би взел,
тази невярна информация трябва да се окачестви като „заблуждаваща“
търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази директива.
В случая при тълкуване на Закона за потребителския кредит в
светлината на цитираната Директива, при сключване на договора е допуснато
соченото от ищеца нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК относно минималното
необходимо съдържание, доколкото не е налице яснота от съответните
компоненти на задължението, как последното е формирано, какъв е размерът
на общото задължение и разход по кредита, след включване към тях и на
задължението за заплащане на неустойка.
Предвид горното посочените в договорите годишен процент на
разходите не съответстват на действителния такъв, определен съгласно чл.19,
ал.1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Налага се изводът, че в
договорите за кредит е налице неточно посочване на ГПР по кредита, в
резултат на което потребителят е въведен в заблуждение относно
действителната му цена, което следва да се окачестви като нелоялна и
заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО. Според настоящия състав на съда посочването в
договора за кредит на годишен процент на разходите, различен от
действителния такъв, противоречи на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК,
поради което следва да се приеме, че договорите за кредит не съдържат
посочване на годишния процент на разходите по кредита и не отговарят на
изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което съгласно разпоредбата на чл.22
от ЗПК води до тяхната недействителност /така определение №
50685/30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 578/2022 г., III г.о., решение №
523/17.04.2024 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 449/2024 г./.
Тук отново ще се напомни за горецитираното решение от 13.03.2025
г. на СЕС по дело С- 337/23, в което е прието, че член 3, букви ж/ и и/ от
Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите по
договор за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с
31
клауза в подписания от него договор за кредит, които водят до
увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на понятието
„общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата на
понятието „годишен процент на разходите“, като с неговото
постановяване казуси като настоящия са вече разрешени. Отново в
същото решение от 13.03.2025 г. на СЕС по дело С- 337/23, се сочи, че член
4, параграф 2 от Директива 2008/48 на Съвета от 5 април 1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори допуска преценка
за евентуалон неравноправен характер на клаузи на договор за
поръчителство, които определят задълженията на поръчителя и на
съответния длъжник в главните производства, при положение, че
последният е сключил този договор едновременно с договора за кредита
/както е в случая – и четирите договора за кредит са сключени всеки от
тях едновременно с договора за поръчителство/ и за да изпълни
предвидено в този договор задължение, че поръчителят е дъщерно
дружество на кредитора или избрано от него лице и че разходите за
поръчителство се дължат едновременно с вноските по заема – същата
хипотеза като настоящата.
Предвид изложеното процесните четири договора за потребителски
кредит се намират за противоречащ на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10
ЗПК, поради което и на основание чл. 22 ЗПК същите са недействителни.
В продължение на развитите по-горе аргументи следва да се посочи,
че са нищожни и четирите договора за предоставяне на поръчителство
сключени с „Файненшъл България“ ЕООД, тъй като се явяват лишени от
основание, предвид недействителността на договора за кредит, който той
обезпечава и във връзка с който е възникнало правоотношението по
поръчителството. Т.е. липсва необходимостта от сключване на акцесорните
договори. Същите са нищожни и на самостоятелно основание, отново поради
липса на кауза за тяхното съществуване. Съгласно съдържанието на договора,
за поръчителя е уговорено възнаграждение срещу задължението да поеме
наравно с длъжника задължението за плащане на сумите по кредита. В случая
на тяхното заплащане от поръчителя обаче, за последния се поражда, съгласно
договора, регресно право срещу заемателя за възстановяване на платените от
поръчителя суми /арг. чл. 5, ал. 1 от договора за предоставяне на гаранция/.
Следователно поръчителят получава едно възнаграждение, без реално да
32
съществува същинско насрещно задължение за него, доколкото сумите, които
е платил подлежат на възстановяване. За длъжника пък заплащането на
възнаграждението се явява безпредметно, защото той всякога ще дължи
сумите по кредита и няма да се освободи от задължението си при погасяването
на кредита от поръчителя. В този смисъл не само, че е налице
нееквивалентност на престациите, но в случая и липсва престация от една от
страните по договора – поръчителя, поради което и този договор се явява
недействителен като лишен от основание. Следва да се отбележи, че
договорът, сключен между потребителя и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, и
договорът, сключен между потребителя и „Файненшъл България“ ЕООД, се
намират във взаимовръзка помежду си и като система от правоотношения
между страните, поради което последиците от недействителността на договора
за потребителски кредит неминуемо рефлектират и по отношение на договора
за предоставяне на гаранция, поради естеството на правоотношенията /така
решение № 264616/09.07.2021 г. на Софийски градски съд по в.гр.д. №
9991/2020 г., решение № 260628/21.02.2022 г. на Софийски градски съд по
в.гр.д. № 2806/2021 г./.
Отделно от това при извършена служебна справка в Търговския регистър
по партидата на ответника се установява, че едноличен собственик на
капитала на „Файненшъл България“ ЕООД е „Изи Асет Мениджмънт“ АД.
Основен предмет на дейност на ответника е гаранционни сделки, каквато е
процесната. Следва да се посочи, че печалбата на „Файненшъл България“
ЕООД, от извършената от него търговска дейност като поръчител, се
разпределя в полза на едноличния собственик „Изи Асет Мениджмънт“ АД.
Със сключване на договора за поръчителство се цели да се заобиколи
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ГПК, като в договора за поръчителство се уговоря
възнаграждение, което в последствие ще бъде разпределено като печалба на
„Изи Асет Мениджмънт“ АД. С договора за поръчителство не се цели реално
обезпечаване на договора за кредит, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД,
доколкото плащайки задължението на потребителя в полза на „Изи Асет
Мениджмънт“ АД кредиторът плаща вземането си сам на себе си. Нещо
повече – от заключението на съдебно-счетоводната експретиза се установи, че
средства от договора за гаранция са директно заплатени по сметки на
ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД /отговор на въпрос 3/. Със
33
сключването на договор за поръчителство се цели едно допълнително
оскъпяване на договора за кредит, допълнително възнаграждение на
кредитодателя, което е уговорено по друго правоотношение, единствено с цел
да се избегнат ограниченията на чл. 19, ал. 4 ГПК, което от своя страна води
до недействителност на договора за поръчителство, респективно на
уговорената в него клауза за заплащане на възнаграждение на основание чл.
26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. с чл. 19, ал. 4 ГПК, както и поради липса на основание,
основанието не е това което е посочено в договора.
Настоящият съд ще посочи и практиката на Старозагорски окръжен съд
обективирана напр. в определение № 260312/10.03.2021 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.ч.гр.д. № 1127/2021 г., определение № 260340/15.03.2021
г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 1131/2021 г., определение
№ 260351/15.03.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. №
1146/2021 г., определение № 57/14.04.2021 г. на Старозагорски окръжен съд
по в.ч.гр.д. № 1229/2021 г., определение № 68/19.04.2021 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 1238/2021 г., определение №
117/10.05.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 1261/2021 г.
/постановени по дела със същите параметри както на кредита, кредитора –
„Изи Асет Мениджмънт“ АД така и на сумата за поръчителство и поръчителя
– „Файненшъл България“ ЕООД/ относно отхвърлени претенции за заплащане
на възнаграждение по договори за поръчителство. В цитираните съдебни
актове на Старозагорски окръжен съд се приема, че макар отношенията между
кредитора и длъжника да са представени като регламентирани от отделни
договори - за потребителски кредит и за поръчителство, при изложените от
заявителя факти и основания става ясно, че се касае за свързани и обусловени
правоотношения, които не могат да съществуват самостоятелно. Както е
посочено в заявлението договорът за потребителски кредит не може да бъде
сключен без да е обезпечен. Налице е дълг по кредитно правоотношение, с
уговорени акцесорни плащания и те следва да се разглеждат като едно цяло.
Зад обособяването на отношенията по обезпечаване на кредитното
правоотношение в отделен договор, ясно прозира целта да се заобиколи закона
и забраната за уговаряне на допълнителни такси във връзка с усвояването и
управлението на договора - чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Ангажиментът към поръчителя
е неделим от основния по кредитното правоотношение и затова следва да се
включи в общия размер на разходите по кредита. Макар подобен начин за
34
обезпечаване на вземането да е нормален, разбираем и наложил се в
практиката, ясно е, че с него се постига гарантиране на сигурен доход без
насреща да е престирана услуга-поръчителство. Възнаграждението е
уговорено като дължимо предварително, преди и без да се знае дали изобщо
длъжникът ще прибегне до тази възможност. На практика с него се предвижда
допълнителна такса за услуга, която не е ясно дали ще се предостави, което
отново насочва към противоречие с чл. 10а, ал. 4 ЗПК. В допълнение на тези
аргументи в определение № 260356/16.03.2021 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.ч.гр.д. № 1116/2021 г., определение № 260388/23.03.2021
г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 1165/2021 г. /също
постановени по дела при същите параметри както на кредита, кредитора –
„Изи Асет Мениджмънт“ АД така и на сумата за поръчителство и поръчителя
– „Файненъл България“ ЕООД/ се сочи, че клаузата от договора за поръчка,
предвиждаща задължение за длъжника за плащане на възнаграждение на
поръчителя, е недействителна на основание чл.146, ал.1 ЗЗП, т.к. представлява
уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя. От представения със заявлението
договор за предоставяне на поръчителство между страните се установява
уговорка, съгласно която възнаграждението по договора за предоставяне на
поръчителство да се дължи, независимо дали отговорността на поръчителя е
ангажирана при евентуално длъжниково неизпълнение или не. Размерът на
възнаграждението длъжникът следва да заплаща по договора за
потребителски кредит, като е предвидено възнаграждението за поръчителя да
се дължи на датата на падежа на съответното плащане по кредита, съгласно
погасителния план. Поради тези обстоятелства следва да се приеме, че дългът
по договора за потребителския кредит следва да се разглежда като едно цяло с
така уговорените акцесорни плащания, тъй като е видно, че задължението към
поръчителя е неделимо от основното задължение по кредитното
правоотношение и затова следва да се включи в общия размер на разходите по
кредита. Отчитайки обстоятелството, че капиталът на „Файненшъл България“
ЕООД е 100 % собствен на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, поради което двете
дружества се явяват свързани лица по смисъла на §1 т.5 от ДР на Търговския
закон, то посредством договора за предоставяне на поръчителство ще се
получи плащане, което в крайна сметка ще отиде в полза на кредитора по
35
договора за кредит, а от своя страна това съставлява разход пряко свързан с
кредита, който не е включен в годишния процент на разходите /ГПР/.
Изискването за добросъвестност в случая е нарушено, т.к. чрез формално
незабранени от закона средства – обезпечаване на задълженията на
кредитополучателя от свързано с кредитора лице, чийто капитал е 100 %
собствен на същия този кредитор, се постига заобикалянето на нормата на
чл.19 ЗПК. Посредством клаузата за гарантиране на задълженията по договора
за кредит кредиторът прехвърля своето задължение за предварителна оценка
на кредитоспособността на потребителя на икономически по-слабата страна,
като по този начин увеличава финансовото бреме за потребителя. По този
начин пряко се нарушава разпоредбата на чл. 16 ЗПК, съгласно която
доставчика на финансовата услуга има задължение да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора за
потребителски кредит. Така предоставената възможност на потребителя за
избор с какво обезпечение да гарантира изпълнението на задълженията си е
привидна и представлява злоупотреба с лошото му финансово състояние, тъй
като потребителят очевидно има нужда от средствата, за които кандидатства
пред доставчика на финансова услуга. Липсата при кандидатстването за
отпускане на кредит на достъпна за потребителя информация относно
предварително одобрените от „Изи Асет Мениджмънт“ АД юридически лица,
с които дружеството би сключило договор за поръчителство и предвиждането
на поръчителство от две физически лица или банкова гаранция като други
допустими методи на обезпечаване е индиция за осъществявана върху
потребителя скрита икономическа принуда да се сключи договор именно с
посочен от кредитора поръчител.
В настоящия случай за преценка нищожността на договорите за
предоставяне на поръчителство настоящият съд съобрази и задължителните
указание в Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. на ВКС по т.д. № 1/2020
г., ОСГТК и предвид това, че основанието за нищожност произтича и се
установява от съдържанието на самата сделка.
Предвид изложеното процесните договори за поръчителство също
са недействителни.
Тъй като съгласно чл. 22 ЗПК процесните договори за потребителски
кредит се явяват недействителни на основание чл. 23 ЗПК ищецът дължи
36
връщане само на чистата стойност на кредитите в размер до размера на
усвоената главница. Следователно, в настоящия случай, ищецът дължи на
ответника само главниците по договорите. Но за да се определи тя, следва
всички плащания, извършени от потребителя за погасяване на задължения по
договора за кредит, да се вземат предвид в случая като погашения на
дължимата главница, след като останалите задължения по договора не са
дължими, поради недействителност на същия /така напр. решение №
41/26.07.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1128/2021 г.,
решение № 77/22.10.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
1251/2021 г./. Разбирането на Старозагорски окръжен съд обективирано в
посоченото съдебно решение е, че в хипотезата на чл. 22, във вр. с чл. 23 ЗПК
следва да се приложи разпоредбата на чл. 26, ал. 4, пр. 1 ЗЗД, тъй като, в
случая се касае за частичната недействителност, уредена с изрична
императивна норма, която води до извода, че след като е предвидено, че
потребителят връща само главницата, договорът е недействителен само в
частта за лихвите и таксите, но не и в частта за главницата, която продължава
да се дължи.
В случая, установените по делото чрез заключението на ССЕ извършени
плащания от ищцата са както следва:
1/ по договор за потребителски кредит № ********/********* г., вкл.
договор за поръчителство № ********/********* г., са били заплатени 875,06
лв., при чиста стойност на главницата от 550,00 лв. Следователно
осъдителният иск е основателен за претендираната сума /арг. чл. 6, ал. 2 ГПК/
от 325,06 лв. представляваща част от разлика между заплатеното /875,06 лв./ и
чистата главница /550,00 лв./.
2/ по договор за потребителски кредит № *********/********* г., вкл.
договор за поръчителство № *********/********* г. са били заплатени 512,00
лв., при чиста стойност на главницата от 350,00 лв. Следователно
осъдителният иск е основателен за претендираната сума /арг. чл. 6, ал. 2 ГПК/
от 162,00 лв. представляваща част от разлика между заплатеното /512,00 лв./ и
чистата главница /350,00 лв./.
3/ по договор за потребителски кредит № *********/********* г., вкл.
договор за поръчителство № *********/********* г. са били заплатени 714,00
лв., при чиста стойност на главницата от 450,00 лв. Следователно
37
осъдителният иск е основателен за претендираната сума /арг. чл. 6, ал. 2 ГПК/
от 264,00 лв. представляваща част от разлика между заплатеното /714,00 лв./ и
чистата главница /450,00 лв./.
4/ по договор за потребителски кредит № ********/********** г., вкл.
договор за поръчителство № ********/********** г. са били заплатени 734,21
лв., при чиста стойност на главницата от 450,00 лв. Следователно
осъдителният иск е основателен за претендираната сума /арг. чл. 6, ал. 2 ГПК/
от 234,21 лв. представляваща част от разлика между заплатеното /734,21 лв./ и
чистата главница /500,00 лв./.
По разноските –
1/ Разноски на ищеца – при частично уважаване на четирите осъдителни
иска, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, право на разноски има ищеца. Същият е
претендирал присъждането на разноски за адвокатско възнаграждение
определено на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба
№ 1/2009 г. за възнаграждения за адвокатска работа за процесуално
представителство на ищеца по делото. С отбелязването в договора за правна
защита и съдействие от 07.03.2025 г. /л. 102 от делото/ е изпълнено
изискването на т. 1 от Тълкувателно решение от 06.11.2013 г. на ВКС по тълк.
дело № 6/2012 г., ОСГТК. Настоящият съд определя за основа на адвокатското
възнаграждение в размер на 480,00 лв. с ДДС, като на адв. М. ще бъдат
присъдени 478,91 лв. с ДДС по съразмерност /налице е частично прекратяване
на производството – вж. протокол от о.с.з. от 11.04.2025 г./.
По възражението на ответника относно присъждане на адвокатското
възнаграждение по основание и размер:
Неоснователно е възражението относно липсата на предпоставки за
предоставяне на безплатна правна помощ по реда на чл. 38 ЗА, поради
следното - правилото, че на присъждане подлежат само действително
направените, т.е., заплатени разноски, не е абсолютно – изключения от него са
допустими, но само в изрично предвидените случаи. Според нормата на чл. 38,
ал. 2 ЗА, когато адвокатът е оказал безплатна правна помощ на нуждаещо се от
издръжка, материално затруднено лице или на свой роднина, близък или друг
юрист, при постановяване на благоприятно решение по спора за
представлявания, съдът осъжда насрещната страна да заплати на адвоката
възнаграждение в размер, не по-нисък от предвидения в наредбата на Висшия
38
адвокатски съвет по чл. 36, ал. 2 ЗА. За уважаване на искането по чл. 38, ал. 2
ЗА е достатъчно по делото да е била осъществена правна помощ без данни за
договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл. 36, ал. 2
ЗА; заявление, че предоставената правна помощ е договорена като
безвъзмездна и липса на данни, които да го опровергават; отговорност на
насрещната страна за разноски съобразно правилата на чл. 78 ГПК.
В разглеждания случай ищецът е релевирал своевременно искане за
присъждане на разноски, като е представил списък на разноските по чл. 80
ГПК за процесуалния представител, предоставил безплатна правна помощ. По
делото е ангажиран и договор за правна защита и съдействие /л. 102 от
делото/, в който страните по упълномощителната сделка – ищецът, от една
страна и съответният адвокат, от друга страна, са направили съвпадащи
изявления, че правната помощ се предоставя като безплатна поради това, че
ищецът е материално затруднен – чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Действително
ответникът оспорва това обстоятелство, но не представя доказателства от
които може да се направи извод, че ищецът не е материално затруднен /в
случая доказателствената тежест е за ответника – вж. определение №
163/13.06.2016 г. на ВКС по ч.гр.д. № 2266/2016 г., I г.о., определение №
515/02.10.2015 г. на ВКС по ч.гр.д.№2340/2015г., I т.о./. Вж. и решение №
374/23.03.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 354/2023 г., вкл.
цитираните в него определение № 708/05.11.2015 г. на ВКС по гр.д. №
4891/2015 г., IV г.о., определение № 442/28.06.2019 г. по т.д. № 502/2019 г., II
т.о., в които се сочи, че преценката дали да се окаже безплатна правна помощ
и дали лицето е материално затруднено, или не, се извършва не от съда, а от
самия адвокат и е въпрос на договорна свобода между адвоката и клиента.
Споделя се изразеното от ответника възражение в частта му за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител
на ищеца поради следното – налице е задължение на националния съд да
откаже да приложи Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения /поради противоречието й с чл. 101, § 1 ДФЕС,
вр. чл. 4, § 3 ДЕС/ - вж. подробни мотиви в определение № 1001/06.03.2024 г.
на ВКС по ч.гр.д. № 553/2024 г., III г.о., определение № 563/11.03.2024 г. на
ВКС по ч.т.д. № 188/2024 г., II т.о., определение № 50015/16.02.2024 г. на ВКС
по ч.т.д. № 1908/2022 г., I т.о. свеждащи се до следното - с решение от
25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет
39
като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно
задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е
равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални
тарифи, забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в
отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици
за тях. Посочено е, че подобни действия водят до увеличаване на цените в
ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по
отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената
минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай
не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“. Това води
до абсолютна нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията
между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица,
като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи
последици. Изложени са и мотиви, че цената на услуга, която е определена в
споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да
се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от
всички участници на пазара, представлява сериозно нарушение на
конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, и е пречка за
прилагането на реални пазарни цени. Изведено е, че с оглед абсолютната
нищожност националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба, като предвидените в посочената наредба
минимални размери, и когато отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги. Въз основа на тези съображения, СЕС е постановил, че
национална правна уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не
могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като
Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за
ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1
ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване
на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна
уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, пар. 1 ДФЕС
забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.
Националният съд е длъжен да откаже да приложи тази правна уредба, вкл.
когато страната не е подписала договор за адвокатски услуги, в който по
40
съгласие на страните се определя адвокатско възнаграждение, каквато е
хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. С оглед задължителния характер на даденото
от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, определените с Наредба №
1/09.01.2004 г. минималните размери на адвокатските възнаграждение не са
задължителни при определяне на размера на хонорара за правна услуга, вкл. в
хипотеза на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. при заварени правоотношения между клиент и
адвокат, поради тяхната нищожност, като нарушаващи забраната на чл. 101,
пар. 1 ДФЕС.
Съобразявайки горепосочените съдебни актове на Върховния
касационен съд и установените в чл. 78, ал. 5 ГПК критерии, настоящият
съдебен състав намира, че следва да определи както се посочи по-горе за
основа сумата от 480,00 лв. с ДДС. Съображенията са следните: фактическата
и правна сложност на делото в настоящото производство в случая се определя
от конкретно извършените действия и от предмета му – осъдителни искове за
връщане на надплатени заемни суми по нищожни договори с идентични
клаузи. Правната сложност на делото не е висока, вкл. предмета на доказване
по четирите иска се покрива почти изцяло и това най-ясно се вижда от
обстоятелството, че самата обстоятелствена част на исковата молба е обща и
обхваща четирите иска и са приети за основателни направените в исковата
молба възражения за недействителност на договорите, поради нарушение на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК - в договора и общите условия, не са посочени взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР на кредита, като
освен това, посоченият в договора размер на ГПР не съответства на
действителния такъв, тъй като в него не е вкл. предвидената в договора такса
за разглеждане, която представлява разход по кредита, т.е. спорът се е свел
само до приложението на чл. 23, вр. чл. 22 и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, за който са
изложени доводи от адвоката, и за който има формирана безпротиворечива
практика на ВКС и инстанционни съдилища – цитирани са дословно абзаци от
съдебни решения в исковата молба. Не следва да се подминава и
обстоятелството, че самият съд прави служебна проверка на действителността
на договора за потребителски кредит независимо от наведените доводи от
страните. С оглед правният извод за недействителност на договора за
потребителски кредит, настоящият съд е осъдил ответника да върне на ищеца
надплатените суми. Преценена е и цената на предявените искове.
От друга страна не следва да се присъжда адвокатско възнаграждение
41
под определения по-горе размер от 480,00 лв. с ДДС както желае ответника
тъй като преценката е конкретна, като в настоящия случай са налице най-
малко три причини за определяне на адвокатското възнаграждение в
посочения размер – 1/ самият ответник е подал отговор на исковата молба от
12 страници, а в същия отговор сочи, че е налице ниска сложност на делото и
2/ самият ответник е напълно наясно със съдебната практика дела с предмет
договори за потребителски кредити със същите параметри, по които е страна и
въпреки това не признава иска, а подава отговор на исковата молба в
значителен обем, като впоследствие в същия отговор на исковата молба
твърди, че делото не се отличавало с фактическа и правна сложност.
Освен това ответникът дължи да възстанови на ищеца и сумите за
внесената държавна такса и възнаграждение за вещо лице в размер на 249,43
лв. по съразмерност.
2/ Разноски на ответника - на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищцата дължи
на ответника разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 00,22
лв. по съразмерност /основата за изчислени е 100,00 лв. съгласно чл. 78, ал. 8
ГПК, във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 25, ал. 1 от
Наредба за заплащане на правната помощ/.
Така мотивиран и на основание чл. 235, ал. 1 ГПК, Старозагорски
районен съд,
РЕШИ:
ОСЪЖДА по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД
/осъдителен иск за връщане на дадено без основание/ „Изи Асет Мениджмънт“
АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“ ет. 2, офис 40-46 да заплати на А.
М. К., ЕГН: ********** и постоянен адрес: гр. ********, ул. „************“,
№ **, ет. **, ап. ** сума в размер на 325,06 лв. /триста двадесет и пет лева и
шест стотинки/ представляваща заплатена/надплатена без основание сума над
чистата главница по недействителен договор за потребителски кредит №
********/********* г., вкл. договор за поръчителство № ********/*********
г.
42
ОСЪЖДА по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД
/осъдителен иск за връщане на дадено без основание/ „Изи Асет Мениджмънт“
АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“ ет. 2, офис 40-46 да заплати на А.
М. К., ЕГН: ********** и постоянен адрес: гр. ********, ул. „************“,
№ **, ет. **, ап. ** сума в размер на 162,00 лв. /сто шестдесет и два лева/
представляваща заплатена/надплатена без основание сума над чистата
главница по договор за потребителски кредит № *********/********* г., вкл.
договор за поръчителство № *********/********* г.
ОСЪЖДА по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД
/осъдителен иск за връщане на дадено без основание/ „Изи Асет Мениджмънт“
АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“ ет. 2, офис 40-46 да заплати на А.
М. К., ЕГН: ********** и постоянен адрес: гр. ********, ул. „************“,
№ **, ет. **, ап. ** сума в размер на 264,00 лв. /двеста шестдесет и четири
лева/ представляваща заплатена/надплатена без основание сума над чистата
главница по договор за потребителски кредит № *********/********* г., вкл.
договор за поръчителство № *********/********* г.
ОСЪЖДА по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД
/осъдителен иск за връщане на дадено без основание/ „Изи Асет Мениджмънт“
АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“ ет. 2, офис 40-46 да заплати на А.
М. К., ЕГН: ********** и постоянен адрес: гр. ********, ул. „************“,
№ **, ет. **, ап. ** сума в размер на 234,21 лв. /двеста тридесет и четири лева
и двадесет и една стотинки/ представляваща заплатена/надплатена без
основание сума над чистата главница по договор за потребителски кредит №
********/********** г., вкл. договор за поръчителство №
********/********** г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Изи Асет Мениджмънт“ АД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“ ет. 2, офис 40-46 да заплати на
43
А. М. К., ЕГН: ********** и постоянен адрес: гр. ********, ул.
„************“, № **, ет. **, ап. **, сумата от общо 249,43 лв. /двеста
четиридесет и девет лева и четиридесет и три стотинки/ разноски за
съдебното производство възнаграждение за вещо лице и държавна такса по
съразмерност.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър
център“ ет. 2, офис 40-46 да заплати на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв на
Еднолично адвокатско дружество „М.“, ЕИК: ******** и адрес: гр. ********,
ул. „************“ № **, ет. **, офис **, чрез управителя М. М. адвокатско
възнаграждение в размер на 478,91 лв. с ДДС /четиристотин седемдесет и
осем лева и деветдесет и една стотинки/ за процесуално представителство на
ищеца по делото по съразмерност.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК А. М. К., ЕГН: ********** и
постоянен адрес: гр. ********, ул. „************“, № **, ет. **, ап. ** да
заплати на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър
център“ ет. 2, офис 40-46 сума от 00,22 лв. /двадесет и две стотинки/ за
юрисконсултско възнаграждение по съразмерност.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред
Старозагорски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК, на страните да се връчи препис от
решението.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
44