Р
Е Ш Е Н И Е
гр. Свиленград, 22.04.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РС
Свиленград, граждански
състав, в
публично заседание на двадесет и осми март две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: РАДИНА ХАДЖИКИРЕВА
при
участието на секретаря Ц.Д., като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 932 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявен е установителен иск с правно основание
чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 535, вр. чл. 538, ал. 1 ТЗ за
признаване за установено по отношение на Т.Д.А., че дължи на С.Х.К. сумата от
5000 лв., представляваща вземане по запис на заповед, издаден на 03.09.2018 г.,
с падеж 20.10.2018 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на
подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 09.11.2018 г., до окончателното
изплащане на вземането, за която сума е издадена Заповед № 408/15.11.2018 г. за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.
гр. д. 821/2018 г. по описа на РС Свиленград.
Ищецът твърди, че предоставил на ответницата Т.Д.А.
и третото лице Д.Г.Д.заем в размер на 5000 лв., който двамата се задължили да
върнат солидарно на 20.10.2018 г. Също така се уговорили, че ако в срок до
20.10.2018 г. не му върнат заетата сума, ще следва да заплатят на ищеца
неустойка в размер на 4 % върху неиздължената част за всеки просрочен ден, но
не повече от 15 % върху цялата сума. Отношенията им били оформени в договор за
заем, подписан от ищеца и двамата заематели, като за обезпечаване на вземането
ответницата издала в полза на ищеца запис на заповед за сумата от 5000 лв.
Посочено е, че на падежа длъжниците не му върнали предоставената в заем сума.
Впоследствие заемателят Д.Г.Д.му дал сумата от 500 лв. Поддържа, че към момента
вземането му, включващо главница и неустойка, възлизало на 5250 лв. Тъй като
длъжниците не погасили дълга си, подал заявление по чл. 417 ГПК срещу
ответницата Т.Д.А. за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист за
сумата от 5000 лв., за която последната била подписала запис на заповед. В
срока по чл. 414, ал. 2 ГПК ответницата депозирала възражение, поради което за
ищеца бил налице правен интерес от предявяване на настоящия установителен иск.
В срока по чл. 131 ГПК не е постъпил отговор на
исковата молба от ответницата Т.Д.А.. В подаденото възражение по чл. 414 ГПК
ответницата е посочила, че оспорва вземането по размер.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното
от фактическа страна:
Установява се, че по гр. д. № 821/2018 г. по описа на
РС Свиленград са издадени Заповед № 408/15.11.2018 г. за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист въз основа
на представеното по делото изпълнително основание – процесния запис на заповед.
В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК длъжникът е подал възражение срещу обективираното
в заповедта за незабавно изпълнение вземане. Поради това в изпълнение на
указанията на съда в преклузивния едномесечен срок по чл. 415, ал. 4 ГПК ищецът
е предявил установителен иск за съществуването на спорното вземане.
От представената по делото ценна книга на заповед се
установява, че тя удостоверява действително поето менителнично задължение.
Записът на заповед е действителен, тъй като в този документ са обективирани
всички изискуеми от закона клаузи (реквизити) – изразът „запис на заповед” се
съдържа както в заглавието на акта, така и в неговия текст; безусловно обещание
за плащане на определена сума – 5000 лв.; падеж – на определен ден (20.10.2018
г.); място на плащане – гр. Свиленград; името на лицето, на което или на
заповедта на което трябва да се плати – С.Х.К.; дата и място на издаване – гр.
Свиленград, 03.09.2018 г. и подпис на издателя – Т.Д.А..
Приложен е и договор за заем от 03.09.2018 г., от
който се изяснява, че ищецът С.Х.К., в качеството му на заемодател, е
предоставил в заем на ответницата Т.Д.А. и третото лице Д.Г.Д., в качеството им
на заематели, сумата от 5000 лв., която последните се задължили да върнат
солидарно в срок до 20.10.2018 г. Съгласно чл. 3 от договора при неизпълнение в
горепосочения срок заемателят дължал на заемодателя неустойка в размер на 4 %
върху неиздължената част от заетата сума за всеки просрочен ден, но не повече
от 15 % върху цялата сума. В чл. 4 изрично е посочено, че за обезпечаване на
вземането по договора за заем всеки от заемателите следвало да издаде в полза
на заемодателя запис на заповед.
При така установените правнорелевантни обстоятелства,
чрез събраните в настоящата съдебна инстанция доказателствени средства, съдът
по правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК приема следното от правна страна:
Съгласно задължителната практика на
ВКС, обективирана в т. 17 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк.
д. № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, предмет на делото при предявен установителен иск
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по
чл. 417, т. 9 ГПК е съществуване на вземането, основано на записа на заповед. В
производството по чл. 422, ал. 1 ГПК ищецът-кредитор, който се е снабдил със
заповед за изпълнение въз основа на запис на заповед, доказва вземането си,
основано на менителничния ефект, а именно доказва съществуването на редовен от
външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. При въведени твърдения
или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във
връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите,
на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за
претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респективно
несъществуването на вземането по записа на заповед. В съобразителната част към
решението (т. 17) е разяснено, че при редовен от външна страна менителничен
ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен
да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва
възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него
като поемател и длъжника-издател, по повод или във връзка с което е издаден
записът на заповед. При
липса на спор между страните относно наличието на конкретно каузално
правоотношение, чието изпълнение е обезпечено с издадения запис на заповед,
съдът разглежда заявените от ответника-длъжник релативни възражения, като
например: за невъзникване на вземането, за погасяването му или за недействителност
на основанието по каузалното правоотношение. При
въведено твърдение на ищеца с исковата молба по чл. 422 ГПК, че вземането му по
издадената заповед за изпълнение произтича от конкретно каузално
правоотношение, изпълнението по което е било обезпечено с издадения запис на
заповед, не се променя предметът на делото. Ищецът-кредитор сочи
обезпечителната функция на записа на заповед спрямо каузалното правоотношение,
като доказва вземането си, основано на менителничния ефект. Доказването на
каузално правоотношение като причина за издаване на записа на заповед е
необходимо в случай на въведени от страните твърдения и възражения за
обвързаност на записа на заповед с конкретно каузално правоотношение, от което
длъжникът черпи релативни възражения, относими към погасяването на записа на
заповед (така Решение № 66 от 28.07.2015 г. по търг. д. № 378/2014 г. на ВКС, II
т. о.).
В настоящата хипотеза безспорно е налице
редовен от външна страна и подлежащ на изпълнение запис на заповед, по силата
на който ответницата безусловно се е задължила да заплати на ищеца сумата от
5000 лв. Единствено във възражението по чл. 414 ГПК последната е въвела общо оспорване,
че не дължи изпълнение на вземането, което оспорва по размер. След настъпване
падежа на задължението на 20.10.2018 г. ответницата, при нейна доказателствена
тежест, не е ангажирала доказателства, че е погасила дълга. Тук следва да се
изясни, че ищецът признава, че другият солидарен длъжник Д.Г.Д.след датата
20.10.2018 г. е заплатил сумата от 500 лв. Поддържа, че с тази сума се погасява
начислената неустойка за забава съгласно чл. 3 от договора за заем в общ размер
на 750 лв. (15 % от 5000 лв.). Предвид липсата на конкретно оспорване от страна
на ответницата и ангажирани доказателства не би могло да се счита за
опровергано твърдението на ищеца, че с тази сума е погасена част от неустойката.
Ответницата не сочи каквито и да е доказателства за това кое от възникналите
към кредитора задължения е било заплатено със сумата от 500 лв. Не е установила
при условията на пълно и главно доказване с оглед разпоредбата на чл. 76, ал. 1 ЗЗД, че третото лице Д.Г.Д.е заявил пред кредитора, че погасява дължимата
главница, а не начислената неустойка. В тази връзка на записа на заповед няма
отбелязване за частично плащане в съответствие с разпоредбата на чл. 492, ал. 3 ТЗ, нито ответницата представя разписка за извършено плащане по менителничния
ефект. Предвид липсата на конкретни правопогасяващи възражения от ответната
страна, които да бъдат разгледани в настоящото производство, и категорични
данни, че обезпеченото вземане е частично погасено, съдът намира, че последната
дължи на ищеца сумата от 5000 лв., представляваща дължима главница по договор
за заем. За тази сума е издаден процесният запис на заповед, който е редовен от
външна страна и в качеството му на абстрактна сделка доказва вземането на
поемателя за паричната сума, за плащането на която издателят се е задължил.
Въз основа на изложените съображения
настоящият съдебен състав счита, че предявеният установителен иск следва да
бъде уважен, като се признае за установено съществуването на вземане на ищеца
срещу ответницата по процесния запис на заповед, въз основа на който е издадена
заповед за изпълнение на парично вземане по чл. 417, т. 10 ГПК по ч. гр. дело №
821/2018 г. на РС Свиленград, в размер 5000 лв., ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението – 09.11.2018 г., до окончателното изплащане
на вземането.
Съгласно т. 12 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС,
ОСГТК, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, вр. чл. 415,
ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в
заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели
отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното
производство. В случая сторените от ищеца разноски в заповедното производство
възлизат на 100 лв. В исковото производство е направил разноски в общ размер на
600 лв., от които 100 лв. – държавна такса, и 500 лв. – адвокатско
възнаграждение. С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
ответницата следва да бъде осъдена да заплати на ищеца сторените разноски в
заповедното производство в размер на 100 лв., и в исковото – в размер на 600
лв.
Така мотивиран, РС Свиленград
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО
по иска с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 535,
вр. чл. 538, ал. 1 ТЗ по отношение на Т.Д.А., ЕГН: **********, адрес: ***, *********,
че дължи на С.Х.К., ЕГН: **********, адрес: ***, сумата от 5000 лв.,
представляваща вземане по запис на заповед, издаден на 03.09.2018 г., с падеж
20.10.2018 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване
на заявлението по чл. 417 ГПК – 09.11.2018 г., до окончателното изплащане на
вземането, за която сума е издадена Заповед № 408/15.11.2018 г. за изпълнение
на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. №
821/2018 г. по описа на РС Свиленград.
ОСЪЖДА Т.Д.А., ЕГН: **********,
адрес: ***, *********, да заплати на С.Х.К., ЕГН: **********, адрес: ***,
сумата от 100 лв. – разноски в заповедното производство, и сумата от 600 лв. –
разноски в исковото производство.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба
пред ОС Хасково в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: