Р Е Ш
Е Н И Е
№ …………/....03.2021 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на четвърти декември през 2020 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия КРИСТИНА ГЮРОВА
секретар Алина
Тодорова като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 15981 по описа за 2019 година, и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 2235574 от 24.09.2019 г., постановено по гр.д. № 17168/2016 г. на СРС, 24 състав,
е осъдена, на осн.чл.79, ал.1 ЗЗД А.Н.Г. да заплати
на „Е.“ АД с ЕИК ******/с предишно наименование „С.Ж.Е.“
АД сумата от
9458.22 лева представляваща
незаплатена главница по
Договор за кредит „Експресо” № 13124/29.09.2006 г., ведно със законната
лихва върху главницата от датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателното изплащане на задължението, както и на
осн.чл.78, ал.1 ГПК и сумата 602,48 лева деловодни разноски. С решението с
характер на определение, е прекратено на основание
чл.232 ГПК производството по гр. д. № 17168/2016 г.
по описа на Софийски районен съд, 24 състав в частта по отношение на претендираната договорна лихва в
размер на 1147,41 лева, и е осъден ищеца на осн.чл.78, ал.4 ГПК да заплати на ответника сумата от 465,21 лева деловодни разноски
съобразно прекратената
част.
Решението е обжалвано само от
ответника А.Н.Г. чрез пълномощник адв.В.В., с искане за отмяната му и отхвърляне на иска за
главницата. Излагат се доводи за неправилност поради нарушения на
съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от
първоинстанционния съд изводи, както и нарушение на материалния закон. Възразява,
че СРС неправилно е приложил института на погасителната давност като е приел,
че тя в случая не била изтекла като прекъсната от заявлението на ищеца по
чл.410 от ГПК, като възразява, че давността не се прекъсва с това заявление, а
по-късно- с молбата за изменение на иска от страна на ищеца от 23.12.2016 г.,
към която дата давността вече е била изтекла. Възразява, че давността е изтекла
евентуално дори и към датата на заявлението по чл.401 от ГПК-16.10.2008 г.
Излага оплакване за необсъждане от съда на направено от нея възражение за
неравноправност и нищожността на
клаузите на чл.4. ал.1. чл.4. ал.2. чл.8. ал.1 и чл.13 от процесния
Договор за кредит "Експресо"
№13124/28.06.2006 г. поради неяснота как банката изчислява лихвата
по кредита/ договорната лихва/ , възражението за липсата на индивидуално
договорени клаузи, възражението за липсата на
изискуемо задължение по кредита и относно липсата на уведомление за настъпила
изискуемост на кредита, респ. на покана за доброволно плащане. Моли да се
отмени първоинстанционното решение в обжалваната част
и иска за главницата да се отхвърли. Претендира и разноски по списък по чл.80
от ГПК.
Въззиваемата
страна – ищец „Е.“ АД чрез пълномощник юрк.Н.К., оспорва
жалбата с писмен отговор като счита оплакванията по нея за неоснователни. Възразява,
че сумата по главницата се претентдира поради
настъпване на крайния срок - падеж по договора за кредит на 05.10.2013 г., и не
е твърдял предсрочна изискуемост, че договорът за кредит отговаря на
нормативните изисквания към датата на сключването му, че банката не е променяла
през целия срок на действие на договора уговорения начален лихвен процент от
7,5 % на годишна база , че договорът
съдържа и погасителен план, в който ясно са посочени вностите,
падежа, лихвите и т.н. Моли решението в обжалваната от ответника част да се
потвърди, претендира разноски по чл.78, ал.5 от ГПК.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение е валидно, а в обжалваната част и допустимо.
В частта, в която е рпекратено частично
производството по исковата молба на „Е.“ АД по иска за лихви за забава,
определението, инкорпорирано в първоинстанционното
решение, не е обжалвано и не е предмет на въззивна
проверка.
При произнасянето си по правилността на решението в останалите
обжалвани части, съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните
указания, дадени с т.
1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по т.д. №
1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните своевременно с въззивната
жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за
установени на относими към спора факти и приложимите материално правните норми, както и до
проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
При преценка правилността на първоинстанционното съдебно решение в обжалваната част, , въззивният съд намира следното:
Ищецът твърди, че има вземане
срещу ответника като кредитодател по договор за кредит „Експресо“ №
13124 от 28.09.2006 г., по силата на който банка-ищец, е предоставила на кредитополучателя-ответник, кредит
в размер на 10000 лева, която сума кредитополучателят се задължил да върне на
84 равни месечни вноски, всяка от които в размер на 156,49 лева с падеж 5-то
число на месеца, считано от 05.11.2006 г. до 05.10.2013 г., съгласно
погасителен план, представляващ неразделна част от договора за кредит. Твърди,
че в изпълнение на сключения договор за кредит банката изпълнила задължението
си и предоставила кредита в размер на 10000 лева, но кредитополучателят погасил
само първите шест вноски от погасителния
план, и при настъпване падежа на седмата нямало достатъчна наличност по
разплащателната сметка на кредитополучателя и главницата на седмата вноска
останала незаплатена. След това плащането било преустановено и дължимите по
договора за кредит суми не били заплатени. Изрично заявява, че не е обявявана
предсрочна изискуемост на кредита, но вноските са падежирали,
поради което моли съда да осъди ответника да заплати на банката сумата от 9
458,22 лева - главница по Договор за банков кредит „Експресо“
№ 13124/28.09.2006 г. Претендира разноски.
Ответницата оспорва исковете със същите възражения, като тези, изложени с въззивната жалба, поради което въззивният
съд няма да ги преповтаря.
За да уважи предявения иск за
връщане на остатъка от главницата в размер на исковата сума от 9 458,22 лева, първоинстанционният съд е изложил фактически и правни
изводи за наличието на договорни отношения
между страните по договор за паричен кредит, като
ответникът е получил договорената сума от 10 000 лв., и дължи връщане на
останалия размер на дълга по главницата
от 9 458,22 лева въз основа на приетата съдебно-счетоводна експертиза/ССчЕ/ . Намерил е за неоснователно възражението на
ответната страна за нищожност на договор за банков потребителски кредит, който
е счел за сключен в изискуемата писмена форма, и със законоизискуемото
съдържание с погасителния план, както за
неоснователно и възражението на ответната страна за погасяване вземането по
давност, която е счел да започва да тече съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД от датата
на заявлението по чл.417 ГПК - 16.10.2008 г., и от сключване на договора за
кредит на 29.09.2006 г., не била изтекла 5-годишната давност, а по време на заповедното производство е
спряла да теча и след прекратяването му ищецът е преминал от осъдителен към установителен иск, поради което иска за главницата не е
погасен по давност.
Въззивният съд споделя част от
тези мотиви- отнасящите се до валидността на договора за кредит –с изключение
на уговорката за договорната лихва, до настъпване изискуеуостта
на вземането за главница, и размера на погасяването на вземания.
Основателно е оплакването по въззивната жалба, че СРС не е обсъдил всички възражения на
ответника, което води до необоснованост на решението, както въззивният
съд е длъжен да се произнесе по тях.
Неоснователно е оплакването по
въззивната жалба за липсата на доказателства за обявяване на кредита за
предсрочно изискуем. Такова изявление- за настъпила предсрочна изискуемост,
ищецът не е правил по делото.
Неоснователно е оплакването по въззивната жалба за погасяване вземането на кредитора за главница.
В случая, падежът на последната-
84 вноска по договора за кредит, следва да се счита 05.10.2013 г. / 7 години /
84:12/ от 05.10.2006 г. , определен
съгласно чл.3, ал.1 и ал.3 от договора за кредит, тъй като падежът на месечните
вноски не е посочен в погасителния план, приложение и неразделна част от
договора за кредит. От падежа на последната вноска по договора за кредит,
започва да тече 5 годишния давностен срок за
погасяване на вземането за главницата, който срок не е изтекъл към 21.12.2016
г., когато ищецът е подал молбата за изенение на иска
от установителен към осъдителен. Подаденото по-равно
заявление по чл.410 от ГПК – на 16.10.2008 г. няма ефект на прекъсване на тази
погасителна давност, защото искът по чл.422 от ГПК не е подаден в срока по
чл.415 от ГПК. Ефект на прекъсване на давността има подадената искова молба на
25.03.2016 г., която макар и да не е в срока по чл.415 от ГПК, прекъсва
давността по смисъла на чл.116, б.“б“ от ЗЗД, тъй като съдържа изявление на
кредитора за търсене на непогасено парично вземане,. Т.е. предявен иск за
вземането, независимо от вида на защитата- установителен
или осъдителен иск. Дори и хипотетично да се приеме, че давността не се
прекъсва с исковата молба, а с последващата такава от
21.12.2016 г., с която е преминато от установителен към осъдителен иск, то и към дата 21.12.2016
г. не е изтекла 5-годишната погасителна давност за вземането за главницата по
договора за кредит, започнала да тече от 06.10.2013 г. , доколкото би изтекла
на 05.10.2018 г.
Въззивинят съд, обаче, намира оплакванията
с въззивната жалба, свързани с нищожност на клаузата за възнаградителната
лихва, за основателни.
Регламентацията на договорите за
кредит се съдържа в Търговския закон, Закона за кредитните институции и в специалния
Закон за потребителския кредит, поради което разпоредбите на тези актове следва
да бъдат съобразени, и според тях следва да се приеме, че договорът за
револвиращ кредит по своята правна характеристика е двустранен, възмезден,
консенсуален и формален, при който целта, за която се отпуска сумата по
кредита, е релевантна за съществуването на самия договор. Ответницата има
качеството на потребител по смисъла на Закона за защита на потребителите /ЗЗП /
тъй като договорът за кредит/заем/, какъвто е и настоящият, е финансова услуга
по смисъла на дадената легална дифиниция в т. 12 от ДР на ЗЗП. Договорът за
кредит/заем/, е финансова услуга по смисъла на легалната дефиниция в т. 12 от
ДР на Закона за защита на потребителите, при което за него се прилагат и
изискванията на ЗПК.
Процесният договор не отговаря на
изискванията на чл. 7 от ЗПК от 2006 г./отм./, но приложим към датата на
сключване на процесния договор за кредит от
29.09.2006 г., а именно на това по чл.7, т.6, т.8, т.10 и т.14 от ЗПК то 2006
г./отм./, при което съгласно чл. 14, ал.1 от ЗПК от 2006 т./отм./ се счита за
недействителен.
МВ случая в договора за кредит в чл.
4, лихвата по кредита е уговорена по неясен начин, като дори и посочения в
чл.4, ал.1, изр. последно от договора договорен процент от 7,50, не съответства
на посочение в погасителния план към договора лихвен
процент от 8,125%. Никъде в договора, нито в погасителния план, неи е посочен
размерът на застрахователната премия по чл.3, ал.1 от договора за кредит,
поради което съдът не приема, че тази застрахователна премия е в посочения от ССчЕ размер от 0,63 %. В погасителният план не е посочен
падежа на месечните вноски.
Нищожността на клаузата за
лихвения процент- възнаграждението за ползваната парична сума, не може да се
замести от размера на законната лихва. В действащото законодателство липсват
императивни норми, с които да може да бъде заместен размера на нищожната
възнаградителна лихва, поради което настоящата инстанция намира, че същият не
следва да бъде определян произволно. Не е налице и основание за заместване на
възнаградителната лихва с размера на законната лихва. Законовата и
възнаградителната лихва имат съвсем различно предназначение и функция, поради
което се явява невъзможно правоприлагането по аналогия с механично заместване
едната лихва с другата. Ето защо тази нищожност влече след себе си и
недействителност на целия договор, доколкото същият не би бил сключен без тази
клауза. Оплакването са нищожност на уговорката за размера на лихвата се явява
основателно.
Съгласно чл. 14, ал.2 от ЗПК от
2006 г./отм./, аналогично и съгласно чл.
23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита. В случая, доколкото с въззивната жалба на ответницата
не е направено оплакване относно факта, приет за установен с обжалваното
решение, че е направено погасяване на сума от 938,94 лв., то ответницата дължи
на ищеца разликата над тази сума до връщане на усвоен размер на главница от 10000лв.,
или дължи разликата от 9061,06 лв. като чиста остатъчна стойност на усвоения
кредит. Само за тази сума искът се явява основателен, а за разликата до
уважения размер от 9458.22 лева
искът се явяват неоснователни поради приетата от въззивния съд нищожност на
договора за кредит. Удържаните от сметката на ответницата 938,94 лв. не могат
да се отнесат с погасителен ефект към други суми определени за дължими по
погасителния план /лихви, застраховки, разноски и т.н./.
Поради частично разминаване
изводите на двете съдебни инстанции, решението следва да се потвърди в частта,
в която е уважен иска за сумата 9061,06 лв. главница със законната лихва от датата
на исковата молба, и се отмени в частта над тази сума до уважения размер от 9458.22 лева .
При този изход на
спора следва да се определят отново и разноските по делото, като се намалят
дължимите от ответницата на ищеца разноски за първата инстанция с 4,20%
/съответни на отхвърления размер на иска/ или на 481,98 лв., което налага
отмяна на решението и в частта за разноските, дължими от ответника по иска за главница над този
намален размер. Съответно, на ответницата ищецът дължи 4,20% от сторените от
нея разноски за първата инстанция 180,60лв. за първата / от сторени такива в общ
размер на 4300лв. само по исковото производство по списъка по чл.80 от ГПК пред
СРС/ .
По разноските за въззивната инстанция: Ищецът дължи на ответницата 41,67 лв. разноски за въззивната
инстанция / от такива за държавна такса и само 802,91 лв. за адв. възнаграждение/. Основателно е възражението на ищеца
по чл.78, ал.5 от ГПК по отговора на въззивната жалба
за прекомерност на адв. възнаграждение за адв.В., което съдът намалява от 4000лв. на минимума от
802,91 лв. по чл.7, ал.2, т.3 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС,
при преценката , че делото пред въззивния съд не се
отличава със сложност, нито събиране на нови доказателства и е приключило в 1
съдебно заседание
Ответната
страна има право на разноски за защита от юрисконсулт пред въззивния съд в
размер на 100 лв. на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК, минималния такъв
размер в размер по чл. 37 от ЗПП, вр. чл. 25, ал.1 от
НПП, при съобразяване на липсата на фактическа сложност на процеса пред въззивната инстанция, в която не са събирани нови доказателства,
като размерът на възнаграждението по чл.78, ал.8 от ГПК се определя от съда, а
не от страната. Следователно ответницата дължи на ищеца съразмерно на уважения
размер на иска, от тези 100 лв. сумата 95,80лв.
Воден от горните
мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ
решение
№ 2235574 от 24.09.2019 г., постановено
по гр.д. № 17168/2016 г. на СРС, 24 състав, В ЧАСТТА, в която е осъдена, на осн.чл.79, ал.1 ЗЗД А.Н.Г. да заплати на „Е.“ АД с ЕИК ******/с
предишно наименование „С.Ж.Е.“ АД сумата
над 9061,06 лв. до 9458.22 лева главница, ведно със законната лихва
върху тази разлика главницата от датата на депозиране на исковата молба в съда
до окончателното изплащане на задължението, и
на осн.чл.78, ал.1 ГПК и сумата над 481,98 лв. до 602,48 лв. деловодни разноски, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА :
ОТХВЪРЛЯ
предявеният от „Е.“ АД с ЕИК ******/с предишно наименование „С.Ж.Е.“
АД / със седалище и адрес на управление ***, срещу А.Н.Г. с ЕГН **********, с
адрес: ***, осъдителен иск по чл.79, ал.1
от ЗЗД за заплащане на сумата от 397,16 лв./ разликата над 9061,06 лв.
до 9458,22 лв./ за незаплатена главница по Договор за кредит „Експресо” № 13124/29.09.2006 г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2235574 от 24.09.2019 г., постановено
по гр.д. № 17168/2016 г. на СРС, 24 състав, В
ОСТАНАЛАТА ОБЖАЛВАНА ЧАСТ, в която искът за главницата е уважен до
9061,06 лв. и за разноски до 481,98 лв. по иска за главница.
ОСЪЖДА „Е.“
АД с ЕИК ******да заплати на А.Н.Г. с ЕГН ********** на осн.
чл.78, ал.3 от ГПК сумата 180,60лв. разноски за първата инстанция, и на осн. чл.78, ал.3 и ал.5 от ГПК сумата 41,67 лв. разноски за
въззивната инстанция.
ОСЪЖДА А.Н.Г.
с ЕГН ********** да заплати на „Е.“ АД с
ЕИК ******на осн. чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК сумата
95,80лв. разноски за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в
1-месечен срок от съобщаването му на страните, съгласно чл.280, ал.3, т.1, вр. чл.113 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.