Р
Е Ш Е
Н И Е №
645
гр. Сливен, 05.06.2019 година
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СЛИВЕНСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, граждански състав в съдебно заседание на осми май през две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: ПЕТЯ СВЕТИЕВА
при секретаря ПЕНКА СТОЯНОВА, като разгледа
докладваното от съдията гражданско дело № 6354 по описа на съда за 2018 година, за да се произнесе съобрази следното:
Производството е
образувано по предявени положителни установителни искове за установяване
съществуване на вземания, за които кредиторът е поискал издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК, връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал.
5 от ГПК.
Правното основание на предявените искове е чл.
124, ал.1 от ГПК, във връзка с чл. 422,
ал.1 от ГПК.
В
исковата си молба ищцовото дружество „Профи Кредит България” ЕООД твърди, че срещу
ответната страна Т.Н.С. е издадена заповед за изпълнение, връчена на длъжника
при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК, във връзка с което се предявяват
исковете.
Сочи се, че на 25.04.2017 година между ищеца като
кредитор и ответника като длъжник, е сключен Договор за потребителски кредит №
**********. Договорът е сключен при посочени от ответника параметри и избран и
закупен рпакет Договорът е подписан при Общи условия, които са неразделна част
от договора, предадени са на клиента при подписването им и той е декларирал, че
е запознат със съдържанието им и ги приема, няма забележки към тях и се
задължава да ги спазва. Ищецът на 26.04.2017 година превежда парична сума в
размер на 350 лева на посочена от длъжника банкова сметка. ***е по Договора,
като го сключва за срок от 11 месеца, с месечна вноска от погасителен план в
размер на 73 и падежна дата всяко 1-во число на месеца. Предвид
обстоятелството, че длъжникът не е изпълнявал поетите договорни задължения и не
е направил нито едно пълна погасителна вноски и след изпадането му в забава е приложена
т. 12.3 от Общите условия към договора за потребителски кредит, а на 15.08.2017
година договорът е прекратен автоматично от страна на „Профи Кредит България”
ЕООД и е обявена неговата предсрочна
изискуемост.
За сумата 811.47 лева, представляваща главница за
неизпълнено парично задължение по Договор за потребителски кредит № **********
от 26.04.2017 година, ведно със законната лихва за забава върху нея, считано от
датата на подаване на заявлението в съда – 30.07.2018 година до окончателното й
изплащане, сумата 20.00 лева, представляваща такси по Тарифа за извънсъдебно
събиране на вземания, начислени за периода от 16.06.2017 година до 15.08.2017 година, сума 4.65 лева,
представляваща законова лихва за забава от 16.06.2017 година до 15.08.2017
година по реда на чл. 410 от ГПК е
издадена по ч.гр.д. № 3675 по описа на
РС Сливен за 2018 година заповед за изпълнение на парично задължение №
1977/31.07.2018 година.
От съда се иска да постанови решение, с което да признае
за установено, че ответникът дължи на
ищцовото дружество, сумите, за които по ч.гр.д. № 3675 по описа на РС Сливен за 2018 година е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 1977/31.07.2018 година,
именно: сумата 811. 47 лева /осемстотин и единадесет лева и четиридесет и седем
стотинки/, представляваща главница за неизпълнено парично задължение по Договор
за потребителски кредит № ********** от 26.04.2017 година, ведно със законната
лихва за забава върху нея, считано от датата на подаване на заявлението в съда
– 30.07.2018 година до окончателното й изплащане. Претендират се разноски.
В законоустановения срок от назначения особен
представител на ответника е депозиран отговор, с който се иска отхвърляне на
предявените искове като неоснователни и недоказани. Въвежда се възражение за
неоснователност на иска, поради липса на уведомяване за предсрочната
изискуемост на задължението преди депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК.
Предсрочната изискуемост на кредита следвало да бъде обявена и достигнала до длъжника
преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, каквито
доказателства в случая нямало. Освен това не можело да се приеме, че с
връчването на исковата молба длъжникът се уведомявал за предсрочната
изискуемост, тъй като ответникът в настоящото производство се представлява от
особен представител. Счита се, че договорът е недействителен на основание чл.
22 от Закона за потребителския кредит, като неотговарящ на изискванията на чл.
11 ал. 1 т. 12 от ЗПК. Сумата от 811.47 лева била получена без основание поради
нищожност на клаузите за възнаградителна лихва по раздел 6 от Договора за
потребителски кредит, поради противоречие с добрите нрави. Уговорката за
заплащане на възнаграждение за пакет от допълнителни услуги била нищожна, като
противоречаща на императивни правни норми разпоредбите на чл. 10 а ал. 2 и чл.
10 а ал. 4 от ЗКП. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от
ЗКП, като с уговорката да се заплаща пакет от допълнителни услуги се нарушавала
изискването – ГПР /годишен процент на разходите/ да не бъде по - висок от пет
пъти размера на законната лихва. Реално нямало допълнително предоставени
услуги, а чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на закона се
прикривали разходи, които по своето същество били включени в ГПР. Този пакет
услуги следвало да се приеме, че противоречал и с разпоредбата на чл.19, ал.4
от ЗПК. Основанието за това се извеждало от това , че с начисляването и
събирането на посочените суми по „Пакет допълнителни услуги“ не представлявало
плащане за услуга, а реално представлявало прикрити разходи по кредита и с
които разходи се надхвърляли ограниченията на закона за максимален размер на годишен
процент на разходите. Тези клаузи, регламентиращи заплащането на цената на
услугата по т.нар. „Допълнителен пакет услуги“ били неравноправни по смисъла на
чл.143 от ЗЗП. Посочената разпоредбата давала легално определение на понятието
„неравноправна клауза“ в договор, сключен с потребителя и това била всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаряло на изискването за добросъвестност
и водело до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца
или доставчика и потребителя. След като, заемополучателя плащал цена за
получаване на услуга, която била изцяло във волята на търговеца, то това водело
до неравновесие между правата и задълженията между последния и потребителя и
оттам следвал извод за неосъществяване хипотезата на чл.143, ал.1, т.З от ЗПК,
респ. като последица от това следва да се приемат за нищожни, по смисъла на
чл.146, ал.1 от ЗЗП. Нямало данни да е направено искане за ползване на
допълнителни услуги от ответника към ищеца. Не можел да се игнорира и факта, че
допълнителни клаузи на практика представлявали въвеждане на задължение на
едната страна по договора да заплати за нещо, което страната има по силата на
самия закон - правото на страните да променят срока на падежа на договора,
както и свободата им да отложат една или повече погасителни вноски, което води
до значителна неравноправносг на същите.
Особения
представител на ответника посочва в отговора си , че ищецът е представил
преводно нареждане за сумата от 350 лева, както и че е изложил твърдение, че
сума била преведена на ответника Т.Н.С., а той не е изпълнил точно задължението
си и не е направил нито една пълна погасителна вноска. Позовава се на извлечение от сметка по Договор за кредит
********** в която не били отразени плащания, но счита, че това е
заверено копие от документ, изхождащи от ищеца, които не доказва, че ответникът
реално е получил сумата в размер на 350 лева, поради което считат, че и тази
сума е недължима.
От съда се иска да постанови решение, с което да бъде отхвърлен предявените искове като неоснователни.
В съдебно заседание ищцовото дружество не се представлява,
но от пълномощника му е депозирано
писмено становище съгласно, което се поддържа исковата молба и се оспорва
писмения отговор, като възраженията срещу исковете се считат за неоснователни и
недоказани. Претендира се за присъждане
на направените по делото разноски, съобразно представен списък по чл. 80 от ГПК.
Ответника в съдебно заседание не се явява. Представлява
се от назначеният му особен представител, който моли съда да отхвърли иска като
неоснователен и недоказан.
От събраните по делото доказателства,
съдът прие за установено от фактическа страна следното:
Ищцовото дружество „Профи Кредит
България” ЕООД, в качеството му на кредитор е подало по пощата, входирано на 30.07.2018 година пред РС – Сливен заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК против ответника Т.Н.С. за дължими суми съгласно
Договор за потребителски кредит.
Въз основа на заявлението по реда
на чл. 410 от ГПК е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение № 1977/31.07.2018 година по ч.гр.д. № 3675/2018
година на РС Сливен за главница в размер на 811.47 лева, представляваща
неизплатено задължение по Договор за потребителски кредит № ********** от
26.04.2017 година, ведно със законната лихва за забава върху нея, считано от
датата на подаване на заявлението в съда – 30.07.2018 година до окончателното й
изплащане, сумата 20.00 лева, представляваща такси по Тарифа за извънсъдебно
събиране на вземания, начислени за периода от 16.06.2017 година до 15.08.2017 година, сума 4.65 лева,
представляваща законова лихва за забава от 16.06.2017 година до 15.08.2017 година,
както и направените по делото разноски в размер на 175 лева внесена държавна
такса и юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лева.
Заповедта за изпълнение е приета за
връчена на ответника при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК.
Не се установява съществуването на
вземанията на ищцовото дружество - кредитор, възлизащо на сумата 811. 47 лева,
представляваща главница за неизпълнено парично задължение по Договор за
потребителски кредит № ********** от 26.04.2017 година за която по реда на чл. 410 от ГПК е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение № 1977/31.07.2018 година по ч.гр.д. №
3675/2018 година на РС Сливен
В срока по чл. 415 от ГПК заявителят по
заповедното производство е предявил настоящите положителни установителни искове.
Горната
фактическа обстановка съдът прие за безспорно установена след преценка
поотделно и в съвкупност на всички събрани по делото доказателства, които са
допустими, относими и безпротиворечиви, както и въз основа на правилата за
разпределение на доказателствената тежест .
Установеното
от фактическа страна мотивира следните правни изводи:
Предявеният
положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 във връзка с
чл. 422, ал. 1 от ГПК е допустими, а разгледан по същество е неоснователен.
Безспорно
по делото се прие за установено, че в хода на процеса не се установява
действително съществуване на вземането, предмет на настоящата искова претенция.
Договорите установяват само сделката между страните по него, но не установяват,
конкретни вземания срещу ответника. Представените с исковата молба счетоводни
документи /доколкото могат да бъдат разчетени/, представляват частни
свидетелстващи документи и не се ползват с материална доказателствена сила. За
да се ползва с материална доказателствена сила частният свидетелстващ документ,
следва издателят му да удостоверява неизгодни за себе си факти. Само тогава той
има силата на извънсъдебно признание и важи срещу своя издател, какъвто не е
настоящият случай. Доколкото не са подписани от ответника, те не установяват по
непререкаем начин вземанията на ищеца срещу него. Предявената искова претенция е основана на
твърдяно неизпълнение на задълженията на ответника по договора, по силата на
т.12.3 от ОУ автоматично прекратяване на договора, при което ищецът претендира
последиците от това прекратяване, изразяващи се в дължимост
на непогасените суми по договорените параметри като в този процес търси
признаване на дължимост на сума в размер на 811.47 лева, представляваща
неизпълнено парично задължение по Договор за потребителски кредит № **********
от 26.04.2017 година. Видно от изложеното в исковата молба, както и от
представените доказателства, сумата от 811.47 лева е общо задължение и не представлява само дължима главница по
договора, доколкото от извлечението по сметката на ответника е видно, че вноските
както се й твърди са с общ размер на вноската 73.77 лева месечно и са влюбващи главница,
договорна лихва и сума за допълнителни
услуги. При така установените параметри на дълга, следва да се прецени и дали е
налице изискуемост на същия, като в тази връзка съдът, съобразявайки
разпределената доказателствена тежест, както и възражението на представителя на
ответника относно неприложимост на задължението за уведомяване на предсрочната
изискуемост, формира извод,съответстващ на практиката на ВКС, съгласно която в
хипотезата на предявен иск по чл. 422 ал.1 от ГПК за вземане по договор за
кредит, за което се твърди предсрочна изискуемост на кредита, ако фактите,
относими към настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост, не са се
осъществили преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение,
вземането не е изискуемо в заявения размер и не е възникнало на предявеното
основание. Уведомяването на длъжника, че кредиторът счита кредита за предсрочно
изискуем, направено с връчване на препис от исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК или по друг начин след подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение има за последица настъпване на предсрочна изискуемост на кредита,
ако са налице уговорените в договора за кредит условия за нейното настъпване.
Това уведомяване, не може да бъде взето предвид като факт, настъпил след
предявяване на иска, от значение за спорното право, съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК, нито да обуслови основателност на установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, нито може да промени с обратна сила момента на настъпване на изискуемост
на задължението, а представлява ново основание за предявяване на осъдителен иск
или ново заявление за издаване на заповед за изпълнение, доколкото съобразно т.
11.б от ТР № 4/2013 година от 18.06.2014 година по т.д. № 4/2013 година на
ОСГТК на ВКС е недопустимо в исковото производство по иск, предявен по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, да се изменя основанието, от което произтича
вземането по издадената заповед за изпълнение ( в този см. решение №
129/09.11.2015 година по т.д. №1977/2014 година , II т.о. на ВКС, решение
№161/08.02.2016 година по т.д. №1153/2014 година., II т.о. на ВКС, решение
№77/10.05.2016 година по т.д. №3247/2014 година, II т.о. на ВКС и др.). Предсрочната
изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общите
принципи на ЗЗД настъпва с волеизявление само на едната от страните, а датата
на настъпване на предсрочната изискуемост играе ролята на падеж и представлява
различен юридически факт. Съобразно т. 18 на ТР № 4/2013 година от
18.06.2014 година по т.д. № 4/2013 година на ОСГТК на ВКС ако предсрочната
изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства
или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 ЗКИ, кредиторът следва да е уведомил
длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Ето защо за
настъпването на предсрочната изискуемост е необходимо уведомяването на
длъжника, за да може договорното изменение да прояви действието си.
Приложението на разрешенията на т. 18 на ТР № 4/2013 година от 18.06.2014 година
по т.д. № 4/2013 година на ОСГТК на ВКС и необходимостта за уведомяване на
длъжника за настъпване на предсрочната изискуемост намират проявление и по
отношение на небанковите финансови институции - в този смисъл решение
№123/09.11.2015 година по т. д. № 2561/2014 година. Този извод се подкрепя
и с аргумент за по - силното основание, доколкото правният статут на банките
изисква по - благоприятното им нормативно третиране в сравнение с финансовите
институции, което пряко следва и от Решение № 12 от 02.10.2012 година по к. д.
№ 4/2012 година на КС, а при възприемане на извода, че предсрочната изискуемост
ще следва да се съобщава само от банките, но не и от финансовите институции,
този принцип ще се наруши. Освен това ще се наруши и принципът за правна
сигурност и предвидимост в уредбата на потребителските кредити, което е
недопустим правен резултат. Разпоредбата на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ е императивна
и нейното тълкуване е подчинено на принципа за защита на по-слабата страна,
поради което следва да се прилага във всички хипотези на предоставяне на
потребителски кредит. В този смисъл, доколкото в случая не се твърди, нито са
налице доказателства кредиторът да е изпълнил задължението си за уведомяване на
кредитополучателя за настъпване на предсрочната изискуемост преди депозиране на
заявлението за издаване заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, следва да се
приеме, че договорът не е прекратен на основанията в т. 12, т. 3 от ОУ.
По
изложените съображения, съдът приема, че доколкото кредиторът не е довел до
знанието на длъжника обявената предсрочна изискуемост на задълженията по
договора, то договорът не е прекратен на претендираното основание, при което
вземанията по него не са изискуеми, респ. не е
установено съществуването на твърдяното вземане на ищеца спрямо ответника, то
неминуемо следва извод, че исковата претенция по чл. 124, ал. 1 от ГПК, във
връзка с чл. 422, ал.1 от ГПК е неоснователна и като такава следва да се
отхвърли изцяло.
Ръководен
от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявената от
„ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД с ЕИК: ********* със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „България” № 49, бл. 53Е, вх.В против Т.Н.С., с ЕГН: **********,*** искова
претенция за признаване за установено, че ответника ДЪЛЖИ на ищцовото дружество сумата 811. 47 лева /осемстотин и единадесет лева и четиридесет и седем
стотинки/, представляваща главница за неизпълнено парично задължение по Договор
за потребителски кредит № ********** от 26.04.2017 година, ведно със законната
лихва за забава върху нея, считано от датата на подаване на заявлението в съда
– 30.07.2018 година до окончателното й изплащане, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд -
Сливен в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: