Решение по дело №27/2019 на Софийски градски съд

 

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ ............

 

гр. София, 05.01.2021 г.

 

 

В    И М Е Т О    Н А    Н А Р О Д А

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Д въззивен състав, впубличното съдебно заседание на двадесет и шести ноември през две хиляди и двадесета година, в състав:

 

                            ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА И.

                                               ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА

                                                                     МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА

 

при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 27 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

         Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

 

         С решение  № 459111 от 26.07.2018 г. по гр. д. № 18355/2016 г. на СРС, 41 състав, са отхвърлени предявените от Т.И.Т. срещу „Б.Д.“ ЕАД искове с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 6346 лв., с която ответната Б.се е обогатила с извършените от ищеца полезни разноски в собствения му недвижим имот – апартамент 2, на втори етаж от сградата на ул. „*********в гр. Велико Търново, възложен на публична продан по изп. д. № 20137280400591, както и сумата 1304 лв. обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 15.06.2014 г. до 22.01.2016 г.      

         Недоволен от така постановеното решение е останал ищецът Т., който в срока рпо чл. 259, ал. 1 от ГПК го обжалва като неправилно поради нарушение на материалния закон. По-конкретно поддържа, че съдът превратно е приложил разпоредбата на чл. 177 от ЗЗД без да съобрази, че в имота са извършени подобрения, със стойността на които се е обогатил ответникът, защото ако подобренията не бяха извършвани банката щеше да получи при проданта по-ниска цена. Моли обжалваното решение да бъде отменено и предявените искове – уважени.

         Въззиваемата „Б.ДСК“ ЕОД оспорва въззивната жалба като развива съображения, че полезните разноски на ищеца Т., които са увеличили стойността на продадения имот, са послужили не за обогатяване на банката (нейният дълг не е бил изцяло удовлетворен), а за погасяване на по-голяма част от дълга на длъжника, който е намалял с повече от сумата, за която ипотекираният имот би бил продаден, ако разноските не бяха предприети. 

         Съдът, като взе предвид събраните доказателства по делото във връзка с инвокираните от страните доводи и възражения в пределите на правомощията си по чл. 269 от ГПК, намери следното:

         Предявени са обективно съединени осъдителни искове с правно основание  чл. 59 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

         По делото няма спор относно фактите, а и при съвкупна преценка на събраните доказателства се установява, че с нотариален акт № 540 том III, дело № 317/2008 г. „Б.И.“ ЕООД е продало на Т.С.И. 42/305 ид. ч. от УПИ XVIII-2871 в кв. 122 по плана гр. Велико Търново, както и от построената в имота на груб строеж сграда три апартамента, съответно с номерация 2, 3 и 4, заедно със съответните им избени помещения и идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж. На същата дата, в деня на продажбата, с нотариален акт № 541, том III, дело № 318/2008 г. купувачката И. е учредила договорна ипотека върху така придобитите от нея имоти за обезпечаване на получен от „Б.Д.“ ЕАД ипотечен и жилищен кредит в размер на 70 000 евро. С нотариален акт за покупко-продажба № 650, том IV, дело № 386/2009 г. ипотекарната длъжница И. прехвърлила ½ ид.част от имотите, вкл. и от апартамент № 2 в новостроящата се сграда, на С.В.И., а с нотариален акт № 837 том V, дело № 469/2009 г. двамата – Т. И. и С. И., продали на ищеца Т.Т. процесния апартамент № 2 на кота + 3.35, със застроена площ от 36.56 кв.м., състоящ се от дневна, кухня, баня с тоалетна, антре и една тераса заедно с 3.9228 % ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, за сумата от 20 159.84 лв.  Поради необслужване на кредита от страна на длъжницата И., банката-кредитодател се снабдила със заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ и изпълнителен лист, въз основа на който е образувано изп. д. №  20137280400591 на ЧСИ Д К., в рамките на което с Постановление за възлагане на недвижим имот от 21.03.2014 г. процесният апартамент е възложен на трето за делото лице И.Т., което е обявено за купувач срещу сумата от 32 101.99 лв., надлежно внесени по сметка на съдебния изпълнител. 

         Според заключението на вещото лице по приетата съдебно-техническа експертиза, стойността на имота без подобренията, направени от ищеца в него, е 29 510 лв., а стойността му с подобренията възлиза на сумата 36 490 лв., или увеличената стойност на имота вследствие на извършените в него подобрения от ищеца е в размер на 6 980 лв. Самите разноски, сочещи обедняването на подобрителя, възлизат на 6346 лв.

         При така установената фактическа обстановка правилен е изводът на първоинстанционният съд, че макар и ищецът да е обеднял в следствие на направените подобрения в ипотекирания имот, който впоследствие е бил продаден, то субсидиарният иск за неоснователно обогатяване по чл. 59 от ЗЗД срещу ответната „Б.Д.“ ЕАД се явява неоснователен. За да бъде осъществен фактическият състав на неоснователното обогатяване в хипотезата на чл. 59 ЗЗД е необходимо обедняване на едно лице и обогатяване на друго без правно основание за разместване на благата, което да настъпва в следствие на един общ факт или обща група факти – т. 5 от Постановление на Пленума на ВС № 1/1979 г. В случаите, в които собственикът на ипотекиран недвижим имот (когато той същевременно не е и длъжник) извърши необходими или полезни разноски в него и същият впоследствие бъде изнесен и продаден на публична продан, възниква вземане, което почива на забраната за неоснователното обогатяване – аргумент и от чл. 177, ал. 1 от ЗЗД. Спорен е въпросът, срещу кого възниква това вземане /с Определение № 487 от 21.07.2020 г. по т. д. № 2314/2019 г. на ІІ т. о. на ВКС по този въпрос е допуснато касационно обжалване, което понастоящем е все още висящо/. Според настоящия въззивен състав, това вземане възниква срещу длъжника по ипотеката. Първият аргумент следва да бъде изведен от разпоредбата на чл. 177, ал. 1 от ЗЗД, която признава привилегия на вземането на собственика преди тези на ипотекарните кредитори за увеличението на стойността на имота, което означава, че при продажбата му той следва да получи преди ипотекарните кредитори увеличената стойност, като дължимото му се обезщетение следва да се отдели предварително при реализирането на публичната продан. Единственият способ за реализиране на привилегията е постановяването на осъдително решение спрямо длъжника, посредством което собственикът, обезпечил чуждо вземане със собствен имот, като привилегирован кредитор, ще си възстанови средствата, които е вложил за подобрения, вследствие на които стойността на имота се е увеличила. С други думи, за да конкурира с останалите взискатели като кредитор на длъжника, собственикът-подобрител следва също да разполага с изпълнителен титул срещу него, а не срещу ипотекарния кредитор. На следващо място, както се посочи, вземането почива на забраната за неоснователното обогатяване. Такова по отношение на длъжника съществува във всички случаи (както когато продажната цена е достатъчна за пълно удовлетворение на ипотекарния кредитор, така и когато не е), тъй като с увеличената стойност на подобрения имот при проданта се погасява по-голяма част от задължението. Очевидно е, че за това намаляване на задължението му липсва законно основание. Действително, в следствие на подобренията в ипотекирания имот, кредиторът ще получи по-висока цена, в сравнение с положението, което имотът би имал, ако полезните разноски не бяха извършени. За това удовлетворение в повече, обаче, кредиторът разполага с основание и това е ипотечното вземане, гарантирано с ипотеката. Следователно, общият факт – извършването на подобренията в собствен, но ипотекиран за чужд дълг недвижим имот, води само до неоснователно обедняване на подобрителя, но не и до неоснователно обогатяване на ипотекарния кредитор, който във всички случаи получава изпълнение (принудителното замества доброволното такова) на законно основание, каквото е удовлетворяването на  валидно възникналото право на вземане. С оглед на изложените съображения следва да бъде споделен изводът на СРС, че исковете - както за главницата, така и акцесорният за законните лихви, следва да бъдат отхвърлени като неоснователни поради насочването им срещу лице, което не е пасивно материално-правно легитимирано за отговаря по тях.

         Поради съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

         Воим от горното, съдът

 

                                              Р    Е    Ш    И :

 

         ПОТВЪРЖДАВА решение           № 459111 от 26.07.2018 г. по гр. д. № 18355/2016 г. на СРС, 41 състав.

         Решението не подлежи на обжалване на основание чл.280, ал.3 от ГПК.

 

         ПРЕДСЕДАТЕЛ:                 ЧЛЕНОВЕ: 1.                      2.