Р Е
Ш Е Н И Е
№………./…….06.2019г., гр.Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в
открито съдебно заседание, проведено на пети юни през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА ПАВЛОВА
ПЛАМЕН АТАНАСОВ
като разгледа докладваното от съдията Атанасов
въззивно търговско дело №604 по описа за 2019г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.259 и сл. от ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба на С.Е.Б., с ЕГН ***********, с адрес: ***, против Решение №4924
от 30.11.2018г. по гр.д.№8720/2018г. на РС Варна, с което е отхвърлен
предявения от жалбоподателя, против “Водоснабдяване и канализация-Варна“ ООД, с
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.Варна, ул.“Прилеп“ №33
представлявано от В Д В, иск с правно основание чл.439 от ГПК, за приемане на
установено, че ищецът не дължи на ответника, поради по погасяване по давност на
задължението, на сумата от 2549.58лв., представляваща цена на консумирана вода
по партида с аб.№1159372, за периода от 30.01.2002г. до 21.07.2015г., за обект,
находящ се в ***, за която сума е издаден изпълнителен лист по
ч.гр.д.№8952/2015г. по описа на РС Варна.
В жалбата се
излага, че решението на РС Варна, е необосновано, неправилно и
незаконосъобразно, и постановено при допуснати процесуални нарушения. Поддържа
се, че в случая са настъпили факти, след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание, съответно след
влизане в сила на заповедта за изпълнение на 14.08.2015г., а именно изтекла е
кратката 3-годишна погасителна давност по отношение на процесните вземания, без
да са извършени действия, които да спират и/или прекъсват давността. Оспорват
се изводите на съда, че е налице прекъсване на давността, поради предприемане
на действия за принудително изпълнение. Поддържа се, че по делото, не се
установява извършването от ответника на годни действия, които биха могли да
прекъснат давността по отношение на процесните вземания. Сочи се, че
единственото изпълнително действие, е наложен запор върху банкови сметки, които
обаче не са обслужвани от ищецът от дълги години, като банките са поели
ангажимент служебно да ги закрият, поради което той е игнорирал
обстоятелството, че е техен титуляр и което действие е незаконосъобразно.
Поддържа се, че макар да е иницииран запор върху банкови сметки, от това не са
произтекли действия, годни да прекъснат давността, тъй като не са били налични,
нито пък инкасирани суми от запорираните банкови сметки, поради което банката
не могла да изпълни исканите действия, като се сочи относима съдебна практика.
На следващо място се поддържа, че в процесният случай давността е тригодишна,
тъй като вземането на кредитора произтича от несъдебното изпълнително
основание. Сочи се, че правните последици на заповедта по чл.410 от ГПК и
издадения въз основа на нея изпълнителен лист, не се приравняват на влязло в
законна сила съдебно решение, постановено в исковия процес, поради което срокът
на новата давност по чл.117, ал.1 от ЗЗД съвпада с давностният срок за
погасяване на вземането, предмет на това производство, като разпоредбата на
чл.117, ал.2 от ЗЗД не намира приложение. Твърди се, че вземането за периодични
плащания се погасява с изтичането на 3-годишна давност и в случаите, когато
кредиторът се е снабдил с изпълнителен лист по реда на чл.416 вр. чл.410 от ГПК. Твърди се, че в случая е изтекла предвидената в закона кратка 3-годишна
давност, след приключване на съдебното дирене в производството, по което е
издадено изпълнителното основание, с което се е погасило правото на ответното
дружество да иска принудително изпълнение на процесиите вземания. Моли се за
отмяна на атакуваното решение и уважаване на иска, както и за присъждане на
разноски пред двете инстанции.
В срока по чл.263
от ГПК въззиваемата страна, не е депозирала отговор на въззивната жалба.
От С.Е.Б. е
постъпила и частна жалба, против постановеното в първоинстанционното
производство Определение №2243 от 14.02.2019г., с което е оставено без
уважение искането му за изменение на решението в частта за разноските, чрез
редуциране на присъденото в полза на ответника юрисконсултско възнаграждение от
300лв.
С частната жалба се
сочи, че разглежданият правен спор, не се отличава с фактическа и правна
сложност, за да е налице основание за присъждане на максималният размер на
предвиденото възнаграждение. Цената на иска също не обуславя такъв размер на
възнаграждението. Поддържа се, че от юрисконсулта не са извършвани действия в
значителен обем и сложност, нито са настъпили усложнения в процеса, които да
обосновават посочения размер на възнаграждението. Моли се за отмяна на
обжалваното определение и редуциране на присъденото юрисконсултско
възнаграждение от 300лв. на 100лв., както и за присъждане на разноски пред
въззивната инстанция.
С постъпилия от
въззиваемия отговор на частната жалба, се поддържа становище за нейната
неоснователност. Оспорва се възражението на частния жалбоподател, че правният
спор не се отличава с фактическа и правна сложност, като се поддържа, че
ответникът е приложил общо 11 броя писмени доказателства, които установяват
факта, че юрисконсултът е проучил подробно материалите по съдебното и
изпълнителното производства. Поддържа се, че правният спор се отличава с
фактическа и правна сложност, предвид факта, че цената на иска е 2549.58лв.
Моли се за оставяне без уважение на частната жалба и присъждане на
юрисконсултско възнаграждение в полза на ответното дружество.
В съдебно заседание въззивникът, чрез
писмена молба от процесуалният му представител, поддържа жалбите си и моли за
тяхното уважаване, ведно с присъждане на разноски за двете инстанции.
Въззиваемата страна, чрез пълномощник, оспорва
жалбите и поддържа отговора си. Претендира разноски.
За да се произнесе по въззивната жалба, съдът съобрази, следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск от С.Е.Б., против “Водоснабдяване и канализация-Варна“
ООД, с правно основание чл.439 от ГПК, за приемане на установено, че ищецът не
дължи на ответника, сумата от 2549.58лв., представляваща цена на консумирана
вода по партида с аб.№1159372, за периода от 30.01.2002г. до 21.07.2015г., за
обект, находящ се в ***, за която сума е издаден изпълнителен лист по
ч.гр.д.№8952/2015г. по описа на РС Варна, поради по погасяване на задължението
по давност.
В исковата молба се
твърди, че по ч.гр.д.№8952/2015г. на Районен съд Варна, е издадена Заповед
№4595/27.07.2015г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, срещу
ищеца за сумата от 2549.58лв., представляваща главница за консумирана и
неплатена вода по партида с аб.№1159372 за периода от 30.01.2002г. до
21.07.2015г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
депозиране на заявлението в съда-24.07.2015г. до окончателното изплащане на
задължението и за сумата от 987.59лв., представляваща мораторна лихва за периода
от 30.01.2002г. до 21.07.2015г., както деловодни разноски в размер на 246лв.
Сочи се, че на 28.08.2015г. ответно дружество се сдобило с ИЛ за сумите предмет
на посочената заповед за изпълнение. Поддържа се, че по отношение на посоченото
вземане е изтекла погасителна давност по смисъла на чл.110 от ЗЗД.
С отговора на исковата молба, се оспорват твърденията
на ищеца за изтекла погасителна давност по отношение на процесните задължения, като се сочи, че въз основа на влязлата в сила на
14.08.2015г. заповед за изпълнение, на 28.08.2015г. е издаден изпълнителен
лист, по който на 08.02.2017г. е образувано изп.д.№335/2017г. на ЧСИ Л.Станев. Сочи се, че на 09.03.2017г. е наложен запор на банковите сметки
на длъжника в “ЦКБ“ АД и “Банка Пиреос България“ АД, като с писма от
16.03.20178г. и от 23.03.2017г. банките са потвърдили налагането на запорите. Поддържа
се, че тъй като процесните вземания са установени със влязла в сила ЗИ, на
основание чл.117, ал.2 от ЗЗД давността по отношение на тях е 5 годишна,
респективно същите биха се погасили на 14.08.2020г., т.е. понастоящем срока не
е изтекъл. На следващо място се поддържа, че с предприемането на горепосочените
изпълнителни действия давността е прекъсната и по отношение на вземанията е
започнал да тече нов давностен срок, считано от 09.03.2017г., който не е
изтекъл към момента на завеждане на иска. Моли се за отхвърляне на иска и
присъждане на деловодни разноски.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като
съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата,
приема за установено от фактическа и правна страна, следното:
Възвиваната жалбата, инициирала настоящото произнасяне, е подадена в срок,
от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване,
поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта-в обжалваната му част.
Обжалваното решение е валидно постановено в пределите на правораздавателната
власт на съда, същото е допустимо, като постановено при наличието на
положителните и липса на отрицателните процесуални предпоставки.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпоредбата на чл.269, ал.1, изр.2 от ГПК, въззивният съд по принцип е
ограничен от посочените в жалбата оплаквания за неправилно формиран от съда извод. В случая
оплакванията на въззивника съставляват оспорване на изводите на
първоинстанционния съд, че процесното задължение, не е погасено по давност.
Така направеното оспорване не съставлява новонаведено възражение или фактическо
твърдение, поради което следва да бъде разгледано по същество.
По делото е безспорно и от
събраните доказателства е видно, че в полза на въззиваемият, против въззивника,
по ч.гр.д.№8952/2015г. по описа
на РС Варна, е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК
за сумата от 2549.58лв., представляваща цена на консумирана вода по
партида с аб.№1159372, за периода от 30.01.2002г. до 21.07.2015г. и за сумата
от 987.59лв., представляваща мораторна лихва за периода от 30.01.2002г. до
21.07.2015г., както и за деловодни разноски в размер на 316.74лв. Видно е още,
че заповедта е връчена на длъжника на 30.07.2015г., съответно срока за подаване
на възражение по чл.414 от ГПК, е изтекъл на 14.08.2015г., след което заповедта
се е стабилизирала. На 21.08.2015г. заповедният съд е разпоредил издаването на
изп.лист, който е получен от взискателя на 28.08.2015г.
От приложената по
делото преписка от изп.д.№20178950400335, се установява, че въз основа на горецитирания изп.титул, е
предприето принудително изпълнение, като на 21.03.2017г. на длъжника е връчена
ПДИ при условията на редовно оформен отказ. С разпореждане от 09.03.2017г. е
наложен запор на банковите
сметки на длъжника в “ЦКБ“ АД и “Банка Пиреос България“ АД, които с писма от
16.03.20178г. и от 23.03.2017г. са потвърдили налагането на запорите и са
посочили, че по сметките няма налични средства.
Въз основа на горното въззивният съд,
намира следното:
Съобразно
обстоятелствата, посочени в исковата молба, ищеца обосновава правното си
твърдение за погасяване на установено с влязла в сила заповед за изпълнение изпълняемо
право за парично задължение за периодични платежи, на новонастъпили факти по
смисъла на чл.439 от ГПК-погасяване по давност в период след стабилизиране на
изпълнителният титул въз основа, на който е образувано изп.д.№20178950400335 на
ЧСИ с рег.№895 в КЧСИ. Следователно налице са особените процесуални
предпоставки за допустимостта на производството по чл.439, ал.2 от ГПК.
В исковата си
молба, ищеца се е позовал на изтекла 5 годишна давност, а във възвиваната жалба
на кратката 3 годишна такава. Наред с това съдебната практика разрешава
противоречиво въпроса дали по отношение на вземанията установени със заповед за
изпълнение е приложима разпоредбата на чл.117, ал.2 от ЗЗД, т.е. следва ли да
бъде приравнена влязла в сила заповед за изпълнение на съдебно решение,
респективно дали давностният срок по отношение на установените с нея вземания е
5 годишен или следва да се прилагат специалните срокове относно вида на
съответното вземане-в случая относимият за периодичните платежи кратък 3
годишен срок. В разглежданият казус, отговора на този въпрос се явява
ирелевантен за изхода на спора, тъй като както се посочи по-горе изпълнителното
основание-заповедта за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, се е
стабилизирала на 14.08.2015г. и от тази дата е започнал да тече давностният
срок за погасяване на задължението, предмет на настоящия иск. Към
правнорелевантният момент-датата на предявяване на иска-04.06.2018г., считано
от стабилизиране на заповедта, не е бил изтекъл дори краткият 3 годишен срок
/изтичащ на 15.08.2018г./. Това е така с оглед факта, че с предявяване на
отрицателният установителен иск, респективно възникване на спора за дължимостта
на процесната сума, съгласно разпоредбата на чл.116, ал.1, б.“б“ от ЗЗД
давността се смята за прекъсната, освен ако процесната претенция бъде уважена.
В този смисъл неприложимо е правилото на чл.235, ал.3 от ГПК, според което
следва да се вземат предвид фактите, настъпили след предявяване на иска, които
са от значение за спорното право. Ето защо и само на това основание иска се
явява неоснователен.
На следващо място,
според задължителните разяснения дадени с TP №2/26.06.2015г. по
тълк.д.№2/2013г. на ВКС, ОСГТК, давността по време на висящото
изпълнително дело се прекъсва многократно, което става с предприемането на кое
да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ,
независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е
предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от
взискателя съгласно чл.18, ал.1 от ЗЧСИ, като новата погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на
която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Според възприетото в цитираното тълкувателно
решение изпълнителните способи са насочването на изпълнението, чрез налагане на
запор или възбрана, присъединяването на кредитор, възлагането на вземане за
събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ,
назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до
постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени
лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на
изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение,
проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки,
набавянето на документи и книжа и др., назначаването на експертиза за
определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение,
плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Съобразно
установената по-горе фактическа обстановка, съдът приема, че последното валидно
изпълнително действие в процесното изп.производство, е налагането на 09.03.2017г. на запор на
банковите сметки на длъжника в “ЦКБ“ АД и “Банка Пиреос България“ АД. От
посочената дата е започнал да тече нов давностен срок, който ще изтече най-рано
на 09.03.2020г. Тук е мястото да се посочи, че не е необходимо
предприемането на действие от съдебния изпълнител в рамките на съответния
изпълнителен способ да е задължително успешно, за да се счита давността за
прекъсната. Това следва от съдържанието на разпоредба на чл.116, б.“в“ ЗЗД, в която
законодателят използва термина “предприемане“ на изпълнителни действия, а не
“извършени” или друга подобна формулировка. В този смисъл са и мотивите на посоченото по-горе ТР, според които искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва
давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, а по изричната
разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие
за принудително изпълнение. Според мотивите на ТР искането също представлява
юридически факт, прекъсващ давността, но само когато е уважено от съдебния
изпълнител и действието е предприето, т.е. необходимо двете действия да са
налице кумулативно, за да
породят придадения им прекъсващ ефект. В случая при налагане на запорите на
банковите сметки, частния съдебен изпълнител, е
действал по възлагане от взискателя при условията на чл.18, ал.1 от ЗЧСИ, респективно предприемането на изпълнително
действие на 09.03.2017г., е довело до прекъсване на давността.
С оглед горното,
настоящият състав намира, че по отношение на процесното задължение не е изтекла
твърдяната от ищеца погасителна давност, респективно че предявеният иск се
явява неоснователен и като такъв правилно е отхвърлен от първоинстанционният
съд.
Предвид неоснователността на въззивната жалба и на основание чл.78, ал.3 и ал.8 от ГПК, в полза на
въззиваемият, се следва юрисконсултско възнаграждение, чиито размер, според
материалният интерес, правната и фактическа сложност на делото и извършените
действия от юрисконсулта по участие в о.с.з., и на основание чл.25 от НЗЗП,
съдът определя в размер на 150лв.
По частната жалба
против Определение №2243 от 14.02.2019г.:
Частната жалба е
допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, против подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което следва да бъде разгледана по същество. Разгледана
по същество частната жалба е частично основателна, като съображенията за това
са следните:
Оплакванията на
жалбоподателят, че в случая не са налице предпоставките за присъждане на
максималният нормативно предвиден размер на юрисконсултско възнаграждение от
300лв., са основателни, тъй като делото е разгледано в едно открито съдебно
заседание, като материалният интерес и фактическата и правна сложност на спора,
не са особено високи. От друга страна юрисконсулта, който е представлявал
ответника, е изготвил подробен и аргументиран отговор на исковата молба и е
участвал в проведеното по делото открито съдебно заседание. Ето защо дължимото
юрисконсултско възнаграждение, следва да се определи към средния размер
предвиден в чл.25 от НЗЗП, или в размер на 200лв. В този смисъл определението
на районният съд, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя по
чл.248 от ГПК, следва да бъде частично отменено и да се допусне изменение на
първоинстанционното решение в частта за разноските, чрез редуциране на
присъденото в полза на ответника юрисконсултско възнаграждение от 300лв. на
200лв.
В производството по
частната жалба и двете страни са претендирали деловодни разноски, като предвид
изхода на спора, разноските следва да се определят по правилата на чл.78, ал.1
и ал.3 вр. ал.8 от ГПК, а именно съразмерно с уважената, съответно отхвърлената
част от претенцията. Така изчислени в полза на жалбоподателя се дължат 7.50лв.
за заплатена ДТ. В полза на адвоката осъществил безплатна защита и на основание
чл.38, ал.2 от ЗА във вр. с чл.38, ал.1, т.3, пр.2 от ЗА, следва да се присъди
адвокатско възнаграждение, чиито размер възлиза на 100лв. В полза на ответника,
от чиито ю.к. е постъпил подробен отговор
на ЧЖ, се следва възнаграждение в размер на 50лв., от което след редукция
съразмерно с отхвърлената част от жалбата, следва да се присъди сумата от 25лв.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение №4924 от
30.11.2018г. постановено по гр.д.№8720/2018г. по описа на PC Варна.
ОТМЕНЯ Определение №2243 от 14.02.2019г. постановено по
гр.д.№8720/2018г., в частта, с която е
отхвърлена молбата по чл.248 от ГПК на С.Е.Б., за разликата над 200лв. до
присъденото в полза на
“Водоснабдяване и канализация-Варна“ ООД юрисконсултско възнаграждение от 300лв., вместо което
ИЗМЕНЯ Решение №4924 от 30.11.2018г.
постановено по гр.д.№8720/2018г. по описа на РС Варна, в частта за разноските относно
присъденото в полза на “Водоснабдяване и канализация-Варна“ ООД, с ЕИК *********, юрисконсултско възнаграждение, като го НАМАЛЯВА от 300лв. на 200лв.
ПОТВЪРЖДАВА Определение №2243 от 14.02.2019г. постановено по
гр.д.№8720/2018г., в останалата обжалвана част от С.Е.Б., претендиращ намаляване на
присъденото в полза на ответника юрисконсултско възнаграждение до минималният размер от 100лв.
ОСЪЖДА С.Е.Б., с ЕГН ***********, с адрес: ***, да заплати на “Водоснабдяване и канализация-Варна“ ООД,
с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.Варна, ул.“Прилеп“ №33,
представлявано от В Д В, сумата от
175лв., представляваща разноски за настоящото производство, от които
150лв.-юрисконсултско възнаграждение относно обжалваното решение и 25лв.-юрисконсултско
възнаграждение относно атакуваното определение.
ОСЪЖДА “Водоснабдяване и канализация-Варна“
ООД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр.Варна, ул.“Прилеп“ №33, представлявано от В
Д В, да заплати на С.Е.Б., с ЕГН ***********, с адрес: ***,
сумата от 7.50лв., съставляваща
деловодни разноски за заплатена ДТ по подадената частна жалба.
ОСЪЖДА “Водоснабдяване и канализация-Варна“
ООД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр.Варна, ул.“Прилеп“ №33, представлявано от В
Д В, да заплати на адв.И.Т.И., със съдебен адрес:***, адвокатско възнаграждение в размер на 100лв.,
за осъществено безплатно представителство на С.Е.Б., в производството по
частната жалба, на основание чл.38, ал.2 от ЗА вр. с чл.38, ал.1, т.3, пр.2 от
ЗА.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.