Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 13.06.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение, II „Е” състав в публично заседание на петнадесети
март две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я РАДМИЛА МИРАЗЧИЙСКА
при секретаря Евдокия-Мария
Панайотова,
разгледа докладваното от
съдия Сантиров гр. д. № 9871/2018 г. по описа на СГС, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 337359 от 13.02.2018 г.,
постановено по гр. д. № 27341/2016 г. по описа на СРС, 143-ти състав, ответникът Е.М.С. е осъдена да заплати на ищеца С.Т.Т.,
на основание чл. 31, ал. 2 от ЗС, сумата от 4800,00 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползването на
неговата 1/2 ид.част от съсобствения им недвижим имот, находящ се в гр. София,
ул. „******, дължимо за периода от 28.4.2015 г. до 28.4.2016 г., ведно със
законната лихва върху тази сума от 25.5.2016 г. до окончателното й изплащане,
като този иск е отхвърлен за разликата над уважения размер от 4800,00 лв. до
пълния предявен размер от 8 400,00 лв. Със същото решение ответницата е
осъдена да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 590,52
лв., представляващи разноски съразмерно на уважената част на иска, а ищеца е
осъден да заплати на ответницата на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от
559,00 лв., представляващи разноски
съразмерно на отхвърлената част на иска.
Срещу
така постановеното решение, в частта, с която предявения иск е отхвърлен за
разликата над уважения размер от 4800,00 лв. до пълния предявен
размер от 8 400,00 лв. е постъпила
въззивна жалба от ищеца, чрез пълномощника му – адв. Н.П., с надлежно учредена
по делото представителна власт, с оплаквания за неправилност на същото поради
допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени
процесуални нарушения и необоснованост. Поддържа, че определеното обезщетение
за лишаване от ползване не е съобразено с разпоредбата на чл. 57, ал. 2 ГПК,
която регулира наемните правоотношения между бившите съпрузи само и докато
детето навърши пълнолетие, поради което детето не може да черпи права от
неползващия родител съсобственик, още повече, че само този, на който е
предоставено жилището може да реши кой да ползва същото, поради което дължи
средния пазарен наем. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и уважи
изцяло предявения иск, както и да присъди направените по делото разноски.
Въззиваемият
- ответник Е.М.С. , чрез пълномощника им - адв. Е.Т., с надлежно учредена
представителна власт по делото, в законоустановения срок е подал отговор на
въззивната жалба, с който оспорва същата по подробно изложени съображения. Моли
съда да остави същата без уважение.
Срещу
така постановеното решение, в частта, с която предявения иск е частично уважен
до сумата от 4800,00 лв. е постъпила въззивна жалба и от
ответника, чрез пълномощника му – адв. Е.Т., с надлежно учредена по делото
представителна власт с оплаквания за неправилност на същото поради допуснати
нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и
необоснованост. Поддържа, че жилището се ползва и от дъщерята на страните Т.Т.,
която макар и пълнолетна живее в едно домакинство с майка си, още повече, че на
адреса на процесния недвижим имот ищецът имал регистрирани 4 търговски
дружества, което било прието за безспорно по делото, а и се установявало от
приложените писмени доказателства и следователно ползвал и то имота. Изтъква,
че не бил установен по делото факта, че ищецът е лишен от възможността да
ползва имота. Сочи още, че ползва само една стая от процесното жилище, като първоинстанционният
съд не бил отчел заключението на вещото лице, че средната наемна цена за
процесния период следва да се определи за една стая с хазяин. Моли съда да отмени решението в обжалваната
част и отхвърли изцяло предявения иск, както и да присъди направените по делото
разноски.
Жалбите
са подадени в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирани лица - страни в процеса, срещу
подлежащ на обжалване акт, като са заплатени дължимите ДТ за въззивно
обжалване, поради което са допустими.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното
решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната
власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и
петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба на Е.М.С. за неснователна, а тази на С.Т.Т.
за частично основателна.
По конкретно наведените във въззивните
жалби оплаквания, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, съдът
намира следното:
Не се спори между страните по
делото, а и от представените по делото писмени доказателства се установява, че по
силата на влязло в сила на 23.12.2008 г. решение за прекратяване на брака с
развод, придобитото в режим на СИО семейно жилище – процесният недвижим имот -
ап. 42, находящ се в гр. София, ул. „******, е било предоставено за ползване на
ответницата, както и че на 08.04.2009 г. ответницата е получила нотариална
покана да заплаща на ищеца обезщетение за лишаване от ползване на 1/2 ид.ч. от
него, на стойност от по 700лева на месец. Нещо повече, с влязло в сила Решение
№ ІІ-70-64 от 08.05.2013 г., постановено гр.д. № 50873/2009 г. по описа на СРС
/видно от представеното Решение от 19.08.2015 г. по гр.д. № 50873/2009 г. по
описа на СРС /, същият е допуснат до делба при равни квоти – по ½ ид.ч.
за всяка една от страните по делото.
Последователна е практиката на ВКС /в
този смисъл Решение № 71 от 29.06.2018 г., постановено по гр.д. № 2750/2017 г.
по описа на ВКС/, че когато предмет на съдебна делба е недвижим имот,
представляващ семейно жилище, придобито в режим на съпружеска имуществена
общност и предоставено за ползване на съпруга, упражняващ родителските права с
бракоразводното решение без да е определен наем на основание чл.57, ал.2 СК, както
е в конкретния случай, облигационните претенции между бившите съпрузи относно
ползването на съсобствения имот за минал период се уреждат съобразно чл.31,
ал.2 ЗС, като дори не е необходимо отправяне на писмена покана.
Противно на поддържаното
във въззивната жалба на С., от представения Протокол за въвод във владение от
25.03.2009 г. безспорно се установява, че ответницата е въведена в процесния
имот /семейното жилище/. По делото ответникът С. не е установила, а и не е
твърдяла, че ищецът е отказал да приеме предоставената от ползващия
съсобственик част от общата вещ, съответстваща на дела му, респективно, че му е дадена възможност да
ползва общата вещ заедно с него, доколкото в тези хипотези няма лишаване от
ползване, а нежеление да се ползва. Нещо повече, от показанията на св. й.й.,
които преценени по реда на чл. 172 ГПК съдът намира за обективно дадени и
кредитира с доверие, се установява, че ищецът след изваждането му от жилището
не живее там. Неотносимо по делото е обстоятелството, че на административния
адрес на процесния недвижим имот са регистрирани търговски дружества, чийто
собственик на капитала е ищеца Т., след
като същият не ползва лично процесния недвижим имот, съобразно квотата
от съсобствеността.
Неоснователни са и оплакванията на С., че при
съобразяване на дължимото обезщетение следва да се имат предвид
обстоятелството, че жилището се обитава и от навършилата пълнолетие дъщеря на
страните Т.Т.. Това е така, тъй като от събраните по делото доказателства –
показанията на р.С. – майка на ответницата, които преценени по реда на чл. 172 ГПК съдът намира за обективно дадени и кредитира с доверие, се установява, че Т.Т.
учи в Италия. Макар свидетелката да сочи, че същата често пребивава в имота, то
това няма отношение към претенцията за
обезщетение по чл.31 ал.2 от ЗС, тъй като обезщетението е дължимо, независимо,
че ползващият съсобственик е допуснал на безвъзмездно основание /с договор за
заем за послужване/ трето за собствеността лице пълнолетната дъщеря на страните,
което само или заедно с него ползва общата вещ /в този смисъл са и съображенията
дадени мотивната част на ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ №
7/2012 г. по т.д. № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС/. Нещо повече, с Тълкувателно решение № 46 от
1.IV.1965 г. по гр. д. № 22/65 г.е прието, че „малолетните и непълнолетните
деца на разведени родители не дължат наем за заеманата от тях жилищна площ от
семейното жилище, предоставено с решението за прекратяване на брака от съпруга
- несобственик на жилището, и на децата, ако то е собственост на другия
родител. При развод, когато жилището се
предоставя на съпруг, който не е собственик, той дължи наем на съпруга -
собственик на жилището - изцяло, ако от брака няма деца, или частично в размер,
отговарящ на наема за заеманата от него площ, ако от брака има деца.“ Доколкото
издръжката на малолетни и непълнолетни, родени от брака деца, произтича от
закона и същата се дължи безусловно, издръжка на пълнолетен учащ се заплаща от
родителите при хипотезите, предвидени в чл.144 СК. Цитираната разпоредба предвижда задължение на родителя да дава издръжка на
пълнолетното си дете, но само ако то не може да се издържа от доходите си, и
ако родителят може да я даде без особени
затруднения. В т.16 от Постановление на пленума на ВС № 3/1970 г., при
действието на отменения СК, което не е загубило действието си по новия СК /в
сила от 2009 г./ е прието, че „при навършване на пълнолетие решението, с което
е присъдена издръжка на дете от родител, губи силата си. Решението за издръжка
не продължава действието си, ако детето учи в редовно, полувисше или висше
учебно заведение. За да се получава издръжка по чл.88, ал.2 СК, е необходимо да
се предяви иск“. По делото не са ангажирани данни ищецът да е осъден
да дава издръжка на пълнолетната си дъщеря. Съответно, по реда на новия Семеен кодекс, приет и в
сила към датата на началото на исковия период, съгласно разпоредбата на
чл.57,ал.2 СК, не се дължи наем за ползваната от ненавършилите пълнолетие деца
жилищна площ. Грамитическото тълкуване на цитираната разпоредба „ненавършили
пълнолетие деца“, а не „деца“ изобщо, води до извод, че при липса на
предварително проведено производство от общата на страните пълнолетна дъщеря, с
което бащата да е осъден да й плаща издръжка и при наличие на изричната
разпоредба на чл.57,ал. СК, се налага изводът, че пълнолетно дете / в случая дъщерята
Т.Т./ няма запазено право на ползване върху част от имота.
По изложените съображения
настоящият състав на съда приема, че дължимото обезщетение за лишаване от
ползване през процесния период от
28.4.2015 г. до 28.4.2016 г. следва да се определи на база среден пазарен наем по основното заключение на вещото лице,
което съдът намира за компетенто и обективно дадено и кредитира с доверие, и според което същото
възлиза на сумата от 6520,00 лв. В тази връзка следва да се посочи, че не
следва да се съобразяват стойностите посочени от вещото лице в допълнителното
заключение, тъй като при определяне на същото вещото лице е съобразило
обстоятелствата посочени в молбата на ответницата от 07.08.2017 г., които
касаят и ползване от страна на дъщерята на страните Т.Т.,
както и отдаване под наем на 1 бр. стая с хазяи.
Ето защо така предявения иск с правно основание
чл. 31, ал. 2 ЗС е основателен и доказан за сумата от 6520,00 лв., поради което
обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която този иск е
отхвърлен за разликата над уважения размер от 4800,00 лв. до сумата от 6520,00
лв., както и в частта, с която ищецът е осъден да заплати на ответницата на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски над сумата от 291,20 лв. до присъдения
размер от 559,00 лв. В останалата обжалвана част решението следва да бъде
потвърдено като правилно.
Предвид изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция ответницата С.
следва да бъде осъдена да заплати на ищеца Т., на основание чл. 78, ал. 1, вр.
чл. 273 ГПК разноски за производството пред СРС в размер на още 213,42 лв.,
както и сумата от 315,01 лв., представляваща разноски в производството пред СГС.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 273 ГПК ищецът следва да бъде осъден да
заплати на ответницата сумата от 89,60 лв., представляващи разноски за
адвокатско възнаграждение в производството пред СГС, съразмерно на отхвърлената
част от въззивната жалба.
С оглед на правилата, установени в разпоредбата
на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийският
градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 337359 от 13.02.2018 г., постановено по
гр. д. № 27341/2016 г. по описа на СРС, 143-ти състав, в частта, с която е
отхвърлен предявения от С.Т.Т., ЕГН **********, адрес: ***, срещу Е.М.С., ЕГН **********, адрес: ***
иск с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС, за разликата над сумата от 4800,00
лв. до сумата от 6520,00 лв., представляваща
обезщетение за лишаване от ползването на неговата 1/2 ид.част от
съсобствения им недвижим имот, находящ се в гр. София, ул. „******, дължимо за
периода от 28.4.2015 г. до 28.4.2016 г., ведно със законната лихва върху тази
сума от 25.5.2016 г. до окончателното й изплащане, както и в частта, с която С.Т.Т.,
ЕГН ********** е осъден да заплати на Е.М.С., ЕГН ********** на основание чл.
78, ал. 3 ГПК разноски за производството пред СРС над сумата от 291,20 лв. до присъдения размер от 559,00 лв., ВМЕСТО КОЕТО
ПОСТАНОВЯВЯ:
ОСЪЖДА Е.М.С., ЕГН **********,
адрес: *** да заплати на С.Т.Т., ЕГН **********, адрес: *** на основание чл.
31, ал. 2 от ЗС, сумата от още 1720,00 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползването на
неговата 1/2 ид.част от съсобствения им недвижим имот, находящ се в гр. София,
ул. „******, дължимо за периода от 28.4.2015 г. до 28.4.2016 г., ведно със
законната лихва върху тази сума от 25.5.2016 г. до окончателното й изплащане, а
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 273 ГПК и сумата от още 213,42 лв.,
представляващи разноски в производството пред СРС, както и сумата от 315,01
лв., представляваща разноски в производството пред СГС.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 337359 от 13.02.2018 г., постановено
по гр. д. № 27341/2016 г. по описа на СРС, 143-ти състав, в частта, с която е
отхвърлен предявения от С.Т.Т., ЕГН **********, адрес: ***, срещу Е.М.С., ЕГН **********, адрес: ***
иск с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС, за разликата над сумата от 6520,00
лв. до пълния предявен размер от 8400,00 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползването на
неговата 1/2 ид.част от съсобствения им недвижим имот, находящ се в гр. София,
ул. „******, дължимо за периода от 28.4.2015 г. до 28.4.2016 г.
ОСЪЖДА С.Т.Т., ЕГН **********,
адрес: *** да заплати на Е.М.С., ЕГН **********, адрес: *** основание чл. 78,
ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата от 89,60 лв., представляващи разноски
за адвокатско възнаграждение в производството пред СГС.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред
Върховния касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от
връчването на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: