Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 28.01.2020 год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание
на трети декември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Марина Гюрова
при секретаря Н.Светославова,
като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме
Мъгърдичян в.гр.дело №3965 по
описа за 2019 год., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производство
по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 13.12.2018 год., постановено по гр.дело №74244/2016 год. по описа на
СРС, ГО, 54 с-в, „Д.з.“ АД е осъдено да заплати на „Д.з.“ ЕАД по иск с правно основание
чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ сумата от 1 239.81
лв., представляваща регресно вземане за платено
застрахователно обезщетение и ликвидационни разноски за причинени вреди на таварен автомобил „Хюндай І 20“, с рег.№***** ТХ в резултат
на пътнотранспортно произшествие /ПТП/ от 17.06.2016 год., настъпило в гр.София
по вина на П.П.– водач на лек автомобил „Рено Меган“, с рег.№*****, чиято гражданска отговорност към
датата на ПТП е била застрахована при ответника, ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 19.12.2016
год. до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
направените разноски по делото в размер на 660.40 лв.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл.
259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „Д.з.“ АД.
Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционният съд
допуснал процесуално нарушение като не разгледал релевираното
в отговора на исковата молба възражение за прихващане с насрещното вземане по
преписка по щета №230275/2014 год. в общ размер на 1 597.36 лв., с мотива,
че същото не произтича от правоотношението, което е предмет на делото и би
затруднило и забавило разглеждането на делото. Възражението за прихващане било
предявено своевременно, което било единственото поставено от законодателя
изискване за редовност на възраженията. Защитата на ответника срещу иска можела
да се осъществява чрез четири вида възражения: правоизключващи,
правоунищожаващи, правопогасяващи
/каквото било и процесното/ и правоотлагащи.
Въпреки подадената от ответника молба от 01.12.2018 год., СРС не допуснал
разглеждането на възражението за прихващане, поради което и същото следвало да
бъде разгледано от въззивния съд. Ето защо моли
решението на СРС да бъде отменено, а искът – отхвърлен. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата „ДЗИ-Общо застраховане“ счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено. Поддържа, че възражението за прихващане е неоснователно, тъй като
не била установена вината на водача. Претендира присъждането на направените
разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира
за установено следното:
Предявен е
за разглеждане иск с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото
в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение
е валидно и допустимо, но е неправилно.
Встъпването в правата на
увреден от страна на застраховател, който го е
обезщетил в изпълнение на поети с договор за имуществено застраховане
задължения, срещу застрахователя на гражданската
отговорност на деликвента /чл. 213, ал. 1 КЗ – отм./ се обуславя от
установяването на три групи факти:
1/ наличие на валиден договор за имуществено застраховане с увредения и плащането по него
на обезщетение за настъпили вреди;
2/ възникнали права на увредения срещу
причинителя на вредите на основание
чл. 45, ал. 1 ЗЗД – т.е.,
че вредите са причинени от деликвента, с негово
виновно и противоправно поведение и 3/ наличие към
момента на настъпване на ПТП на сключен валиден договор за застраховка
„гражданска отговорност” между деликвента и ответника.
Безспорно е във въззивното
производство, а и от събраните писмени доказателства по делото се установява,
че на 18.08.2015 год. между ищеца и „К.К.К.“ ЕООД е
бил сключен валиден договор за имуществено
застраховане Каско“ /чл. 184, ал. 3 КЗ – отм./, с
обект лек автомобил „Хюндай І 20“ с рег.№***** ТХ, със срок на застрахователно
покритие от 00.00 ч. на 23.08.2015 год. до 24.00 ч. на 22.08.2016 год., в
рамките на който – на 17.06.2016 год. е настъпило застрахователно събитие – пътнотранспортно произшествие с участието
на горепосочения застрахован автомобил и лек автомобил „Рено Меган“, с рег.№*****, управляван от П.П.,
чиято гражданска отговорност към посочената дата е била застрахована при
ответното дружество като в резултат на виновното и противоправно
поведение на последната – в нарушение на правилото на чл. 50, ал. 1 ЗДвП, на
застрахования автомобил са били причинени имуществени вреди в размер на 1224.82
лв. /виж заключението по съдебната автотехническа
експертиза/. Ищецът заплатил застрахователно обезщетение в размер на
1 224.81 лв. /чрез извършването на директен превод на извършилия ремонта
на автомобила сервиз/, като за определянето на същото направил и ликвидационни
разноски в размер на 15 лв.
Следователно увреденият има срещу
виновния водач вземане по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, а застрахователят е встъпил в
правата на увредения по силата на факта, че е платил обезщетение за причинените
с деликта вреди и за него е възникнало регресно право срещу деликвента,
респ. срещу неговия застраховател по застраховка „гражданска отговорност“. В
този смисъл и доколкото в съдебното производство дължимото обезщетение от
застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” се остойностява с
размера на действителната стойност на вредата към деня на настъпване на събитието
/арг. чл. 208, ал. 3, изр. 1 КЗ и чл. 273, ал. 2, пр. 1 КЗ – отм./ и съответно е лимитиран
от застрахователната сума по договора – чл. 267, ал. 3 КЗ /отм./, като същото обхваща средствата, необходими за възстановяване на щетите, а тези
средства съответстват на средните пазарни
цени на вложените
нови части, материали и труд за ремонт на
автомобила
/без прилагане на обезценка – чл. 203, ал. 3 КЗ –
отм./, то ищецът се легитимира като кредитор на претендираното
вземане в общ размер на 1 239.81 лв., ведно със законната лихва, считано
от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, както по
същество е приел и първоинстанционният съд, чийто
правни изводи въззивният съд споделя.
На следващо място въззивният съд констатира, че в своевременно депозирания от
ответника писмен отговор на исковата молба е релевирано
евентуално възражение за прихващане с насрещни вземания по чл. 213, ал. 1 КЗ
/отм./ и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 1 224.36 лв. – платено
застрахователно обезщетение за причинени вреди на автобус „Исузу
Тюркоаз“ с рег.№*****в резултат на ПТП от 13.07.2014 год., настъпило в гр.София
по вина на водача на лек автомобил „Ауди А3“ с рег.№*****– К.Х., чиято
гражданска отговорност към датата на ПТП е била застрахована при ищеца, в т.ч.
ликвидационни разноски в размер на 15 лв. и за сумата от 373 лв. – обезщетение
за забава в размер на законната лихва за периода от 15.02.2015 год. до 15.02.2018
год. /датата на подаване на отговора на исковата молба/.
Уредената правна възможност за
предявяване на възражение за прихващане и разглеждането му с първоначалния иск
по вече висящ между страните исков процес е допустим от закона способ за правна
защита на първоначалния ответник. Действително в ГПК законодателят не е
регламентирал изрична обжалваемост на определението
за неприемане за разглеждане на възражението за прихващане с частна жалба, но
въпросът доколко правилно е процедирал първоинстанционният
съд като не е събрал доказателства и не е обсъдил възражението за прихващане,
подлежи на изследване във въззивното производство при
обжалване на първоинстанционното решение.
В разглеждания случай и предвид
изричните оплаквания във въззивната жалба, СГС
приема, че евентуалното възражение за прихващане на ответника е своевременно релевирано и е конкретизирано в достатъчна степен – в
писмения отговор, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, са изложени всички
обстоятелства, на които се основават насрещните вземания. Доколкото се е
сбъднало и вътрешно-процесуалното условие, при което е било предявено
възражението за прихващане, същото подлежи на разглеждане по същество.
Установено е по делото, че на 14.12.2013
год. между ответника и „УниКредит Лизинг“ АД е бил сключен
валиден договор за имуществено застраховане „Пълно каско“ – чл. 184, ал. 3 КЗ /отм./, с обект автобус „Исузу Тюркоаз“
с рег.№*****и със срок на застрахователно покритие от 00.00 ч. на 16.12.2013
год. до 24.00 ч. на 15.12.2014 год., по силата който ответното дружество е
приело да покрива риска от повреди по собственото на застрахования МПС, а
последният – да заплати застрахователна
премия в размер на 3 472.08 лв. – на три вноски, първата от която не се
спори, че е била заплатена.
Доказано е по делото, че в срока на
действие на договора за имуществено застраховане – на 13.07.2014 год. е
настъпило застрахователно събитие – пътнотранспортно произшествие с участието
на горепосочения застрахован автомобил, управляван от С.В. и лек автомобил
„Ауди А3“ с рег.№*****, управляван от К.Х., за което на 23.01.2015 год. застрахователят
/ответникът/ е изплатил на сервиз „Х.и син“ ЕООД /извършил ремонта на процесния автомобил по искане на застрахования/
застрахователно обезщетение в размер на 1 209.36 лв. – фактът на
осъщественото от ищеца заплащане на застрахователно обезщетение е установен въз
основа на заключението на вещото лице по допусната и изслушана във въззивното производство съдебно-счетоводна експертиза,
което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране. Не се
спори, че за определянето на застрахователното обезщетение ответникът е направил
ликвидационни разноски в размер на 15 лв.
На следващо място, безспорно е между
страните и съществуването на валиден договор за застраховка „гражданска
отговорност” между ищеца и собственика на лек автомобил „Ауди А3“ с рег.№*****,
със срок на застрахователно покритие от 01.02.2014 год. до 31.01.2015 год.,
който покрива и отговорността на водача К.Х..
Настоящият съдебен състав приема, че
събраните по делото писмени доказателства, гласни доказателства чрез разпита на
свидетеля С.Й.В., чиито показания следва да бъдат кредитирани като ясни,
последователни и кореспондиращи с останалите данни по делото и заключението на
вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното
производство съдебна автотехническа експертиза, което
при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, обсъдени в
съвкупност, установяват деликта и причинната връзка с
вредите /вещото лице е посочил, че от техническа гледна точка щетите
съответстват на описания механизъм на произшествието в двустранния констативен
протокол/. В този смисъл доказано е, че действията на водача на лек автомобил „Ауди
А3“ с рег.№*****– К.Х., съставляват граждански деликт.
Същата е извършила нарушение на правилата за движение по пътищата, свързани със
скоростта и надлежната пътна маркировка – в частност правилата на чл. 24 от
Закона за движение по пътищата /ЗДвП/ и чл. 63, ал. 2, т. 1 ППЗДвП.
Деянието на посочения водач е противоправно и в пряка
причинна връзка от него са настъпили твърдените увреждания на застрахованото
при ищеца МПС. Вината се предполага – чл. 45 ал. 2 ЗЗД.
Следователно увреденият има срещу
виновния водач вземане по чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Застрахователят е встъпил в
правата на увредения по силата на факта, че е платил обезщетение за причинените
с деликта вреди и за него е възникнало регресно право срещу деликвента,
респ. срещу неговия застраховател по застраховка „гражданска отговорност“.
По отношение на размера на дължимото застрахователно
обезщетение, въззивният съд приема следното:
Съгласно чл. 267, ал. 1, т. 2 КЗ
/отм./, застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност”
отговаря за вредите, причинени на чуждо имущество, като обезщетението не може
да надхвърля застрахователната сума по договора – чл. 267, ал. 3 КЗ /отм./.
Според чл. 273, ал. 2, изр. 1 КЗ /отм./, при вреди на имущество обезщетението
не следва да надвишава действителната стойност на причинената вреда, а чл. 273,
ал. 2, изр. 2 КЗ /отм./ препраща към Методиката за уреждане на претенции за
обезщетение на вреди, приета от Комисията за финансов надзор, когато се касае
за вреди на МПС. Методиката е въведена с чл. 1, ал. 3 от Наредба № 24 от
08.03.2006 год. за задължителното застраховане по чл. 249, т. 1 и т. 2 КЗ
/отм./ и за методиката за уреждане на претенции за обезщетение на вреди,
причинени на МПС, издадена от КФН.
Определяне на размера на
обезщетенията за вреди на МПС съгласно Методиката и
приложения №1-6 на Наредбата е въведено и с чл. 15, ал. 4 от Наредбата.
Методиката, представляваща приложение № 1 към чл. 15, ал. 4 на Наредба №
24/08.03.2006г., съгласно чл. 2 от Методиката, се прилага от застрахователите и
от Гаранционния фонд. Тя урежда взаимоотношенията между трети лица, претърпели
имуществени вреди, и застрахователя, който дължи застрахователно обезщетение по
задължителната застраховка по чл. 249, т. 1 КЗ /отм./ – чл. 3, ал. 1, т. 1
от Методиката/, както и в случаите,
когато друг застраховател е встъпил в правата на третото увредено лице на
основание чл. 213 КЗ /отм./ – чл. 3, ал. 2 от Методиката.
Изрично в Методиката /чл. 4/ е
предвидено, че тя се прилага само като минимална долна граница в случаите,
когато не са представени надлежни доказателства /фактури/ за извършен ремонт на
МПС в сервиз /каквато е представена в случая/ и за случаите, когато
застрахователното обезщетение се определя по експертна оценка. Т.е. в
останалите случаи остойностяването на вредата съобразно Методиката не е задължително.
При съдебно предявена претенция за
заплащане на застрахователно обезщетение съдът следва да определи
застрахователното обезщетение по действителната стойност на вредата към момента
на настъпване на застрахователното събитие съгласно чл. 208, ал. 3 КЗ /отм./,
като ползва заключение на вещо лице, без да е обвързан при кредитирането му да
проверява дали не се надвишават минималните размери по Методиката. При
настъпване на покрито от договора застрахователно събитие за застрахователя
възниква задължение, съгласно чл. 208, ал. 1 КЗ /отм./, да заплати на
застрахования уговореното застрахователно обезщетение в размер, определен по
правилото на чл. 208, ал. 3 КЗ /отм./. Последната предвижда, че обезщетението
трябва да бъде равно на размера на вредата към деня на настъпване на
застрахователното събитие, като доказването на вредата е в тежест на
застрахования. Обезщетението не може да надвишава действителната /при пълна увреда/ или възстановителната /при частична увреда/ стойност на застрахованото имущество, т. е.
стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи друго
със същото качество – чл. 203, ал. 2 КЗ /отм./, съответно стойността,
необходима за възстановяване на имуществото в същия вид, в това число всички
присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други, без прилагане на обезценка – чл. 203, ал. 3 КЗ /отм./ – в този смисъл Решение
№ 52 от 8.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 652/2009 г., I т. о., ТК, Решение № 109 от 14.11.2011 г. на ВКС
по т. д. № 870/2010 г., I т. о., ТК, Решение № 209 от 30.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 1069/2010 г., II т. о., ТК, Решение №
165 от 24.10.2013 г. на ВКС по т. д. № 469/2012 г. по описа на ВКС, ІІ т. о.,
ТК.
Следователно дължимото обезщетение
за причинените имуществени вреди на собственика на процесния
увреден автомобил се равнява на пазарната стойност на ремонтните дейности по
неговото възстановяване – в разглеждания случай то възлиза на 1 394.76 лв.,
видно от заключението по съдебната автотехническа
експертиза. Ответникът претендира сума в по-нисък размер – 1 209.36 лв., поради
което и следва да се приеме, че същият се легитимира като кредитор на главно
насрещно вземане от 1 224.36 лв. /включващо направените от него
ликвидационни разноски от 15 лв./.
В случаите на чл. 213, ал.
1 КЗ /отм./ вземането на застрахователя по имуществената застраховка срещу застрахователя по застраховката “Гражданска отговорност” става изискуемо и изпълняемо при условията на
чл. 213а, ал. 3 КЗ – в
30-дневен срок от предявяване на претенцията. В
частност претенцията на ответника е била предявена на 11.02.2015 год. /на която
дата регресната му покана е била поучена в
деловодството на ищеца/. Ето защо и съобразно чл. 213а, ал. 3
КЗ /отм./ ищецът е изпаднал в забава
след изтичането на 30-дневен срок, което е станало на 14.03.2015
год. Следователно насрещното вземане за обезщетение за забава се явява
установено в своето основание за периода от 14.03.2015 год. до 15.02.1018 год.
Тъй като липсват данни за неговия размер, СГС го определя по реда на чл. 162 ГПК /с помощта на компютърна програма/ на 364.13 лв.
В този смисъл въззивният
съд приема, че са налице предпоставките за съдебна компенсация, установени в
чл. 103 и чл. 104 ЗЗД, като горепосочените
насрещни вземания на ответника в общ размер на 1 588.49 лв. следва да
се прихванат с полагащата се на ищеца сума от 1 239.81 лв. /до размера на
по-малкото от тях/. В този смисъл релевираната
претенция следва да бъде отхвърлена като погасена чрез прихващане.
Ето защо решението на СРС трябва да
бъде отменено в частта му, в която предявеният иск е уважен, като последният
подлежи на отхвърляне като погасен чрез прихващане. В останалата обжалвана
част, в която ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски по делото, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено,
поради следните съображения:
По общото правило на чл. 78 ГПК присъждането на разноски на страните
се основава на вината на противната страна, която с поведението си е
предизвикала предявяване на иска или защитни действия срещу неоснователно предявен
срещу нея иск. Т.е., логиката на закона е, че разноски винаги се дължат, когато
неправомерно е засегната чужда правна сфера. В този смисъл задължението за
заплащане на разноски е задължение за заплащане на понесените от съответната
страна вреди.
Ако предявеният иск бъде отхвърлен
като неоснователен, се предполага, че ищецът виновно и неоснователно е заставил
ответника да направи разноски по делото – в този случай последният има право на
разноски /чл. 78, ал. 3 ГПК/.
Ако искът бъде уважен, ответникът
има право на разноски само ако с поведението си не е дал повод за завеждане на
делото и ако признае иска, съгласно чл. 78, ал. 2 ГПК.
Ако обаче искът бъде отхвърлен по
причини извън вината на ищеца, следва да се приеме, че последният има право на
разноски. И това е така, тъй като в духа на закона е да се присъждат разноски в
полза на ищеца, когато искът е отхвърлен, защото след предявяването му
ответникът доброволно е изпълнил задължението си. Въззивният
съд приема, че настоящият случай е аналогичен. Ответникът е дал повод за
завеждане на делото – той е оспорил иска, като е релевирал
и евентуално възражение за прихващане. Макар предявеният иск да не се уважава,
ответникът няма право на разноски. И това е така, тъй като основанието за
отхвърленото на претенцията не е отричане на правното твърдение на ищеца, а
извършено прихващане с насрещни вземания на ответника. Предявеното от последния
възражение за прихващане е основателно /предвид изложеното вече по-горе/ и при
това положение той дължи заплащането на направените от ищеца разноски на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и
на основание чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК ответникът по жалбата /ищецът/ следва да
бъде осъден да заплати на жалбоподателя /ответника/ действително направените
разноски във въззивното производство за държавна
такса в размер на 25 лв., за възнаграждение за вещи лица в размер на 300 лв. и
сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ решението от 13.12.2018
год., постановено по гр.дело №74244/2016 год. по описа на СРС, ГО, 54 с-в, в
частта му, в която е уважен предявения от „Д.з.“ ЕАД срещу „Д.з.“ АД иск с
правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Д.З.“
ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***, срещу „Д.З.“ АД, ЕИК *****,
със седалище и адрес на управление:***, иск с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ за сумата от 1 239.81 лв., представляваща регресно
вземане за платено застрахователно обезщетение и ликвидационни разноски за
причинени вреди на таварен автомобил „Хюндай І 20“, с
рег.№***** ТХ в резултат на пътнотранспортно произшествие /ПТП/ от 17.06.2016
год., настъпило в гр.София по вина на П.П.– водач на
лек автомобил „Рено Меган“, с рег.№*****, чиято
гражданска отговорност към датата на ПТП е била застрахована при ответника,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на
исковата молба – 19.12.2016 год. до окончателното й изплащане, като погасен
чрез прихващане с насрещните вземания по чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ и по чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, заявени по реда на чл. 298, ал. 4 ГПК от „Д.з.“ АД, за сумата от
1 224.36 лв. – платено застрахователно обезщетение за причинени вреди на
автобус „Исузу Тюркоаз“ с рег.№*****в резултат на ПТП
от 13.07.2014 год., настъпило в гр.София по вина на водача на лек автомобил
„Ауди А3“ с рег.№*****– К.Х., чиято гражданска отговорност към датата на ПТП е
била застрахована при ищеца, в т.ч. ликвидационни разноски в размер на 15 лв. и
за сумата от 364.13 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода от 14.03.2015 год. до 15.02.2018 год.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 13.12.2018
год., постановено по гр.дело №74244/2016 год. по описа на СРС, ГО, 54 с-в, в
останалата обжалвана част, в която ответникът „Д.з.“ АД е осъден да заплати на
ищеца „Д.з.“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в първоинстанционното производство в размер на 660.40 лв.
ОСЪЖДА „Д.З.“ ЕАД, ЕИК *****,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „Д.З.“ АД, ЕИК *****, със
седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените
разноски във въззивното производство за държавна
такса в размер на 25 лв., за възнаграждение за вещи лица в размер на 300 лв. и
сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/