Решение по дело №4747/2021 на Районен съд - Варна

Номер на акта: 1096
Дата: 8 август 2022 г.
Съдия: Димо Цолов
Дело: 20213110204747
Тип на делото: Административно наказателно дело
Дата на образуване: 17 ноември 2021 г.

Съдържание на акта Свали акта


РЕШЕНИЕ
№ 1096
гр. Варна, 08.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 2 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети януари през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Димо Цолов
при участието на секретаря София Н. Маринова
като разгледа докладваното от Димо Цолов Административно наказателно
дело № 20213110204747 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.59 и следващите от ЗАНН и е образувано по
жалба от ИВ. СТ. ИВ., ЕГН **********, срещу Наказателно постановление №23-0001745 от
01.11.2021 г., издадено от Директор на РД „Автомобилна администрация“ гр. Варна, с което
за нарушение по чл.139, ал.1, т.2, пр.3 от Закон за движение по пътищата (ЗДвП), вр. чл.7,
ал.1, т.3, б.“б“ от Наредба №11 от 03.07.2001 г. на МРРБ за движение на извънгабаритни
и/или тежки пътни превозни средства, на въззивника е наложено административно
наказание глоба в размер 1500.00 лв.
Въззивникът моли, издаденото НП да бъде отменено като неправилно и
незаконосъобразно. Твърди, че проверката е извършена от некомпетентен орган, при
допуснати съществени нарушения на процесуални правила, лишено от основание, като
наложената санкция е несправедлива. Твърди, че в НП не е посочена твърдяната като
нарушена материално-правна норма, към която препраща бланкетната разпоредба на чл.139,
ал.1, т.2 ЗДвП.
Въззиваемата страна – ИА „Автомобилна администрация“ оспорва жалбата и
моли наказателното постановление да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
Съдът, като прецени събраните доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, прие за установено от фактическа страна следното :
На 29.09.2021 г. около 12.50 ч., в гр. Варна, по ул. Девня, срещу вход/изход на
складова база „Сухото пристанище – ДАП 2, в посока ЖП гара, управляваното от
въззивника съчленено превозно средство, състоящо се от влекач „Ивеко”, категория N3, рег.
№В. и прикачено полуремарке с три оси с разстояние между осите над 1.3 м, категория 04,
рег.№В1428ЕС, извършващо обществен превоз на товар пшеница по маршрут с. Изгрев –
гр. Варна, било спряно за проверка от актосъставителя Т.Т. и свид. К.К. – двамата ст.
1
инспектори в РД „Автомобилна администрация“. Проверка на превозните документи и
извършено замерване с електронна мобилна везна „Dini Argeo”, модел DFWKR, с поставен
стикер за годност №01104 до 07.2022 г., констатирала, че сумата от натоварванията на всяка
от осите на пневматичното полуремарке с три оси възлиза на 28390 кг при регламентирано
допустимо максимално натоварване от 24000 кг за този вид полуремарке съобразно чл.7,
ал.1, т.3, б.“б“ от Наредба №11 от 03.07.2001 г. за движение на извънгабаритни и/или тежки
пътни превозни средства, поради което спрямо възивника бил съставен АУАН за нарушение
на чл.139, ал.1, т.2, пр.2 ЗдвП, вр. чл.7, ал.1, т.3, б.“б“ от Наредба №11 от 03.07.2001 г. Като
възприел изцяло констатациите по акта и дадената правна квалификация, наказващият орган
издал оспореното НП.
Визираната фактическа обстановка се установява по безспорен и категоричен
начин както от кредитираните като безпристрастно дадени, непротиворечиви и взаимно
допълващи се показания на свид. К. К., така и от приобщените документи – НП №23-
00017745 от 01.11.2021 г., АУАН №294642 от 29.09.2021 г., Заповед РД-08-30 от 24.012020
г., пътен лист и товарителница, справка за нарушител по правно основание на нарушението.
При така установената фактическа обстановка, съдът направи следните правни
изводи:
Относно допустимостта на жалбата:
Жалбата е подадена от надлежна страна в законоустановения срок и е приета
от съда за разглеждане.
Относно компетентният орган:
Наказателното постановление е издадено от компетентен орган – Началник на
ОО „Автомобилна администрация“ гр. Варна, надлежно оправомощен чрез Заповед РД-08-
30 от 24.01.2020 г. на Министър на транспорта, информационните технологии и
съобщенията. Неоснователни са възраженията на въззивника за некомпетентност на
органите, извършили проверката. Възможността служителите на автомобилна
администрация да извършват контролна дейност от коментирания характер е разписана в
нормата на чл.166, ал.2, т.8 ЗДвП, поради което и същите са компетентни да извършват
посочената контролна дейност.
Относно процесуалната законосъобразност на оспорения административен
акт:
Акта за установяване на административно нарушение и съставеното въз
основа на същия НП са издадени в сроковете по чл.34 ЗАНН и не страдат от съществени
нарушения на законоустановените процесуални изисквания за форма и съдържание.
Нарушението е констатирано при проверка от служители на ОО „Автомобилна
администрация“ гр. Варна. Съгласно чл.40, ал.1 ЗАНН, АУАН е съставен в присъствие на
нарушителя и на свидетел по установяване на нарушението.
Относно материално-правната законосъобразност и обоснованост на
обжалвания административен акт:
Разпоредбата на чл.139, ал.1, т.2, пр.3 ЗДвП по същество съдържа изискване за
спазване на установените допустими параметри за натоварване на осите на пътните
превозни съобразно Наредба №11 от 03.07.2001 г. ред за движение на извънгабаритни и/или
тежки ППС. Този подзаконов нормативен акт регламентира както параметрите, с чието
превишаване ППС попада в категорията на извънгабаритните, така и разрешителния ред
чрез заплащане на такса към ИА „Пътна инфраструктура“ за движение с извънгабаритно
ППС. При приетата за установена фактическа обстановка, съдът намира, че управляваното
от въззивника пневматично полуремарке с 3 оси с разстояние между всяка от тях над 1.3 м,
представляващо част от съчленено ППС, действително попада в хипотезата на чл.7, ал.1, т.3,
б.“б“ от Наредба №11 от 03.07.2001 г., за която допустимото максимално натоварване е до
2
24000 кг и установената стойност 28390 кг сочи претоварване на трите оси с 4390 кг.
Обстоятелството, дали проверяваното превозно средство е с разстояние между
всяка от трите оси над 1.3 м не се установява чрез измерване с техническо средство, а чрез
справка в регистрационния талон на конкретното ППС, и сторената с АУАН констатация
съответства на отразеното в приложения документ рег.№*********
Проведеното от контролния орган измерване на масата на превозното
средство е извършено с одобрен тип средство за измерване, преминало съответната
метрологична проверка за техническа изправност с поставен знак за валидност до м. юли
2022 г., Следва да се отбележи, че констатираното претоварване се доказва и
от приложената по преписката кантарна бележка.
Административно–наказателната отговорност на въззивника е ангажирана на
основание чл.177, ал.3 ЗДвП, предвиждащ санкция за всеки, който управлява пътно
превозно средство с размери, маса или натоварване на ос, които надвишават нормите,
определени от министъра на регионалното развитие и благоустройството и поради това
именно водачът на съответното ППС е неин адресат.
Изтъкнатите аргументи сочат правилност и законосъобразност на
констатациите на наказващия орган за съставомерност на поведението на въззивника като
административно нарушение по чл.139, ал.1, т.2, пр.3 ЗДвП, вр. чл.7, ал.1, т.3, б.“б“ от
Наредба №11 от 03.07.2001 г. Същевременно, съдът намира определеното от наказващия
орган наказание глоба в размер към средния предвиден – 1500.00 лв, за несъобразено с
нормата на чл.27 ЗАНН. Действително, приложената справка за допуснати от въззивника
нарушения сочи издадени 3 бр. НП, но същите от твърде отдавнашен преиод през 2011-2012
г. и при това, няма данни да са влезли в сила. От друга страна, той не е извършвал превоза
за собствена сметка, а по възлагане, като осъществяващ длъжност „шофьор“ по трудов
договор в търговско дружество – превозвач, спрямо когото въззивникът е в положение на
зависимост. Наказанието е наложено към средния предвиден размер, без наказващият орган
да изложи каквито и да е мотиви и конкретни факти и обстоятелства, обуславящи
налагането на глоба, различна от предвидения минимум. Поради това, съдът намира
определения размер на санкцията за прекомерен и несъответстващ на тежестта на
нарушението и имотното състояние на нарушителя. При изтъкнатите аргументи, съдът
счита, че наказанието следва да бъде наложено в минималния предвиден размер – 500.00 лв,
поради което в тази част, обжалваното НП следва да бъде изменено.
При този изход на спора, на основание 143, ал.3 АПК, въззиваемата страна
има право да й бъдат присъдени разноски за възнаграждение за юрисконсулт. Като съобрази,
че делото не се отличава с особена фактическа и правна сложност и е приключено в рамките
на едно съдебно заседание, съдът намира за съответстващо възнаграждение в установения
минимален размер 80.00 лв, съгласно чл.144 АПК, вр. чл.78, ал.8 ГПК, вр. чл.37 ЗПП, вр.
чл.27е от Наредба за заплащането на правната помощ.
Същевременно, при изменение на процесното НП само в частта относно
размера на наложеното наказание и потвърждаване в останалата част, съдът намира
отправеното от въззивника искане за присъждане на разноски за възнаграждение на адвокат,
за неоснователно. Основанията за присъждане на разноски в производствата по ЗАНН са
визирани в чл.143 АПК и там неслучайно не е включена хипотезата на изменение на
административния акт чрез намаляване на наложено административно наказание.
Действително, чл.144 АПК регламентира приложение на ГПК за неуредените в АПК
въпроси, но това субсидарно приложение на ГПК в административното производство е
редно да се отнася за онези хипотези, които са идентични и съответстващи по своята
същност с уредените в ГПК, но нямат изрична регламентация по АПК, а не и за хипотеза,
чиято съотносимост е само частична и се извлича единствено чрез аргументи за приложение
по аналогия. Включените в чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК основания за присъждане на разноски
3
съразмерно на уважената или отхвърлената част от предявен иск, определено не са
идентични или съотносими спрямо същността на въззивното административно-наказателно
производство по ЗАНН и в частност – на същността на отправяните от страните правни
претенции по този вид дела, чийто основен предмет е наличието или липсата на
осъществено административно нарушение и законосъобразността на санкционирането на
конкретно лице за съответното нарушение, докато размера на наказанието не е основен
елемент на защитаваните права, а по ГПК всяка основна претенция има съответен паричен
еквивалент и затова, разноските се присъждат спрямо степента на защита на конкретните
парично оценими права.
С оглед изтъкнатия основен предмет в производствата по ЗАНН, да се счита
намаления размер на наложената санкция за основен критерий за съразмерност на
обезщетението за направените разноски, е несъстоятелно и несъответстващо на същността,
принципа и целите на обезвредата за сторени разноски в съдебното производство. Това е
така, защото разходите в тези производства страната прави, преди всичко за да се установи,
извършено ли е изобщо твърдяното нарушение, правилно ли е квалифицирано същото,
правилно ли е ангажирана отговорността именно на лицето, сочено като извършител и
приложена ли е за нарушението съответстващата му санкционна норма. И едва, ако всички
тези обстоятелства са законосъобразно констатирани, се преценява справедливостта на
размера на наложената санкция. Да се счита този най-малко съществен елемент от предмета
на спорното производство като основен и единствен критерий за съразмерност на паричния
еквивалент на вложените от страната средства за компетентна и професионална защита на
нейните интереси, е определено неоснователно и несъответстващо на действителната
същност и правна сложност на осъществената защита.
По различен начин следва да се преценява искането за разноски само в
случаите, когато изменението на размера на наложено наказания е основна и единствена
претенция на страната. Доколкото само в тази хипотеза, окончателният съдебен акт би
могъл да бъде изцяло в полза на основната и единствена материално измерима претенция на
страната, това би дало основание, включително чрез приложение по аналогия на
разпоредбата на чл.78, ал.1 ГПК, за присъждане на разноски в тежест на наказващия орган.
При така изтъкнатите съображения, настоящият съдебен състав намира, че
съобразно чл.143 АПК, при изменение на оспорен административен акт в частта относно
размера на наложено наказание, постановено по предявено искане за цялостна отмяна на
съответното НП, основание за присъждане на разноски за оспорилата акта страна, не e
налице, както и че субсидарно приложение на разпоредбата на чл.78, ал.1 ГПК в такава
хипотеза не следва да се допуска.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ИЗМЕНЯВА Наказателно постановление №23-0001745 от 01.11.2021 г., издадено
от Директор на РД „Автомобилна администрация“ гр. Варна, срещу ИВ. СТ. ИВ., ЕГН
**********, за нарушение по чл.139, ал.1, т.2, пр.3 ЗДвП, вр. чл.7, ал.1, т.3, б.“б“ от Наредба
№11 от 03.07.2001 г., като НАМАЛЯВА размера на наложеното административно наказание
ГЛОБА, от 1500.00 лв до 500.00 лв (петстотин лева, 00 ст.), и ПОТВЪРЖДАВА
наказателното постановление в останалата част, на основание чл.63, ал.2, т.4, вр. ал.7, т.2
ЗАНН.
ОСЪЖДА ИВ. СТ. ИВ., ЕГН **********, ДА ЗАПЛАТИ сумата 80.00 лв
(осемдесет лева, 00 ст.) по сметка на РД „Автомобилна администрация Варна,
представляваща стойност на възнаграждение за юрисконсулт, на основание чл.63д, ал.4 и
4
ал.5 ЗАНН и чл.143, ал.3 АПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Административен съд гр. Варна в 14-
дневен срок от съобщаването до страните.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
5