№ 6954
гр. София, 16.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на осми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Петър Люб. Сантиров
Членове:Ивета Антонова
Йоана Кр. Кацарска
при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева
като разгледа докладваното от Йоана Кр. Кацарска Въззивно гражданско дело
№ 20241100503577 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.
С Решение № 20051452 от 03.08.2022 г., постановено по гр. д. № 17707/2020 г. по описа
на Софийски районен съд, 142-и състав, е уважен предявеният от ищеца Застрахователно
акционерно дружество „А.“ АД срещу Столична община осъдителен иск с правно основание
чл. 213, ал. 1, изр. 3 КЗ (отм.), като Столична община е осъдена да заплати на ищеца сумата
в размер на 1229,88 лева, ведно със законната лихва от 14.05.2020 г. до момента на
изплащане на задължението, представляваща регресно вземане за застрахователно
обезщетение по щета с № 1565362, образувана при ищеца, за ПТП, настъпило на 04.02.2015
г. в гр. София, в резултат на попадане в необезопасено и несигнализирано препятствие на
пътното платно – несигнализирана и необезопасена дупка.
С постановеното решение ответникът – Столична община, е осъден на основание чл.
213, ал. 1, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД да заплати на ищеца сумата от 373,43 лева, представляваща
мораторна лихва върху главницата от 1229,88 лева, дължима за периода 23.04.2017 г. до
22.04.2020 г.
Със същото решение и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Столична община е осъдена да
заплати на ищеца сумата в размер на 480 лева, представляваща разноски в производството
пред СРС.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника- Столична
община, в която са наведени оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение
поради нарушение на процесуалните правила, регламентиращи процеса по установяване на
релевантните факти и оценка на събрания доказателствен материал, както и поради
нарушения, допуснати при субсумирането на установените факти под приложимата
материалноправна норма. Сочи, че от показанията на допуснатия до разпит свидетел било
изяснено, че процесното пътнотранспортно произшествие (ПТП) не е настъпило на
територията на Столична община, като в тази връзка твърди, че ищецът не е провел пълно и
главно доказване на предпоставките за уважаване на иска. Счита, че първоинстанционният
съд е допуснал процесуално нарушение, тъй като не е указал, че следва да се ангажират
1
доказателства за това обстоятелство. Твърди, че пред първата инстанция е била оспорена
валидността на застрахователното правоотношение, тъй като от представената
застрахователна полица не личало чии са положените подписи и не могло да се направи
извод дали лицата, подписали застрахователния договор, имат представителна власт за
сключването на сделката или не. Поддържа, че въпреки оспорването първоинстанционният
съд е приел, че е налице валидно застрахователно правоотношение без да излага мотиви в
тази връзка. Моли съда да отмени първоинстанционното решение и да постанови друго, с
което да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.
В законоустановения двуседмичен срок по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемият ищец е подал
отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата по подробно изложени съображения.
Сочи, че съдът не е допуснал твърдените от въззивника процесуални нарушения. Твърди, че
оплакването на въззивника, че исковата претенция останала недоказана, е неоснователно,
като в тази връзка поддържа, че по делото е представен протокол за ПТП, който бил
официален свидетелстващ документ, ползващ се с материална доказателства сила,
обвързваща съда. Сочи, че между страните е било налице застрахователно обезщетение.
Предвид изложеното моли съда да потвърди първоинстанционното решение и претендира
разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК от ответника по делото, като е
заплатена дължимата държавна такса за въззивно обжалване, поради което въззивната жалба
е процесуално допустима.
Софийският градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства по
свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, във връзка с наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта в обжалваната част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с релевираните във въззивната
жалба доводи е необходимо да се добави следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 213, ал. 1, изр. 1 КЗ (отм.) с плащането на
застрахователното обезщетение застрахователят встъпва в правата на застрахования срещу
причинителя на вредата – до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски,
направени за неговото определяне. За възникване на регресното вземане е необходимо да се
установят следните факти: 1) да е сключен договор за имуществено застраховане, в срока на
застрахователното покритие на който и вследствие виновно и противоправно поведение на
лице, за което отговаря ответникът, да е настъпило събитие, за което застрахователят носи
риска, като в изпълнение на договорното си задължение застрахователят да е изплатил на
застрахования застрахователното обезщетение в размер не по-голям от действителните
вреди.
От събраните по делото доказателства се установява, че управляваният от А.Г.С. лек
автомобил марка „Лексус“, с рег. № СВ **** АА е бил застрахован по задължителна
застраховка „Каско на МПС“, сключена с ищцовото дружество. Видно от приетата по
делото застрахователна полица, подписана от застрахования и служител на ищеца,
процесното произшествие е настъпило в срока на валидност на застрахователния договор.
Съгласно задължителните за съда разяснения, дадени с т. 2 на Тълкувателно решение № 5 от
2014 г. на ОСГТК на ВКС, обстоятелството дали договорът е подписан от надлежен
представител на страна по него може да бъде оспорено само от самите страни, а не и от
трето лице, предвид което оплакването на въззивника за недействителност на
застрахователното правоотношение поради това, че от положените подписи не може да се
установи дали подписалите ги лица имат представителна власт, е неоснователно.
Във въззивната жалба ответникът е възразил, че процесното ПТП не е настъпило на
територията на Столична община, като е направил доказателствени искания за приемане по
делото на документи, с които цели установяването на обстоятелството, че то не е настъпило
на територията на Столична община. Първоинстанционният съд не е допуснал твърдяното
2
процесуално нарушение, изразяващо се в непълнота на доклада по делото, тъй като не бил
указал, че е необходимо ангажирането на допълнителни доказателства за установяване на
обстоятелството на чия територия е настъпило ПТП. Докладът по делото е бил изготвен в
съответствие с разпоредбата на чл. 146 ГПК и с оглед на твърденията в исковата молба и
писмения отговор, като при липса на възражение от страна на ответника досежно мястото,
на което е настъпило ПТП, първоинстанционният съд не е имал задължение да указва, че за
установяването на това обстоятелство не се сочат доказателства.
В хода на първоинстанционното производство в срока по чл. 131 ГПК ответникът не е
изложил фактически твърдения, че пътят, на който е реализирано произшествието, не е
общински път по смисъла на чл. 3, ал. 3 от Закона за пътищата. Такива фактически
твърдения са въведени едва с въззивната жалба и същите се явяват преклудирани по смисъла
на чл. 266, ал. 1 ГПК. Ето защо въззивният съд не следва да обсъжда и съобразява
въведените за първи път в процеса с подадената от ответното дружество въззивна жалба
факти, опровергаващи материалноправната легитимация на ответника.
Настоящият състав достига до същите правни изводи, възприети и от СРС и доколкото
други оплаквания не са наведени във въззивната жалба, в това число и по отношение на
механизма на настъпване на ПТП и размера на дължимата се регресна претенция, и при
съобразяване на разпоредбата на чл. 269, ал. 1 ГПК, то обжалваното решение следва да бъде
изцяло потвърдено, а въззивната жалба оставена без уважение.
По разноските:
При този изход на въззивното производство на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. чл.
273 ГПК в полза на въззиваемия следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер
на сумата от 100,00 лв., представляващи юрисконсултско възнаграждение.
С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по
правилата на 280, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20051452 от 03.08.2022 г., постановено по гр. д. №
17707/2020 г. по описа на Софийски районен съд, 142-и състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 Столична община, с адрес: гр.
София, ул. „Московска“ № 33, да заплати на Застрахователно акционерно дружество „А.“
АД, ЕИК **** сумата от 100 лева, представляваща разноски за юрисконсултско
възнаграждение за производството пред СГС.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
3