№ 663
гр. София, 21.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Петя Алексиева
Членове:Величка Борилова
Иванка Иванова
при участието на секретаря Росица Й. Вьонг
като разгледа докладваното от Величка Борилова Въззивно гражданско дело
№ 20241000502389 по описа за 2024 година
взе предвид следното:
Въззивното производството по реда на чл.258 ГПК се развива по въззивна жалба на М.
Й. М. от гр.София, чрез адв.Н. В. от САК насочена срещу Решение № 6084/28.11.2024 г.,
постановено по гр.д. № 3542/2023 г. по описа на СГС, с което е отхвърлен предявения от
въззивника против Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни
застрахователи“ иск с правно основание чл. 511, ал. 1, т. 2 КЗ за заплащане на сумата от 50
000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие
смъртта на неговата сестра Е. Й. С., настъпила при пътно-транспортно произшествие от
11.07.2021 г., на ПП-1 Е-79, км. 386+150, в района на Кресненското дефиле, по вина на
водача Й. С. Т. на л.а. „Фолксваген Голф“ с румънски рег. № *******, чиято гражданска
отговорност на водач на МПС е била застрахована от CITY INS Румъния, ведно със
законната лихва, считано от 23.03.2023 г. до окончателното плащане. С решението в тежест
на въззивната са възложени и сторените от насрещната страна разноски.
Във въззивната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение,
поради постановяването му в нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в
едностранчива и превратна преценка на приобщените по делото доказателства касателно
релевантния въпрос относно търпените от М. неимуществени вреди поради настъпилата
смърт на неговата сестра, в противоречие с материалния закон – чл.432, ал.1 КТ и чл.52 ЗЗД,
както и поради необоснованост.
Твърди се първоинстанционният съд да не е анализирал и ценил обективно
показанията на свидетелката Н. М., която установила релевантните за предмета на спора
факти относно изключително близките отношения между въззивника и неговата сестра
приживе, както и търпените от него вреди от внезапната й смърт.
Последното процесуално нарушение препятствало решаващият съд да установи точно
относимите към спора факти, а от там и да приложи правилно материалния закон.
По подробно изложени доводи в подкрепа на тези оплаквания се иска от настоящата
1
инстанция да отмени обжалваното решение в неговата цялост и по съществото на спора да
постанови уважаване на предявения иск в пълен размер.
В отговора на тази въззивната жалба насрещната страна, чрез процесуалния му
представител, оспорва наведените доводи в нея и поддържа правилност на обжалваното
решение.
Пред въззивната инстанция не са събрани нови доказателства.
Софийският апелативен съд в решаващия състав, в изпълнение на правомощията си по
чл.269 ГПК след като извърши служебна проверка за валидност и допустимост на
първоинстанционното решение в неговата цялост /т.к. се обжалва изцяло/, прецени
твърденията и доводите на страните във връзка със събраните по делото доказателства,
съобразявайки основанията за неправилност на решението, посочени във въззивната жалба,
приема следното:
Обжалваното решение на СГС е валидно и допустимо, като постановено от надлежен
съдебен състав, в рамките на неговата правораздавателна власт и в съответната форма, по
редовно предявен иск и е подписано.
Решаващият въззивен състав счита същото и за правилно, като за да достигне до този
краен извод взе предвид от фактическа и правна страна следното:
СГС е бил сезиран с осъдителен иск с правно основание чл.511 КЗ от М. Й. М.
против Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“
/НББАЗ/.
Твърдяло се е в исковата молба, че на 11.07.2021 г., в Кресненското дефиле,
румънският гражданин Й. С. Т., при управление на лек автомобил „Фолксваген Голф“, с рег.
№ *******, нарушил правилата за движение по пътищата, в резултат на което станал
причина и реализирал пътнотранспортно произшествие (ПТП) с насрещно движещият се лек
автомобил ,Дачия Сандеро” с peг. № ********. В резултат на описаното ПТП починала
сестрата на ищеца - Е. Й. С., която е била водач на лек автомобил ,Дачия Сандеро” с peг. №
********.
С присъда № 27/09.11.2022 г. на Окръжен съд – Благоевград, Й. С. Т. е бил признат за
виновен за извършено престъпление по чл. 343, ал.4, във вр. с ал. 3, б. „б“, във вр. ал.1, във
вр. с чл.342, ал.1, пр. 3 от НК, във вр. с чл.16, ал. 1, т.1, чл.20 ал.1 и чл.25, ал.2 от ЗДВП,
чл.36 от НК.
Твърдяло се е ищецът и починалата му сестра да били много близки, двамата си
помагали и разчитали един на друг.
От смъртта й ищецът претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в
изключително силни отрицателни психоемоционални изживявания и продължителен
душевен дискомфорт.
Към датата на увреждането гражданската отговорност на лицата, управляващи лек
автомобил „Фолксваген Голф“ с рег. № *******, била застрахована по задължителна
застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, сключена с в CITY INS
Румъния. Затова и ответникът, като представител на чуждестранните застрахователи на
територията на РБългария, на основание чл. 506 и сл. КЗ, следвало да поеме отговорността
на виновния водач.
Поискано е от съда да постанови решение, с което да осъди ответника да му заплати
сумата от 50 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди,
ведно със законната лихва, считано от 11.07.2021 г. до окончателното им изплащане.
В отговора по исковата молба ответното сдружение, чрез процесуалния си
представител, оспорва предявения иск по основание и размер.
Не оспорва фактическите твърдения на ищеца, както следва : 1/към датата на
процесното ПТП гражданската отговорност на Й. С. Т., като водач на лек автомобил
2
„Фолксваген Голф“ с рег. № ******* , да е била застрахована в CITY INS Румъния;
2/настъпването на процесното ПТП; 3/ че същото е причинено поради виновното и
противоправно поведение на Й. С. Т.; 4/ механизма на настъпилото ПТП; 5/ отговорността
на ответника за изплащане на застрахователно обезщетение.
Оспорва правото на ищеца да получи обезщетение за неимуществени вреди по
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за чужбина
„Зелена карта“, в качество му на брат на починалата Е. С. вследствие на ПТП, в т.ч. и
твърдяната близост между ищеца и починалата му сестра. Поддържа да не са налице
предвидените в Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. на ОСГНК на ВКС
изключения, обосноваващи присъждането на обезщетение като търсеното в случая.
Поддържа ищецът да не е от кръга на най-близките на починалото лице, поради
което и не може да се обоснове извод за наличие на връзка, надхвърляща по характера си
близост, която дава основания за допускане на изключение от възприетите в ТР принцип на
обезщетяване. Твърденията на ищеца не сочели на изключителност, която да излиза извън
рамките на обичайните за обществото, нормални и естествени взаимоотношения между брат
и сестра.
Оспорва и твърдените от ищеца неимуществени вреди по обем, характер, интензитет
и продължителност, като акцентира същият да не се заявява наличието на емоционални
страдания, като посочените в ТР № 1/2016 г.
Оспорва иска и по размер, като несъответен на претърпените вреди и изключително
завишен с оглед принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД и съдебната практика по сходни
случаи, вкл. претенцията за лихва и началната дата от която евентуално се дължи.
След самостоятелен анализ на приобщените пред първоинстанционния съд
доказателства въззивната инстанция приема от фактическа и правна страна следното:
Страните не са спорили по релевантния факт за наличието на валидно
застрахователно правоотношение, действало и към момента на настъпване на процесния
инцидент, по застрахователен договор „Зелена карта“ за л.а. „Фолксваген Голф“ с рег. №
*******, сключен със CITY INS Румъния, действащ към датата на ПТП.
Няма спор /липсват и твърдения в обратната насока/ и по факта, че застрахователят на
виновния водач не е определил кореспондент за уреждане на претенциите в България, което
предпоставя надлежната пасивна процесуална и материална легитимация на ответника-
въззиваем по предявения иск, в качеството му на компенсационен орган по смисъла на чл.
506, ал. 3 КЗ, вр. чл. 511, ал. 1, т. 2 КЗ и чл. 515 КЗ.
Не се е спори и е установило от данните по първоинстанционното дело, че
въззивникът-ищец е сезирал въззиваемото сдружение с писмо рег. № 2-0166/15.02.2023 г. с
извънсъдебно искане за заплащане на обезщетение за причинените му неимуществени
вреди, в следствие смъртта на неговата сестра Е. Й.. За последния факт - родствената връзка
между въззивника и починалата, са ангажирани писмени доказателства, които го
установяват еднозначно.
Горепосоченото обосновава правилност на извода на първоинстанционния съд
относно установеността на изискуемите се от КЗ предпоставки обуславящи допустимостта
на предявения иск срещу Сдружение
НББАЗ, наличието на които и не се оспорват с въззивната жалба.
Ангажираните по делото писмени доказателства установяват безсъмнено и факта, че
на 11.07.2021 г. на ПП-1 Е 79, км. 386+150, в района на Кресненското дефиле, в посока от гр.
Симитли към гр. Кресна, между управлявания от румънския гражданин Й. С. Т. л.а.
„Фолксваген Голф“ с рег. № ******* и движещия се в насрещното платно за движение л.а.
„Дачия Сандеро“ с рег. № ********, управляван от Е. Й. С. настъпило ПТП, причина за
3
което било поведението на водача на л.а. „Фолксваген Голф“. Последният факт е установен с
влязлата в сила присъда № 27/09.11.2022 г. по НОХД № 773/2022 г. по описа на ОС
Благоевград.
Със същата Й. С. Т. е признат за виновен в това, че на посоченит по-горе дата и място, като
правоспособен водач, управлявайки л.а.м.“Фолксваген Голф“ е нарушил правилата за
движение по ЗДвП, установени от чл.16, ал.1, т.1 и чл.20, ал.1 и чл.25, ал.2, като е навлязъл
в лентата за насрещно движение и ударил челно л.а. „Дачия Сандеро“, причинявайки
смъртта на Е. Й. С..
Присъдата е влязла в сила на 25.11.2022 г.
Тези факти, за които страните също не спорят, установяват наличието в кумулативна
даденост на настъпването на ПТП, поради противоправното деяние на водача на
л.а.м.“Фолксваген Голф“, чиято задължителна застраховка „ГО“ е сключена с румънски
застраховател - CITY INS Румъния - т.е. в държава, подписала Многостранното
споразумение на автомобилистите в системата „Зелена карта“ и причинените на ищеца
вреди, вината на причинилия я водач и причинно-следствена връзка между противоправното
му деяние и смъртта на сестрата на въззивника - ищец.
При така изложеното спорът пред настоящата въззивна инстанция е съсредоточен по
спорните за разрешаване въпроси относно наличието на активната материалноправна
легитимация на въззивника-ищеца да претендира застрахователно обезщетение за
неимуществени вреди от смъртта на починалата си сестра, както и размера на
обезщетението за тези вреди, определяемо по реда на чл. 52 ЗЗД.
По тези релевантни въпроси решаващият въззивен състав намира следното:
Критериите за определяне на лицата, активно легитимирани да получат обезщетение
за неимуществени вреди от смърт на близко лице, са разяснени по задължителен за
настоящата инстанция начин в т. 1 от ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на
ОСНГТК на ВКС, с което се обяви за изгубило сила Постановление № 2/1984 г. на Пленума
на ВС, ограничаващо кръга на правоимащите до лицата, изброени в Постановление №
4/1961 г. и Постановление № 5/1969 г. на Пленума на ВС. Според възприетото в
тълкувателното решение разбиране материално легитимирани да получат обезщетение за
неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени цитираните
Постановления на Пленума на ВС и - по изключение - всяко друго лице, което е създало
трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт
продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат
обезщетени.
Включително и в посочената хипотеза обезщетение се присъжда при доказани две
кумулативни предпоставки : 1/ особено близка връзка с починалия и 2/ действително
претърпени от смъртта му неимуществени вреди.
Допълнително е изяснено в мотивите на тълкувателното решение, че възможността за
обезщетяване на други лица, извън изброените в Постановленията на Пленума на ВС, следва
да се допусне като изключение - само за случаите, когато житейски обстоятелства и
ситуации са станали причина между починалия и съответното лице да се породи особена
близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени
неимуществени вреди /наред с най-близките на починалия или вместо тях - ако те не
докажат, че са претърпели вреди от неговата смърт. Изяснено е, че особено близка
привързаност може да съществува между починалия и негови баби/дядовци и внуци, както и
братя/сестри. В традиционните за българското общество семейни отношения
бабите/дядовците и внуците и братята/сестрите са част от най-близкия семеен кръг и
връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и
емоционална близост. Когато обаче поради конкретни житейски обстоятелства
4
привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е
причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и
времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, е справедливо да се
признае право на обезщетение за неимуществени вреди на преживелия родственик. В
посочените случаи за получаване на обезщетение няма да е достатъчна само формалната
връзка на родство, а е необходимо вследствие смъртта на близкия човек, преживелият
родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен да
обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в
Постановления № 4/61 г. и № 5/69 г. на Пленума на ВС, че в случай на смърт право на
обезщетение имат само най-близките на починалия.
Разяснено е още, че наличието на особено близка житейска връзка, даваща основание
за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт, следва да се преценява от
съда въз основа на фактите и доказателствата по делото и обезщетение следва да се присъди
само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което
претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и
дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт
сериозни /като интензитет и продължителност/ морални болки и страдания.
При съобразяване на тези задължителни указания за конкретния казус решаващия
състав съобрази, че за установяване на посочените по-горе относими факти въззивникът-
ищец е ангажирал единствено гласни доказателства, чрез показанията на свидетелката Н. М.,
негова съпруга.
Същата е заявила в разпита си пред първоинстанционния съд, че отношенията между
съпруга й и починалата му сестра се основавали на взаимна обич, морална подкрепа и
емоционална близост. И двамата се изградили свое семейство, поддържали са нормални
човешки, братски отношения. Когато се преместила да живее в гр.София 4-5 години преди
смъртта си, починалата първоначално отседнала в дома на въззивника и семейството му,
докато си намери квартира. Такава тя търсила и намерила в съседство с дома на брат си,
като всеки ден се виждали, често си гостували и помагали взаимно - тя за децата им, а брат й
за някакви мъжки неща. Сочи, че починалата много разчитала на брат си, като била най-
близка с децата си, след това с ищеца, а после с бившия й съпруг.
Въззивната инстанция намира несъстоятелни оплакванията, развити във въззивната
жалба за допуснати нарушение на съдопроизводствените правила от страна на
първоинстанционния съд по отношение преценката на обсъдените показания.
Този извод следва от стриктното тълкуване на нормата на чл.172 ГПК, според която
показанията на роднините се преценяват от съда с оглед на всички други данни по делото,
като се има предвид възможната тяхна заинтересованост. Обосновава се и от даваното
еднозначно тълкуване на цитираната норма от съдебната практика, според което съдът
следва да преценява показанията на възможни заинтересовани свидетели, определени от чл.
172 ГПК, които имат интерес от постановяване на решението в полза или във вреда на една
от страните, наред с останалите налични доказателства. Това могат да бъдат хипотези на
евентуална симпатия/антипатия спрямо някоя от страните, отношения на власт и
подчинение, на финансова или друга зависимост и пр. Във всички случаи, свидетелят се
явява заинтересован, ако в резултат на показанията му, за него или негови роднини и близки
би възникнала определена облага или отговорност. Съдът, поради това, е длъжен да
извърши преценка на тяхната обективност и доколко поведението на свидетеля и данните по
делото изключват заинтересоваността и предварителната предубеденост да са повлияли на
достоверността на показанията му. Към показанията на такива свидетели съдът трябва да
подходи със засилена критичност, но не съществува забрана въз основа на техните показания
да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява
заинтересован или такива, които вредят на противната страната.
При съобразяване на тези указания решаващият състав счита, че правилно
първоинстанционният съд е счел да не са налице пречки показанията на свидетеля Н. М.,
5
съпруга на ищеца-въззивник, установяващи отношенията между последния и починалата му
сестра приживе, както и емоционалното състояние на последния след настъпване смъртта
на сестра му.
В несъответствие с оплакванията във въззивната жалба СГС изцяло е кредитирал тези
показания, независимо от особените отношения между свидетелката и ищеца-въззивник и от
факта, че по делото не са събрани други доказателства, които да подкрепят пряко и/или
косвено същите.
Въззивната инстанция изцяло приема, че вкл. безкритичното кредитиране на
показанията на съпругата на въззивника касателно релевантните за спора факти не налагат
друг краен извод, освен че същите не установяват наличието на кумулативните
предпоставки за уважаване на предявения иск, установени от ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк. д.
№ 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС - 1/ особено близка връзка с починалия и 2/ действително
претърпени от смъртта му неимуществени вреди.
Тези свидетелски показания установяват отношенията между братът и сестрата
приживе да са били основани на взаимна обич, разбирателство, подкрепа и взаимно
подпомагане. В същото време обаче всеки от тях е създал свое семейство, а до преди
преместването на починалата в гр.София /4-5 години преди смъртта й/, те са живеели и в
различни населени места. Не се установява по делото в този период от време контактите
помежду им да са имали друг, освен обективно налагания от обстоятелствата епизодичен
характер.
По делото не са се твърдели, нито са установени наличието на такива специфични и
конкретни житейски обстоятелства, които да доведат близост между двете брат и сестра,
която да причини претърпяването от въззивника-ищец на страдания по повод смъртта на
сестра му, превишаващи по интензитет и времетраене нормално присъщите за подобен вид
родствена връзка.
Вкл. безкритичното обективно кредитиране на показанията на единствения свидетел
по делото установяват нормални, неизключителни, типични за българското общество
родствени отношения между брат и сестра, респ. - на нормална за българската традиция
духовна и емоционална близост между тях, характеризираща се с взаимна обич,
привързаност и морална подкрепа. Същите показания не сочат и понесените от въззивника-
ищец морални болки и страдания да надхвърлят обичайните по повод смъртта на сестрата.
В обобщение на изложеното в конкретния казус се налага доказателствата по делото,
изчерпващи се досежно релевантните факти с показанията на единствения разпитан по
делото свидетел - съпруга на въззивника, да установяват само нормалните обичайни
отношения между брат и сестра, за които е обичайно и нормално състояние както обичта и
привързаността, така и тъгата и непреодолимостта на загубата при внезапната смърт. Тези
доказателства не установяват смъртта на сестрата да е причинила на нейния брат-въззивник
болки и страдания, надвишаващи по интензитет и продължителност тези, които е нормално
да се понесат в случай на смърт на обичана сестра.
Ето защо и поради недоказването на установените от ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк. д.
№ 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС кумулативни критерии, предпоставящи присъждането по
справедливост на обезщетение за неимуществени вреди от смърт на други лица, извън най-
близкия родствен и семеен кръг на починалия по смисъла на Постановление № 4/1961 г. и
Постановление № 5/1969 г. на Пленума на ВС, предявеният иск правилно е отхвърлен от
първоинстанционния съд и неговото решение следва да се потвърди.
Съобразно изхода от спора и по правилото на чл.78, ал.3 ГПК в тежест на въззивника
следва да се присъдят сторените от въззиваемата страна разноски пред настоящата
инстанция, което налага произнасяне по редовно въведеното възражение от страна на
въззивника за прекомерност на заплатеното такова от Сдружение „НББАЗ“ като
възнаграждение на процесуалния му представител за осъществената правна помощ и
6
съдействие във въззивното производство.
Според чл.78, ал.5 ГПК, по искане на насрещната страна съдът може да намали
размера на адвокатското възнаграждение, ако е прекомерно, но при извършване на това
процесуално действие, изискващо преценка за съотношението на цената на адвокатска
защита и фактическата и правна сложност на делото, не може да присъди по – нисък размер
от минимално определения, съобразно чл.36, ал.2 ЗАдвокатурата и Наредба № 1/2004 г.
В случая се установява от приложения списък по чл.80 ГПК и доказателствата към
него, установяващи заплащането на уговореното адвокатско възнаграждение между
въззиваемата страна в полза на процесуалния й представител, че заплатеното такова е
определение в рамките на минималния предвиден от цитираната Наредба № 1/2004 г.
размер, съобразно цената на предявения иск, в размер на 5 5 80 лв.
Този факт сочи, че заплатеното възнаграждение за оказана правна защита и
съдействие във въззивната фаза на производството е еднакво с това, заплатено за
производството пред първата инстанция при идентичен кръг на относимите факти и
приложимите правни норми. Отделно от посоченото решаващият състав взе предвид, че във
въззивното производство не са събирани доказателства, нито са извършвани каквито и да е
други съдопроизводствени действия освен изслушване становището на страните по
въззивната жалба и устните състезания. Съобрази още значително по-малката
продължителност на производството пред въззивния съд и заключи, че в случая
заплащането на адвокатско възнаграждение в идентичен със заплатеното пред
първоинстанционния съд би било необосновано и прекомерно, при преценка на
релевантните за този въпрос факти относно продължителността на въззивното производство
и извършените в неговия ход процесуални действия от страните - единствено изслушване на
становищата им по същество и устни състезания, без да се събират и подлагат на проверка
нови доказателства или да се извършват каквито и да е нови съдопроизводствени действия.
Освен изложеното при разрешаване на повдигнатия въпрос относно прекомерността
на платеното от въззиваемата страна адвокатско възнаграждение решаващият състав
съобрази и постановеното решение по дело C‑438/22 на СЕС, според което чл.101,
параграф 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, параграф 3 от ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че
ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати
съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е
подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение.
С оглед директният ефект на чл.101, параграф 1 от ДФЕС в отношенията между
частноправните субекти, пораждащ права за тях, които националните съдилища са длъжни
да охраняват решаващият състав приема, че Наредба № 1/2004 г., вкл. в приложимата по
делото й редакция, определя размера на дължимите /и подлежащи на възстановяване/ като
разноски минимални размери на адвокатските възнаграждения, ръководейки се в случаи
като процесния единствено и само от материалния интерес на спора, без да държи сметка за
действителната му фактическа и правна сложност, за извършените в неговия ход
съдопроизводствени действия от страните, за продължителността му и т.н.
Ето защо решаващият състав приема, че съобразяването на размера дължимото се за
предоставена правна помощ възнаграждение на страните с нормата на чл.7, ал.2, т.5 от
Наредба № 1/2004 г. - т.е. единствено с материалния интерес на спора, представлява
ограничение на конкуренцията и не е присъщо на преследването на легитимни цели, поради
което същата е несъвместима с член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3
ДЕС и в случая не я прилага.
Намира с оглед изложените доводи относно фактическата и правна сложност на спора
и извършените процесуални действия от процесуалния представител на въззиваемата страна
пред настоящата инстанция, че заплатеното в негова адвокатско възнаграждение е
прекомерно, поради което и в тежест на въззивната страна следва да се постави заплащането
на половината от него, а именно - 2 790 лв.
Мотивиран от изложеното, Софийският апелативен съд, ГО, 8-ти състав
7
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 6084/28.11.2024 г., постановено по гр.д. №
3542/2023 г. по описа на СГС.
ОСЪЖДА М. Й. М. с ЕГН: ********** от гр. ***, ул. „***“ № *, ет. *, ап. *, да заплати
на СДРУЖЕНИЕ „НАЦИОНАЛНО БЮРО НА БЪЛГАРСКИТЕ АВТОМОБИЛНИ
ЗАСТРАХОВАТЕЛИ“, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Граф Игнатиев“ № 2, ет. 2, разноски по делото пред въззивната инстанция за платено
адвокатско възнаграждение на процесуалния му представител в размер на 2 790 лв.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба в едномесечен срок от връчването
му на страните при наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8