Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 03.02.2022 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на втори декември през
две хиляди двадесет и първа година, в състав:
Председател: МАРИАНА Г.
ЧЛЕНОВЕ: ДИМИТЪР КОВАЧЕВ
ДЕСИСЛАВА АЛЕКСИЕВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Г. въззивно гражданско дело № 9565 по описа за 2020г.
по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 23.03.2020г.,
поправено по реда на чл. 247 от ГПК с решение от 16.07.2020г., постановено по
гр.д. № 25147/2019г. на СРС, ГО, 120 състав, са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „Б.Д.“ ЕАД срещу Д.В.Г. обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 430, ал. 1 от ТЗ, чл. 430, ал. 2 от ТЗ и чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за
установяване съществуването на следните вземания: сумата от 22 690, 62
лева – неплатена главница по договор за банков кредит от 21.11.2017г., ведно
със законната лихва от 20.04.2018г. до окончателното изплащане; сумата от 668,
41 лева – възнаградителна лихва; сумата от 66, 70 лева – наказателна лихва и
такса изискуемост в размер на 120 лева, за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по
ч.гр.д. № 25523/2018г. по описа на СРС, ГО, 120 състав. Със същото решение са
отхвърлени предявените искове, както следва: за главница – за разликата над
сумата от 22 690, 62 лева до пълния предявен размер от 24 026, 60 лева и за наказателна
лихва – за сумата над 66, 70 лева до пълния предявен размер от 75, 13 лева,
поради погасяването им чрез плащане в хода на изпълнителното производство.
Срещу решението,
в частта, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК въззивна
жалба от ответника Д.В.Г.. В същата са изложени оплаквания
за неправилност на постановеното решение поради допуснати съществени нарушения
на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от
първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон. Конкретно
се оспорва правилността на приетото от съда, че с уведомлението до главния
длъжник за обявената предсрочна изискуемост на цялото вземане по кредита, се
счита за редовно уведомен и поръчителят, чиято отговорност е солидарна с
отговорността на главния длъжник. Счита, че този извод е в противоречие с
нормата на чл. 20а, ал. 2 от ЗЗД, съгласно която договорите могат да бъдат
изменени, прекратени, развалени или отменени само по взаимно съгласие на
страните или на основания, предвидени в закона. Жалбоподателката поддържа, че
не е била уведомена за продължителното неплащане от страна на главния длъжник,
нито за упражненото от кредитора право да иска предсрочно цялата непогасена
част от кредита. Навежда твърдения, че не е могла да узнае за обявената
предсрочна изискуемост на вземането, тъй като не е подписвала договора за
кредит, нито погасителния план към него. В конкретния случай предсрочната
изискуемост не е била обявена на поръчителя преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за незабавно изпълнение, с оглед на което счита, че
предявеният иск е неоснователен. Излага съображения, че следва да отговаря
единствено за вноските с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението
по чл. 417 от ГПК. Освен това релевира твърдения, че не е длъжна да знае нито
за неизпълнението от страна на кредитополучателя, нито за уговореното между
банката и главния длъжник право на кредитодателя да обяви предсрочна
изискуемост на цялото вземане. По тези съображения е направено искане за отмяна
на решението в обжалваната му част и постановяване на друго, с което
предявените искове да се отхвърлят.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна – „БАНКА
ДСК“ АД, е подала отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва.
Релевират се съображения, че първоинстанционното решение е правилно, като
постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и правилата за
разпределение на доказателствената тежест, като съдът е съобразил приложимите
за спора материалноправни норми. Поддържа, че за да настъпи предсрочната
изискуемост на кредитното задължение спрямо поръчителя, то е достатъчно
волеизявлението на банката да е достигнало само до кредитополучателя, с оглед
акцесорния характер на задължението на поръчителя. С оглед изложеното е
направено искане за потвърждаване на решението в обжалваната му част.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява
правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания,
а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон.
Съгласно чл. 430 от ТЗ банката отпуска на заемателя
парична сума, която той е длъжен да върне след изтичане на срока. Банковият
кредит се отпуска с определена цел, при конкретно посочени условия и срок. За
отпуснатата сума кредитополучателят дължи лихва. Договорът за банков кредит се
сключва в писмена форма, която е изискване за валидността му. Той се смята за
сключен от момента на постигане на съгласието. От това легално определение като
характеристики на договора за банков кредит могат да се посочат, че той е
двустранен, консенсуален, възмезден и срочен. Процесният договор за кредит е
действителен като сключен в изискуемата от закона форма, като страните по него
са постигнали съгласие по съществените му елементи - размер на кредита, падеж и
размер на месечните погасителни вноски, срок на издължаването му.
Между страните по делото на етапа на въззивното
производство не е спорно обстоятелството, че ищецът и И.В.Х.са обвързани от
валиден договор за обединяване на кредити от 21.11.2017г., по силата на който „Б.Д.“
ЕАД е предоставила кредит в размер на 24 096 лева, представляваща сбор от
усвоените от кредитополучателя суми по договор за кредитна карта от
18.10.2016г. в размер на 1 000 лева и по договор за кредит за текущо
потребление от 03.10.2016г. в размер на 25 000 лева. Кредитополучателят поел
задължение да върне получената сума на вноски, конкретно на 120 равни месечни вноски,
включващи главница и лихва, в размер на 293, 46 лева, считано от 15.12.2017г.,
с падеж 15-то число на месеца. Съгласно чл. 4 от договора, кредитополучателят
се задължил да заплаща договорна лихва в размер на 8, 087 % годишно, а при
просрочие – да заплаща и наказателна надбавка в размер на законната лихва над договорения лихвен процент /чл. 18.1. от
общите условия за предоставяне на кредити за текущо потребление/. За
обезпечаване вземанията на банката по предоставения кредит – главница, лихва,
такси, комисиони и разноски, между страните по делото бил сключен на 21.11.2017г.
договор за поръчителство. Според представения договор Д.В.Г. се задължила да
отговаря солидарно с кредитополучателя за всички последици от неизпълнението на
главното задължение, включително за лихвите и разноските.
С уведомление от 26.03.2018г., получено от
кредитополучателя И.В.Х.на 31.03.2018г., банката е уведомила длъжника, че
поради забава в погасяване на задълженията по договора за банков кредит от
21.11.2017г., обявява кредита за предсрочно изискуем и от датата на получаване
на уведомлението цялата непогасена главница по договора за кредит става дължима
и върху нея се начислява лихва в размер на договорения лихвен процент, увеличен
с предвидената в договора надбавка за забава.
От приетото в първоинстанционното производство и
неоспорено от страните заключение на съдебно-счетоводна експертиза, което
преценено по реда на чл. 202 от ГПК следва да се кредитира като обосновано и
компетентно, се установява, че сумата от 24 096 лева по процесния договор за
кредит е бил изцяло усвоен по банкова сметка ***. В изпълнение на поетите
задължения по договора били извършвани плащания от кредитополучателя в общ
размер на 525, 03 лева. Постъпвали са и суми в резултат на реализирано
принудително изпълнение по отношение на главния длъжник и поръчителя в рамките
на образуваното от банката изпълнително производство въз основа на издадения по
ч.грд. №25523/2018г. по описа на СРС, ГО, 120 състав, изпълнителен лист. С общо
постъпилите по изпълнението суми в размер на 3 352, 87 лева била погасена
главница в размер на 3 222, 27 лева, възнаградителна лихва в размер на 129, 91
лева и санкционираща лихва в размер на 0, 69 лева. Вещото лице е посочило още,
че редовното погасяване на кредитното задължение било преустановено от падежна
дата – 15.12.2017г., като към 20.04.2018г. – датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, допуснатата забава е
била 125 дни. Към датата на подаване на исковата молба непогасената част от
главницата по процесния договор за кредит възлиза на 22 690, 62 лева; непогасената
възнаградителна лихва е в размер на 668, 41 лева, а непогасената наказателна
лихва е в размер на 66, 70 лева. Начислени били и такси изискуемост в размер на
120 лева.
Във въззивното производство е прието удостоверение от
10.12.2020г., издадено от ЧСИ Р.А., от което е видно, че изпълнително дело №
20198480400083 е образувано на 28.01.2019г. от взискателя “Б.Д.” ЕАД срещу солидарните
длъжници И.В.Х.и Д.В.Г.. Изпълнителното производство било прекратено на
основание чл. 433, ал. 1, т. 2 от ГПК с разпореждане от 10.11.2020г. Посочено
е, че с молба от 10.11.2020г. взискателят “Б.Д.” ЕАД е заявил, че задължението
е погасено, като длъжникът е заплатил и дължимите такси по делото.
Пред настоящата съдебна инстанция е прието заключение
на съдебно-счетоводна експертиза, което следва да се кредитира като пълно и
обосновано. От същото се установява, че по процесното изпълнително дело са
постъпили плащания в общ размер на 30 159, 84 лева, в това число – постъпили
плащания от ответницата Д.Г. в общ размер на 2 880 лева въз основа на
реализиран запор върху трудовото възнаграждение на длъжницата и плащания от И.В.Х.в
общ размер на 27 279, 84 лева. С постъпилата сума е погасена главница в размер
на 21 663, 79 лева; неолихвяема сума в общ размер на 1 567, 34 лева, включваща
такси – 156 лева, възнаградителна лихва в размер на 668, 41 лева, наказателна
лихва в размер на 75, 13 лева, такса изискуемост в размер на 120 лева, разноски
по делото в размер на 547, 80 лева; законна лихва в размер на 4 551, 71 лева и
пропорционална такса в размер на 2 377 лева. В заключението е посочено още, че
разликата между главницата по изпълнителния лист в размер на 24 026 лева и
платената в изпълнителното производство сума от 21 663, 79 лева, не е
претендирана от банката-взискател. Не е претендирана и част от законната лихва
в размер на 410, 87 лева.
Както е прието в мотивите по т. 1 от Тълкувателно
решение от 09.07.2019г. по тълкувателно дело № 2/2017г. на ВКС, ОСГТК,
поръчителството е лично обезпечение, чрез което се гарантира изпълнението на
чужд дълг – този на главния длъжник. Поръчителят обещава същия резултат, който
главният длъжник трябва да осъществи – и дължи това, което последният дължи,
освен ако не е уговорено друго или друго не следва от естеството на дължимата престация. Посочено е още, че отговорността
на поръчителя е акцесорна – в генетична и функционална зависимост от главния
дълг /обуславя се от съществуването и обема на отговорността на главния
длъжник/, но и относително самостоятелна; тя е солидарна – длъжникът и поръчителят
са солидарни длъжници и спрямо всеки от тях кредиторът може самостоятелно да
търси изпълнение на вземането си /чл. 141 от ЗЗД и т. 5в от Тълкувателно
решение № 4/18.06.2014г. по тълкувателно дело № 4/2013г., ОСГТК на ВКС/ и не е
субсидиарна – длъжникът няма възражение за предварителен иск или поредност, кредиторът
може да насочи претенцията си както срещу основния длъжник, така и срещу
поръчителя /независимо от това дали първо се е обърнал към главния длъжник/,
поръчителят няма право да иска от кредитора първо да насочи иска си срещу
главния длъжник, а срещу нето – едва ако не бъде удовлетворен при принудително
изпълнение срещу главния длъжник. По тези съображения е направен извод, че със
сключването на договора за поръчителство поръчителят става допълнителен длъжник
на кредитора. Тези правни последици обаче не могат да се разглеждат независимо
от същността на договора за поръчителство и неговия акцесорен характер.
Поръчителството е функция на друг главен дълг /не може да съществува
самостоятелно, а само във връзка с главно задължение, което означава, че
погасяването или прекратяването на главното задължение погасява или прекратява
и акцесорното/. С този договор поръчителят се задължава спрямо кредитора на
друго лице – длъжник да отговаря за изпълнението на задължението на длъжника.
Предметът и обемът на главния дълг определят предмета и обема на задължението
на поръчителя – чл. 139 от ЗЗД.
По спорните въпроси на етапа на въззивното
производство по отношение на изискуемостта на процесните вземания:
Съгласно даденото разрешение в т. 18 на Тълкувателно
решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС в хипотезата на предявен иск по чл. 422,
ал. 1 от ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, става
изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е
уведомил длъжника за обявяване на предсрочната
изискуемост на кредита. Предсрочната изискуемост настъпва от датата, на
която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника - кредитополучател
и то ако са били налице обективните предпоставки за изгубване преимуществото на
срока.
В конкретния случай ищцовото дружество се позовава на
обявена на длъжника /кредитополучател/ преди подаване на заявлението предсрочна
изискуемост на кредита, като за установяване на това обстоятелство е представил
уведомление за упражняване на субективното право, получено от кредитополучателя
И.В.Х.на 31.03.2018г. По делото е установено въз основа на приетата
съдебно-счетоводна експертиза, че към 20.04.2018г. /датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение/ има допусната забава за
плащане на месечните погасителни вноски в размер на 125 дни, като редовното
погасяване на кредитното задължение е преустановено на падежна дата –
15.12.2017г. Допуснатата забава
надвишава 90 дни, което предпоставя правото на кредитора да обяви кредита за
предсрочно изискуем съгласно уговореното в чл. 18.2 от Общите условия
за предоставяне на кредити за текущо потребление и от обективна страна. От този момент – 31.03.2018г., неплатеният остатък от кредита е
станал предсрочно изискуем както по отношение на кредитополучателя, така и по
отношение на поръчителя. Не е необходимо поръчителят да бъде отделно уведомен,
тъй като уведомяването на кредитополучателя има за последица предсрочна
изискуемост и по отношение на поръчителя, чиято отговорност е акцесорна на тази
на главния длъжник /в този смисъл е решение № 145 от 09.01.2017г. по т.д. №
31/2015г. на ВКС, Второ ТО, решение № 40 от 17.06.2015г. по т.д. № 601/2014г.
на ВКС, Първо ТО, решение № 23 от 24.03.2015г. по т.д. № 1717/2013г. на ВКС,
Първо ТО/.
Дори и да се
приеме за основателен доводът на жалбоподателя, че за да настъпят последиците
на предсрочна изискуемост на цялото кредитно задължение е необходимо
уведомлението за това да бъде надлежно връчено и на поръчителя, то изводите на
съда относно настъпване на правните последици на отнемането на преимуществото
на срока, няма да се променят по следните съображения:
Както е прието
в решение № 6 от 04.04.2019г. по т.д. № 917/2018г. по описа на ВКС, Първо ТО и решение № 10 от
25.02.2020 г. на ВКС по т.д. № 16/2019г., Второ ТО, ако в исковото производство
по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК бъде установено, че потестативното право на
кредитора да направи кредита предсрочно изискуем не е надлежно упражнено преди
подаване на заявлението, но упражняването на това право се осъществи в исковото
производство, не може да се отрече настъпването на изискуемостта на вземането.
Когато изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е
инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, представен като
приложение към исковата молба, изявлението поражда правни последици с
връчването на препис от исковата молба с приложенията към нея на ответника, ако
са налице предвидените в договора за кредит обективни предпоставки. Обявяването
на кредита за предсрочно изискуем в исковото производство представлява правнорелевантен
факт, който трябва да бъде съобразен от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК в
рамките на претендираните суми. В конкретния случай с исковата молба се
претендира присъждане на целия размер на кредитното задължение, което
волеизявление недвусмислено обективира и изявление на банката за обявяване на
кредита за предсрочно изискуем, което е достигнало до ответницата с връчване на
препис от исковата молба на 13.06.2019г.
По възражението на
въззивницата за недопустимост на предявения иск поради отпадане на правния
интерес в хода на производството предвид пълното плащане на спорните вземания:
По въпроса налице ли е правен интерес от иска по чл. 422, ал. 1 ГПК,
когато вземането, чието установяване е предмет на този иск, е погасено чрез
извършеното в изпълнителното производство плащане на сумата по издадената
заповед за изпълнение и изпълнителен лист, е формирана практика в определение №
52 от 21.01.2013г., постановено по ч.тд. № 967/2012г. по описа на ВКС, ТК,
която се споделя от настоящия съдебен състав. В цитираният съдебен акт е
прието, че правният интерес от установяване вземането на кредитора срещу
длъжника по издадена заповед за изпълнение е абсолютна процесуална предпоставка
за допустимостта на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК. Интересът от предявяването на
този иск произтича от: наличие на издадена заповед за изпълнение; подадено в
двуседмичен срок от връчването на заповедта на длъжника възражение по чл. 414 ГПК и спазване на срока по чл. 415, ал. 1 ГПК за предявяване на установителния
иск за съществуване на вземането. Предмет на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК е
установяване съществуването на оспореното с възражението вземане към
датата на подаване на заявлението. Успешното провеждане на този иск има за
последица влизане в сила на заповедта за изпълнение и осигуряване на възможност
за принудително удоволетворяване на отразеното в нея вземане /чл. 416 ГПК/.
Обратно, отхвърлянето на иска е основание за прекратяване
на изпълнението и за издаване на изпълнителен лист на длъжника срещу заявителя
за връщане на платените суми /чл. 422, ал. 3 във връзка с чл. 245, ал. 3 ГПК/.
Наличието на подадено от длъжника в срок възражение срещу заповедта за
изпълнение, което не е оттеглено, винаги обуславя съществуването на правен
интерес за заявителя от предявения иск. Този интерес не отпада дори и при
извършено от длъжника плащане в хода на производството докато не бъде оттеглено
направеното от него възражение, тъй като само при оттегляне на възражението
заповедта за изпълнение ще влезе в сила и плащането ще е извършено на правно
основание. По тези съображения е направен извод, че правният интерес от
предявения иск по чл. 422, ал. 1 ГПК съществува и когато вземането, чието
установяване е предмет на този иск, е погасено чрез извършеното в
изпълнителното производство плащане на сумата по издадената заповед за
изпълнение и изпълнителен лист, ако направеното от длъжника възражение срещу
заповедта не е оттеглено.
В аспекта на изложеното се налага извод за неоснователност на
релевираното от въззивника възражение за прекратяване на производството по
делото поради липса на правен интерес от поддържане на предявения иск с оглед
извършеното в хода на изпълнителното производство плащане на спорното вземане.
Жалбоподателката поддържа, че вземанията
по разглеждания договор за кредит са изцяло погасени, поради което
изпълнителното производство е прекратено и с оглед разпоредбата на чл. 235, ал.
3 ГПК предявените искове се явяват изцяло неоснователни.
От ангажираните в производството пред първоинстанционния
съд, както и във въззивното производство доказателства, обсъдени по-горе, се
установи твърдението на жалбоподателката за пълно погасяване на процесните
задължения, което е послужило и като основание за прекратяване на
изпълнителното производство. При преценка правното значение на погасяването на задължението
следва да се съобрази, че плащането е извършено в рамките на изпълнителното
производство. Без значение е обстоятелството дали сумите са събрани от съдебния
изпълнител посредством предвидените в процесуалния закон способи за това или са
платени по негова сметка от длъжника или по нареждане на длъжника сумите са
платени по изпълнителното дело /именно в последната хипотеза попада плащането
на сумата от 26 010 лева, извършено по сметка на съдебния изпълнител от трето
за изпълнителното производство лице, която сума представлява капаро по договор
за покупко-продажба./. Правно релевантно е обстоятелството, че плащанията са
извършени в хода на изпълнителното производство, което е безспорно установено
от приетата във въззивното производство съдебно-счетоводна експертиза.
Правното значение на извършеното от
длъжниците /главния длъжник и/или поръчителя/ плащане в изпълнителното
производство за исковия процес, който се развива по реда на чл. 422 ГПК, е
разяснено в т. 9 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. по тълкувателно дело
№ 4/2013г. на ОСГТК. С него е прието, че по общото правило на чл. 235, ал. 3 ГПК съдът взема предвид всички факти, които са от значение за спорното право и
това са фактите, настъпили след предявяване на иска - от момента на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение до приключване на съдебното
дирене в производството по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК. Посочено е, че в хипотезата по чл. 418, ал. 1 ГПК заповедта подлежи на изпълнение преди да е влязла в сила, поради което
сумите, събрани по принудителен ред в изпълнителното производство, са на
основание на издадения съдебен акт - разпореждане за незабавно изпълнение,
което не подлежи на проверка в исковия процес. Правото на обратен изпълнителен лист
по чл. 245, ал. 3 ГПК възниква за длъжника при събрани суми в
изпълнителното производство за погасяване на вземане, което не съществува към
момента на приключване на съдебното дирене в исковото производство, но не е
съществувало и към момента на осъщественото принудително изпълнение (какъвто не е разглеждания случай). Обективните предели на силата на
пресъдено нещо, когато правото е отречено, обхваща установяване, че правото
никога не е съществувало или че е съществувало от момента на неговото
възникване, но се е прекратило или погасило към момента на приключване на
съдебното дирене. При съобразяване на събраните суми в изпълнителното
производство искът за установяване на съществуването на вземането би се
отхвърлил, но длъжникът няма да има право на обратен изпълнителен лист, тъй
като вземането на кредитора е съществувало към момента на осъщественото
принудително изпълнение. Предвид изричното разпореждане в нормата на чл. 422,
ал.3 ГПК за издаване на обратен изпълнителен лист при отхвърляне на иска,
то съдът не следва да
съобразява факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително
събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането
за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес. Този извод е
релевантен и в хипотеза на плащане в хода на принудителното изпълнение,
извършено от главния длъжник предвид акцесорния характер на поръчителството. Поръчителството се прекратява при прекратяване
на обезпеченото главно задължение чрез изпълнение или други погасителни способи
– прихващане с вземане на длъжника, опрощаване, заместване на длъжника, поради
изтекла давност и др. Ето защо се налага извод, че погасяването на правото на
принудително изпълнение срещу главния длъжник има същото действие и по
отношение на правото на принудително изпълнение срещу поръчителя.
След като претендираните от ищеца
вземания са погасени в хода на изпълнителното производство и с оглед дадените
разяснения с горепосоченото тълкувателно решение, се налага извода, че това обстоятелство
не може да послужи като основание за отхвърляне на предявените искови
претенции. Доколкото принудителното изпълнение вече е реализирано въз основа на
постановената заповед за изпълнение, съдебно признатото вземане в полза на
кредитора не може да послужи като основание за последващ изпълнителен процес, а
отношенията между страните във връзка със спорното право вече са уредени. Ето
защо предявените искове се явяват основателни до установените в
първоинстанционното решение суми.
Като е достигнал до същите крайни изводи
/макар и по частично различни мотиви/ първоинстанционният съд е постановил
правилно решение, което следва да бъде потвърдено в обжалваната му част.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в
полза на въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по делото разноски
за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева, определено по реда на
чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната
помощ, предвид обстоятелството, че делото не представлява фактическа и правна
сложност.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 77725 от 23.03.2020г.,
поправено по реда на чл. 247 от ГПК с решение от 16.07.2020г., постановено по
гр.д. № 25147/2019г. по описа на СРС, ГО, 120 състав, в обжалваните му части.
ОСЪЖДА Д.В.Г., ЕГН
**********,*** да заплати на „Б.Д.“ ЕАД, с ЕИК **********, седалище и адрес на
управление ***9, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК сумата от 100 /сто/ лева – съдебни разноски във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС при условията
на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.