№ 177
гр. София, 16.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 4-ТИ НАКАЗАТЕЛЕН, в закрито
заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Вера Цветкова
Членове:Даниела Росенова
Маргаритка Шербанова
като разгледа докладваното от Вера Цветкова Наказателно дело за
възобновяване № 20231000600445 по описа за 2023 година
Производството пред САС е по реда на чл.420 ал.1 вр.чл.422 ал.1 т.5 от НПК.
Постъпило е искане от Главния прокурор да бъде възобновено съдебното
производство по внохд №959/2022г. на Софийски градски съд, като бъде отменено
постановеното въззивно решение №569/03.09.2022г. в частта относно подс.И. П. П. и да
бъде върнато делото за ново разглеждане в отменената част от друг състав на въззивния съд.
Съображенията на прокуратурата са следните: с присъда от 06.10.2021г. по нохд
№18998/2019г. Софийски районен съд, НО, 13-ти състав е признал подс.И. П. П. за виновен
за извършени на 07.01.2019г. престъпления, както следва:
- две отделни престъпления по чл.144 ал.3 вр.ал.1 от НК, за което при условията на чл.55
ал.1 т.2 б.Б от НК му наложил наказание пробация за всяко едно от тях със следните
пробационни мерки: задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от 9 (девет) месеца
и задължителни срещи с пробационен служител за срок от 9 (девет) месеца;
- по чл.325 ал.1 от НК, за което при условията на чл.54 от НК му е наложил наказание
пробация със следните пробационни мерки: задължителна регистрация по настоящ адрес за
срок от 8 (осем) месеца и задължителни срещи с пробационен служител за срок от 8 (осем)
месеца, както и обществено порицание.
На осн.чл.23 ал.1 от НК, съдът определил на подс.П. едно общо най-тежко наказание
пробация, със следните пробационни мерки: задължителна регистрация по настоящ адрес за
срок от 9 (девет) месеца и задължителни срещи с пробационен служител за срок от 9 (девет)
1
месеца, като на осн.чл.23 ал.2 от НК присъединил и наказанието обществено порицание.
Със същата присъда РС София признал подс.С. Е. П. за виновна в извършване на
07.01.2019г. на престъпление по чл.325 ал.1 от НК, за което на осн.чл.78а от НК е била
освободена от наказателна отговорност и й е наложено административно наказание глоба в
размер на 1000 (хиляда) лева.
С Решение от 03.09.2022г. по внохд №959/2022г. Софийски градски съд, НО, ІІ-ри
въззивен състав, в производство инициирано по жалби на подсъдимите и на частните
обвинители, извършил въззивна проверка и изменил първоинстанционната присъда, както
следва:
1. Преквалифицирал деянието на подс.С. П. в престъпление по чл.131 ал.1 т.4 и т.12
вр.чл.130 ал.2 от НК, като я оправдал за това то да съставлява престъпление по чл.325
ал.1 от НК;
2. Преквалифицирал фактите по обвинението срещу подс.И. П. в административно
нарушение по чл.1 ал.3 от УБДХ, за което му наложил глоба в размер на 500 лева, като
го оправдал същите факти да представляват престъпление по чл.325 ал.1 от НК и две
престъпления по чл.144 ал.3 от НК и отменил наложените му наказания пробация и
обществено порицание.
Въззивното решение влязло в сила на 03.09.2022г. и не подлежи на касационна проверка.
Според прокуратурата, при постановяване на въззивното решение, СГС е допуснал
съществени нарушения на закона и на процесуалните правила по смисъла на чл.348 ал.1 т.1
и т.2 от НПК. Твърди се, че след като е приел фактическите констатации на първостепенният
съд за правилни, въззивният съд неправилно е преценил обстоятелствата и е извел от тях
погрешни правни изводи. По този начин съдът не изпълнил задължението си по чл.14 от
НПК да вземе решение след обективно, всестранно и пълно изследване на всички
обстоятелства по делото, което е довело до неправилно приложение на материалния закон с
преквалифициране на деянието на подс.И. П. от престъпление по чл.325 от НК, в
административно нарушение по УБДХ.
По делото било установено по безспорен и категоричен начин, че подс.П., заедно с
подс.С. П., нахлули в офиса на „Нардиз“ ЕООД, пред който П. била паркирала автомобила
си, с ясното намерение да се саморазправят със служителите Н. и П. П., работещи в този
офис. Обект на агресивното поведение на подс.П. са станали свидетелите Н. Н. и К. К..
Спрямо П., подс.П. е предприел нападателни действия с оглед физическа саморазправа,
съпроводени с реплики: „Кой създава напрежение на жена ми?...Ако това се повтори, ще ви
убия!“ Докато присъстващият в офиса свидетел К. К. се е опитвал да изведе подсъдимия от
помещението с цел предотвратяване на ескалиране на конфликта, П. го е блъскал, скъсал
якето му и се опитвал да нанесе удари с юмрук спрямо Н. и П. П..
Прокуратурата счита, че неправилно въззивния съд е приел, че деянието на подс.П. не е
със степен на обществена опасност, която предвижда чл.325 ал.1 от НК, тъй като както
опитите за физическа агресия, така и вербалната агресия спрямо пострадалите П. (в това
2
число и заканите с убийство, които макар и да не осъществяват състава на престъплението
по чл.144 ал.3 вр.ал.2 от НК, са елемент от хулиганските прояви), категорично съдържат
признаците на престъплението „хулиганство“, тъй като същите са груби, непристойни,
нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към пострадалите и
присъствалите други лица на местопрестъплението. Действията на подс.П. спрямо Н. и П. П.
и К. К., според прокуратурата са непристойни, грубо нарушаващи обществения ред и
изразяващи явно неуважение към обществото и разкриват висока степен на обществена
опасност на деянието, което обуславя квалифицирането им като престъпно хулиганство, а не
като „дребно хулиганство“ по смисъла на Указа за борба с дребното хулиганство.
Държавното обвинение счита, че подс.П. е осъществил от обективна и субективна страна
състава на престъплението хулиганство, тъй като грубо е погазил установения ред и е
изразил явно неуважение към обществото, тъй като е демонстрирал пълно пренебрежение
към принципите и нормите на приличие и поведение спрямо други лица. Проявил е нагло
самочувствие на човек, който не се интересува от закона. Действията на подсъдимия са
провокирани от стремежа му да наложи собственото си чувство за справедливост и
възмездие.
Прокуратурата счита, че това е типичен мотив за престъпното хулиганство и се позовава
на Решение №96/2017г. по нд №278/2017г. на ВКС, Решение №264/26.06.2014г. по нд
№361/2014г. на ВКС. Посочва се, че деянието на подс.И. П. е съставомерно, както от
обективна, така и от субективна страна и извършеното от него представлява престъпление
по чл.325 от НК и следва той да бъде признат за виновен по повдигнатото срещу него
обвинение по този текст от закона.
Посочва се също така в искането на прокуратурата, че въззивния съд е допуснал
съществено процесуално нарушение, произнасяйки се с решение, а не с присъда, както
изисква разпоредбата на чл.32 ал.1 т.1 от НПК. СГС е оправдал подсъдимия, поради което
съдебния акт следва да бъде присъда, съобразно изискванията на чл.301 от НПК, поради
което произнасяйки се с решение е лишил страните от правото им на касационна жалба.
Обобщава се, че допуснатите нарушения от въззивния съд са съществени по смисъла на
чл.348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК и представляват основание по чл.422 ал.1 т.5 от НПК за
възобновяване на наказателното дело. Иска се да бъде възобновено внохд №959/2022г. на
СГС, да бъде отменено постановеното въззивно решение №569/03.09.2022г., в частта
относно подс.И. П. П. и да бъде върнато делото за ново разглеждане в отменената част от
друг състав на въззивния съд.
Прокурорът от САП в съдебно заседание пред САС поддържа искането за
възобновяване на делото по изложените в него съображения. Изразява становище, че
искането е мотивирано и предлага да бъде уважено, като бъде възобновено внохд
№959/2022г. на СГС, да бъде отменено постановеното въззивно решение №569/03.09.2022г.,
в частта относно подс.И. П. П. и да бъде върнато делото за ново разглеждане в отменената
част от друг състав на въззивния съд.
3
Защитата на осъденото лице И. П. – адв.Б., в съдебно заседание оспорва изцяло искането
за възобновяване на Главния прокурор и моли то да бъде оставено без уважение. Изразява се
становище, че мотивите на съдебния състав, с които бе преквалифицирано деянието на И. П.
са правилни и законосъобразни, като правилно съда е преценил и степента на обществената
опасност, която е в основата за преквалификация на деянието. Следователно не е налице
нарушение на процесуалните правила по смисъла на чл. 348, ал. 1, т.1 от НПК. Нарушение
на материалния закон се свежда до съответствието на правните изводи с приетите за
установени факти. По тези факти не се спори и дори държавното обвинение е съгласно с
тях. За да има нарушение по тази точка, следва доказателствената оценка и изведеното въз
основа на нея наличие на фактология да бъдат в дисонанс с материалноправната норма.
Нито защитата по делото, нито държавното обвинение са спорили при така установените
факти.
Посочва се, че искането за възобновяване на наказателното производство е лаконично.
В него единствено е представена теоретичната постановка на правната квалификация, но не
е изразено становище защо следва да се приеме, че въззивния съд е направил неправилен
извод въз основа на възприетите факти, които никой не оспорва. Държавното обвинение не
ни казва, защо смята, че обществената опасност е висока в такава степен, че да обективира
извършено престъпление по чл. 325 от НК, вместо административно-наказателно нарушение
по смисъла на чл. 1, ал. 1 от УБДХ.
Защитата счита, че в конкретния случай, държавното обвинение прави точно това
— при изявено недоволство относно крайните изводи на съда, чрез механизма на
възобновяването се иска ново разглеждане на делото без ясни основания.
Според процесуалния представител на осъденото лице, отправеното искане е
неясно, тъй като оплакване за нарушение на закона означава, че при приетата съответна
фактология по престъпната деятелност или не е приложен правилно материалният закон,
или не е приложен материален закон, който е трябвало да намери приложение. С
обвинителния акт спрямо И. П. са били повдигнати обвинения по чл. 325 от НК и чл. 144,
ал. 3 от НК. А с направеното искане за възобновяване се иска осъждане на П. за
престъпление по чл. 325 от НК, като се възприема, че обвинението по чл. 144, ал. 3 от НК
всъщност не е извършено, а съставлява елемент от престъплението по чл. 325 от НК. Такова
становище е изразил въззивния, а не първостепенния съд. Излага се мнение, че е нелогично
искането за отмяна на въззивно решение въз основа нарушение на материалния закон, след
като очевидно е възприето, че е неправилна правната квалификация на първоинстанционния
съд. След като в случая се спори относно степента на обществена опасност, която да
обективира извършено престъпление, според защитата е следвало искането да съдържа с
достатъчна яснота конкретните съображения на прокуратурата, които обосновават
претенциите за наличие на касационни основания. Следвало е да бъде обосновано и какво
искане се отправя. Защитата счита, че на пръв поглед има петитум с искане за възобновяване
на наказателното производство, но съществува дисонанс в мотивите. Налице е богата
съдебна практика, относно изискванията към съдържанието на искането за възобновяване,
4
която е съобразена с възможността съдът да извърши проверка на атакувания съдебен акт
само в пределите, посочени в искането, като се вземат предвид съдържащите се доводи. В
конкретния случай, изложените доводи са изключително лаконични, така че на практика
липсват и съда не би могъл да извърши необходимата преценка.
На следващо място се обръща внимание, че внесеното искане за възобновяване
страда и от противоречие относно целта, която се преследва, тъй като от една страна с
петитума се прави искане за възобновяване на въззивното дело и отмяна на въззивното
решение в частта, относно подсъдимия П. и връщането му за ново разглеждане, т.е искане
във връзка с правомощията на въззивния съд по чл. 425, ал. 1, т. 1 от НПК, а от друга страна,
с втория абзац от л. 4 се казва, че П. е извършил престъпление по чл. 325 НК и следва същия
да бъде признат за виновен по повдигнатото срещу него обвинение. В настоящето
производство съдът се произнася само в зададената рамка, но не става ясно каква е рамката
на искането. Очевидно е съществено разминаването между петитума и мотивите, което е
още едно основание да не се уважи искането за възобновяване. Друг въпрос е, че съда няма
правомощия в това производство да дава задължителни указания какъв да е изхода на
делото, в случай, че отмени решението и върне въззивното дело за ново разглеждане, нито
може да се произнесе по виновността на лицето, когато това не е в негов интерес и отегчава
процесуалното му и обществено положение. При така започнатата процедура съдът е
единствено съд по правото и единствено с оглед на искането, с което е сезиран, той има
право да се произнася по същество на делото и относно виновността на лицето по чл. 425,
ал. 1, т. 2 и 3 от НПК и то когато е в интерес на осъдения.
По-нататък, защитата посочва, че при анализ на материалите по делото и събрания
доказателствен материал, не може да се направи извод за допуснато нарушение на
процесуалните правила, по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, тъй като въззивният съд,
след като е възприел фактите, установени от първата инстанция, е изградил своите изводи
при спазване на принципите на чл. 14, 18 и сл. от НПК, а именно решението е взето по
вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички
обстоятелства по делото, ръководено от закона. След като съда е възприел фактите
установени от първата инстанция, но е достигнал до различни правни изводи, само по себе
си това не означава, че е допуснато нарушение на материалния закон, нито, че волята на
съда е била компрометирана чрез неизпълнение на някое от посочените по-горе законови
изисквания. Всъщност, в искането не се и сочи в какво конкретно се състои нарушението,
поради което не може да бъде възприето оплакването на прокуратурата за нарушение на чл.
14 от НПК и искането за възобновяване не следва да бъде уважавано и на това основание.
В рамките на установените факти от първоинстанционния съд, които са проверени
от въззивния, последният се е произнесъл относно правната квалификация на деянието на И.
П.. СГС е приел, че е следвало непристойната проява да се разглежда общо - от влизане в
процесния офис и приключила с напускането на мястото на конфликта. Въззивният съд е
извел като елементи от съставомерността следните обстоятелства: фразата „Кой създава
напрежение на жена ми? Ако това се повтори, ще ви убия...“ и тази фактология на събитията
5
не съставлява три отделни престъпления - две по чл. 144, ал. 3 НК и едно по чл. 325 от НК.
Според защитата не е ясно как и защо прокуратурата има оплакване и претенция относно
приложението на материалния закон и неспазване на изискването на чл. 14 от НПК, като
самата тя се солидаризира с твърдението на въззивния съд, че не са налице прояви по чл.
144, ал. 3 от НПК, а те представляват елементи от състава по чл. 325 от НК. По-нататък,
съдебният състав подробно е обяснил защо именно репликата и цялостното непристойно
поведение на П. следва съвкупно да се третират като една хулиганска проява. Всъщност,
към това становище се придържа и прокуратурата с искането си.
Съществения въпрос в този случай е оценката за степента на обществена опасност
на деянието, като се застъпва становище, че първоинстанционният съд не е приложил
правилно материалния закон, а въззивният съд е дал достатъчно правилни, обосновани и
непротиворечащи си обяснения, защо това е така. Освен това е посочено, че районният съд
не е изпълнил задължението да укаже на страните с какво деянието на П. „надскача“
обикновените случаи на „оскърбително отношение и държание към гражданите, скарване,
сбиване или други подобни действия, с които се нарушава общественият ред и спокойствие“
- изрично регламентирани като типични хипотези на дребно хулиганство по чл. 1, ал. 3 на
УБДХ. От своя страна, прокуратурата също не е извела аргументи в тази насока.
Преценката на въззивния съд, е че деянието на П. е типична проява именно на хипотезите от
УБДХ, защото то не съставлява нищо повече от оскърбително държание към частните
обвинители, скарване и сбиване (като тук се визира сбутването между П. и св. Г.) и другите
действия - замахване към двете частни обвинителки. В резултат, цялостната деятелност е
довела до нарушаване на обществения ред и спокойствие, но не в грубата степен, типична за
престъплението по чл. 325, ал. 1 от НК, като въззивният съд се е обосновал, че това е така,
защото деянието е извършено в закрито помещение, провокирано е било от оплакването на
подс. П., че по-рано същия ден тя е била нагрубена от Н. и П. П. пред офиса на фирмата.
Доводът на защитата е, че с оглед установените факти, правилно въззивният съд е
стигнал до извода, че подс. П. не е целял чрез действията си да изрази „явното си
неуважение към обществото“, а единствено да влезе в поредния съседски спор. Според
съдебния състав, несъмнено П. е хулиганствал, но постъпката му не е груба, а представлява
дребно хулиганство, съобразно фактите по обвинението. Самата преквалификация на
фактите и преоценката на степента на обществената опасност е подробно аргументирана от
въззивния състав и няма повод за оплакване или неяснота в мотивите, която държавното
обвинение да е в невъзможност да разбере. Изводите почиват върху изведената от
първоинстанционния съд фактология и не се констатира отклонение от принципа по чл. 14
НПК, който да компрометира изводите по фактите или по правото и да води до допуснато
съществено процесуално нарушение.
Застъпва се становище, че деянието на П. представлява хулиганска проява, но
заради по-ниския интензитет на обществената опасност не следва да се третира като углавно
престъпление, тъй като съгласно обективната страна и фактическата обстановка, не могат да
се идентифицират такива деяния, които да нарушават грубо обществения ред по причините,
6
изложени от въззивня съд. Разликата за степента на обществена опасност е обсъдена в
множество решения на съдилищата, едно от които е Решение № 6376 от 02.08.2016 г. по н.
д. № 13645 / 2016 г. на Софийски районен съд, в което е установено, че извършителят, който
е отправил закана с убийство е извършил всъщност хулиганство, но по смисъла на чл. 1 от
УБДХ, не и престъпление по чл. 325 от НК.
Отделно от това, въззивния съд, като е преквалифицирал деянието е и коригирал
приложението от страна на първата инстанция на ППВС №2 от 29.06.2974 година. Липсата
на двата елемента - „явност“ и липсата на изискуемата степен на „грубост“, според
защитата, правят невъзможно прилагането в цялост на нормата на чл. 325 от НК. В
съдебната практика е указано какъв следва да бъде прочита на обсъжданата точка. Така, още
в Решение № 485 от 19.10.1987 г. по н. д. № 530/87 г. на Върховен съд на НРБ, I н.о. е
казано, че наличието на личен мотив не изключва приложението на чл. 325, ал. 1 от НК, но
когато в съдържанието на умисъла се включват и обективните елементи на престъплението.
Per argumentum е contrario, ако в умисъла на дееца няма съзнание и липсва целта да бъде
скандализирано обществото, както е в този случай, да бъде нарушен обществения ред и да
се изрази неуважение към реда на обществото, следователно няма как да се приложи чл. 325,
ал. 1 от НК. Въззивният съд е посочил, каква всъщност е била целта на подсъдимия, като
посочването е изградено въз основа на събраните доказателства по делото. В този смисъл
защитата посочва и Решение № 147 от 13.07.2016 г. по к. н. д. № 508 / 2016 г. на Върховен
касационен съд, в което се казва: „Установяването на личен мотив е основание за
оневиняване, когато не са налице останалите елементи от състава на престъплението по чл.
325 НК - действията да не са съпроводени с грубо нарушаване на обществения ред и да не
изразяват явно неуважение към обществото.“ За да е реализиран съставът на престъплението
хулиганство, не е достатъчно само действието да е извършено на обществено място, /в
случая според защитата е спорно дали мястото е обществено/, а трябва да изразява явно и
открито грубо неуважение и незачитане на обществения ред, каквото в случая според
събрания доказателствен материал, подсъдимият не е показал.
Неясно остава дали представителя на прокуратурата смята, че твърдяното
неизпълнение на чл. 14 от НПК е нарушение на чл. 348, ал. 1, т. 1 или т. 2 НПК, а по
отношение на второто оплакване на прокуратурата, то въззивният съд е дал и своя аргумент
защо в този случай следва да се произнесе с решение.
Преоценката на фактите, единствено с оглед степента на обществена опасност, не
представлява оправдаване на подсъдимия, осъден от първоинстанционния съд. В случая
преквалификацията от три отделни престъпления в едно деяние по чл. 1, ал. 3 от УБДХ е въз
основа единствено на правната оценка на фактите. Това е следвало да се извърши по реда за
изменение на първоинстанционния акт, чрез прилагане закон за по-леко наказуемото
престъпление. Защитата посочва, че за да се задоволят изискванията на ЕКЗПЧОС и в
съответствие с Протокол № 7 от Конвенцията трябва да бъде отчетено, че наказателното
обвинение по смисъла на чл. 6 е не само такова по националното законодателство, но и
всяко друго, дори с административно-наказателен характер, което предвижда наказание
7
„лишаване от свобода“. Тъй като, според УБДХ, за деяние по чл. 1, ал. 3 е предвидено
задържане до 15 дни в звена на МВР, същото следва да се класифицира като деяние,
попадащо под регламента на наказателната процедура. Това сочи, че настоящата преоценка
на фактите представлява прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление, чрез
изменение на проверявания съдебен акт. И това е така, защото и доколкото дребното
хулиганство представлява административно (наказателно) нарушение с наказателен
характер по смисъла на Конвенцията. Принципът има действие и когато деянието се
квалифицира като административно нарушение по националното право, щом
производството, в което се разглежда, може да бъде определено като наказателно по
смисъла на чл. 4, § 1 от Протокол № 7. Изложеното води до извод, че корекцията е
извършена правилно с „решение“ при условията на чл. 337, ал. 1, т. 2 НПК.
Настоящият пример е типичен относно наказателния характер на административната
процедура и административното нарушение. Такъв пример е делото С. З. срещу Русия. Тъй
като нашата правна система е взаимствана от руската в исторически аспект, не е
изненадващо, че в Русия „дребното хулиганство“ съгласно Кодекса за административните
нарушения предвижда наказание „административно задържане“, аналогично с нашето
законодателство. В този казус, СЕС констатира, че както в Русия, така и в други подобни
правни системи, този вид административни нарушения имат наказателен характер, макар да
не са класифицирани като престъпления, поради своята тривиалност. Съдът е отбелязал, че
включването на въпросното правонарушение в Кодекса за административните нарушения,
по своята същност цели да бъдат гарантирани защитата на човешкото достойнство и
обществения ред, които обикновено попадат в сферата на наказателното право.
Позоваването на „дребния“ характер на деянието само по себе си не изключва
класифицирането му като „наказателно“ в автономния смисъл на Конвенцията, поради
сериозността на предвиденото наказание и неговите цели. Аналогично, макар и да е уредено
в УБДХ, дребното хулиганство в нашето законодателство следва да се разглежда като такова
с наказателен характер и да бъде класифицирано като наказателно по смисъла на
Конвенцията, тъй като, както предвижда наказание, което по своето естество е лишаване от
свобода и целта му не е превантивна, а възпираща, която е характерна за целите на
наказателните санкции. Разпоредбата по УБДХ предвижда наказание административен арест
до 15 денонощия, което създава презумпция за наказателна санкция. Характерът на
дребното хулиганство по нашето законодателство, с оглед тежестта на наказанието отговаря
на наказателно деяние и процедурата предвидена в УБДХ се явява „наказателно“
производство по смисъла на чл. 4 от Протокол №7. Защитата счита, че по смисъла на този
текст, „наказателно производство“ следва да се тълкува в светлината на общите принципи
приложими към съответните термини „наказателно обвинение“ и „наказание“ в членове 6 и
7 от Конвенцията. На следващо място, за да се счете, че е налице наказателно производство,
то следва да отговаря на „Критериите на Енгел“ - правната квалификация на нарушението
спрямо националното право; самото естество на нарушението и тежестта на санкцията,
която е предвидена). Спрямо тези критерии, производството по УБДХ несъмнено
представлява наказателно по смисъла на Конвенцията, а това означава, че квалификацията
8
по УБДХ представлява „наказателно обвинение“. Именно стъпвайки на тази плоскост,
въззивният съд правилно е преквалифицирал деянието не в административно нарушение, а
по смисъла на чл. 4 от Протокол №7 от Конвенцията в друго наказателно обвинение, но по-
леко наказуемо с оглед предвидената санкция. Дори и да се допусне, че действително е
налице нарушение на процесуалните правила по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, то
това нарушение е в полза на осъдения и евентуално би могло да бъде отстранено по реда на
чл. 425, ал. 1, т. 3 от НПК, което в този случай е невъзможно.
Предвид изложените аргументи, защитата счита, че не са допуснати нарушения по
смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК и искането на Главния прокурор следва да бъде
оставено без уважение.
Осъденото лице И. П. в лична защита заявява, че поддържа казаното от защитника
му. Посочва, че в личен аспект се чувства неудобно тук, защото като гражданин на
държавата, на възраст от 45 години, никога не е изпадал в такава ситуация. Живеел е
съобразно с нормите на обществото, изключително отговорен човек е, със собствена
компания и винаги е давал пример с делата си. Срамува се, че трябва да отговаря за подобни
деяния, в които по негова лична преценка е бил въвлечен случайно. Отишъл е да се разбере
с тях нормално, но впоследствие е разбрал, че тези хора са изпадали в скандални ситуации с
други съседи. За действията му, определени като хулиганство, той посочва, че не би си
позволил да се държи по този начин към когото и да било. Ситуацията била провокирана от
техни действия, нападнали жена му, и той се опитал да я изкопчи от тази ситуация. Умисъл
не е влагал. Затова съжалява, че е стигнал дотук, не е провокирал подобни деяния и не е
влагал умисъл. Моли да бъде уважено неговото и на защитника му искане.
Софийски апелативен съд, като обсъди доводите на страните и извърши проверка за
наличието на основанията за възобновяване, намери за установено следното:
Първоинстанционният съд е събрал значителен по обем доказателствен материал,
необходим за правилното изясняване на делото от фактическа страна. Това той е сторил при
спазване на предвидения процесуален ред, гарантиращ процесуалната му годност и
възможността на базата на него да се изграждат изводите на съда за релевантните по делото
факти. От своя страна, втората съдебна инстанция е установила, че не се налага ревизия на
фактите по делото, тъй като те са били безспорно установени и съобразно рамките на
повдигнатото обвинение от прокуратурата. Въззивният съд е посочил също така, че
дейността на СРС по оценката на доказателствата не страда от пороци, които да правят
присъдата необоснована, тъй като обективно са били съпоставени всички източници на
информация (преимуществено свидетелски показания и обяснения на подсъдими) и
мотивирано е било преценено кои от тях са достоверни и може да бъдат кредитирани.
Софийският районен съд е изпълнил процесуалните си задължения, като се е аргументирал
защо приема за верни едни и отхвърля верността на други изявления.
9
Установените факти от двете съдебни инстанции са следните: На 07.01.2019г., около
14.00ч. подс.С. П. паркирала управлявания от нея автомобил на тротоара пред офиса на
дружество „Нардиз“ ЕООД, на адрес г.София, кв.“Манастирски ливади“, ул.“Бяло
поле“№12. Това предизвикало недоволството на фирмения управител св.Н. П. и на нейната
дъщеря П. П.. Това бил пореден случай и довел до словесен спор, след което П. се прибрала
в апартамента си, а двете частни обвинителки сигнализирали на тел.112 за неправилно
паркиралото превозно средство. По-късно следобеда в дома си се върнал подс.П., който
живеел на семейни начала с подс.П., и научавайки за възникналия конфликт, решил да слезе
до процесния офис, за да се самопразправя, съпровождан от приятелката си, която взела в
ръце и малкото си куче. Двамата нахлули в помещението на фирмата, където през това
време били свидетелите Н. П., П. П., Н. Н. и К. К.. Подс.П. най-напред се обърнал към двете
частни обвинителки Н. и П. П. с думите „Кой създава напрежение на жена ми? Ако това се
повтори, ще ви убия…“, след което, въпреки опитите на намесилия се свидетел Г. да го
успокои – замахнал към тях, неуспешно опитвайки се да ги удари. Св.К. К. го хванал през
кръста, за да го изведе от офиса, но П. го блъскал и дори скъсал ръкава на якето му. В
същото време, подс.П. попитала Н. П. „Искаш ли да ти ударя един юмрук?“, след което
нанесла с ръка удар в лицето й. В помощ на майка си се притекла св.П. П., като в борбата
между трите жени, подсъдимата бързо взела физическо надмощие – започнала да нанася
ритници по тялото на Н. П. (довели до кръвонасядане по предната повърхност на шията в
долната й трета и отляво, драскотини по шията, кръвонасядане по предната повърхност на
гръдния кош и охлузване по гръбната повърхност на дясната предмишница). След това
подс.П. започнала да скубе, удря с юмруци в лицето и да рита в корема и краката св.П. П.,
сваляйки част от косата й и причинявайки й оток и кръвонасядане по левия клепач,
подутина по кожата на корема над ингвиналната гънка долу вдясно и охлузване по гръбната
повърхност на 5-тия пръст на лявата ръка. Охлузвания и кръвонасядания от взаимното
сбиване получила и подс.П.. Междувременно св.Г. успял да изтласка И. П. от помещението
на офиса, след което двамата подсъдими напуснали мястото на инцидента. Свидетелите Г. и
Н. повикали чрез тел.112 полицейски екип, който се отзовал за изясняване на случая.
Съобщената от частните обвинители Н. и П. П. версия за развитието на събитията не е
била приета от СРС безкритично, тъй като първата инстанция е взела предвид качеството на
двете свидетелки като частни обвинители, но е съпоставила разказите им с показанията на
св.К. К. – очевидец на инцидента. Св.Г. е свързан с инцидента само поради това, че се е
намирал на инкриминираното място, тъй като е бил клиент на дружеството „Нардиз“ ЕООД.
При него не е бил установен мотив за лъжесвидетелстване, нито за набеждаване на двамата
подсъдими за факти, които не са се случили. Така първостепенният съд е установил, че
изнесената в показанията на двете пострадали жени информация съвпада почти изцяло (с
дребни разминавания за незначителни детайли) с разказа на св.Г.. Съдът е извел основните
факти по делото – за заканителната реплика на подс.П., за непристойното му поведение в
офиса и за нанесените от подс.П. удари, именно от посочените гласни доказателствени
средства.
10
Първият съд е прочел показанията на св.Н., дадени на досъдебното производство (л.53
д.п.), чието съдържание тя е потвърдила, и което е съответствало на казаното от свидетелите
Н. П., П. П. и К. К..
Показанията на св.Т. са пресъздали по производен път това, което това лице е чуло за
случката от всички участници в конфликта и за принципно влошените им отношения.
Обобщено е, че показанията на св.Т. не са допринесли нищо, тъй като съдържали оценъчни
изявления и освен това са били преповторени двете насрещни версии за събитията на
участвалите в тях свидетели и подсъдими.
В своите версии подсъдимите са посочили, че частните обвинителки първи са нападнали
подс.П., а П. се е намесил, за да й помогне. Тези версии са били отхвърлени от
първостепенния съд с подробни и доказателствено обезпечени аргументи –
несъответствието им с еднопосочната версия на свидетелите К. К., Н. П. и П. П.;
заключенията на съдебно-медицинските експертизи, в които е бил установен доста по-
сериозен интензитет на телесни увреждания при частните обвинителки, отколкото при
подс.П.. Не на последно място, съдът е взел предвид двойнствената природа на обясненията,
които са и средство за защита и доказателствен източник, и дори житейски погледнато, ако
подсъдимите са били жертва на нападение, те нямало да напуснат мястото на инцидента, а
другите участници да сигнализират органите на МВР на тел.112.
При тези факти, Софийски районен съд признал за виновен подс.И. П. за извършени две
отделни престъпления по чл.144 ал.3 вр.ал.1 от НК, за които поотделно му наложил
наказания пробация със следните пробационни мерки: на осн.чл.42а ал.2 т.1 от НК –
задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от девет месеца два пъти седмично и на
осн.чл.42а ал.2 т.2 от НК – задължителни периодични срещи с пробационен служител за
срок от девет месеца.
Със същата присъда, СРС признал подс.И. П. за виновен в извършване на престъпление
по чл.325 ал.1 от НК, като му наложил наказание пробация със следните пробационни
мерки: на осн.чл.42а ал.2 т.1 от НК – задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от
осем месеца два пъти седмично и на осн.чл.42а ал.2 т.2 от НК – задължителни периодични
срещи с пробационен служител за срок от осем месеца, както и наказание „обществено
порицание“, което да се изпълни чрез обявяване на присъдата в сградата на Общината по
настоящ адрес на подсъдимия, като го признал за невиновен за това да е заявил на Н. П. и П.
П., че ще ги пребие и го оправдал по обвинението в тази част. На осн. чл.23 ал.1 от НК, СРС
определил едно общо най-тежко наказание на подс.П., а именно пробация със следните
пробационни мерки: на осн.чл.42а ал.2 т.1 от НК – задължителна регистрация по настоящ
адрес за срок от девет месеца два пъти седмично и на осн.чл.42а ал.2 т.2 от НК –
задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от девет месеца, а на
осн.чл.23 ал.2 от НК присъединил към така определеното най-тежко наказание и
наказанието „обществено порицание“.
С тази присъда, СРС признал подс.С. П. в извършване на престъпление по чл.325 ал.1 от
НК, като на осн.чл.78а ал.1 от НК я освободила от наказателна отговорност като й наложил
11
административно наказание глоба в размер на 1000 (хиляда) лева, а на осн.чл.304 от НПК я
признал за невиновна за това деянието по своето съдържание да се отличава с изключителна
дързост и я оправдал по първоначално повдигнатото обвинение за престъпление по чл.325
ал.2 вр.ал.1 от НК.
При същата фактическа обстановка, след извършени преглед съобразно процесуалните
си правомощия, Софийски градски съд постановил решение, с което изменил присъдата на
СРС като преквалифицирал деянието на подс.С. П. в престъпление по чл.131 ал.1 т.4 и т.12
вр.чл.130 ал.2 от НК (причинени на 07.01.2019г. по хулигански подбуди на Н. П. и П. П.
леки телесни повреди), като я оправдал за това, то да съставлява престъпление по чл.325 ал.1
от НК.
Със същото решение, СГС преквалифицирал фактите по обвинението срещу подс.И. П.
в деяние по чл.1 ал.3 от УБДХ, за което му наложил наказание глоба в размер на 500 лева,
на осн.чл.1 ал.1 т.2 от УБДХ, като го оправдал за това същите факти да представляват
престъпление по чл.325 ал.1 от НК и две отделни престъпления по чл.144 ал.3 от НК
(извършени спрямо Н. П. и П. П.) и отменил присъдата в частта й относно наложените на П.
за посочените престъпления наказания пробация и обществено порицание.
Софийски градски съд е установил, че е бил приложен неправилно от страна на СРС
материалния закон и е поправил тази грешка съобразно процесуалните си правомощия.
Според СГС леките телесни повреди, причинени на Н. и П. П. неправилно са били
квалифицирани като хулиганство по чл.325 ал.1 от НК, тъй като водещото посегателство в
случая не е срещу реда и общественото спокойствие, а срещу телесния интегритет на
пострадалите – лека телесна повреда по „хулигански подбуди“. Правилната правна
квалификация на деянието е по чл.131 ал.1 т.4 и т.12 вр.чл.130 ал.2 от НК.
Контролният съд е изложил много подробни съображения, при стриктно спазване на
процесуалните правила и посочване на съдебна практика. Вярната интерпретация на
доказателствата и доказателствените средства е позволило на съдебния състав да направи и
верни фактически изводи, които се споделят от настоящата съдебна инстанция.
Релевантните факти са изведени въз основа на анализ на доказателствената съвкупност, като
в тази насока не се констатират пропуски, подценяване или надценяване на едни
доказателства за сметка на други, нито пък превратното им тълкуване, не според
действителното им съдържание. Въззивният съд последователно е изложил установената
фактическа обстановка, анализирал е както поотделно, така и в съвкупност събраните по
делото доказателства, посочвайки кои от тях кредитира и кои не и по какви причини, след
което е изложил своите съображения, отговорил е на направените от страните възражения и
е аргументирал становището си във връзка с преквалифицирането на фактите и
оправдателните диспозитиви в решението.
СГС е обърнал внимание, че престъплението по чл.131 ал.1 т.4 и т.12 вр. чл.130 ал.2 от
НК се явява по-леко наказуемо от хулиганството по основния състав на чл.325 ал.1 от НК,
поради което правилното приложение на материалния закон е довел до изменение на
12
присъдата по реда на чл.337 ал.1 т.2 НПК в този смисъл и без да внася съществена промяна
във фактите по делото. Правилно съдът е посочил, че не се налага промяна в начина, по
който районния съд е санкционирал подс.П. и е запазил освобождаването й от наказателна
отговорност с административна глоба в размер на 1000 (хиляда) лева, тъй като коригираната
правна квалификация прави възможно приложението на чл.78а ал.1 от НК (при наличие на
останалите изискуеми от закона предпоставки).
По отношение правната квалификация на деянието, извършено от подс.И. П., въззивния
съд правилно е посочил, че фактите от поведението му следва да се разглеждат като една
обща непристойна проява, започнала от влизането му в процесния офис и приключила с
напускането на мястото на конфликта, а не съставлява три престъпления – две по чл.144
ал.3 от НК и едно по чл.325 ал.1 от НК. Изречената от подс.П. реплика към двете частни
обвинителки, в съчетание с блъскането на св.Г., откъсването на част от якето му и
замахването в неуспешен опит да удари с юмрук двете пострадали, правилно са били
разгледани като елементи от цялостното му непристойно поведение, което безспорно е
хулиганско. Основателно е бил поставен въпросът за степента на обществена опасност на
това деяние, което от районния съд е било оценено като „грубо“ нарушаващо обществения
ред и квалифицирайки го като такова по чл.325 ал.1 от НК, но не е мотивирал с какво то е
по-опасно от обикновените случаи на „оскърбително отношение и държане към гражданите,
с които се нарушава обществения ред“. От своя страна, въззивният съд е приел и според
САС основателно, че деянието на подс.П. е проява на хипотезите от чл.1 ал.3 на УБДХ –
„оскърбително отношение и държане към гражданите, скарване, сбиване или други подобни
действия, с които се нарушава обществения ред и спокойствие“. Факт е оскърбителното
държане на подс.П. към двете частни обвинителки, замахването към двете пострадали жени,
отговарящо на други действия, скарването и сбиването със св.Г.. Съдът е приел, че това
поведение е довело до нарушаване на обществения ред и спокойствие, но не в грубата
степен, типична за престъпното хулиганство по чл.325 ал.1 от НК, тъй като деянието е било
в закрито помещение, провокирано от оплакването на подс.П., че по-рано същия ден тя е
била нагрубена от Н. и П. П.. Подс.П. се е включил в поредната съседска саморазправа,
като е съзнавал, че успоредно с това засяга и общественото спокойствие, но тази му
постъпка, според СГС не е „груба“, а е „дребна“, поради което фактите по предявеното му
обвинение са били преквалифицирани от три отделни престъпления – две по чл.144 ал.3 от
НК и едно по чл.325 ал.1 от НК, в едно деяние по чл.1 ал.3 от УБДХ.
Настоящата съдебна инстанция напълно споделя аргументите, изложени от СГС, както
и тези от защитата на подс.П., като констатира, че атакуваното решение е било взето при
стриктно спазване на материалния и процесуалния закон, поради което и исканията,
направени от страна на прокуратурата за възобновяване на наказателното производство, в
посочената част, касателно подс.П. и по изложените доводи е неоснователно.
Неоснователно е и възражението, че постановения от СГС акт е следвало да бъде присъда,
а не решение. Преквалифицирането в конкретния случай е извършено по реда за изменение
на първоинстанционните съдебни актове чрез прилагане на закон за по-леко наказуемо
13
престъпление – по чл.337 ал.1 т.2 от НПК, тъй като се променя единствено правната оценка
на фактите. Действително, в нормата на чл.337 от НПК се говори за „престъпление“, а не за
административно нарушение, каквото е дребното хулиганство, но криминалния характер на
едно деяние не се определя от това как националния законодател го е регламентирал, а от
това дали евентуалното му преследване отговаря на критериите „Енгел“ за „наказателно
обвинение“ по смисъла на чл.6 пар.1 от ЕКПЧ. Дребното хулиганство по чл.1 ал.3 от УБДХ
(за което алтернативното наказание е задържане до 15 дни в звена на МВР), е класически
пример за деяние, попадащо под регламента на наказателната процедура и
преквалифицирането на фактите от „заканителни“ по чл.144 ал.3 от НК и „хулигански“ по
чл.325 ал.1 от НК, в такива по чл.1 ал.3 от УБДХ, не е „оправдаване на подсъдим, осъден от
първоинстанционен съд (чл.336 ал.1 т.3 НПК), а прилагане на закон за по-леко наказуемо
престъпление – по чл.337 ал.1 т.2 от НПК, чрез изменение на контролирания съдебен акт.
Тъй като дребното хулиганство е приравнено на деяние, преследвано чрез „наказателно
обвинение“, то според САС правилно и законосъобразно корекцията в присъдата е била
извършена от СГС при условията на чл.337 ал.1 т.2 от НПК.
Не на последно място, Софийски градски съд правилно е отсъдил санкцията за подс.П.
– глоба в максималния размер от 500 лева (отчитайки това, че хулиганската му постъпка е
била насочена срещу няколко лица и е била в различни форми), тъй като другата
алтернативно предвидена в чл.1 ал.1 от УБДХ санкция „задържане в поделенията на МВР за
срок от 15 дни“ по същество би нарушила принципа „reformatio in peuis“. В своята същност,
това задържане представлява вид ефективно лишаване от свобода, а такова наказание не е
било поискано нито в „съответен“ протест на прокурора, нито в жалба на частните
обвинители, а от друга страна подс.П. е бил наказан от първия съд с по-леко наказание –
„пробация“ и обществено порицание.
Настоящата съдебна инстанция не установи да са били допуснати нарушения на
процесуалните правила от страна на градския съд, разгледал делото. Въззивната съдебна
инстанция е дала отговор и на съображенията, изложени в жалбите на частните обвинители
и на подсъдимите. Контролният съд е установил, че районният съд е допуснал нарушения
при приложение на материалния закон и съобразно процесуалните си правомощия е
коригирал първоинстанционната присъда, прилагайки закон за по-леко наказуемо
престъпление. Съдът е анализирал и оценил поотделно и в съвкупност доказателствата по
делото, правилно е кредитирал всички доказателствени източници, изложил е съображения
за достоверност и противоречия на доказателствената маса, което е довело и до формиране
на правилни изводи за деянията на подсъдимите и правната им квалификация.
Софийски апелативен съд не установи да са били допуснати съществени нарушения
на процесуалните правила от Софийски градски съд, които да покриват основанията на
чл.348 т.1-3 от НПК, съответно да попадат под обхвата на чл.422 ал.1 т.5 от НПК, каквито
твърдения са изложени в искането за възобновяване.
В този смисъл искането на Главния прокурор за възобновяване на наказателното
производство по внохд №959/2022г. на СГС в посочената част като неоснователно, следва
да бъде оставено без уважение.
С оглед на гореизложеното и на основание чл.425 ал.1 т.5 от НПК, Софийски
14
апелативен съд
РЕШИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Главния прокурор на Република България
за възобновяване на наказателното производство по ВНОХД №959/2022г. и отмяна на
постановеното Решение № 569/03.09.2022г. по описа на СГС и връщане на делото за ново
разглеждане от друг състав на въззивния съд.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15