РЕШЕНИЕ

гр. София, 23.04.2020 г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, втори въззивен състав, в публично заседание, проведено на дванадесети февруари две хиляди и двадесета година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАЙЛО Г.                                             

          ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ ИВАНОВА

                               БОРЯНА ГАЩАРОВА

 

при секретаря Цветанка Павлова, като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. № 890 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 228 от 18.09.2019 г. по гр.д. № 2121/2018 г. Районен съд – гр. Ботевград е отхвърлил предявения от М.К.В. срещу П.Г.С. иск с правно основание чл. 132, ал.1, т. 2 от СК за лишаване на П.Г.С. от родителски права спрямо малолетния му син А.П. С..

Решението е обжалвано от ищцата М.К.В. като незаконосъобразно и необосновано, с искане същото да бъде отменено и постановено друго, с което се уважи предявения иск.  В жалбата се поддържа, че първоинстанционният съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства и превратно е тълкувал същите, като е допуснал нарушения на материалния и на процесуалния закон. Сочи се, че събраните по делото доказателства се установява, че ответникът без основателни причини трайно не полага грижи за сина си и не му е давал издръжка от момента на прекратяване на брака между неговите родители, поради което са налице предвидените в чл. 132, ал. 1, т. 2 от СК предпоставки за лишаването му от родителски права.

В писмения си отговор ответникът по въззивната жалба оспорва същата.

За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното:

М.К.В. е предявила срещу П.Г.С. иск за лишаването на ответника от родителски права по отношение на малолетното дете А.П. С.. В исковата молба се твърди, че с влязло в сила на 18.09.2008 г. съдебно решение е прекратен брака между страните, на ищцата е предоставено упражняването на родителските права относно детето им, определен е режим на лични контакти между детето и неговия баща и дължимата от бащата издръжка. Ищцата твърди, че от повече от 10 години се грижи сама за детето, като след прекратяване на брака й с ответника, последният само през 2009 г. веднъж поискал да види сина си, а след това не е осъществявал определения му режим на лични контакти с него, не е потърсил детето нито лично, нито чрез трети лица. Твърди, че ответникът не заплащал определената от съда издръжка от момента на прекратяване на брака и след осъждането му по НОХД № 915/2010 г. за престъпление по чл. 183 от НК. Същият не проявявал никакъв интерес относно развитието, здравето и възпитанието на детето. Ищцата твърди, че срещнала трудности при записването на детето в различните учебни заведения, тъй като баща му все го нямало, за да даде съгласието си детето да се образова. Счита, че е налице трайно неполагане от ответника на грижи за детето без основателна причина, както и недаване на издръжка, което обуславя правния й интерес от предявяване на иска за лишаване на ответника от родителски права.

С отговора на исковата молба ответникът оспорва иска. Твърди, че след прекратяване на брака страните се били в усложнени лични отношения, като наред с това всеки е създал друго семейство. Ответникът твърди, че въпреки трудностите от социално-битово естество и липсата на постоянна трудова ангажираност, той се е опитвал винаги да поддържа контакт със сина си. През годините ответникът се е срещал с детето, което му е гостувало в гр. Луковит, но впоследствие майката е ограничила съзнателно и безпричинно тези контакти. Впоследствие ответникът многократно се опитвал да се среща със сина си, но ищцата е отказвала такива срещи под различен претекст. Ответникът твърди, че майката съзнателно се стремяла да  отдели детето от него, дори и блокирала телефонния му номер, за да се ограничи възможността за комуникация.  Твърди, че изпълнявал задължението си за издръжка, като няколкократно е предавал на майката парични суми на ръка, което е и причината едва в края на 2018 г. да се образува изпълнително дело за дължимите издръжки, по което ответникът е внесъл първоначална сума и е поел ангажимент, който изпълнява и до момента. Ответникът излага и твърдение, че поради продължителното му отсъствие от България във връзка с трудовата му ангажираност, не е могъл пълноценно да се възползва от възможностите за осъществяване на личен контакт със сина си, а когато се е опитвал да осъществява такива, е срещал съпротивата на майката. Ответникът счита, че поведението на майката е било насочено към отдалечаването на детето от него. Същият е образувал изпълнително дело за принудителното осъществяване на лични контакти с детето. В обобщение ответникът счита, че не са налице законови причини за лишаването му от родителски права по отношение на детето.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните, приема за установено от фактическа страна следното:

С решение от 18.09.2008 г. по гр.д. № 298/2008 г. на Районен съд – гр. Ботевград е прекратен брака между страните и е утвърдено споразумението по чл. 101 от СК /отм./, по силата на което упражняването на родителските права относно роденото от брака дете А. П. С. се предоставя на майката, определен е режим на лични отношения на детето с неговия баща – всяка първа събота и неделя от месеца от 08,00 ч. в събота до 21,00 ч. в неделя, както и веднъж годишно за срок от три седмици, несъвпадащ с платения годишен отпуск на майката; определена е дължимата от бащата издръжка на детето в размер на 60 лв. месечно.

Видно от приложеното изпълнително дело № 20181810400206 на ДСИ при РС – Ботевград, същото е образувано по молба от 14.11.2018 г. на М.К.В. срещу П.Г.С. въз основа на изпълнителен лист от 01.11.2018 г., издаден въз основа на съдебно решение от 18.09.2008 г. по гр.д. № 298/2008 г. на БРС за присъдената издръжка на детето А. П. С.. На ответника е изпратена покана за доброволно изпълнение за сумата 7320 лв. главница и 3827,46 лв. лихви, за дължимата издръжка в размер на 60 лв. месечно от 18.09.2008 г. По изпълнителното дело длъжникът е превел общо сумата 4000 лв. /8 вноски по 500 лв./ в периода от 21.12.2018 г. до 02.04.2019 г.

Видно от приложеното изпълнително дело № 20181810400226 на ДСИ при БРС, същото е образувано по молба от 21.12.2018 г. на П.Г.С. срещу М.К.В. въз основа на изпълнителен лист от 12.12.2018 г. по гр.д. № 298/2008 г. на БРС, за принудителното осъществяване на определения режим на лични отношения между бащата е детето А. П. С..

Според приетия социален доклад, изготвен от Д”СП” – Ботевград, малолетният А. С. се отглежда в семейството на майката М.В. и съжителстващия с нея от десет години В. Н., с който имат общо дете на девет години. Детето А. свързва личната си семейна история с майка си и представителите на разширеното семейство по майчина линия. Няма редовни контакти с баща си, не е контактувал с представителите на разширеното му семейство. В заключителната част на доклада е посочено, че за правилното развитие на детето е необходимо то да има интензивни контакти и с двамата си родители, то трябва да контактува с представителите на разширеното семейство и по бащина линия.

Според показанията на св. Р. Д. /съсед на ищцата/, в последната една година тя не е виждала П. да идва в дома на ищцата и да търси детето. През м. март или април тази година свидетелката разбрала, че П. е идвал, като след срещата с него А. бил разплакан. По разказ на М. свидетелката знае, че бабата на детето е взимала един път детето, когато то е ходило в Б..

Съгласно показанията на св. Д. В. /брат на ищцата/, от прекратяването на брака на страните П. не е идвал да търси А.. Тъй като родителите и на двете страни са от Б., като са ходили там, майката на П. е идвала да вижда детето, което било преди 7-8 години, а в момента никой не се интересувал от него. Бащата е взимал детето в Л. един път, когато детето било на 3 години. Свидетелят не знае П. да е търсил контакт с детето лично или чрез други хора.

Според показанията на св. А. С. /майка на ответника/, през първите години след развода бащата взимал детето в Л., както и в Б.. Впоследствие майката не давала възможност бащата да се види с детето. При опитите на свидетелката да взима детето на Б., за може то да може се вижда с баща си, срещала затруднения от майката. Бащата оставял на свидетелката пари според възможностите си по около 50-100 лв. които да даде на детето, давали подаръци за детето и земеделска продукция. Майката изхвърляла подаръците и затова те започнали да пращат пари по „Еконт” и по банков път. Свидетелката и бащата не можели да се свържат с детето по телефона, тъй като контактите му били ограничени, преустановени били и контактите им по фейсбук. Майката не пускала детето да ги посещава в Б., когато бащата е там. Свидетелката разказва за възникнал конфликт между бащата и майката по повод искане за давене на декларация за пътуване на детето на лагер извън България. През първите години след прекратяване на брака ответникът споделял пред свидетелката, че иска да вземе детето с полицията, но впоследствие се отказал, тъй като това щяло да нанесе травма на детето, а след това не знае той да е предприел нещо. Свидетелката е виждала внука си за кратко в Б. 3-4 пъти по-миналото лято, а миналото лято – един път.

Според показанията на св. Г. С. /живееща с ответника на съпружески начала от 11 години/, П. никога не е спирал да се интересува от детето, но не е имал достъп до него през годините, освен няколко пъти, в които срещите му с детето са били контролирани от майката и съпътствани със сканадали от нейна страна. П. е изпращал пари за детето чрез майка си и баба си. П. звънял на всеки рожден ден на детето по телефона, търсил го и по фейсбук, но не получавал отговор. Ответникът търсил съдействие за контакти с детето и от бащата на ищцата и нейния настоящ съпруг.  Свидетелката разказва за случай, в който ищцата потърсила ответника, за да даде генерално пълномощно за пътуване на детето извън България, но той отказал.

При изслушването му пред районния съд детето А. /на 13 г./ е споделило, че не казва на баща си „татко”, и че сигурно го е виждал, когато е бил на 3 години. Спомня си, че е ходил при баща си в Л. един път, когато е бил малък. Само прабабата му го е търсила, когато е бил в Б., и е ходило при нея, а баща му не го е търсил и не му се е обаждал. Баща му започнал да го търси от скоро, като миналата събота се срещнали с него на кафе около половин час, разговаряли за училището и за мотори. Баща му се е интересувал от изпитите в училище. Детето споделя, че не му е мъчно за баща му и не иска да го вижда, казва „тате” на втория си баща – мъжът, с който майка му живее. Сочи, че баща му е отказал да му даде паспорт, за да излезе извън България.

Въз основа на така установеното от фактическа страна и с оглед направените възражения, въззивният намира от правна страна следното:

Предявен е иск с правно основание чл. 132, ал.1, т. 2 от СК.

   Лишаването от родителски права представлява както защита на интересите на детето срещу противоправно поведение на собствения му родител, така и една от най-тежките санкции за виновно неизпълнение на задължения, предвидена в гражданското право. Като крайна мярка за защита на детето, тя следва да се прилага само при доказана нужда, като в основата й е не санкцията, а интересът на детето.

Основанието за лишаване от родителски права по чл. 132, ал. 1, т. 2 от СК, на което е предявен искът, съставлява виновно поведение на родителя спрямо детето, изразяващо се в две кумулативни проявни форми – неполагане на грижи за детето и недаване на издръжка – за които законът изисква да са трайно установени във времето и да липсва основателна причина, поради която родителят не изпълнява тези свои задължения. Съставът на чл. 132, ал. 1, т. 2 от СК не е формален, нито е резултатен от обективните факти на неполагане на родителска грижа и недаване на издръжка, а се основава на виновно поведение на родителя, изразяващо се в отрицателното му субективно отношение към тези негови родителски задължения, чието изпълнение напълно и трайно е пренебрегнал по причини, за които той отговаря. Критериите, въз основа на които съдът преценява наличието на тези предпоставки, се основават на житейската практика и на морала, а изводите му следва да се формират след изследване на всички обстоятелства, характеризиращи конкретния случай. В тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване не само обективното бездействие на ответника да полага грижи и да дава издръжка за детето си, а и субективното отрицателно отношение на родителя към изпълнение на тези негови задължения. Когато не е налице обективна основателна причина за неизпълнение на тези задължения, установяването на която е в тежест на страната, която твърди наличието й, недаването на издръжка за осигуряване живота на детето и трайното неполагане на грижи за отглеждането му сочи за дезинтересиране и пренебрегване на родителската отговорност. Виновното неизпълнение на родителските задължения следва да е такова, при което формалното притежание на родителските права е неоправдано, безпредметно и нецелесъобразно за интересите на детето.

Когато упражняването на родителските права е предоставено по съдебен ред на единия родител, за да е налице основанието по чл. 132, ал. 1, т. 2 от СК по отношение на другия,  който не упражнява родителските права, следва да се установи, че последният не се възползва от предоставения му режим за лични контакти без основателна причина, не проявява интерес към здравето, към нуждите на детето, към физическото му и емоционално развитие, и същевременно не дава средства за издръжката му, не изпълнява своя родителски дълг по смисъла на чл. 123, ал. 1, т. 2 от СК.

В конкретния случай от доказателствата по делото безспорно се установяват единствено обективните факти, че ответникът не е осъществявал определения със съдебното решение по гр.д. № 298/2008 г. на БРС режим на лични контакти с детето и не е изплащал съдебно определената издръжка в продължителен период от време. Не се установява по категоричен начин това да се дължи на отрицателното му субективно отношение към изпълнение на родителския му дълг. Установено е, че след прекратяването на брака между страните през 2008 г. бащата е осъществял малобройни и епизодични контакти с детето само в първите 1-2 години, а в последствие те са били напълно преустановени до 2019 г., когато бащата се е срещнал с детето - след образуването на изпълнително производство от бащата за принудителното осъществяване на режима и след образуването на настоящото производство. От анализа на събраните по делото доказателства обаче не може да се направи еднозначен и категоричен извод, че причина за неосъществяване на контакти и липсата на връзка между детето и ответника в този период се дължи на виновното поведение на последния. От изложените в показанията на свидетелите А. С. и Г. С. факти се установява, че причина за неосъществяването на контакти между детето и бащата е липсата на съдействие от страна на майката, която с поведението си е създавала пречки детето да се вижда със своя баща. И двете свидетелки еднозначно сочат, че ответникът се е интересувал от детето, правел е опити да го вижда, търсил го е по телефона, но не имал обективна възможност да се среща лично с него поради противодействието на майката, а при пребиваването на детето в с. Б. майката не го е пускала в дома на неговата баба по бащина линия, когато ответникът е там. Съдът не намира обосновани от доказателствата по делото причини да не кредитира показанията на св. С. и С. и при отчитане на възможната им заинтересуваност от изхода на делото с оглед близката връзка на свидетелите с ответника, при условията на чл. 172 от ГПК. Тези показания не са опровергани от други доказателства по делото. Показанията на водените от ищцата свидетели Д. и В. са декларативни относно изложените в тях твърдения, че ответникът не е търсил детето. Те съдържат мнения и изводи на свидетелите, а не непосредствените им възприятия за факти, които могат да съставляват причина за липсата на срещи между детето и баща му, поради което показанията на тези свидетели не могат да бъдат възприети като надежден източник на доказателства за обстоятелството, че ответникът виновно се е дезинтересирал от контактите си с детето и от неговата издръжка. За разлика от показанията на свидетелите Д. и В., в показанията си водените от ответника свидетели С. и С. излагат конкретни възприети от тях факти – те възпроизвеждат различни фактически ситуации във връзка опитите на бащата и роднините му да вземат детето, реакциите и поведението на майката, които дават възможност за правно значими за спора изводи.

От свидетелските показания не се установява при създадените от майката пречки  бащата да е бил настоятелен и да е проявил сериозна активност за осъществяване на контакти със сина си. Същият се е примирил с фактическата ситуация на невъзможни контакти с детето и едва през 2019 г. е иницирал изпълнително производство за принудителното осъществяване на определените със съдебното решение мерки относно режима на лични отношения. Това обстоятелство, обаче, не може да бъде преценявано като основание за извод за умишлено трайно бездействие на бащата и пълна липса на интерес от отглеждането и развитието на детето, след като е установено, че майката с поведението си е препятствала осъществяването на контакти между бащата и детето. Не е налице укоримо виновно бездействие на бащата, изразяващо се в пълно и трайно дезинтересиране от детето по смисъла на чл. 132, ал. 1, т. 2 от СК. Следва да се посочи в тази връзка, че освен липсата на съдействие от страна на майката за изпълнение на установения режим на лични контакти между детето и бащата, предпоставки за фактическото неосъществяване на тези контакти могат да бъдат и други обективни обстоятелства – различното населено място, в което живеят страните, продължителното отсъствие на бащата от страната във връзка с работата му, обстоятелството, че всяка от страните е създала ново семейство след раздялата, както и конкретно определения режим на виждане на детето с бащата  – един уикенд през месеца. Тези обстоятелства в съвкупност с установеното противопоставяне на майката на личните срещи на детето с бащата, изключват извод за наличие на основателна причина за неполагане на грижи за детето от страна на ответника, респ. за виновно негово неизпълнение на родителските му задължения и дезинтересиране от детето.

Относно установеното по делото противопоставяне от страна на майката на срещи между бащата и детето, следва да се отчете и обстоятелството, че контактите между тях са били преустановени във времето, съвпадащо със започналото съжителство на майката с настоящия й партньор – две години след раздялата с ответника, както сочи ищцата  при изслушването й пред съда. Така установеното след развода съпружеско съжителство на ищцата с друг мъж заедно с детето А., раждането на друго дете още в началото на новото съжителство на майката, е създало у нея увереност, че А. се чувства добре в една изцяло нова комфортна семейна среда, в която новият съжителстващ на майката полага грижи за него, и предвид житейски разбираемите й неудобства от осигуряване на срещи на детето с биологичния му баща /макар че не се установява съжителят на ищцата да е препятствал такива срещи/, те са преустановени по причини, за които не може да се приеме, че се дължат на виновно поведение на ответника спрямо детето. От изслушването на детето А. пред съда е видно, че то е напълно отчуждено от ответника и възприема за свой баща съжителстващият с майката мъж. За това фактическо положение отговорна е и майката, която следва да упражнява предоставените й родителски права по начин, при който освен да полага непосредствените фактически грижи за детето, е нужно и да съхрани у него образа на баща му, да спомага за поддържане на отношения с него и разширеното му семейство и предвид факта, че детето е било в ранна детска възраст при раздялата на родителите му.

Както е посочил и първоинстанционният съд в решението си, с оглед изразеното от ищцата при изслушването й по чл. 59, ал. 6 от СК огорчение от начина, по който ответникът се е разделил с нея, и непосредствената причина за предявяване на иска – да може да взима решения за детето за излизане в чужбина, без да се допитва до ответника, налице е основание за извод, че искането за лишаване на ответника от родителски права е продиктувано в известна степен от лични мотиви, както и от практически съображения - да се преодолеят затруднения във връзка с получаване на разрешение от бащата детето да пътува в чужбина. Такива подбуди  не могат да послужат за основание за лишаване на бащата от родителски права  при липсата на доказателства за виновно негово неизпълнение на родителските задължения, обусловено от съзнателното несъдействие от страна на майката за фактическото реализиране на установените мерки относно контактите на детето с бащата.

Не на последно място следва да се отчетат и настъпилите след предявяване на иска факти от значение за спора, на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК. Такива  факти в случая започналите контакти между ответника и детето – чуват се по телефона и са се срещали лично със съгласието на детето, проявената от бащата  готовност да се грижи за детето и да му предоставя издръжка, каквато се установява от извършените от бащата плащания на дължимата издръжка в общ размер, покриващ повече от половината от дължимата главница за издръжка за периода от определянето й до образуването на изпълнителното дело. При преценката на тези нови обстоятелства в контекста на установеното по делото осуетяване от майката на контактите между детето и бащата, обаче, следва да се приеме, че неосъществяването от бащата на установения режим на лични контакти с детето в предходния период от около 8 години не се дължи на липсата на интерес и желание за това, а на обективни обстоятелства, независещи от волята на ответника. Поради това, обективният факт на неосъществяване на контакти с детето и незаплащане на определената издръжка не е достатъчен да обоснове лишаване от родителски права по чл. 132, ал. 1, т. 2 от СК.  

Поради пълното съвпадане на изводите на настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено при условията на чл. 272 от ГПК.

            С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция и направеното от ответника по жалба искане за разноски, жалбоподателката следва да бъде осъдена да му заплати сторените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв.,съгласно представения договор за правна защита и съдействие.

 

С оглед на горното, Софийски окръжен съд

 

РЕШИ:

 

         ПОТВЪРЖДАВА решение № 228 от 18.09.2019 г. по гр.д. № 2121/2018 г. на Районен съд – гр. Ботевград.

         ОСЪЖДА М.К.В. да заплати на П.Г.С. сумата 400 лв. за разноски по делото.

         Решението може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от връчването на препис.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                          ЧЛЕНОВЕ: 1.               2.