РЕШЕНИЕ
№ 22
гр. Пловдив, 07.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети декември през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Николинка Г. Цветкова
Членове:Фаня Т. Рабчева Калчишкова
Елена З. Калпачка
при участието на секретаря Пенка В. Георгиева
като разгледа докладваното от Елена З. Калпачка Въззивно гражданско дело
№ 20215300502752 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Производството е образувано по въззивна жалба на „Фератум България“
ЕООД, чрез адв. д-р В.П., срещу решение № 1376/31.07.2021 г. по гр.дело №
2387 по описа на РС Пловдив за 2021 г.
С обжалваното решение Районен съд Пловдив признава за установено в
отношенията между „Фератум България” ЕООД, ЕИК: *********, гр. София,
от една страна и Н. П. ХР., от град Пловдив, от друга, че е нищожна клаузата
за обезпечение по чл. 5 от договора между тях за потребителски кредит №
677727/28.10.2018 г., като неравноправна по смисъла на чл. 143 ал. 2 т. 19 от
ЗЗП и като нарушаваща императивните разпоредби на чл. 10 ал. 2, чл. 10а ал.
4 и чл. 19 ал. 1 и ал. 4 от ЗПК. Със същото осъжда „Фератум България” ЕООД
да заплати на Н. П. ХР. направените разноски по делото за държавна такса в
размер на 52 лева и внесен депозит за съдебно-счетоводна експертиза в
размер на 130 лева, както и възнаграждение на адвокат Е.Г. И., за
осъществено на ищеца Н. П. ХР. безплатно процесуално представителство по
1
делото, в размер на 321 лева, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от
Закона за адвокатурата.
Недоволен от постановеното решение жалбоподателя го обжалва изцяло,
като счита постановения съдебен акт неправилен, поради нарушение на
материалния закон и необоснован. Твърди, че неправилно съдът е приел, че
възнаграждението на гаранта следва да бъде включено в ГПР, тъй като не
представлява общи разходи по кредита, както и, че „единият договор става
част от съдържанието на другия“, само защото едното правоотношение е
акцесорно. Твърди, че този извод на съда е погрешен, както, защото двете
правоотношения са самостоятелни, така и, защото страните по тях са
различни. Твърди също, че оспорената с иска разпоредба на чл. 5 от Договора
за кредит не създава никакво имуществено задължение на заемателя, поради
което и извода за противоречие с чл. 19 от ЗПК е погрешен. Обосновава
възражения, че цитираната разпоредба само декларира, че задълженията на
заемателя са обезпечени с персонално обезпечение, дадено в рамките на
друго облигационно правоотношение. Моли да бъде отменено изцяло
обжалваното решение и да бъде постановено ново, с което да бъдат
отхвърлени изцяло предявените искове, като неоснователни.
Постъпил е отговор на въззивната жалба от Н.Х., чрез адв. И., с която
счита постановения съдебен за правилен, законосъобразен и постановен
съгласно материалния и процесуален закон и трайно установената съдебна
практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 от ГПК за задължението на
съда служебно да провери наличие на неравноправни клаузи в договорите,
уговорени във вреда на потребителите. Излага подробни съображения защо
следва възнаграждението на гаранта да се включи в общата сума, дължима от
потребителя, както и, че сключване на договора за гаранция е условие за
сключване на договора за кредит, като неизпълнението му влече и
неизпълнение на договора за кредит. Излага съображения за
недействителност на клаузата и договора за кредит. Моли да бъде потвърдено
обжалваното решение.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 от ГПК, изхожда от
легитимирано лице – ищец в първоинстанционното производство, останал
недоволен от постановеното решение, откъм съдържание е редовна, поради
което и се явява допустима.
2
Окръжен съд Пловдив, като прецени събраните по делото доказателства
и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен
акт, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо. Така предявения иск съдът не намира за
лишен от правен интерес, доколкото в конкретния случай се твърди, че
ищецът е страна по договор за потребителски кредит, по който е налице
нищожност на клаузата, с която се уговаря задължение за предоставяне на
обезпечение по договора, от което длъжника би се освободил, при
прогласяването на клаузата за нищожна, поради което има интерес да внесе
яснота в отношенията си с кредитодателя.
По отношение на правилността на решението, с оглед оплакванията във
въззивната жалба, намира следното:
Производството по делото е образувано по предявен иск с правно
основание чл. 124 от ГПК, във вр. с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД,
вр. чл. 143 ал. 2 т. 19 от ЗЗП и чл. 10 ал. 2, чл. 10а ал. 4 и чл. 19 ал. 1 и ал. 4 от
ЗПК, за прогласяване за нищожна клаузата за обезпечение по чл. 5 от договор
за кредит № 677727/ 28.10.2018 г., като неравноправна по смисъла на чл. 143
т. 9 от ЗЗП и като нарушаваща императивните разпоредби на чл. 10, ал. 2, чл.
10а, ал. 4 и чл. 19, ал. 1 и ал. 4 от ЗПК.
Не се оспорва установената от районен съд фактическа обстановка
по делото, че между страните е бил сключен договор за потребителски кредит
№ 677727/28.10.2018 г., след предоставяне на необходимата преддоговорна
информация, по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя
парична сума в размер на 2 000 лева, като връщането на сумата било
уговорено на 12 вноски, с краен падеж 23.10.2019 г., при фиксиран годишен
лихвен процент по заема- 23 %, ГПР- 49, 11% и общ размер на всички
плащания 2 460 лева. Не е спорно и е установено по делото от представените
писмени доказателства, че като обезпечение по чл. 5 от договора е
предвидено поръчителство, предоставено от „Фератум Банк“, срещу
възнаграждение от 1 540 лева, платима разсрочено с месечните вноски по
3
договора за кредит. От неоспореното заключение на ССЕ се установява, че в
размера на ГПР се включва единствено възнаградителната лихва, без каквито
и да е други разходи, като при включване на таксата гарант, ГПР ще се
увеличи с 65 % или така той би станал в размер на 114,11 %.
При така установеното по делото настоящата инстанция споделя извода
на районния съд за основателност на претенцията, доколкото се касае до
потребителски договор, който е сключен в нарушение на изискванията на чл.
22 от ЗПК и ЗЗП, тъй като в договорът не е посочено ясно и разбираемо как е
формиран ГПР по кредита, какви разходи са включени в него, като същият е
посочен само като цифрова величина, освен това при така посочения размер
на ГПК в същия не са включени всички разходи, които са пряко свързани със
сключване на договора, като по този начин потребителят е бил заблуден за
действителната цена на услугата, с посочване на по-ниска стойност на
разходите и е заобиколена забраната за максималния законоустановен праг на
ГПК, като на основание чл. 272 ГПК, въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от РС Пловдив в този част. Независимо от това и във
връзка с направените възражения във въззивната жалба, е необходимо да се
добави и следното:
Съдът е длъжен и служебно да следи за наличие на неравноправни
клаузи в договорите с потребител, съгласно установеното съдебно начало в
гражданския процес, прокламирано в чл. 7 от ГПК, установената практика на
СЕС и ВКС. Доколкото договорът е за потребителски кредит, с оглед неговия
предмет и страни, приложимата правна уредба се съдържа в действащия ЗПК,
в който законодателят предвижда строги изисквания за формата и
съдържанието на този вид договори, уредени в глава трета, чл. 10 и чл. 11.
Договорът формално отговаря на тези изисквания, доколкото в същия е
посочен годишния процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя – 2460,00 лв. Така посочените размери в договора не
съответстват на действителните такива, съобразно поетите от потребителя
задължения. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. и тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по
4
кредита за потребителя“, са всички разходи по кредита, вкл. лихви,
комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, а не
само уговорените в него, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, вкл. разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит. В т. 2 от същата разпоредба е указано, че
„обща сума, дължима от потребителя“, е сборът от общия размер на кредита и
общите разходи по кредита за потребителя.
В конкретния случай възнаграждението по договора за предоставяне
на поръчителство се дължи на друго лице - поръчител, различно от
кредитодателя, по друг договор, но е пряко свързано с договора за кредит, и
съобразно императивните разпоредби на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и § 1, т. 1 от
ДР на ЗПК следва да бъде включено при изчисляване на ГПР. В
съдържанието на процесния договор за кредит не е отразена действителната
обща сума, дължима от потребителя, тъй като в същата не са включени
общите разходи за потребителя, в т. ч. и възнаграждението за гаранта, което е
пряко свързано с кредита. В случая е договорено да се заплаща
възнаграждение за предоставеното обезпечение (гаранция) в размер на 1540
лв, заедно с всички останали задължения по същия, което реално оскъпява
договора за кредит със сума в пъти по-голяма от уговорената лихва за
ползване на заетата сума в размер на 460 лв. При сключването на договора за
потребителски кредит чрез предвиждане на обезпечение под формата на
гаранция, за което се дължи възнаграждение, е направен опит за заобикаляне
на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща
максималния размер на годишния процент на разходите по кредита. Това
възнаграждение има характер на скрита възнаградителна лихва, уговорено е в
противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските
отношения и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 от
ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или
резултат заобикаляне на изискванията на този закон е нищожна. И тъй като не
е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен, съгласно чл. 22 от ЗПК, а като
акцесорен и договора за гаранция, като с процесната разпоредба на чл. 5 от
договора за кредит се създава задължението за предоставяне на обезпечение,
чрез предоставяне на гаранция от юридическо лице, предложено от
5
кредитодателя, което предпоставя допълнителни разходи за потребителя,
непосочени в договора.
Съгласно чл. 145 от ЗЗП неравноправната клауза в договор се преценява,
като се вземат предвид всички обстоятелства, свързани със сключване на
договора, към датата на сключването и всички клаузи, не само на договора, а
и на друг договор, от който той зависи. А съгласно легалната дефиниция в
закона неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка
във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, каквото при
процесния договор, в конкретната разпоредба, с оглед посочените по-горе
обстоятелства, се установява.
Предвид гореизложеното въззивната жалба се явява неоснователна, а
постановеното решение като правилно следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото пред въззивната инстанция на пълномощника
на въззиваемия се дължи адвокатско възнаграждение в размер на 321 лв., за
осъщественото безплатно представителство пред настоящата инстанция, на
осн. чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗА, платимо от жалбоподателя.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1376 от 31.07.2021 г., по гр.дело № 2387
по описа на Районен съд Пловдив за 2021 г.
ОСЪЖДА „Фератум България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: град София, ж.к. „Младост 3”, ул. „***, ап. 20,
представлявано от управителите И. Д. и Д. Н., да заплати на адвокат Е.Г. И.,
ЕГН: **********, със съдебен адрес: гр. Пловдив, ул. „****, сумата от 321
(триста двадесет и един) лева възнаграждение за осъществено безплатно
процесуално представителство в настоящото производство на Н. П. ХР., ЕГН:
**********, по договор за правна защита и съдействие от 13.12.2021 г., на
осн. чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗА.
6
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7