№ 603
гр. Варна, 19.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми април през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Марин Г. Маринов
Членове:Мария К. Терзийска
Елина Пл. Карагьозова
при участието на секретаря Жасмина Ив. Райкова
като разгледа докладваното от Мария К. Терзийска Въззивно гражданско
дело № 20233100500629 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по жалба вх. № при ВРС 8518/02.02.2023г., депозирана от
„БАНКА ДСК“ АД, гр. София против Решение № 83/09.01.2023 г. по гр.д. №
20213110108303 на същия съд, В ЧАСТТА, в която е отхвърлен предявеният
от банката против В. Р. С. и Д. Т. С. иск с правно основание чл. 422 ГПК вр.
чл.430 от ТЗ за приемане установено в отношенията между страните, че В. С.
и Д. С. дължат солидарно сумата от 1455.87 лева възнаградителна лихва за
периода 25.02.2013 г. – 25.01.2017 г. по договор за кредит Експресо №
310564/04.07.2012г. отчитан по кредитна сметка № 11/**********, за която е
издадена Заповед № 260232/14.01.2021 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 417 от ГПК в производството по ч.гр.д. № 15659/2020 г. по
описа на същия съд.
Според жалбоподателя решението е незаконосъобразно като
постановено при неправилно приложение на института на погасителната
давност. Твърди, че не е отчетено, че възнаградителната лихва както и
главницата по договор за кредит не съставляват периодични платежи, а
разсрочване на един дълг и се погасяват в срока по чл. 110 от ЗЗД. Като се
позовава на относимата според него практика на ВКС, моли за присъждане на
възнаградителната лихва за заявения период.
В отговора си въззиваемата страна желае отхвърляне на въззивната
жалба като намира, че ВРС правилно е приел задължението за
възнаградителна лихва да е погасено по давност с изтичане на срока по чл.
111 б. В от ЗЗД.
1
В съдебно заседание процесуален представител на въззивника поддържа
жалбата и моли за постановяване на решение в желаната насока. Отправя
изявление и за присъждане на разноски.
Въззиваемите не се явяват, нито представляват в съдебно заседание. В
писмена молба по хода на делото процесуалният им представител поддържа
аргументите по отговора. Моли и за присъждане на разноски.
Съдът, след като прецени, че е сезиран с редовна и допустима за
разглеждане жалба, подадена от лице, легитимирано чрез правен интерес
от обжалване акта на ВРС и като съобрази доводите на страните, приема
за установено следното от фактическа и правна страна:
В развилото се заповедно производство по ч.гр.д № 15659/2020 г. по
описа на РС Варна е удовлетворено заявление на „Банка ДСК“ АД и издадена
Заповед № 260232/14.01.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл.
417 от ГПК, с която разпоредено В. С. и Д. С. да заплатят солидарно на
банката главница, възнаградителна лихва и лихва за забава по договор за
кредит ЕКСПРЕСО № 310564/04.07.2012г. отчитан по кредитна сметка №
11/**********.
Поради депозирани възражения в срока по чл. 414 от ГПК, на кредитора
е указано правото да предяви иск за установяване на вземането си, от което
банката се е възползвала.
В исковата молба е заявила, че страните са валидно обвързани от
договор за кредит, по който са останали неразплатени суми, за което е
издадена и заповедта за изпълнение като е отправила изявление към съда да
установи дължимостта им със сила на пресъдено нещо.
ВРС е признал вземането за главница и лихва за забава и е отхвърлил
претенцията за възнаградителна лихва с аргумент за погасяването й по
давност. Спорът по този въпрос е пренесен и пред настоящата инстанция.
Решението на ВРС в обжалваната част е валидно и допустимо ,
поради което и съдът е ограничен при преценка законосъобразността на акта
от доводите, развити в жалбата. Доколкото вземанията произтичат от договор
за потребителски кредит, съдът следи служебно за наличието на
неравноправни клаузи.
Съдът приема, че страните са обвързани валидно от сключения между
тях договор за кредит ЕКСПРЕСО № 310564/04.07.2012г. отчитан по
кредитна сметка № 11/**********, по силата на който банката е предоставила
сума в размер на 4060 лева при лихвен процент 17.60, при изрично посочване
на приложимия към момента на сключване на договора базов лихвен процент
за лева в размер на 5.95 и при заявен в чл. 11 ГПР в размер на 22.52 процента.
Кредитът е отпуснат за период от 54 месеца с падеж 25-то число на
съответния месец. Договорът е двустранно подписан, както и погасителният
план към него. Крайният срок за издължаване страните са приели да е
25.01.2017 година. Остатъчните задължения се претендират от банката след
изтичане на срока на договора. Съдът не установи правоотношението да се
основава на неравноправни клаузи, нито банката е заявила сумите,
позовавайки се на такива.
Поради горното и доколкото не се спори, че претендираните суми не са
заплатени от кредитополучателите, както и какъв е техният размер, то и
въззивната инстанция дължи произнасяне единствено по отправеното от
2
ответниците правопогасяващо възражение за изтекла погасителна давност,
което банката отрича, тъй като според нея и за възнаградителната лихва е
приложима общата петгодишна давност по чл. 110 от ЗЗД.
На първо място следва да се посочи, че съгласно мотивите на ТР №
3/2011 г. от 18.05.2012 г. по тълк. д № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС,
погасителната давност е установена в обществен интерес и целта е да се
стимулира своевременното упражняване на субективните граждански права.
Следователно институтът гарантира правната сигурност. Погасителната
давност без съмнение е относима към бездействието на кредитора да упражни
свое субективно право, за което същият може да търси изпълнение.
Съгласно чл. 114 ал.1 от ЗЗД давностният срок започва да тече от
момента, в който вземането е изискуемо, защото именно от него кредиторът
може да търси изпълнение. Когато бездейства да упражни правата си в
съответния срок, то погасява се правото на принудително изпълнение.
След като вземането на банката е разсрочено на погасителни вноски и
при условие, че това разсрочване е в резултат на взаимно постигнатото
съгласие по договора, който има силата на закон между страните, то и за
съответната погасителна вноска изискуемостта настъпва с изтичането на
срока за плащането й, т.е. на падежа на същата. След като банката има право
да търси правата си по съдебен ред за всяка неплатена вноска след насъпване
на падежа й, то от този момент започва да тече и срокът, с изтичането на
който бездействието на кредитора се санкционира като правото му да търси
принудително изпълнение се погасява. Няма как да се сподели разбирането,
че от една страна кредиторът има право да търси изпълнение за изискуемите
вноски, а от друга пасивността му да го направи, няма да носи негативи за
него. В този смисъл настоящият състав на съда споделя и даденото
разрешение в Решение № 45 от 17.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 237/2019 г., II
т. о., ТК, с което се изоставя предходна практика в противоположен смисъл.
Що се отнася до това дали спрямо възнаградителната лихва е
приложима петгодишната или кратка тригодишна давност, безспорно е и в
практиката, че в чл. 111 б. В от ЗЗД не се прави разграничение на видове
лихви, поради което и съдът приема, че вземането за възнаградителна лихва и
за наказателна лихва се погасява в срока, посочен в горната разпоредба /виж и
Решение № 50002 от 2.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 701/2022 г., III г. о., ГК/.
Към датата на сезиране на заповедния съд на 04.12.2020 г., правото да
се търси принудително изпълнение е погасено по давност и по отношение на
последната вноска за погасителна лихва с падеж на плащане 25.01.2017 г.
Макар по различни мотиви, решението на ВРС в обжалваната част
следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Такива се следват на процесуалния представител на въззиваемата
страна, доколкото е осъществена безплатна правна помощ по реда на чл. 38
ал.1 т.3 от Закона за адвокатурата. Като се има предвид, че във въззивното
производство е изготвен един, общ за двамата въззиваеми отговор на
въззивна жалба без явяване пред съд и защитата е обща, на осн. чл. 9 от
Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения следва да се присъди сума от 400 лева в полза на адв. И. И..
3
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 83/09.01.2023 г. по гр.д. №
20213110108303 на същия съд, В ЧАСТТА, в която е отхвърлен предявеният
от „БАНКА ДСК“ АД, ЕИК *********, гр. София против В. Р. С., ЕГН
**********, гр. Варна и Д. Т. С., ЕГН **********, гр. Варна иск с правно
основание чл. 422 ГПК вр. чл.430 от ТЗ за приемане установено в
отношенията между страните, че В. С. и Д. С. дължат солидарно сумата от
1455.87 лева възнаградителна лихва за периода 25.02.2013 г. – 25.01.2017 г. по
договор за кредит Експресо № 310564/04.07.2012г. отчитан по кредитна
сметка № 11/**********, за която е издадена Заповед № 260232/14.01.2021 г.
за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК в производството по
ч.гр.д. № 15659/2020 г. по описа на същия съд.
В необжалваната част решението е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА „БАНКА ДСК“ АД, ЕИК *********, гр. София да заплати
на адв. И. Т. И., личен номер **********, Адвокатска колегия – Варна,
сумата от 400 /четиристотин/ лева адвокатско възнаграждение за
осъществена безплатна правна помощ по реда на чл. 38 ал.1 т.3 от Закона за
адвокатурата, на осн. чл. 78 ал.3 от ГПК.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване
по аргумент на чл. 280, ал. 3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4