Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 06.06.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на седемнадесети
май две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
Мл.с. БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №13787 по описа на СГС за 2018 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ответника СДВР/СДВР/ срещу решение от 15.02.2018 г. по гр.д. №74970/2015 г. на
Софийския районен съд, 87 състав, с което жалбоподателят е осъден да заплати на
Д.И.Й. на основание чл.211 ал.5 т.2 ЗМВР отм. и чл.187 ал.5 т.2 ЗМВР сумата от
7082,35 лв., представляваща дължимо възнаграждение за положен извънреден труд в
периода 15.09.2004 г. - 01.12.2015 г., ведно със законната лихва, считано от
03.12.2015 г. до окончателното изплащане, като ответникът е осъден да заплати
на ищеца и разноски.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно, тъй като без да разгледа и обсъди представените писмени
доказателства съдът е приел, че не е установено плащане на процесното
възнаграждение за положен извънреден труд. Предвид изложеното, жалбоподателят
моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да отхвърли изцяло
предявения иск. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна Д.И.Й. в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли решението на
първоинстанционния съд да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по
наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и
правилно.
По делото не е спорно, че през процесния период страните са
били обвързани от служебно правоотношение, по силата на което ищецът е заемал
длъжността „Полицай ВПА“ в отдел „СОД-СДВР“, а от 2011 г. - „Полицейски
инспектор“ в 04 сектор отдел „Оперативен дежурен център“ - СДВР, както и че е
полагал труд на 8-, 12- или 24-часови смени.
За процесния период правоотношенията между страните се
уреждат от посочените от СРС разпоредби -
чл.211 ал.5 т.2 ЗМВР отм. и чл.187 ал.5 т.2 ЗМВР.
Не
е спорно и че през процесния период ищецът е полагал извънреден труд, а това
обстоятелство е установено безспорно и категорично от събраните по делото
доказателства.
Спорен
е единствено фактът, дали ответникът-въззивник е изплатил изцяло дължимото се
на ищеца възнаграждение за положения извънреден труд.
В
производството пред СРС е представена и приета справка от 22.01.2016 г.,
изходяща от ответника, в която се сочи, че през периода 15.09.2004 г. -
01.12.2015 г. ищеца е положил извънреден труд общо 893 часа, за което му е
изплатено възнаграждение в общ размер на сумата от 6805,10 лв.
От
приетото в първоинстанционното производство заключение на ССчЕ, което съдът
кредитира напълно, което заключение е изготвено след проверка в счетоводството
на СДВР по разчетно-платежните ведомости, дневниците при дежурния офицер и
графиците за положени дежурства, се установява, че през периода 15.09.2004 г. -
01.02.2011 г. ищецът е положил 800 часа извънреден труд, от които са му
заплатени 193 часа или сумата от 1239,29 лв., а неплатени са 746 часа или
сумата от 4780,41 лв. През периода 01.02.2011 г. - 30.11.2015 г. ищецът е
положил 974 часа извънреден труд, от които са му заплатени 538 часа или сумата
от 3714,57 лв., а неплатени са 291 часа или сумата от 2301,94 лв., т.е. общият
размер на незаплатеното възнаграждение за извънреден труд през процесния период
е в размер на 7082,35 лв.
При
тези данни и с оглед на събраните по делото доказателства, настоящият съдебен
състав намира, че по делото въззивникът-ответник, чиято е доказателствената
тежест за това, не доказа положителния факт на плащането на цялото дължимо се
на ищеца възнаграждение за положен извънреден труд през процесния период.
Съгласно императивната разпоредба на чл.270 ал.3 КТ, трудовото
възнаграждение се изплаща лично на работника или служителя по ведомост или
срещу разписка или се превежда на влог в посочената от него банка. По делото липсват
представени такива доказателства, установяващи плащане, съгласно цитираната
разпоредба. Напротив – от приетото
заключение на ССчЕ, изготвено след проверка на ведомостите при
ответника, което заключение не е оспорено от страните, се установява неплатеният
размер на възнаграждението за
извънреден труд, положен от ищеца. Представената и описана по-горе справка има
характер на частен удостоверителен документ, който съдържа изгодни за издателя
си факти, поради което не се ползва с материална доказателствена стойност
относно удостоверените в нея факти.
Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на
двете съдебни инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на
въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски
във въззивното производство в размер на сумата от 684,12 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение. Възражението на въззивника за прекомерност на заплатеното
от въззиваемата страна адвокатско възнаграждение е основателно. По делото е
представен договор за правна помощ, сключен между въззиваемата страна и адв. Г.Т.,
според което ответникът е заплатил адвокатско възнаграждение по настоящето дело
в размер на сумата от 700,00 лв. Съгласно ТР №6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК
на ВКС, при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение,
поради прекомерност по реда на чл.78 ал.5 ГПК, съдът не е обвързан от
предвиденото в § 2 от Наредба №1/09.07.2004 г. ограничение и е свободен да
намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер.
Договореното по настоящето дело адвокатско възнаграждение е над този минимален
размер, изчислен съобразно чл.7 ал.2 от Наредба №1 за минималните размери на
адвокатските възнаграждения и с оглед фактическата и правна сложност на делото
следва да бъде намалено до минималния размер или до размера на сумата от 684,12
лв.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло
решение №339898/15.02.2018 г., постановено
по гр.д. №74970/2015 г. по описа на СРС, ГО, 87 състав.
ОСЪЖДА СДВР, адрес: гр. София, ул. „******, да заплати на Д.И.Й.,
ЕГН **********, съдебен адрес: ***, на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 684,12
лв., представляваща разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.