№ 5439
гр. София, 07.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Мариана Г.ева
Членове:Димитър Ковачев
Анелия Ст. Янева
при участието на секретаря Галина Хр. Х.
като разгледа докладваното от Димитър Ковачев Въззивно гражданско дело
№ 20241100506060 по описа за 2024 година
За да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК. Образувано е по въззивна жалба от Ж.
Х. чрез адвокат Г. В. срещу Решение № 4738 от 18.03.2024г., постановено по гр. д. №
32536/2023г. по описа на Софийски районен съд, 38 с-в, в частта му, с която е
отхвърлен за разликата над 1445,00 лева до пълния размер от 2349,22 лева
предявеният от жалбоподателя срещу Държавен логопедичен център иск за
обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ.
С жалбата моли решението да се отмени като неправилно.
Прави оплакване за неправилни изводи на СРС, че право на такова обезщетение
има само за период от шест месеца след уволнението. Позовава се на практика на СЕС
и ВКС.
Иска се отмяна на решението и уважаване на иска в пълния му предявен размер.
Постъпил е отговор на жалбата, с който тя се оспорва и се иска потвърждаване
на решението.
СГС след проверка по реда на чл. 269 ГПК намира обжалваното решение за
валидно и допустимо. По отношение неговата правилност въззивния съд е ограничен
до оплакванията в жалбата и императивните материални норми.
1
СГС след преценка на твърденията и възраженията на страните с оглед на
събраните по делото доказателства намира въззивната жалба за основателна по
следните фактически и правни съображения:
Единствения спорен между страните въпрос във въззивното производство е
дали за периода след изтичане на шестмесечния срок от уволнението и до
възстановяването от съда на работа с влязло в сила решение работника има право на
обезщетение за неползван платен годишен отпуск, ако не докаже, че е търсил активно
друга работа, но не е могъл да намери подходяща работа.
За да отхвърли иска за този период (в конкретния случай 01.12.2021г. до
25.03.2022-когато според исковата молба изтича срока за явяване на работа за заемане
на длъжността по чл. 345 КТ) СРС е приел, че чл. 224, ал. 1 следва да се тълкува
съчетано с ограничението по чл. 225, ал. 1 от КТ в който смисъл и следвало да се
разбира сочената от ищцата практика на СЕС и на ВКС и отхвърлил иска за този
период, като приел, че ищцата не е доказала да е търсила активно подходяща работа с
мотив и че не се е регистрирала като безработна.
СГС не споделя тези изводи.
Нормата на чл. 224, ал. 1 от КТ предвижда, че при прекратяване на трудовото
правоотношение работодателят изплаща на работника/служителя обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск, изчислено съгласно чл. 224, ал. 2 от КТ по реда
на чл. 117 от КТ към деня на прекратяване на правоотношението- среднодневно
брутно трудово възнаграждение за последният календарен месец, през който
работник/служител е отработил поне 10 работни дни, а ако такъв няма-от уговорените
в трудовия договор основни и допълнителни трудови възнаграждения с постоянен
характер.
По въпроса прекъсва ли се причинно-следствената връзка между незаконното
уволнение и възникването на право на платен годишен отпуск в периода от
незаконното уволнение до възстановяване на работа на служител, следва да бъде
съобразено даденото задължително за националните съдилища тълкуване по
преюдициално запитване, по което е постановено решение от 25.06.2020 г. на СЕС по
дело по съединени дела C-762/18 и C-37/19. В същото е прието че: "работник, който е
уволнен незаконно, а по-късно е възстановен на работа, в съответствие с националното
право вследствие на отмяна на уволнението му със съдебно решение, има право да
иска платен годишен отпуск в целия полагаем се размер за периода от датата на
незаконното уволнение до датата на възстановяването му на работа, вследствие на тази
отмяна" /§ 78 и § 86/. Ако работникът е работил на друга работа – за времето от датата
на незаконното уволнение до възстановяването му на първата работа – то тогава, за
времето, през което той е работил на друга работа при друг /втори/ работодател той не
може да претендира по отношение на първия си работодател право на годишен отпуск
2
/§ 79 и § 88/. В същото решение е посочено, че правото на платен годишен отпуск
включва както правото на годишен отпуск, което СЕС квалифицира като "особено
важен принцип на социалното право на Съюза"/§ 53/, но и правото на финансово
обезщетение за неизползвания годишен отпуск при прекратяване на трудовото
правоотношение /§ 83/. Съгласно член 7, § 1 от Директива 2003/88/ЕО на ЕП и Съвета
от 4.11.2003 г. относно някои аспекти на организацията на работното време,
предпоставките за възникване на право на финансово обезщетение са две -
прекратяване на трудовото правоотношение и работникът да не е използвал всичките
дни годишен отпуск, на които е имал право към деня на прекратяване на това
правоотношение.
С посоченото решението по съединени дела С-762/18 и С-37/19, СЕС е развил
практиката си, че в случаите когато работникът или служителят не може да полага
труд поради непредвидими, обективни причини, които не зависят от неговата воля, се
допуска "дерогация на принципа, че правото на годишен отпуск трябва да се определя
в зависимост от периодите на действително полагане на труд". Така към вече
разгледаните случаи на настъпване на нетрудоспособност поради болест и поради
майчинство, СЕС прибавя и случаите на незаконно уволнение, приемайки в § 66, че
"периодът от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяване на
работника на работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната на
уволнението със съдебно решение, следва да се приравни на период на действително
полагане на труд за целите на определяне на правото на платен годишен отпуск".
Настоящият съдебен състав споделя приетото в определение № 50892 от 30.11.2022 г.
на ВКС по гр. д. № 2402/2022 г. по описа на III ГО, че решението на СЕС налага
следните уточнения:
Посоченият период се приравнява на период на действително полагане на труд,
само "за целите на определяне на правото на платен годишен отпуск", но не и за други
цели. Второто е, че този извод на СЕС касае само основният платен годишен отпуск,
който съгласно Директива 2003/88/ЕО не може да бъде по-малък от четири седмици и
който по националното ни право е уреден в чл. 155 КТ. Третото уточнение е, че до този
извод СЕС стига след като определя това конкретно право - на основен платен
годишен отпуск - като "особено важен принцип на социалното право на Съюза". При
преценката си, СЕС съобразява и неговата цел, а именно: "да позволи на работника, от
една страна, да си почине от изпълнението на задачите, възложени му с неговия трудов
договор, и от друга страна, да разполага с период на отмора и развлечения" и посочва,
че "тази цел, която отличава платеният годишен отпуск от другите видове отпуск,
преследващи различни цели, обаче се основава на предпоставката, че работникът
действително е полагал труд през референтния период". Разсъждавайки след това,
СЕС посочва, че "целта да се позволи на работника да си почине предполага, че този
работник е извършвал дейност", заради която следва да му се "гарантира закрилата на
3
неговата безопасност и неговото здраве". Затова – принципът е, че правото на платен
годишен отпуск "трябва да се определя в зависимост от периодите на действително
полагане на труд по силата на трудовия договор". Изключение се допуска при
наличието на два критерия: 1. отсъствието от работа да не е предвидимо и 2. то да не
зависи от волята на работника. В решението си по съединени дела С-762/18 и С-37/19
СЕС приема, че именно тези два критерия са изпълнени "в положение, при което
работникът е незаконно уволнен, но по-късно е възстановен на работа със съдебно
решение", защото той "не е могъл да изпълнява задълженията си поради причина,
която е била непредвидима и независеща от волята му" и заради това се приема за
приложимо изключението от изискването "работникът действително да е полагал труд
през референтния период".
Тези разяснения налагат извод, че при постановяване на решението по
съединени дела С-762/18 и С-37/19, СЕС не е визирал допълнителният платен годишен
отпуск, а само основния такъв.
В конкретния случай ищцата е заемала длъжност „логопед“ в Държавен
логопедичен център, а последният се явява специализирано обслужващо звено в
системата на предучилищното и училищното образование (чл. 2 от Правилник за
устройство и дейността на Държавния логопедичен център обн. ДВ, бр.96/2016г.).
Съгласно чл. 155, ал. 5 от КТ някои категории работници и служители в
зависимост от особения характер на работата имат право на удължен платен годишен
отпуск, в който е включен отпускът по ал. 4. Категориите работници и служители и
минималният размер на този отпуск се определят от Министерския съвет. Касае се за
основен платен годишен отпуск в по-голям размер от този по ал. 4 на чл. 155 КТ
Съгласно чл. 24, ал. 1 от Наредбата за работното време, почивките и отпуските
логопедите имат основен платен годишен отпуск в размер на 48 дни, колкото е
посочено и в трудовия договор на ищцата.
За процесния период отпуска на който има право ищцата е 39 дни.
Съгласно т. 2 от горепосоченото решение на СЕС при последващо прекратяване
на ТПО работника може да претендира обезщетение и за този период в който е бил
незаконно уволнен (от уволнението до възстановяването на работа).
Не е от значение обстоятелството дали ищцата е търсила работа, защото е
налице хипотезата на т. 2 от горепосоченото решение на СЕС на последващо
прекратяване на ТПО и правото на обезщетение не може да се обуславя от
поведението на работника, а работодателя не може да черпи права от своето
неправомерно поведение (незаконното уволнение).
Налага се извод, че искът е установен в своето основание.
Размерът на брутното трудово възнаграждение въз основа на който следва да се
4
изчислява обезщетението е установен с влязлото в сила решение по гр.д. 40387/2021г.
и е 1325.20 лева. Среднодневно за м.05.2021г. се получава 77,95 лева (1325,20/17 =
77,95 - м.05.2021г. има 17 работни дни) или дължимото обезщетение е 3040,05 лева.
Искът е предявен за по-малка сума и следователно е изцяло основателен, поради което
решението следва да се отмени в обжалваната му част и да се присъдят още 904,22
лева.
По разноските:
Само въззивницата има право на разноски за въззивна инстанция. Претендира
се от нейния пълномощник адвокат В. адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от
ЗА в размер по Наредба 1/2004г. на висш адвокатски съвет.
Няма възражения за прекомерност. При обжалваем интерес от 904,22 лева
минималния хонорар по Наредбата е 400,00 лева, а с ДДС 480,00 лева, които следва да
се присъдят на Адвокатско дружество „М.“ с Булстат *******, гр. София, ул. Хан
*******
За първа инстанция минималния хонорар е 534,92 лева, а с ДСС 641,90 лева
За заповедното дело минималния хонорар е 417, 46 а с ДДС 500,95 лева, като са
поискани 500,00 лева.
Общо за заповедното и първоинстанционното дело са присъдени 702,00 лева от
СРС. Следва да се присъдят още 439,90 лева.
Водим от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 4738 от 18.03.2024г., постановено по гр. д. № 32536/2023г.
по описа на Софийски районен съд, 38 с-в, в частта му, с която е отхвърлен за
разликата над 1445,00 лева до пълния размер от 2349,22 лева предявеният от Ж. Н. Х.
с ЕГН ********** и адрес в гр. София, ул. „******* срещу Държавен логопедичен
център с Булстат ******* и адрес в гр. София, ул. ******* иск по чл. 224, ал. 1 от КТ
вр. с чл. 415 ГПК за обезщетение за неползван отпуск в периода 01.06.2021г.-
25.03.2022г. КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, ЧЕ Държавен логопедичен център с Булстат
******* и адрес в гр. София, ул. ******* ДЪЛЖИ НА Ж. Н. Х. с ЕГН ********** и
адрес в гр. София, ул. „******* ОЩЕ 904,22 лева обезщетение за неползван отпуск за
периода 01.06.2021г.-25.03.2022г., ЗА КОЯТО СУМА Е ИЗДАДЕНА ЗАПОВЕД за
изпълнение по ч.гр.д. 9718/2023г. на Софийски районен съд.
ОСЪЖДА Държавен логопедичен център с Булстат ******* ДА ЗАПЛАТИ в
полза Адвокатско дружество „М.“ с Булстат *******, гр. София, ул. Хан
5
*******сумата от 480,00 лева адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА за
въззивната инстанция, КАКТО И ОЩЕ 439,90 лева адвокатско възнаграждение по
чл. 38, ал. 2 от ЗА за заповедното и първоинстанционното производства.
ОСЪЖДА Държавен логопедичен център с Булстат ******* и адрес в гр. София,
ул. ******* да заплати по сметка на СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД за държавни такси
сумата от 112,05 лева-държавни такси за двете инстанции.
ВЪЗЗИВНОТО РЕШЕНИЕ не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6