Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 21.04.2021 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VI – 17 състав, в публично съдебно заседание на тридесет и първи март две хиляди двадесет и първа година в състав:
СЪДИЯ:
ДИЛЯНА
ГОСПОДИНОВА
при секретаря Светлана Влахова като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 2573 по описа на СГС за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Ищецът - Фонд з.г.н.в.в б. посочва, че е юридическо лице, което е създадено по силата на чл. 7, ал. 1 от Закона за гарантиране на влоговете в банките /ЗГВБ/, който е обн. в ДВ бр. 49 от 29.04.1998 г. и е отменен считано от 14.08.2015 г. Съгласно чл. 23, ал. 1 ЗГВБ /отм./ той изплаща задълженията на банката, на която БНБ е отнела издадената лицензия за извършване на банкова дейност, към нейните вложители до гарантираните размери от 196 000 лв. Твърди, че ответникът „А.Т.Г - Л.“ ООД има качеството на вложител в „Корпоративна търговска банка“ АД /„КТБ“ АД/, на която е отнет лиценза за извършване на банкова дейност с Решение № 138/ 06.11.2014 г. на Управителния съвет на БНБ. От назначените квестори на „КТБ“ АД е подадена информация до ищеца за това, че ответникът има вземания към банката за получаване на сума в размер на 28 647, 51 евро с левова равностойност от 56 029, 66 лв. по договор за банков влог, който е непривилегирован. С оглед на това и в изпълнение на законовото си задължение на 15.12.2014 г. ищецът е заплатил на ответното дружество сума в размер на 56 029, 66 лв. Впоследствие ищецът установил, че договорът за влог, по който е заплатена посочената сума, е сключен между банката и ответника при преференциални условия, както следва: 1) уговореният между страните годишен процент за олихвяване на депозираната в банката парична сума за първите три месеца от действието на договора е 6, 5 %, а стандартният годишен лихвен процент, при който банката сключва договори за влог при условията, при които е сключен процесният, е 3, 5 %; 2) уговореният между страните годишен процент за олихвяване на депозираната в банката парична сума за следващите шест месеца от действието на договора е 7 %, а стандартният годишен лихвен процент, при който банката сключва договори за влог при условията, при които е сключен процесният, е 3, 75 %; 3) уговореният между страните годишен процент за олихвяване на депозираната в банката парична сума за следващите шест месеца от действието на договора е 7 %, а стандартният годишен лихвен процент, при който банката сключва договори за влог при условията, при които е сключен процесният, е 3, 75 %; 4) уговореният между страните годишен процент за олихвяване на депозираната в банката парична сума за следващите четири пъти по шест месеца от действието на договора е 7 %, а стандартният годишен лихвен процент, при който банката сключва договори за влог при условията, при които е сключен процесният, е 3, 75 %; 5) уговореният между страните годишен процент за олихвяване на депозираната в банката парична сума за следващите дванадесет месеца от действието на договора е 8 %, а стандартният годишен лихвен процент, при който банката сключва договори за влог при условията, при които е сключен процесният, е 4, 50 %; 6) уговореният между страните годишен процент за олихвяване на депозираната в банката парична сума за следващите дванадесет месеца от действието на договора е 7 %, а стандартният годишен лихвен процент, при който банката сключва договори за влог при условията, при които е сключен процесният, е 4, 50 %. Предвид тези факти, ищецът счита, че задълженията на „КТБ“ АД да заплати на ответника сума в размер на 56 029, 66 лв. съгласно сключения между страните договор за влог не са от гарантираните съгласно чл. 23, ал. 1 ЗГВБ /отм./ и престирането на паричната сума в полза на ответника е направено при начална липса на правно основание за това и подлежи на връщане. Поради изложеното Фондът за гарантиране на влоговете в банките моли съдът да осъди „А.Т.Г - Л.“ ООД да му заплати част от тази сума, която е в размер на 49 696, 07 лв. и която представлява такава, платена при начална липса на основание, която подлежи на връщане. Претендира присъждане на направените в производството разноски.
Ответникът по иска - „А.Т.Г - Л.“ ООД, го оспорва. Твърди, че в сключения между него и „КТБ“ АД договор за влог няма уговорени преференциални условия относно приложимия годишен лихвен процент, а договорените такива са в съответствие със стандартните лихвени проценти, прилагани от банката при по-големите й вложители. Счита, че този договор не е спомогнал за влошаването на състоянието на „КТБ“ АД. Посочва, че „КТБ“ АД, а не ищецът е реалният платец на процесната сума и това е правният субект, който може да претендира нейното връщане. Прави възражение за погасяване на предявеното вземане по давност, като твърди, че в случая погасителната давност започва да тече от 22.06.2014 г., на която дата „КТБ“ АД е поставена под специален надзор. Поради изложеното моли предявеният иск да се отхвърли. Претендира присъждане на направените в производството разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и ги обсъди в тяхната съвкупност, както и във връзка със
становищата на страните и техните възражения, намира за установено
от фактическа и правна страна следното:
При съобразяване на посочените в исковата молба обстоятелства, се налага изводът, че правопораждащите факти, от които ищецът твърди, че е възникнало вземането му за получаване от ответника на сума в размер от 49 696, 07 лв., по предявения иск са следните: 1) извършено плащане от ищеца в полза на ответника на парична сума в размер на 49 696, 07 лв.; 2) липса на валидно правно основание за ответника да получи престираната парична сума, която липса съществува още към момента на преминаване на имуществените блага от патримониума на ищеца в този на ответника. С оглед на това, съдът счита, че ищецът се позовава на фактическия състав на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Това означава, че съдът следва да се произнесе по въпроса дали това право, което се основава на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, е възникнало в полза на Фонда за гарантиране на влоговете в банките към ответното дружество.
За да бъде уважен иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, в производството трябва да бъде доказано наличието на две предпоставки: 1) получаване на нещо от обогатилото се лице -ответника, което му се дава от обеднялото лице-ищеца и 2) липса на основание за получаването, като в хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД тази липса следва да е начална, каквито са и твърденията, въведени от ищеца в настоящото производство.
По делото не е спорно, че на 15.12.2014 г. ищецът Фонд з.г.н.в.в б. е заплатил на ответника „А.Т.Г – Л.“ ООД сумата от 56 029, 66 лв., която се твърди, че е получена без правно основание за това и част от която е процесната такава в размер на 49 696, 07 лв. Този факт се заявява от ищеца като настъпил в исковата молба, като не се оспорва от ответника нито в писмения отговор, нито в който и да е друг момент от развитие на производството. Осъществяването на това обстоятелство се и доказва от заключението на изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза, в която вещото лице в рамките на своите специални знания е направило извод, че на 15.12.2014 г. от банкова сметка *** з.г.н.в.в б.н. вложителя „А.Т.Г – Л.“ ООД е изплатена на каса сума в размер 94 554, 09 лв., част от която е и сумата от 49 696, 07 лв., предмет на предявения осъдителен иск. Доказването на посочения факт в процеса означава, че е установено настъпването на първата от посочените две предпоставки, при които в полза на ищеца възниква парично вземане по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД срещу ответника.
На следващо място съдът следва да разгледа въпроса дали за „А.Т.Г – Л.“ ООД съществува правно основание да получи тази парична сума.
Ответникът твърди, че той е получил сумата от 49 696, 07 лв. в изпълнение на задължението, което ищецът има съгласно Закона за гарантиране на влоговете в банките /от 29.04.1998 г., отм./ да изплати задълженията на банката, на която Българската народна банка е отнела издадената лицензия за извършване на банкова дейност, към нейните вложители до гарантираните по силата на закона размери. Ето защо и съдът трябва да се произнесе по това дали от събраните в производството доказателства се установява, че такова задължение е възникнало за Фонда за гарнтиране на влоговете в банките към ответното дружество, както и какъв е неговият размер.
Функциите и дейността на Фонда за гарантиране на влоговете в банките /наричан по-нататък „Фонда“/, както и предпоставките, при които за това юридическо лице възникват задължения за изплащане на суми на лица, които имат качеството на вложители на една банка, към 2014 г., когато се твърди, че е осъществено неоснователното разместване на блага между страните по спора, са регламентирани в Закона за гарантиране на влоговете в банките, който е обн. в ДВ бр. 49 от 29 април 1998 г. и е отменен през 2015 г. /ЗГВБ/отм.//. В чл. 4 от този закон е предвидено, че Фондът гарантира пълно изплащане на сумите по влоговете на едно лице в една банка независимо от броя и размера им до 196 000 лв. Съгласно чл. 23, ал. 1 ЗГВБ /отм./ Фондът изплаща задължения на съответната търговска банка към нейни вложители до гарантираните размери, когато Българската народна банка е отнела издадената й лицензия за банкова дейност. При тълкуване на посочените правни норми се налага извода, че в закона е предвидено възникването в тежест на Фонда на парично задължение към лицата, които имат качеството на вложители на една банка, на която е отнета лицензията за извършване на банкова дейност, да заплати сумите, които им се дължат по сключени между тези лица и банката договори за влог до посочените в ЗГВБ /отм./ гарантирани размери, които са от общо 196 000 лв. за всяко лице. За да възникне това задължение следва да се установи, че са настъпили следните елементи от фактическия състав на описаните материалноправни норми, а именно: 1) че от БНБ е постановено решение за отнемане на лицензията на конкретна банка за извършване на банкова дейност на основание чл. 36, ал. 2 от Закона за кредитните институции /ЗКИ/; 2) че между тази банка и определен правен субект е сключен договор за банков влог; 3) че по силата на този договор за банката е възникнало задължение да върне на влогодателя предадените й за съхранение парични средства, както и евентуално да му заплати уговорената лихва.
От извършената от съда служебна проверка на направените в търговския регистър по партидата на „Корпоративна търговска банка“ АД - в несъстоятелност /„КТБ” АД /н// вписвания и обявявания се установява, че на 06.11.2014 г. е постановено Решението на БНБ за отнемане на лицензията на тази банка за извършване на банкова дейност.
По делото не е спорно, че в периода от 19.05.2009 г. до 03.11.2014 г. между „А.Т.Г – Л.“ ООД, в качеството му на влогодател, и „КТБ” АД /н/ са сключени няколко договори за банков влог, които имат действие през различно време в посочения период. По силата на тези договори влогодателят е предал за съхранение на банката парични средства по банкова сметка *** ***, а банката е поела задължение да му ги върне след изтичане на срока на действие на договора, както и да му заплати уговорената лихва. Това се установява и от представените по делото осем договора за индивидуален срочен депозит, които са подписани от двете страни по сделката и от съдържанието на които е видно, че те са постигнали съгласие по всички основни елементи на договора за паричен влог – за това, че предмет на влога ще са парични средства, за това какъв ще е размерът на годишната лихва, която банката се задължава да заплаща на влогодателя, за сметката, по която парите ще бъдат предадени за съхранение, както и за това, че всеки един от влоговете е срочен.
Между страните в производството е безспорно, че към датата на постановяване на решението за отнемане на лицензията на „КТБ” АД /н/ за извършване на банкова дейност в тежест на банката е имало възникнали и неизпълнени задължения към „А.Т.Г – Л.“ ООД да му върне предадената й за съхранение парична сума и да заплати уговорената лихва по последния действал за периода от 19.05.2009 г. до 03.11.2014 г. договор за влог, който е този от 19.11.2013 г., които са в общ размер на 28 647, 51 евро, с левова равностойност в размер на 56 029, 66 лв.
Предвид така установените факти следва да се заключи, че по делото се доказа, че са осъществени всички предпоставки, при които в чл. 23, ал. 1 ЗГВБ /отм./ е предвидено, че в тежест на Фонда възниква задължение да изплати на влогодателя „А.Т.Г – Л.“ ООД паричните суми, които „КТБ” АД /н/ дължи на дружеството по сключен между тях договор за банков влог.
Ищецът обаче твърди, че по отношение на влога на ответника в „КТБ” АД /н/ са налице регламентираните в закона условия, при които той се изключва от гарантираните съгласно ЗГВБ /отм./ размери на влоговете, които подлежат на изплащане от Фонда и следователно за последния правен субект не е възникнало задължение да изплати дължимите на „А.Т.Г – Л.“ ООД суми по сключения на 19.11.2013 г. договор за банков влог. Ето защо и доколкото ответникът оспорва това, съдът е длъжен да се произнесе дали в съществуваща към 15.12.2014 г. правна норма са регламентирани изключения, при които за Фонда не възниква парично задължение към влогодателя по чл. 23, ал. 1 ЗГВБ /отм./.
В чл. 5 ЗГВБ /отм./ са предвидени обстоятелствата, при осъществяване на които от Фонда не се изплащат на вложителите гарантираните размери на влоговете в банката, на която е отнет лиценза за извършване на банкова дейност, като тяхното изброяване в тази норма, което е в 14 точки, е изчерпателно. Съгласно чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗГВБ /отм./ една от уредените хипотези на изключение от правилото на чл. 23, ал. 1 ЗГВБ /отм./. е тогава, когато се установи, че на вложителя, който има вземане към банката по сключен договор за банков влог, са били предоставени привилегировани лихвени условия в отклонение от обявените от банката условия, които тя е длъжна да прилага към своите вложители, което се преценява към датата на сключване на договора за влог.
Ответникът твърди, че с чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗГВБ /отм./ от Република България е транспонирана Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и Съвета на Европа от 30.05.1994 г. относно схемите за гарантиране на депозити /Директива 94/19/ЕО /, което обаче е неточно, поради което Директивата имат пряко действие по отношение на условията, на които трябва да отговаря един влог, за да се приеме, че по отношение на него е налице изключение от общото правило, че той се изплаща на правоимащото лице до гарантираните със закон размери тогава, когато на банката е отнет лиценза за извършване на банкова дейност. Тази страна се позовава в настоящия процес на прякото действие на разпоредбите на член 7, параграф 2 и т. 11 от приложение I от Директива 94/19/ЕО.
Съгласно постоянната практика на Съда на Европейския съюз /СЕС/ установеният принцип е, че една директива не може сама по себе си да поражда задължения за частноправен субект и следователно принципът е, че позоваването на самата директива не е възможно във висящ съдебен процес. В решенията на СЕС се приема още, че въпреки така установения принцип, частноправните субекти могат в спор пред националните съдилища да се позовават на разпоредбите на дадена директива и да ги противопоставят на държавата членка тогава, когато от гледна точка на съдържанието си тези разпоредби са безусловни и достатъчно точни и кумулативно с това държавата членка не е транспонирала в срок директивата в националното право или я е транспонирала неправилно. В тази насока е произнасянето в т. 13 от решение от 15.02.2017 г. по дело C‑592/15, EU:C:2017:117 и в т. 26 от решение от 10.12.2020 г. по дело C‑488/18, EU:C:2020:1013. Дадена разпоредба на правото на Съюза е безусловна, когато създава задължение, което не е съпроводено от никакво условие, и не зависи в изпълнението или действието си от приемането на никакъв акт, било на институциите на Европейския съюз, било на държавите членки /т. 49 от решение от 16.07.2015 г. по дело C‑108/14 и дело C‑109/14, EU:C:2015:496 и т. 27 от решение от 10.12.2020 г. по дело C‑488/18, EU:C:2020:1013/. Такава разпоредба е достатъчно точна, когато предвиденото в нея задължение е формулирано по недвусмислен начин /т. 45 от решение от 01.07.2010 г. по дело C‑194/08, EU:C:2010:386 и т. 28 от решение от 10.12.2020 г. по дело C‑488/18, EU:C:2020:1013/. В практиката на СЕС се приема и това, че частноправните субекти могат да се позовават на разпоредбите на дадена директива, които отговарят на посочените условия, не само спрямо държава членка и всички органи на нейната администрация, сред които са и децентрализираните органи, но и спрямо организации или образувания, които са зависими или контролирани от държавата или разполагат с изключителни правомощия в сравнение с тези, които произтичат от нормите, приложими към отношенията между частноправните субекти, като за да могат да й бъдат противопоставени разпоредби на директива с директен ефект, е достатъчно тази организация да е такава, на която държава членка е поверила задача в обществен интерес и която разполага за тази цел с изключителни правомощия в сравнение с тези, които произтичат от нормите, приложими към отношенията между частноправните субекти / т. 33 и т. 35 от решение от 10.10.2017 г. по дело С-413/15 СЕС/.
В настоящия процес ответникът се позовава на прякото действие на разпоредби от Директива 94/19/ЕО. Тази директива е отменена и заменена с Директива 2014/49/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 16.04.2014 г. относно схемите за гарантиране на депозити. Доколкото обаче Директива 2014/49/ЕС влиза в сила считано от 04.07.2015 г., то трябва да се приеме, че приложима към процесните правоотношения по повод съществуване на вземането на ответника към ФГВБ за получаване на сумите по депозит в „КТБ“ АД/н/ до гарантирания в закона размер, което вземане се твърди да е възникнало на 06.11.2014 г., е Директива 94/19/ЕО.
Ответникът, който има качеството на частноправен субект, се позовава на прякото действие на разпоредби от Директива 94/19/ЕО не спрямо Република България, а спрямо конкретна организация, какъвто характер има Фонда за гарантиране на влоговете в банките, който е насрещна страна в образуваното исково производство. При анализ на нормите на ЗГВБ /отм./, в които са посочени правомощията на Фонда и неговите функции, следва да се заключи, че той представлява юридическо лице, на което със закон са възложени специални функции, които са описани в чл. 8 ЗГВБ /отм./, както и са му предоставени специални правомощия за тяхното изпълнение, които са предвидени както в ЗГВБ /отм./, така и в Закона за банковата несъстоятелност /ЗБН/. Дейността, с която Българската държава е натоварила Фонда по силата на описаните закони, по определяне и събиране на годишни вноски от банките и инвестирането им, както и по изплащане на гарантираните размери на влоговете на правните субекти в определена банка, представлява дейност от обществен интерес, с която се цели да се създаде гаранция от държавата за всички вложителите, че кредитната институция, в която те правят депозити, е част от схема за гарантиране на депозитите и съответно че в случай на неналичност на депозитите, те ще имат право на компенсация в съответствие с установени в закона правила. Дейност от обществен интерес е и тази, която Фондът е оправомощен да извършва съгласно ЗБН, в случаите на открито производство по несъстоятелност по отношение на банка, която упражнява дейност в Република България. Ето защо следва да се заключи, че Фондът за гарантиране на влоговете в банките представлява организация, която е натоварена от Българската държава със задачи от обществен интерес и за тази цел по силата на закона са му предоставени изключителни правомощия, регламентирани в ЗГВБ /отм./ и ЗБН. Освен това доколкото в ЗГВБ /отм./ е предвидено, че Сметната палата упражнява контрол върху дейността на Фонда, то трябва да се приеме, че той представлява организация, която се контролира пряко от Държавата. Предвид изложеното настоящият съдебен състав намира, че Фондът представлява организация, срещу която в спор пред съдилищата на Република България всеки един частноправен субект, каквото е ответното дружество, може да се позове на директното действие на разпоредби от една директива тогава, когато са налице и останалите условия за това, изяснени в практиката на СЕС.
На следващо място, за да отговори на въпроса дали разпоредбите на член 7, параграф 2 и т. 11 от приложение I от Директива 94/19/ЕО имат пряко действие, съдът трябва да се произнесе по това дали тази директива е транспонирана от Република България и дали това транспониране е точно, както и дали посочените разпоредби от директивата са безусловни и достатъчно точни.
В член 7, параграф 2 от Директива 94/19/ЕО е предвидено, че държавите-членки могат да предвидят определени вложители или депозити да бъдат изключени от гаранция или да бъдат гарантирани на по-ниско ниво, като тези изключения са изброени в приложение I. Едно от изключенията, посочени в приложение I, е това по т. 11 и включва депозити, за които вложителят на индивидуална основа е ползвал от същата кредитна институция проценти и финансови отстъпки, които са спомогнали за влошаване на финансовото ѝ състояние. При тълкуване на посочените разпоредби от директивата се налага извода, че с нея се допуска в законодателствата на държавите членки да бъдат предвидени изключения от принципа за гарантиране на депозити на вложителите, които обаче могат да бъдат само тези, които са изчерпателно посочени в приложение I от Директива 94/19/ЕО. Тогава, когато се касае за предоставен от банката на вложител депозит, по който са договорени преференциални условия, изключението, което може да бъде предвидено е това по т. 11 от приложение I от Директива 94/19/ЕО, а именно да е налице както депозит, за който вложителят ползва на индивидуална основа от същата кредитна институция проценти и финансови отстъпки и кумулативно с това да е налице още едно условие, което е че така предоставените проценти и финансови отстъпки да са спомогнали за влошаване на финансовото състояние на банката. При съпоставяне на съдържанието на разпоредбата на т. 11 от приложение I от Директивата и съдържанието на правилото, предвидено в чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗГВБ /отм./, с който разпоредбите на тази дректива са въведени в законодателството на Република България, е видно, че те се различават като нормата от националния закон не възпроизвежда точно регламентацията на изключението в разпоредбата от Директивата. В чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗГВБ /отм./ не е предвидена една от двете кумулативни предпоставки, при които е допустимо в законодателството на страната да бъде предвидено изключение от принципа за гарантиране на депозитите на вложители в хипотезата на сключен договор за влог при привилегировани лихвени условия, която е наличието на причинна връзка между така предоставените условия и влошаването на финансовото състояние на банката, с което приложното поле на изключението в българското законодателство е разширено спрямо това, което съгласно Директивата е допустимо. Това означава, че Директива 94/19/ЕО не е правилно транспонирана в частта относно установените с нея правила по член 7, параграф 2 и т. 11 от приложение I.
В разпоредбите на чл. 7, параграф 2 и т. 11 от приложение I от Директива 94/19/ЕО по ясен и недвусмислен начин са формулирани предпоставките, при които съществува изключение за определени вложители или депозити да бъдат включени в установената в една държава членка схема за гарантиране изплащането на задълженията на кредитните институции към нейните вложители по направени от тях депозити до определен размер. Възникването на уреденото с тези норми изключение от принципа за гарантиране на депозити не е поставено в зависимост от настъпването на някакво условие, нито от приемането на някакъв акт, било на институциите на Европейския съюз, било на държавите членки. Ето защо трябва да се заключи, че тези разпоредби са безусловни и достатъчно точни и следователно представляват норма с директен ефект. Това означава, че по силата на принципа на предимство на правото на Съюза настоящият съдебен състав при разрешаване на гражданскоправния спор, с който е сезиран, е длъжен за целите на произнасянето по него да приложи тези разпоредби от Директива 94/19/ЕО и съответно да не прилага национална правна уредба, която им противоречи, която е разпоредбата на чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗГВБ /отм./.
С оглед
горното и за да отговори на въпроса дали в процесния
случай е налице предвиденото в приложима правна норма изключение от принципа за
гарантиране на влоговете в банките до определен размер по отношение на влога на
„А.Т.Г – Л.“ ООД, съдът
трябва да се произнесе дали по делото се доказва да са осъществени фактите,
предвидени в хипотезата на нормата на т. 11 от приложение I от Директива
94/19/ЕО, които са следните: 1) да е налице индивидуална уговорка между банката
и вложителя по сключен договор за влог, съгласно която вложителят ползва
предоставени му от банката конкретни проценти
и/или финансови отстъпки, и 2) така предоставените проценти и/ или финансови
отстъпки да са спомогнали за влошаване на финансовото състояние на банката,
т.е. наличието на причинна връзка между предоставените в полза на вложителя
индивидуални условия и обстоятелствата, които в своята съвкупност са допринесли
за влошаване на финансовото състояние на банката, която е предоставила на
вложителя конкретните условия /доколкото в текста на т. 11 от приложение
I от Директива 94/19/ЕО е използвана
думата „спомогнали“, то съдът счита, че не е необходимо специалните условия по
конкретния депозит да са единствената причина за изпадане на банката във
влошено финансово икономическо състояние, но те трябва да са една от причините,
които са изиграли съществена роля за изпадане на банката в състояние на
неплатежоспособност/.
От представените по делото доказателства се установява, че по паричния влог, за гарантиране на който е заплатена сумата, претендирана от ФГВБ в процеса, ответникът се е ползвал от индивидуално уговорени с „КТБ“ АД /н/ условия, касаещи размера на възнаградителната лихва, който е определен по общо съгласие на двете страни във всеки един от сключените между тях срочни договори за влог, които са действали последователно в периода от 19.05.2009 г. до 03.11.2014 г. Размерът на уговорения между страните процент, въз основа на който ще се изчислява размера на вземането на влогодателя за получаване на възнаградителна лихва от банката, във всяка една от тези сделки е различен от този, който съгласно представените в производството скали, е прилаган по договорите за срочен влог на парични суми в евро, при които липсват индивидуално уговорени условия. Съгласно приложимите за посочения времеви период скали на стандартните лихвени проценти, които „КТБ“ АД прилага към привлечени средства от клиенти, приложимият за 6-месечни депозити в евро лихвен процент е 3, 75 %, а за 3-месечни депозити в евро - е 3, 50 %. Същевременно приложимият към влога на „А.Т.Г – Л.“ ООД лихвен процент, въз основа на който се определя размера на дължимата от банката на влогодателя възнаградителна лихва, в периода на действие на отделните договори за влог съгласно уговореното в тях е 6, 50 %, 7 % и 8 %. След като между банката и ответното търговско дружество е постигната уговорка за това, че то ще се ползва от лихвен процент, въз основа на който ще се изчислява размера на вземането му за възнаградителна лихва, който е по-висок от този, при който банката стандартно сключва този вид договор, то трябва да се приеме, че по този влог банката е предоставила на влогодателя определени лихвени проценти, които той ползва на индивидуална основа. Това от своя страна означава, че по отношение на процесният паричен влог се установява да е настъпила първата предпоставка, предвидена в т. 11 от приложение I от Директива 94/19/ЕО, при която този влог се изключва от гаранцията, предвидена с нормите на ЗГВБ /отм./.
На следващо
място съдът трябва да се произнесе дали предоставените за ползване на ответника
„А.Т.Г – Л.“ ООД специални лихвени проценти, въз основа на които се определя
размера на възнаградителната лихва, с която се
олихвява процесния паричен влог, са в причинна връзка
с влошаването на финансовото състояние на „КТБ“ АД /н/, което е довело до
неплатежоспособността на тази банка. Доказването на такава причинна връзка
предполага на първо място въвеждане в процеса на конкретни твърдения за това
какви са причините за влошаване на финансовото състояние на банката, довело до
отнемането на лиценза и до изпадането й в несъстоятелност, както и какво е
значението на условията по конкретния депозит в рамките на общата съвкупност от
причини и след това и представяне на доказателства, установяващи осъществяването
на посочените факти. В процеса обаче от ищеца, който е страната, която се
ползва от установяване на факта, че по отношение на процесния
влог е налице изключение от правилото за неговото гарантиране, не се твърди
изобщо, че предоставените на „А.Т.Г – Л.“ ООД лихвени проценти по сключените с
това дружество договори за влог, които са различни от стандартните, при които
се сключват този вид сделки, по някакъв начин са спомогнали за влошаване на
финансовото състояние на „КТБ“ АД /н/ през 2014 г. От тази страна не се твърди
изобщо, че причина за неплатежоспособността на банката са предоставени от нея на
правни субекти привилегировани лихвени проценти за изчисляване на възнаградителна лихва по договорите за влог, както и че
конкретно уговорения с ответника лихвен процент, като част от тази причина, има
съществена тежест за постигане на крайния резултат – изпадане на „КТБ“ АД /н/ в
състояние на неплатежоспособност. Доколкото от ищеца не са въведени такива
твърдения, то по делото не е проведено и доказване в тази насока. На доказване в
процеса подлежат само онези факти, които са въведени в предмета на делото чрез направени
от страните конкретни твърдения за тяхното настъпване, какъвто не е фактът на
наличие на причинна връзка между обстоятелството по индивидуално договаряне на
приложим към влога на ответника лихвен процент и изпадане на банката в
състояние на неплатежоспособност, защото ищецът не се позовава изобщо на
неговото съществуване.
Наличието на изискуемата съгласно т. 11 от приложение I от Директива 94/19/ЕО причинна връзка по отношение на процесния депозит освен, че не е доказана в процеса, се и изключва при съобразяване на причините, довели до неплатежоспособността на „КТБ“ АД /н/, които са установени от единствения орган, който е компетентен да стори това – от БНБ, с Решението за отнеме на издадения на „КТБ“ АД лиценз за извършване на банкова дейност и които причини са възпроизведени в актовете на съд, с които по отношение на банката е открито производството по несъстоятелност. В тях е посочено, че неплатежоспособността на банката е настъпила в хипотезата на чл. 36, ал. 2, т. 2 ЗКИ, в редакцията на нормата, която е действала към месец ноември 2014 г., т.е. в хипотезата, в която собственият капитал на банката е отрицателна величина, както и че причината за отрицателната стойност на собствения капитал е извършена обезценка на притежаваните от банката активи. След като установената причина за настъпване на неплатежоспособност на „КТБ“ АД е свързана с активите на банката, а не с нейните задължения, то това означава, че възникването на задължения на банката към влогодатели за заплащане на възнаградителна лихва по договори за влог, която лихва е в по-голям размер от средните размери на предоставяните от банката лихви, няма как да е спомогнало за влошаване на финансовото състояние на „КТБ“ АД.
Предвид всичко изложено следва да се заключи, че по делото не се доказа настъпване на втората от двете кумулативно предвидени в т. 11 от приложение I от Директива 94/19/ЕО предпоставки, при които от гаранцията, предвидена с нормите на ЗГВБ /отм./, се изключва влогът на „А.Т.Г – Л.“ ООД в „КТБ“ АД /н/ на парична сума в размер на 28 647, 51 евро по банкова сметка *** ***. Следователно в тежест на Фонда за гарантиране на влоговете в банките на основание чл. 23, ал. 1 ЗГВБ /отм./ е възникнало задължение да изплати на влогодателя „А.Т.Г – Л.“ ООД паричните суми, които „КТБ” АД /н/ дължи на дружеството по сключения между тях договор за банков влог от 19.11.2013 г. Ето защо и доколкото не се спори, че процесната парична сума от 49 696, 07 лв. е престирана от ищеца на ответника в изпълнение точно на това задължение, то трябва да се приеме, че е налице валидно правно основание за осъщественото разместване на блага и искът по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да върне тази, получена от него сума, е неоснователен и следва да се отхвърли.
По присъждане на направените по делото разноски:
С оглед крайния изход на делото и това, че от страна на ответника е заявено своевременно искане за присъждане на направените разноски, такива му се следват. В производството се доказаха реално заплатени от тази страна разходи за водене на делото в общ размер от 2 985 лв., от които сумата от 465 лв. – платени депозити за възнаграждение на вещо лице и за призоваване на свидетел, сумата от 2 520 лв. – адвокатско възнаграждение, за което са представени доказателства, че е платено.
Така мотивиран Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения от Фонд з.г.н.в.в б. със седалище и адрес на управление:***.Т.Г - Л.” ООД, с ЕИК: *****, със седалище и адрес на управление:***, иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на „А.Т.Г - Л.” ООД да заплати на Фонда за гарантиране на влоговете в банките сума в размер на 49 696, 07 лв. /четиридесет и девет хиляди шестстотин деветдесет и шест лева и седем стотинки/, представляваща заплатена на 15.12.2014 г. от Фонд з.г.н.в.в б.н. „А.Т.Г - Л.” ООД без правно основание за това сума.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Фонд з.г.н.в.в б. ДА ЗАПЛАТИ на „А.Т.Г - Л.” ООД сума в размер на 2 985 лв. /две хиляди деветстотин осемдесет и пет лева/, представляваща направени разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: