РЕШЕНИЕ№ 381
гр. П., 28.10.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД
- П., гражданско отделение, въззивен състав, в публично заседание
на седемнадесети октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Илиев
ЧЛЕНОВЕ: Димитър Бозаджиев
Ели Каменова
при секретаря Галина Младенова, като разгледа
докладваното от мл. съдия Е. Каменова въззивно гр. дело № 652 по описа за 2019
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 1103 от 30.07.2019г., постановено по гражданско дело № 1330/2019 г. по описа на Районен съд - П., е отхвърлен предявеният от „Водоснабдяване и канализация – в ликвидация“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. П., ул. „Втори януари“ № 6, против Ш.И.М. с ЕГН ********** ***, иск с правно основание чл.422 от ГПК за признаване за установено, че съществува вземане по Заповед №986/21.05.2018г за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч.гр.д.№1870/2018г по описа на РС-П. за следните суми:главница в размер на 5084.28лв., представляваща неизплатена цена на ВиК услуги за периода от 31.07.2007г до 09.03.2018г.за водоснабден имот, находящ се в град П. ул. “П.“№ , ет., ап., и обезщетение за забава в размер на 650.63 лв. за периода от 31.08.2007 г. до 09.03.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата ,считано от датата на подаване на заявлението – 15.05.2018 г. до окончателното изплащане на сумата.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от дружеството – ищец „Водоснабдяване и канализационни услуги“ ЕООД, ЕИК: *********, като правоприемник на „Водоснабдяване и канализация – в ликвидация“ ЕООД, ЕИК: *********, чрез адв. Д.С. ***, в която се иска отмяна на първоинстанционното решение като неправилно и незаконосъобразно.
Сочи, че районният съд не е взел предвид депозирано от ищеца становище с вх. № 25480/14.11.2018 г., с което са представени писмени доказателства, с които се установява, че ответницата има качеството на потребител по смисъла на чл. 3 от Наредба № 4/14.09.2004 г. въз основа на Заповед № 2709/14.11.2006 г. на Община П., с която Ш.М. е пренастанена в същото общинско жилище. Твърди се, че ответницата е била единствен наемател през целия процесен период, поради което същата имала качеството потребител по смисъла на чл. 3 от Наредба № 4/14.09.2004 г. Посочва, че макар да има колебания в съдебната практика по отношение на качеството „потребител“ – „дали са титулярите на вещно право на ползване или/и лицата, ползващи на договорно основание“, то следва по аналогия да се приемат разрешенията, дадени в ТР 2/17.05.2018 г. на ВКС, в което е допусната възможността клиенти на топлинна енергия да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ.
В подкрепа на тази теза се посочва и разпоредбата на чл. 8, ал. 9 от Наредба № 4/14.09.2004 г., според която се дава право на наемателя да заплаща услугите на ВиК от името на наемодателя, като при неспазване на тези задължения, отговорен за тях би бил наемодателят. Цитира се и разпоредбата на чл. 232, ал. 2 от ЗЗД.
Твърди се, че съдът е излязъл извън пределите на своето произнасяне, тъй като е обсъждал възражения, които не са били заявени от ответника.
Формулира искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново, с което да се уважи исковата претенция.
Не въвежда нови доказателствени искания.
Претендира разноски.
Въззиваемата страна Ш.И.М. не е депозирала отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от активно легитимирана страна в съдебното производство срещу обжалваем съдебен акт. Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания
в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо, разгледано по същество е правилно.
Първоинстанционното производство е образувано по обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК във вр. с чл.
79, ал.1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, предявени от „Водоснабдяване и канализация – в
ликвидация“ ЕООД, ЕИК: *********, след постъпило възражение по чл. 414, ал.2 от ГПК, против Ш.И.М., ЕГН: **********, с адрес: ***.
Ищецът посочва в исковата си молба, че в отношенията
между страните са приложими общите условия за предоставяне на В и К услуги на
потребителите от В и К оператор „Водоснабдяване и канализация“ЕООД П., одобрени
от ДКЕВР на основание чл.6, ал.1т.5 от ЗРВКУ с решение №ОУ-071/17.07.2006г и
действащите към момента на предявяване на настоящата искова молба общи условия
за предоставяне на В и К услуги на
потребителите от В и К оператора „Водоснабдяване и канализация“ ЕООД гр.П.,
одобрени от ДКЕВР на основание чл.6, ал.1,т.5 от ЗРВКУ с Решение
№ОУ-09/11.08.2014 г. – точка 26. Сочи, че ответницата е ползвател на В и К
услуги и титуляр на партида с абонатен номер № на адрес град П., ул. “П.“ №, ет. , ап. , за
което са издадени месечни фактури за главница и мораторна лихва за периода 31.07.2007
г. до 09.03.2018 г. от ищеца, изискуеми съгласно чл.31, ал.2 и чл.42 от Общите
условия, одобрени с Решение № ОУ-071/17.07.2006г.
на ДКЕВР, чл.33, ал.2 и чл.44 от Общите
условия, одобрени с Решение № ОУ-09/11.08.2014г. на ДКЕВР. Твърди се, че отввтницата от няколко
години не е изпълнила задълженията си за заплащане на предоставените услуги по
доставка на питейна вода и отвеждане на канална вода.
Иска от съда да признае за установено, че ответницата Ш.И.М.
дължи на ищцовото дружество следните суми: 5 084.28 лв. - главница по неплатени месечни фактури,
дължими за доставка на питейна вода и отвеждане на отпадни води, мораторна
лихва върху тази сума в размер на 650.63лв. за периода от 31.08.2007г до
09.03.2018г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението -15.05.2018г до изплащане на вземането, за които суми е
издадена Заповед от 21.05.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410
от ГПК, постановена по ч.гр.д.№1870/2018 г. по описа на РС-П..
За подкрепа на твърденията си в исковата молба
ангажира писмени доказателства.
В срока по чл.
131, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор от ответницата.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и събраните
по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно чл.
12 от ГПК и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа страна
следното:
От приложеното към настоящото дело ч. гр. дело № 1870/2018
г. по описа на Районен съд - П. се установява, че на основание чл. 410 от ГПК,
съдът е издал Заповед № 986/21.05.2018 г. за изпълнение на парично задължение, съгласно която
е разпоредил длъжникът Ш.И.М. да заплати на кредитора „Водоснабдяване и
канализация – в ликвидация“ ЕООД, ЕИК: *********, следните суми: 5084,28 лв. –
главница по неплатени месечни фактури към В и К за абонат с абонатен № , сума в
размер на 650,63 лв. – мораторна лихва за периода от 31.08.0007 г. до 09.03.2018
г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 15.05.2018
г. до окончателното изплащане.
С разпореждане № 7658 от 20.06.2018 г. заповедният съд
е уведомил заявителя, че заповедта за изпълнение е връчена на длъжника при
условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК, като му е указал, че може да предяви иск
относно вземането си в едномесечен срок от връчване на разпореждането. В
указания срок заявителят е предявил иск.
По делото е представена справка за задълженията на ответницата
към ищцовото дружество за периода от 31.07.2007 г. до 09.03.2018 г., в която подробно
е отразено /чрез описание на всяка една от фактурите/ дължимата, но неизплатена
стойност на доставените В и К услуги.
Ищцовото дружество е приложило и Общи
условия за предоставяне на водоснабдителни и канализационни услуги на
територията, обслужвана от ВиК оператора, които са одобрени от ДКЕВР на
основание чл. 6, ал. 1, т .5 от ЗРВКУ с решение № ОУ/17.07.2006 г. и Общи
условия на същия оператор, одобрени с решение №ОУ-09/11.08.2014 г. на ДКЕВР и
съответно публикувани на 3 август 2006 г. на страница 8 във вестник “Нощен
труд“и в брой 159 от 28 август 2014 г.,
стр.8 на вестник“ Знаме“. С тези общи условия се уреждат отношенията между „В и
К“ ЕООД - П. в ликвидация от една страна
и наричан „ВиК оператор“ и от друга страна потребителите на ВиК услуги. В глава
втора чл. 5 до чл. 16 от ОУ са уредени
правата и задълженията на страните. В глава трета, чл. 17 до чл. 35 от ОУ е регламентирано измерването,
отчитането и разпределяне количествата питейна вода и количествата отведени и
пречистени отпадъчни води, в глава пета, чл. 36-56 от ОУ е уредено
преустановяване или прекратяване доставянето на питейна вода или отвеждането и
пречистването на отпадни води. В глава осма е регламентиран редът за откриване,
промяна и закриване на партидата.
От представената Заповед № 2709 от
14.11.2016 г., издадена от кмета на община П., се установява, че със заповедта
ответницата е пренастанена в жилище – общинска собственост, находящо се в гр. П.,
ул. „П.“ № 87, ет. 4, ап. 10 за срок от две години от датата на сключване на
наемен договор. В заповедта е посочено, че ако в едномесечен срок от влизане в
сила на настанителната заповед не се сключи наемен договор и жилището не се
заеме, заповедта се обезсилва без да е необходимо издаването на друг
административен акт. Посочено е още, чe ответницата
е настанена в жилището поради остри социални нужди със заповед №
1611/31.07.2007 г.
При така
установената фактическа обстановка, настоящият въззивен състав достига до
следните правни изводи:
Налице са
процесуалните предпоставки за съществуване и надлежно упражняване на правото на
иск, предявен по реда на чл. 422 ГПК, тъй като в полза на ищеца е издадена
заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК, налице е пълен идентитет
между страните и предмета по предявените от настоящата въззиваема страна
установителни искове и вземанията, за които е издадена заповедта. Заповедта е връчена на длъжника при условията
на чл. 47, ал. 5 от ГПК, поради което заповедният съд е указал на ищеца, че
може да предяви иск за установяване на вземането си. Исковата молба по
установителния иск е подадена в съда в преклузивния едномесечен срок по чл.
415, ал. 2 ГПК.
Предмет на установяване по така предявените искове е
наличието на облигационно отношение между страните, въз основа на факта, че ответницата
е потребител на ВиК услуги и предоставянето на такива услуги от ищеца за
процесния обект. На установяване подлежи и обстоятелството, че за
процесния период ищецът в изпълнение на
задълженията си извършил услуги по доставка на питейна и отвеждане на канална
вода в имота на ответника, изискуемостта на вземането за плащане цената на
предоставените услуги и обезщетението за забава, както и размера на главница
(стойност на доставените услуги) и на обезщетението за забава.
При
доказване на горното, в тежест на ответницата е да докаже, че е погасила
задълженията си.
Безспорно по делото е, че ищцовото
дружество е „ВиК оператор” по смисъла на чл.198 „о”, ал. 1 от Закона за водите
и предоставя ВиК услуги на потребителите срещу заплащане за територията на гр. П..
Съгласно чл. 11, ал. 7 от Закона за регулиране на водоснабдителните и
канализационните услуги /ЗРВКУ/, ВиК операторите публикуват одобрените от ДКЕВР
Общи условия на договорите за предоставяне на ВиК услуги най-малко в един
централен и един местен ежедневник. Те влизат в сила в едномесечен срок от
публикуването им.
По делото са представени Общи условия за
предоставяне на ВиК услуги на потребителите от „Водоснабдяване и канализация”
ЕООД – П. в ликвидация, действащи за периода от 01.08.2006 г. и от 28.08.2014
г.
За да възникне задължението за заплащане
на ВиК услуги, за който и да е субект, то той на първо място трябва да има
качеството на „потребител” на тези услуги, по смисъла на чл. 2, ал. 1 ОУ за предоставяне
на ВиК услуги на потребителите от ВиК оператор - П..
Основният спорен въпрос по делото е дали соченият
от ищеца ответник притежава качеството „потребител“ по отношение на процесния
имот.
На първо място се твърди, че ответницата е
наемател на общински имот – жилище, находящо се на адрес гр. П., ул. „П.“ № , ет. , ап. , за периода от 31.07.2007 г.
до 09.03.2018 г., като за доказване на това обстоятелство ищцовото дружество е
представило Заповед № 2709 от 14.11.2016 г., издадена от кмета на община П., за
пренастаняване на ответницата в процесното общинско жилище. Следва да се
отбележи, че сама по себе си настанителната заповед не установява по безспорен
начин валидно възникнало наемно правоотношение, доколкото в същата е посочено,
че съгласно чл. 11, ал. 4 от Наредба за условията и реда за установяване на
жилищни нужди и за настаняване под наем в жилища, собственост на Община П., ако
в едномесечен срок от влизане в сила на настанителната заповед не се сключи
наемен договор и жилището не се заеме, заповедта се обезсилва без да е
необходимо издаването на друг административен акт. От което следва да се
приеме, че наемното правоотношение възниква не по силата на издадената от кмета
заповед, а по силата на сключен между страните наемен договор и последващо заемане
на жилището. Отделно от това заповедта е за пренастаняване и не обхваща целия
исков период. В същата е посочено, че ответницата е настанена в жилището със
заповед № 1611/31.07.2007 г., но цитираната заповед не е представена по делото,
поради което първоинстанционният съд правилно е счел, че липсват доказателства,
обосноваващи извода за съществуване на наемно отношение между ответницата и общината
през целия исков период. Не се установява дали ответницата е обитавала жилището
за периода от 31.08.2007 г. до 14.11.2016 г., за който се твърди да е
потребявала ВиК-а услуги, чието заплащане се търси. В тази насока напълно
неоснователно се явява релевираното с въззивната жалба възражение, че районният
съд не е взел предвид депозираното от ищеца становище с вх. № 25480/14.11.2018
г., с което са представени писмени доказателства, установяващи, че ответницата
има качеството на потребител, доколкото с въпросното писмено становище страната
е представила единствено списък с разноски, копие на фактура за заплатено
адвокатско възнаграждение и копие на преводно нареждане за платена държавна
такса.
Но дори да се приеме, че ответницата е
била наемател на процесното жилище по време на целия претедиран период, което
обстоятелство не бе установено по безпсорен и категоричен начин от ищцовата
страна, то същата не е страна по облигационното правоотношение, по което се
претендира заплащане на доставени услуги.
Съгласно чл. 3 от Наредба № 4 от 14
септември 2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и
използване на водоснабдителните и канализационните системи, регулираща
отношенията между страните по процесния казус, потребители на В и К услуги са
собствениците или притежателите на вещно право на строеж или право на ползване
на водоснабдени имоти, която постановка е залегнала и в чл. 2, ал. 1 точки 1 и
2 от общите условия на оператора. Легално определение за понятието „потребител“
е дадено и в пар. 1, ал. 1, т. 2 от ЗРВКУ, където е посочено, че потребители са
юридически или физически лица - собственици или ползватели на съответните имоти, за които се
предоставят В и К услуги, юридически или физически лица, собственици или
ползватели на имоти в етажна собственост. От съдържанието на посочените
разпоредби следва, че качеството на потребител на В и К услуги е свързано с
наличието на вещно право на собственост, ползване или строеж върху
водоснабдения имот, като страна по договора при общи условия за предоставяне на
В и К услугите е собственикът или носителят на вещно право на ползване или
строеж върху имота. Ответницата, в твърдяното й качеството на наемател на
общинско жилище, не попада в нито една от изброените по-горе хипотези, като
доколкото по делото не е спорно, че обитаваният от ответницата недвижим имот е
общинска собственост, потребител на услугата, по смисъла на ЗРВКУ и Наредба № 4
от 14.09.2004 г., в процесния период, е собственикът на имота - Община П..
Законодателят изрично
е посочил, че наемателят не представлява "потребител" на ВиК услуга
по смисъла на закона и на наредбата, като в чл. 8, ал.7 от Наредба № 4 от
14.09.2004 г. е приел, че потребителите на услугите В и К могат да упълномощят
свой представител или представител на етажната собственост, включително
наемател, да ги представлява пред оператора, ал. чл. 8, ал.9 от същата наредба
е предвидил, че наемателят на водоснабдяван имот може да заплаща услугите В и К
от името на наемодателя, като е длъжен да спазва изискванията на тази наредба и
на договора, а когато наемателят не спазва задълженията съгласно общите условия
и договора, отговорен за тях е наемодателят. В случая страна по облигационното правооношение по предоставяне на В и
К услуги до процесното общинско жилище е община П., която е материално
легитимирана да отговаря за заплащане на претендираните суми. Посочената в
жалбата разпоредба на чл. 232, ал. 2 от ЗЗД, според която наемателят е длъжен
да заплаща както наемната цена, така и всички разходи, свързани с ползването на
наетата вещ, намира приложение в отношенията на страните по договора за наем и
не е определяща за придобиване на качеството „потребител“ в посочения по-горе
смисъл.
Съдът не споделя становището на жалбоподателя, че в
конкретния случай може да бъде приложено по аналогия ТР № 2/17.05.2018 г. на
ВКС по тълк. дело № 2/2017 г. ОСГК, касаещо потребителите на топлинна енергия,
доколкото тълкуването е направено по отношение на разпоредби от ЗЕ, които не са
относими и приложими към процесния казус.
Във въззивната жалба е посочено бланкетно, че
районният съд е обсъждал и мотивирал своя съдебен акт на непредявени
възражения, като не е конкретизирано кои са незаявните възражения, поради което
няма как настоящата въззивна инстанция да извърши проверка на така въведеното
твърдение, доколкото не е сезиран надлежно с посочване на конкренто извършени
нарушения.
По настоящото дело ищцовото дружество в изпълнение на
разпределената му доказателствена тежест не е установило, ответницата да
притежава качеството „потребител“ по смисъла на Наредба
№ 4 от 14 септември 2004 г. за условията и реда за присъединяване на
потребителите и използване на водоснабдителните и канализационните системи, за
да може да се направи извод за основателност на претенцията за заплащане на
извършени услуги по доставка на питейна вода и отвеждане на канална вода в
процесния обект. Само на това основание подлежи на отхвърляне главният иск, а
също и искът за обезщетение за забава, който е обусловен от първия.
Доколкото правният извод, до който въззивната
инстанция е достигнала, съответства на крайните правни съждения на
първоинстанционния съд, обжалваното решение следва на основание чл. 271, ал. 1,
изр. 1, предл. 1 ГПК да бъде потвърдено като правилно.
Предвид изхода на спора по настоящото производство, на
въззивника не се дължи заплащане на сторените от него разноски.
С оглед размера на исковата претенция, на осн. чл.
280, ал. 3, т. 1 от ГПК, въззивното решение не подлежи на касационен контрол.
Така мотивиран, Окръжен съд – П.
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1103 от 30.07.2019 г.,
постановено по гр. дело № 1330/2019 г. по описа на Районен съд – П..
Решението е окончателно не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.