№ 1124
гр. Бургас, 19.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, LXIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:ЛАЗАР К. ВАСИЛЕВ
при участието на секретаря Мирослава Хр. Енчева
като разгледа докладваното от ЛАЗАР К. ВАСИЛЕВ Гражданско дело №
20242120108576 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба от П. Д. Д. с ЕГН
**********, с адрес: гр. Б****, чрез адв. А. Д. от САК, против ответника
„КРЕДИ ЙЕС“ ООД с ЕИК ****, със седалище и адрес на управление гр.
Х****
Ищецът сочи, че е сключил на **** г. Договор за паричен заем № *****
от ****г. Съгласно договора общият размер на заема бил 5 000 лв., общата
сума за погасяване била 6 465,67 лв., срокът на договора бил 15 месеца,
падежът бил на 15-то число, ГПР бил 49, 534 %, а датата на първо плащане –
15.03.2024 г. Фиксираният лихвен процент бил в размер на 3,400 %, броят на
погасителни вноски - 15. Всяка погасителна вноска била в размер на 431,04
лв. Твърди се, че към момента на подаване на исковата молба ищецът е
заплатил по договора за кредит суми в общ размер на 2 185 лева.
Ищецът излага подробни доводи в насока на това, че е потребител по
смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не били спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.
7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Сочи, че в договора изобщо не било посочено какво се включва в ГПР.
Позовава се на съдебна практика. Не било достатъчно само разходите да са
упоменати в договора, а било нужно споразумението да съдържа яснота кои
точно разходи формират ГПР. Цитира практика на СЕС.
1
Сочи, че Договор за паричен заем № ***** е недействителен на
основание чл. 22 във ВР. с чл. 11. ал. 1. т. 10 от ЗПК, като излага подробни
съображения в тази насока. Твърди, че клаузата за неустойка не е включена в
ГПР, поради което самия ГПР е неправилен и заблуждаващ. Намира, че
съдържанието на клаузите и съпоставянето им с естеството на сключения
договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество
неустойката представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно
финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя, както дали да
предостави обезпечение, така и какво да бъде то.
В условията на евентуалност предявява иск с правно основание чл. 26,
ал. 1, предл. първо от ЗЗД във връзка с чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1,
т. 10, въз основан на който съдът да прогласи за недействителна клаузата,
съдържаща се в чл. 8 от Договора. Излага подробни съображения и в тази
насока.
Въз основана на изложеното ищецът предявява исковите си претенции,
като моли същите да бъдат уважени. Претендира присъждане на сторените по
делото разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът по делото депозира писмен
отговор на исковата молба, с който оспорва изцяло предявените искове.
Не оспорва сключването на описания в исковата молба договор за
потребителски кредити, но сочи, че описаната в исковата молба фактическа
обстановка е непълна. В тази връзка излага, че на ищеца е била предоставена
под формата на Стандартен европейски формуляр (СЕФ) преддоговорна
информация относно предоставяне на парична сума в заем и сключване на
договор за заем. Едва след запознаване с тази информация П. Д. е подал молба
за сключване на договора за кредит. Ответникът сочи, че ищецът е направил
плащания по погасяване на задължението си в общ размер на 3 235 лв.
Изразява становище за неоснователност на исковите претенции, като
подробно мотивира застъпеното си разбиране в тази насока. Счита, че и искът,
предявен в условията на евентуалност е неоснователен.
Моли да бъдат отхвърлени претенциите на ищеца като неоснователни.
Претендират се разноски.
В проведеното по делото открито съдебно заседание ищецът не се явява
и не се представлява. С нарочна молба, депозирана преди датата на
заседанието, процесуалният му представител излага становище по същество,
като моли искът да бъде уважен. Претендира и присъждане на сторените
разноски, като прилага списък по чл. 80 от ГПК.
2
Ответната страна, редовно призована, не изпраща представител. Същата
е депозирала писмена молба, постъпила преди датата на съдебното заседание.
В молбата ответното дружество излага подробни съображения по същество на
спора, като намира предявените искове за неоснователни. Претендира
присъждане на сторените разноски и прави възражение за прекомерност на
разноските, претендирани от ищеца.
Съдът, като взе предвид доводите на страните, събрания и приобщен по
делото доказателствен материал в съвкупност и поотделно и като съобрази
предметните предели на исковото производство, очертани с исковата молба и
отговора, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено
от фактическа и правна страна следното:
Между страните не е налице спор, че същите са сключили Договор за
паричен заем № ***** от ****г., по който ответникът е предоставил в заем на
ищеца сумата от 5000 лв., че общата сума за погасяване била 6 465,67 лв.,
срокът на договора бил 15 месеца, падежът бил на 15-то число, ГПР бил 49,
534 %, а датата на първо плащане – 15.03.2024 г. Фиксираният лихвен процент
бил в размер на 3,400 %, броят на погасителни вноски - 15. Всяка погасителна
вноска била в размер на 431,04 лв.
Видно от чл. 8 от договора за кредит, страните са уговорили неустойка в
случай, че ищецът не представи обезпечение съгласно реда и условията,
предвидени в чл. 6 от договора. Видно от клаузата на чл. 6 от процесния
договор, вземането по договора се обезпечава с гарант, отговарящ на
условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от ОУ и още едно измежду четири посочени от
кредитора обезпечения, като в случая страните са уговорили това да е ценна
книга, издадена в полза на заемодателя. Съгласно договора и общите условия,
кредитополучателят се е задължил в срок от три работни дни от сключването
на договора да обезпечи кредита с поръчителство на две физически лица,
одобрени от кредитора, които следва да отговарят на едновременно на
следните специфични изисквания: да работи по безсрочен трудов договор; да
не е заемател по договор за заем, сключен със заемодателя; да няма неплатени
осигуровки за последните две години, да няма кредити към банки или
финансови институции с класификация различна от „Редовен“, както по
активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР
към БНБ. В случай, че кредитът не е обезпечен по посочения начин, договорът
предвижда, че кредитополучателят дължи неустойка в размер на 3 209,33 лв.,
която става част от общото задължение по договора, което възлиза на 9 675 лв.
За да бъде уважен предявеният иск, в тежест на ищцовата страна бе да
докаже при условията на пълно и главно доказване, че е сключила описания в
3
исковата молба договор за кредит с посоченото съдържание; че същият е
нищожен, поради противоречие със закона, по - конкретно визираните от
ищцовата страна разпоредби на ЗПК. В тежест на ответника е да докаже при
условията на пълно и главно доказване, че оспорените договори са
действителни.
Както беше посочено по-горе, между страните не е налице спор, че
същите са страни по Договор за паричен заем № ***** от ****г., по който
ответникът е предоставил в заем на ищеца сумата от 5000 лв., че общата сума
за погасяване била 6 465,67 лв., срокът на договора бил 15 месеца, падежът
бил на 15-то число, ГПР бил 49, 534 %, а датата на първо плащане – 15.03.2024
г. Фиксираният лихвен процент бил в размер на 3,400 %, броят на погасителни
вноски - 15. Всяка погасителна вноска била в размер на 431,04 лв.
Съдът приема, че ищецът се явява потребител, по смисъла на § 13, т. 1 от
ДР на ЗЗП, поради което сключеният договор по своята правна характеристика
и съдържание представлява такъв за потребителски кредит и за неговата
валидност и последици важат изискванията на Закона за потребителския
кредит. Предвид това следва да се обсъдят твърденията на процесуалния
представител на ищеца за недействителност на договора за заем поради
неспазване разпоредбите на ЗПК. Нещо повече, съдът е длъжен да извърши
такава проверка, дори да не е налице възражение в тази насока. Такова е и
даденото разрешение във формираната задължителна практика на ВКС -
Тълкувателно решение № 1/2020г. от 27.04.2022г. по тълк. д. № 1/2020г. на
ОСГТК на ВКС, според което съдът се произнася в мотивите на решението по
нищожността на правни сделки или на отделни клаузи, които са от значение за
правния спор, без да е направено възражение, ако нищожността произтича
пряко от сделката или от събраните по делото доказателства, независимо от
вида на договора и страните по него.
Както беше посочено, за процесното правоотношение приложим е
Законът за потребителския кредит, като разпоредбите на чл. 10 и чл. 11
уреждат формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, а
съгласно чл. 22 ЗПК, действащ към датата на сключване на процесния
договор, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 -
12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9, договорът е недействителен. Липсата на
всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на
последиците по чл. 22 ЗПК – изначална недействителност на договора за
потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
Съгласно чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП неравноправна е клауза в договор,
сключен с потребител, която е в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като:
4
позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на
договора въз основа на непредвидено в него основание или да увеличава
цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора,
ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с
цената, уговорена при сключването на договора.
Съдът, като съобрази текста на сключения договор намира, че така,
както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира
кредитополучателя за виновното неспазване на задължението за предоставяне
на обезпечение. По същността си тя не обезпечава изпълнението на основното
задължение по договора, а вторичното задължение за предоставяне на
обезпечение. Само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди от кредитора. Следователно уговорената неустойка
излиза извън основните й функции - обезпечителна, обезщетителна и
санкционна, доколкото същата се дължи дори при редовно изпълнение на
поетите задължения за връщане на заетата сума, в която хипотеза не би имал
право да се ползва от обезпечението. Дори при изпълнение на поетите
задължения за връщане на заетата сума, ведно със съответната
възнаградителна лихва, отново съобразно уговорките по договора се дължи
претендирана неустойка, което противоречи на същността на неустоечната
клауза. Тоест, кредиторът получава реално парична сума, заедно с вноските по
кредита и на техния падеж, преди да са настъпили каквито и да е вреди. По
този начин се достига до значително оскъпяване на ползвания заем, като
размерът на неустойката е необосновано завишен, спрямо предвидимите при
сключване на договора вреди, поради което е налице хипотеза на типично
неравноправно договаряне по смисъла на чл. 143, ал. 2 т. 3 ЗЗП. С включване
на това вземане за неустойка в погасителните вноски по съществото си се
добавя сума, която се явява печалба за дружеството.
Следователно начинът, по който е уговорено погасяването на
задължението за неустойка, позволява то да се определи като разход по
кредита, който следва да бъде включен в ГПР, съобразно дефиницията на чл.
19 ЗПК. Следва да се посочи още, че правилата на чл. 16 и чл. 10а ЗПК
вменяват задължение на кредитора, преди сключване на договора за кредит
сам да оцени кредитоспособността на потребителя и то без да начислява
допълнителни суми за това. Ето защо не следва върху кредитополучателя да
се прехвърля финансовата тежест за оценката на платежоспособността на
длъжника и евентуалните вреди, които кредиторът би могъл да претърпи, ако
се окаже неплатежоспособен.
Всичко това поставя потребителя в неравностойно положение спрямо
кредитора, доколкото той не разполага с действителна информация колко
точно е оскъпяването по кредита. Това се явява в директно противоречие с чл.
5
3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО. Бланкетното посочване единствено
на крайния размер на ГПР на практика обуславя невъзможност да се проверят
индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие
с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на
потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да вземе
информирано и икономически обосновано решение дали да го сключи. От
посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен
процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и
изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът
ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Неустойката за
непредставяне на обезпечение не е отразена като разход при формиране на
ГПР, въпреки включването й в общия дълг (съгласно чл. 8 от договора),
което е в противоречие с изискванията на чл. 19 ал.1 ЗПК. При това
положение не става ясно по какъв начин и от какви компоненти се състои ГПР
в процесния договор за кредит, като се създава основателно съмнение относно
посочване в договора за кредит на ГПР по-нисък от действителния такъв.
Очевидно е, че при изчисляването на ГПР по кредита, посочен в размер на
49,534 % , не е включена неустойката в размер на 3 209,33 лв. Така посочената
неустойка е съществено завишена, предвид размера на заемната сума, което
неминуемо ще доведе до увеличаване на ГПР многократно. Затова и
доколкото неустойката представлява разход, който е следвало да бъде включен
в ГПР, то при липсата на този разход в договора при изчисляването на ГПР е
налице противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
водещо до недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК. Така
Определение № 50685 от 30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 578/2022 г., III г. о.,
ГК. От това следва, че кредитополучателят дължи връщане единствено
чистата стойност на кредита.
От друга страна, в чл. 29, ал. 1 от ЗПК е предвидено правото на
потребителя да се откаже от сключения договор за потребителски кредит, без
да дължи обезщетение или неустойки и без да посочва причина за това, при
спазване на срока, реда и условията за упражняване на това право, посочени в
чл. 29 ЗПК. С посочената разпоредба се транспонират императивните норми
на чл. 14 от Директива (ЕС) 2008/48, чиято цел е да позволи на потребителя да
избере отговарящ най-добре на потребностите му договор и следователно да
се откаже в „срока за размисъл“ от договор (след като го е сключил), за който
установи, че не съответства на потребностите му. В този смисъл решение от
09.09.2021г. на СЕС по съединени дела С-33/20,С-155/20 и С-187/20 (т.123).
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК, въвеждащ в националното право
6
повелителната норма на чл. 10, пар. 2, б. „п“ от Директива (ЕС) 2008/48,
договорът за потребителски кредит следва да съдържа наличието или липсата
на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може
да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително
информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и
лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6 ЗПК, както и за размера на лихвения процент
на ден. Според чл. 29, ал. 5 ЗПК, за да породи отказът на потребителя от
договора за кредит целените правни последици, е необходимо, освен спазване
на реда и срока за упражняване на това потестативно право по чл. 29, ал. 1-3
ЗПК, да е осъществено условието по ал.4 на същия член – да е върната на
кредитора не само главницата, но и да е заплатена лихвата, дължима за
периода от датата на усвояване на средствата по кредита до датата на връщане
на главницата, което следва да се направи не по-късно от 30 календарни дни,
считано от изпращане на уведомлението до кредитора за упражняване на
правото на отказ.
Следователно, с предоставяната по чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК информация в
договора относно размера на дължимия лихвен процент на ден се цели да се
обезпечи възможността на потребителя, който е в положението на по-слабата
страна, да изчисли размера на лихвата в абсолютна стойност, която следва да
заплати за периода от усвояването до връщането на главницата, за да може да
прецени дали да упражни правото си на отказ от договора за кредит, което
включва и изпълнение на условието на чл. 29, ал. 4 ЗПК - връщане не само на
главницата, но и заплащане на лихва за периода на ползването й. Ето защо, с
правилото на чл.11, ал. 1, т. 20, предл. последно ЗПК (посочване на лихвения
процент на ден) се гарантира реалното упражняване на правото на
потребителя на отказ от договора, а именно да отстъпи от договора без
негативни за него последици, ако прецени в „срока за размисъл“ по чл. 29, ал.
1 ЗПК, че той не отговаря на потребностите му. С оглед изложеното,
изпълнението на чл. 11, ал. 1, т. 20, предл. последно ЗПК се явява особено
съществено за правата на потребителя и неизпълнението му е скрепено със
санкцията на чл. 22 ЗПК – недействителност на договора. Така Решение №
59 от 20.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 2695/2022 г., II т. о., ТК.
В чл. 7, ал. 3 от процесния договор, вр. с чл. 8, ал. 4 от ОУ, е предвидено
правото на отказ от същия в срок до 14 календарни дни, но не са предвидени
условията за надлежното упражняване на това право, съобразно изложените
по-горе мотиви.
Ето защо съдът намира, че договорът не отговаря на изискванията на чл.
11, ал. 1, т. 10, 11, 12 и 20 от ЗПК, според които планът трябва да съдържа
разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата,
лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо,
7
допълнителните разходи, както и лихвения процент на ден, което е основание
за недействителност на договора съгласно чл. 22 ЗПК.
С оглед изложеното предявеният иск се явява основателен и доказан
като следва процесният Договор за паричен заем № ***** от ****г., сключен
между П. Д. Д. с ЕГН ********** и „КРЕДИ ЙЕС“ ООД с ЕИК ****, да бъде
прогласен за нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с чл. 22
ЗПК във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Предвид това, че съдът намира предявения главен иск за основателен, то
същият не дължи произнасяне по предявения иск в условията на евентуалност.
По разноските:
С оглед този изход от спора на основание чл. 78, ал. 1 ищецът има право
на репариране на сторените от него разноски в процеса. Същият е представил
списък по чл. 80 от ГПК, видно от който претендира сумата от 400 лв. за
заплатена държавна такса, както и сумата от 2 266.12 лв. с ДДС - адвокатско
възнаграждение, дължимо на процесуалния представител на ищеца - адв. Д.,
на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 Закона за адвокатурата (ЗАдв), от които 1 521
лв. - по главния иск и 745,12 лв. - по евентуалния иск. Представени са и
доказателства за извършване на разходите, а именно вносна бележка за
заплатена държавна такса и договор за правна защита и съдействие. Ответната
страна е релевирала възражение за прекомерност на претендираните от ищеца
разноски по реда на чл. 78, ал. 5 от ГПК.
Настоящият съдебен състав приема, че в разпоредбата на чл. 38, ал. 1, т.
2 ЗАдв липсва изискване предварително клиентът да доказва обстоятелството,
че е материално затруднено лице, поради което оказването на безплатна
помощ се извършва единствено по преценка на самия адвокат на база
заявеното от доверителя му. В подкрепа на изложеното е и предвиденото в ал.
2 на същия член, според която адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена
за разноски. Респективно на адвоката се следва присъждане на
възнаграждение единствено в благоприятен за неговия доверител изход на
спора. В този смисъл преценката дали да предостави правна помощ при
съществуващ риск да не получи никакво възнаграждение е само негова.
Наличието на основанията по чл. 38, ал. 1 ЗАдв не може да бъде обсъждано от
съда при произнасяне по отговорността за разноските, като предпоставките за
присъждането им са: 1) да има доказателства за извършване на безплатна
правна помощ; 2) в съответното производство насрещната страна да е осъдена
за разноски. При кумулативното наличие на двете условия съдът е длъжен да
присъди адвокатското възнаграждение, платимо на процесуалния
8
представител, като при определяне конкретния размер се изхожда от
действителната фактическа и правна сложност на спора. В този смисъл е
Определение № 78 от 4.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4150/2021 г., IV г. о., ГК
и др. В случай, че страната, която следва да заплати направените по делото
разноски, оспори наличието на предпоставки по чл. 38, ал. 1, т. 1-3 ЗАдв за
предоставяне на правна помощ, тя следва при условията на пълно и главно
доказване да установи, че страните по договора за адвокатска услуга са
договорили предоставянето на адвокатска помощ по различни от посочените в
разпоредбата причини, като такива в настоящия случай липсват. Дължимото
адвокатско възнаграждение следва да бъде заплатено на адв. Д., на основание
чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
Доколкото съдът не е разгледал предявения в условията на евентуалност
иск, то и разноски за процесуално представителство за същия не се дължат,
респективно не следва да се присъдят.
По отношение на възражението за прекомерност следва да се държи
сметка, че цената на предявения главен иск е 9 675 лв., поради което на
основание чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за възнаграждения
за адвокатска работа, минималният размер на адвокатското възнаграждение е
в размер на 1 267,50 лв. без ДДС, т.е. 1521 лв. с ДДС. Толкова е и претенцията
на процесуалния представител на ищеца, поради което въведеното възражение
е неоснователно и не следва да бъде уважено.
В заключение в полза на ищеца следва да бъде присъдена сумата от 400
лв., за заплатена държавна такса в процеса, а в полза на адвокат Д. следва да
се присъди сумата от 1521 лв. с ДДС.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН Договор за паричен заем № ***** от
****г., сключен между П. Д. Д. с ЕГН **********, с адрес: гр. Б****, като
заемател и „КРЕДИ ЙЕС“ ООД с ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление гр. Х**** като заемодател, поради противоречието му със закона,
на основание чл. чл. 22 от ЗПК.
ОСЪЖДА „КРЕДИ ЙЕС“ ООД с ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление гр. Х**** да заплати на П. Д. Д. с ЕГН **********, с адрес: гр.
Б****, сумата от 400 лв. за заплатена държавна такса, на основание чл. 78, ал.
1 от ГПК.
ОСЪЖДА „КРЕДИ ЙЕС“ ООД с ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление гр. Х**** да заплати на адвокат А. Д. от САК, сумата от 1 521
9
лв. с ДДС, дължима на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Бургас в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Бургас: _______________________
10