№ 1687
гр. София, 03.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ
при участието на секретаря ЕЛИЦА В. ДАНОВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско дело
№ 20241110106827 по описа за 2024 година
РЕШЕНИЕ
03.02.2025 г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О., 156-ти състав, в открито публично
заседание на двадесет и трети януари през две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАСИЛ АЛЕКСАНДРОВ
при секретаря Елица Данова, като разгледа докладваното от съдия Васил Александров гр.
дело № 6827/2024 г. по описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Подадено е искова молба от С. Р. В. срещу В. С. А, като се твърди, че страните се
намирали в облигационно по сключен Договор за наем от 26.03.2021 г., като под наем бил
отдаден недвижим имот в гр. *******************. Поддържа, че имота е бил предоставена
на ответницата, като същата не била изпълнила задълженията си по договора за наем за
плащането на парични суми, като при формиране на процесните претенции била прихваната
първоначално предоставена сума по договора за наем от ответника. Навежда доводи, че за
периода от м.04.2022 г. до м.07.2022 г. ответника не била заплатила сумата от 3726,07 лева,
представляващи наемна цена и консумативни разходи – за незаплатена електрическа енергия
и топлинна енергия. Излага съображения, че ответника била изпаднала в забава, поради
което дължала и сумата от 126,27 лева, представляващи мораторна лихва за периода от
1
01.01.2023 г. до 02.05.2023 г. Инвокира доводи, че договора за наем бил прекратен с
едномесечно предизвествие от наемодателя о 20.07.2022 г. Твърди, че е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК, но ответницата била възразила, поради което имал правен
интерес от предявени иск. Иска да бъде признато за установено, че ответника дължи
претендираните суми, както и присъждането на деловодни разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК не е подаден отговор на искова молба и не е изразено
становище по предявените искове. В о. с. з. от 23.01.2025 г. оспорва исковете. Иска
отхвърляне на исковете.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното:
СРС, 156-ти състав е сезиран с първоначално обективно, кумулативно съединени
положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415,
ал. 1, т. 1 ГПК, във вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Спортното материално право е обусловено от проявлението в обективната
действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на
валиден договор за наем на недвижим имот; 2) ищецът да е предоставил реално ползването
на имота на ответника; 3) да е предоставена безпрепятствентото ползване на имота от страна
на ищеца на ответника; 4) до момента на прекратяването на облигационното отношение
между страните да са налице незаплатени консумативни разноски за предоставения за
облигационно ползване недвижим имот.
Представен е Договор за наем на недвижим имот от 26.03.2021 г., сключен между С.
Р. В. от една страна, в качеството на наемодател и В. С. А от друга страна, в качеството на
наемател. По силата на договора наемодателя предоставя на наемателя за временно
възмездно ползване – за периода от 01.04.2021 г. до 01.04.2022 г., недвижим имот в гр.
*******************, а наемателят се задължава да заплаща наемната цена в размер на
600,00 лева месечно, дължима до 10-то число на съответния месец, както и консумативните
разходи и всички такси, които са свързани с ползването на имота.
В клаузата на чл. 5, ал. 1 от договора, страните са уговорили, че договорът се
прекратява с изтичане на уговорения срок. А съгласно договореното в чл. 5, ал. 2, договорът
може да се удължи при същите или други условия само след изрично писмено съгласие на
страните един месец преди изтичането на уговорения в договора срок.
Според правилото на чл. 20 ЗЗД при тълкуването на договорите трябва да се търси
действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във
връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор,
с оглед целта на договора обичаите в практиката и добросъвестността.
Договорът е частен диспозитивен документ, който е подписан от страните, като при
липсата на доказателства и оспорвания по отношение на неговата автентичност, последният
обвързва страните с обективираните в договора изявления и произтичащите от това
субективни права и задължения – арг. чл. 180 ГПК.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че по делото е безспорно установено, че
между страните е било налице валидно договорно отношение по договор за наем на
недвижими имот, като ответницата е ползвала същия съобразно уговореното.
Договорът за наем представлява консенсуален, двустранен, възмезден, комутативен и
неформален договор, като при неговото сключване се пораждат правните последици, към
които са насочени насрещните волеизявления на страните. Предаването на вещта, предмет
на договора и заплащането на уговореното наемно възнаграждение не се включва в неговия
фактически състав, а са в изпълнение на породените от него договорни задължения. За да
възникне задължението за заплащане на уговореното наемно възнаграждение, наемодателят
2
следва да предаде на наемателя вещта, предмет на наемния договор.
Основното задължение на наемодателя е да предаде наетата вещ на наемателя и да му
предостави свободното ползване на обекта на наема в рамките на уговорения срок, а за
наемателя се пораждат следните правни задължения: да заплати уговореното наемно
възнаграждение, да пази вещта, като я използва съгласно обичайното или уговореното
предназначение, да заплаща всички уговорени разходи, свързани с ползването и
поддържането на вещта, както и да я върне след изтичане на уговорения срок на ползване.
По делото е представено предизвестие за прекратяване на договор за наем от ищеца
от 20.06.2022 г. до ответницата, с което е направено изявление за прекратяване на договора
за наем на процесния недвижим имот, считано от 20.07.2022 г. В случая по делото липсват
доказателства изявлението за прекратяването на договора да било надлежно връчено на
ответника, преди подаването на настоящата искова молба.
Приложена е разписка от 28.07.2022 г. В. С. А, в която същата е обективирала
волеизявление, че дължи на С. Р. В. сумата от 3726,07 лева, формирани както следва: 440,94
лева за ел. енергия, сумата от 1625,13 лева за парно по фактури описани в приложение № 1
към разписката, сумата от 2160,00 лева – наем за м.04.2022 г. до м.07.2022 г.
Представената разписка по характера си касае частноправно волеизявление, което
има характер на извънсъдебно признание по смисъла на чл. 175 ГПК. А извънсъдебното
признание на факти е едно от най-сигурните доказателствени средства в гражданският
процес, което преценено съобразно останалите доказателства по делото води до изясняване
на действително фактическо и правно положение между страните – арг. чл. 175 ГПК и чл. 10
ГПК.
Настоящият съдебен състав, като извърши граматическо, систематично и
телеологическо тълкуване на процесния договор, съобразно правилото на чл. 20 ЗЗД намира,
че безспорно по същият е бил уговорен прекратителен срок. Тоест от 02.04.2022 договорът с
оглед срока и уговорените по същият условия принципно е следвало да е прекратен.
Въпреки това в правилото на чл. 236, ал. 1 ЗЗД е предвидено, че ако след изтичане на
наемния срок използването на вещта продължи със знанието и без противопоставяне на
наемодателя, договорът се счита продължен за неопределен срок. С огледи изявлението на
ищеца и признанията на ответника, съдът намира, че в случая е била налице именно такава
хипотеза на мълчаливо продължаване на договора – т. нар. tacita prolongatio. Между
страните няма спор, че ползването е продължило без противопоставяне от страна на
наемодателя. При това положение правата и задълженията на страните по сключения на
договор следва да се изпълняват, така както са уговорени. Разликата между чл. 236, ал. 1 ЗЗД
и чл. 236, ал. 2 ЗЗД е в това, че при първата хипотеза се дължи изпълнение по мълчаливо
продължения договор – какъвто е процесния случай, поради което не е налице различно
основание на претенцията с оглед издадената заповед за изпълнение. А във вторият случай,
договора се прекратява като единствено част от клаузите му продължават да действат във
времето, но тогава се дължи обезщетение, което е аналогично на обезщетението за ползване
на чужда вещ без основание по чл. 59 ЗЗД, но при договора за наем последната е изключена
с оглед правилото на чл. 236, ал. 2 ЗЗД – без съществена разлика, доколкото измеримата
сума винаги би била средния пазарен наем.
Съгласно нормата на чл. 232, ал. 2 ЗЗД наемателят е длъжен да плаща наемната цена и
разходите, свързани с ползването на вещта. Тоест, дори когато в договора не е уговорено
изрично, че наемателят следва да плаща разходите за ползването на вещта, каквито
безспорно са ел. енергията, топлинната енергия, водата и разходите по поддръжка на
етажната собственост, то ex lege за него възниква това задължение, като част от т. нар.
essentialia negotii на договора. Представения и неоспорен по делото Договор за наем на
недвижим имот от 26.03.2021 г. се установява, че ответницата е поела задължението да
заплаща консумативните разходи – в този смисъл клаузата на чл. 4, ал. 2 от процесния
3
договор, като наемателят (ответник) е признал изрично дължимостта на консумативни
разходи.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че са налице всички материални
предпоставки за уважаване на предявения иск за главницата, поради което същият следва да
бъде уважен в цялост.
По отношение на претенцията за мораторни лихви, съдът счита, че с оглед
уговореното в договора, безспорно ответника е изпаднал в забава, като при приложение на
правилото на чл. 162 ГПК, досежно аритметическото изчисляване на размера на
мораторната лихва, то следва извод, че претенцията следва да бъде уважена в пълния
предявен размер. Въпреки, че няма надлежно възражение от ответника за това, че не е
изпаднала в забава, съдът намира, че трябва да отбележи, че с оглед уговореното по договора
– за срока за плащане, то безспорно ответника е изпаднала в забава, тъй като съобразно чл.
236, ал. 1 ЗЗД, договорното отношение е продължило действието си, поради което правилото
на чл. 84, ал. 1, изр. 1 ЗЗД – dies interpellat pro homine (срокът кани вместо човека) намира
пълно приложение.
По делото не са сочени, респ. не са събрани доказателства, че ответника е заплатил
дължимите суми, поради което и с оглед неблагоприятните последици на доказателствената
тежест, съдът е длъжен да приеме недоказания факт за неосъществил се в обективната
действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК.
На следващо място, съдът намира, че трябва да отбележи, че останалите развити
съображения по отношение на оспорванията на ответника на предявените претенции в о. с.
з. от 23.01.2025 г. не следва да се обсъждат. Касае се за материалноправни възражения, който
се преклудират в срока за отговор на исковата молба – арг. чл. 131, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 133
ГПК. В тази насока, съдът трябва да отбележи, че не са налице и императивни
материалноправни норми, чието приложение изисква служебно произнасяне от съда – така
ТР № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС и т. 1 от ТР № 1/2013 на ОСГТК на ВКС.
При този изход на правния спор с правна възможност да претендира заплащането на
деловодни разноски разполага само ищеца. Последният е поискал присъждането на
деловодни разноски, като е доказал, че е сторил такива, поради което и на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК следва да му се присъди сумата от 199,04 лева, представляващи деловодни
разноски за дължими държавни такси за първоинстанционното производство. По отношение
претендираните деловодни разноски за адвокатско възнаграждение, съдът намира, че в
заповедното производството такива изобщо не са присъждани, а в исковото производство
изобщо не са ангажирани доказателства, че подобни разноски действително са заплатени,
доколкото в представения договор за правна защита и съдействие изрично е записано, че
уговореното възнаграждение се заплаща по банков път – така т. 1 ТР № 6/2012 на ОСГТК
на ВКС и т. 12 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на В. С. Б, ЕГН: **********, адрес:
гр. ******************, че дължи на С. Р. В., ЕГН: **********, адрес: гр.
****************, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, във вр.
чл. 232, ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата от 3726,07 лева, представляващи незаплатена
наемна цена и консумативни разходи по Договор за наем от 26.03.2021 г. за периода от
м.04.2022 г. до м.07.2022 г., ведно със законната лихва от 04.05.2023 г. (датата на подаването
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК) до окончателното
4
плащане, както и сумата от 126,27 лева – мораторна лихва за периода от 01.01.2023 г. до
02.05.2023 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 16.11.2023 г.
по ч. гр. д. № 23630/2023 г. по описа на СРС, II Г. О., 156-ти състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на В. С. Б, ЕГН: ********** да заплати на
С. Р. В., ЕГН: **********, сумата от 199,04 лева, представляващи деловодни разноски за
дължими държавни такси за първоинстанционното производство.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в двуседмичен срок от съобщението до страните
пред Софийският градски съд с въззивна жалба.
Препис от решението да се връчи на страните!
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5