О П Р Е Д Е Л
Е Н И Е
№……………./……………2018г.
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО
ОТДЕЛЕНИЕ
в закрито заседание на пети декември две хиляди и осемнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА
ПИСАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА
КИРЯКОВА
ЦВЕТЕЛИНА ХЕКИМОВА
Като
разгледа докладваното ч.т.дело №1810/2018г. по
описа на съда, за да се произнесе, взе предвид следното от фактическа и правна
страна:
Производството е с правно
основание чл.118 ГПК.
Образувано
е по частна жалба на В.Е.К., ЕГН **********,***, срещу
протоколно определение на ВРС, постановено на 16.10.2018г. по
ГД №4872/2018г., 31 състав, с което производството по делото е прекратено
поради отвод за местна неподсъдност на спора на ВРС.
С жалбата се излага, че обжалваното определение на ВРС е
неправилно. Твърди се, че спорът е възникнал на
основание правоотношение по договор за ипотечен кредит и нот.акт за учредяване
на договорна ипотека, които са представени с исковата молба. С исковете си ищецът претендира обявяване противоправността,
съответно нищожността на клаузи от договора за кредит. Твърди, че
кредитор по договора за кредит и по нотариалният акт за учредяване на ипотеката
е праводателят на настоящия ответник по иска ДЗИ Банк АД, клон Варна. Твърди,
че въз основа на проведено заповедно производство спрямо длъжниците по договора
за кредит е издаден изпълнителен лист и образувано изп.дело №320/2011г. на ЧСИ Даниела Янкова, по което е извършен опис на жилището
на жалбоподателя В.К.. Последният твърди, че е ипотекарен
длъжник по договора като отговаря със стойността на имуществото, предмет на
ипотеката. Излага, че договорът за кредит е сключен с
физически лица, едното от които е кредитополучател, а останалите две –
солидарни длъжници. За обезпечаване задължението по
договора за кредит, жалбоподателят В.К. е учредил ипотека върху собствения си
имот, а изпълнението върху този имот е предприето въз основа издадена заповед
за изпълнение спрямо длъжниците. Твърди се, че правоотношението е
възникнало спрямо жалбоподателя в качеството му на ипотекарен длъжник, който
отговаря с имота си за чуждо задължение на физическо лице – кредитополучателят И.И.И.. Поради това твърди, че спрямо ищеца, сега жалбоподател
следва да се приложат разпоредбите относно потребителската защита, вкл. тези касаещи компетентният да разгледа иска съд. Твърди, че жалбоподателят разполага с правото да се ползва от
специалната разпоредба на чл.113 ГПК, в която е въведено изключение от общото
правило относно местната подсъдност според качеството на ищеца в материалното
правоотношение. Жалбоподателят твърди, че липсва произнасяне на
касационна инстанция относно възможността ипотекарният длъжник да ползва
подсъдността на потребителя, поради което се позовава на дадено задължително
тълкуване в акт на общностно право в Директива 93/13/ЕИО, относно
неравноправните клаузи в потребителски договори като
сочи, че съгласно решение от 17.07.2014г. по дело
№С-169/14 съдът на европейските общности е постановил приложимост на разпоредбите
на Директивата към всички физическите лица участващи в кредитното
правоотношение. Претендира отмяна на постановеното от ВРС
прекратително определение и връщане на делото на съда за продължаване на
съдопроизводствените действия.
В срока
по чл.275 от ГПК е постъпило становище на насрещната страна ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ
АД, за неоснователност на частната жалба. Прави се довод,
че ищецът нито е страна по процесния договор за кредит, нито придобива
стоки/ползва услуги по силата на договора. Твърди, че
договорът за ипотечен кредит е сключен на 05.12.2006г. между ДЗИ БАНК АД
и И.И.И. като кредитополучател и солидарните длъжници Г.И.И.И Р.А.Н., а В.К. се
явява трето лице тъй като има единствено качество ипотекарен длъжник –
собственик на недвижим имот, който е учредил договорна ипотека в полза на
банката за обезпечаване на чужд дълг - всички вземания на кредитора,
произтичащи от процесния договор за кредит в НА №21/07.12.2006г. на нотариус Петранка Димитрова, рег.№332 в НК, подновена и
вписана в СВп по реда на чл.172 ЗЗД, съгласно акт №54, том 18, вх.регистър
№28734/11.11.2016г. в СВп. Прави довод, че
жалбоподателят няма качеството потребител по смисъла на ЗЗП, поради което
разпоредбата на чл.113 ГПК е неприложима. Отделно от това се твърди, че
приобретателят на вземанията по договора за кредит и ответник по иска ЮРОБАНК
БЪЛГАРИЯ АД, няма регистрирани клонове и поделения извън гр.София, поради което
съгласно чл.105 вр.чл.108 ГПК, искът следва да се предяви пред съда, в района
на който е седалището на ответника –юридическо лице. Претендира
потвърждаване определението на съда за прекратяване на делото поради отвод за
местна неподсъдност.
Съдът,
при преценка редовността на жалбата констатира, че същата е подадена от
оправомощена страна, в преклузивния срок, срещу подлежащ на обжалване акт.
По същество на жалбата
съдът намира следното: Предмет на производството пред ВРС са предявени искове
на В.Е.К. срещу ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ АД, за прогласяване за нищожни поради
неравноправност, на клаузи от договора за банков ипотечен кредит, сключен на
05.12.2006г. между праводателя на банката-ответник по
иска Юробанк България АД - ДЗИ БАНК АД и И.И.И., Г.И.И.и Р.А.Н.. Ищецът по иска В.Е.К. се явява трето лице за договорното
правоотношение в качеството на ипотекарен длъжник. Видно
от приложените към гражданското дело доказателства, жалбоподателят /ищец/ не е
страна по договора за ипотечен кредит. Задълженията му
на ипотекарен длъжник произтичат от нот.акт за учредяване на договорна ипотека
от 07.12.2006г. Спорът се концентрира относно правото
на ипотекарния длъжник да се ползва от разпоредбата на чл.113 ГПК, предвиждаща
по-благоприятна подсъдност съобразно качеството на ищеца на потребител.
Възражението
за местна подсъдност по чл.119, ал.3 ГПК, е направено в преклузивния срок от
ответното дружество, поради което е процесуално допустимо, подлежащо на
разглеждане по същество. Действително общото
правило на чл.108 ГПК разпорежда, че исковете срещу юридически лица се
предявяват пред съда, в чийто район се намира тяхното управление или седалище,
в случая гр.София. Поставеният с жалбата въпрос е дали са налице
основания за приложение на специалната местна подсъдност по чл.113 ГПК, съгласно която исковете на и срещу
потребители се предявяват пред съда, в чийто район се намира настоящият адрес
на потребителя, а при липса на настоящ адрес – по постоянния. /предх.ред. иск на потребител може да бъде предявен и по неговия настоящ
или постоянен адрес/. В този смисъл, предмет на преценка е
качеството на ищеца на потребител по
смисъла на пар.13, т.1 вр.чл.12 от ДР на ЗЗП. Същевременно,
разпоредбата на чл.113 ГПК въвежда като критерий и характера на спора по „иск
на потребител”.
Предявените
пред РС искове са основани на твърдения за наличие на неравноправни клаузи в
договор за кредит, по който ищецът не е страна. Същият твърди, че
е засегнат като ипотекарен длъжник, т.е. лице, което не е лично задължено по
договора, но отговаря с имота си за чуждо задължение. Безспорно,
ищецът не е страна в кредитното правоотношение. Той е
страна в договор за учредяване на договорна ипотека за обезпечение вземането на
кредитора по кредитното правоотношение. Дефинитивно,
ищецът няма качество потребител по
смисъла на пар.13, т.1 от ДР на ЗЗП. Този извод следва от директния
прочит на дадената в закона легална дефиниция, съгласно която "потребител"
е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са
предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по
договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или
професионална дейност. Релевантно за определяне местната
подсъдност е качеството на ищеца на потребител на финансова услуга по смисъла
на пар.13, т.1 във вр. с т.12 от ДР на ЗЗП, от което директно произтича
правото на избор на местна подсъдност по чл.113 ГПК (в този смисъл Определение
№ 408/24.06.2014 г. по ч.т.д. № 1206/2014 г. на ВКС, ТК, II т.о.; Определение №
552/12.08.2014 г. по ч.т.д. № 4109/2013 г. на ВКС, ТК, II т.о. и др.,
постановени по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК и представляващи задължителна
съдебна практика). Съдът намира, че при преценка качеството
на ищеца, в частност възможността му да се ползва от потребителска защита в
широк смисъл, вкл. местна подсъдност, съдът
следва изхожда и от естеството на предявените искове. В
случая, исковете касаят договорното правоотношение по доставка на финансова
услуга /договор за кредит/, спрямо което учредяването на ипотеката е акцесорно.
В този смисъл, РС е сезиран с искова молба за осъществяване
на потребителска защита – при твърдения за неравноправност на клаузи от
договора за кредит, основани на разпоредбите от ЗЗП.
В този аспект съдът
възприема извършеното от съда на Европейските общности тълкуване по
преюдициално запитване в определение №С-74/15 на СЕС, постановено на
19.11.2015г., съгласно което понятието
„потребител“ по смисъла на член 2, буква б) от Директива 93/13 има
обективен характер (вж. решение Costea, C‑110/14, EU:C:2015:538,
т. 21). То трябва да се преценява по функционален
критерий, който се състои в това да се прецени дали разглежданото договорно
отношение се вписва в рамките на дейности, външни за упражняването на дадена
професия. Когато е сезиран със спор по договор, който би могъл да попада
в приложното поле на тази директива, националният съд трябва с оглед на всички
обстоятелства по делото и на всички доказателства да провери дали съответната
страна по договора може да бъде квалифицирана като „потребител“ по смисъла на същата директива (вж. в този смисъл решение
Costea, C‑110/14, EU:C:2015:538, т. 22 и 23). В случаите на
физическо лице, което е приело да бъде гарант за изпълнението на задължения на
търговско дружество, задача на националния съд е да установи дали това лице е
действало в рамките на осъществяваната от него дейност по занятие, или поради
връзката от функционално естество, която то има с това дружество, като например
неговото управление или значителен дял от неговия дружествен капитал, или то е
действало за цели от частен характер. При тези условия, член 1,
параграф 1 и член 2, буква б) от Директива 93/13 трябва да се
тълкуват в смисъл, че тази директива може да се прилага към договор за
обезпечение върху недвижим имот или за поръчителство, сключен между физическо
лице и кредитна институция с цел да се гарантират задълженията, които има
търговско дружество по силата на договор за кредит към тази институция в
рамките на договор за кредит, когато това физическо лице е действало за цели,
които не попадат в рамките на осъществяваната от него дейност по занятие, и то
няма връзка от функционално естество с посоченото дружество. /край на цит./
По този
въпрос не е налице постановена достатъчно и категорична практика на съдилищата,
поради което настоящият състав в съгласие с разпоредбата на чл.633 ГПК и чл.267
ДФЕС, без да извършва тълкуване на процесуална норма, възприема изцяло даденото
от СЕС тълкуване на норма/понатие/ от общностното право. Въз основа на цит.разпоредба
на чл.633 ГПК, националният съд на държава-членка не може да се отклонява от
постановено по делото преюдициално заключение или да го замества със свое
собствено тълкуване - различно от това, дадено от Съда на ЕС - т. е. не може да
тълкува общностното право по начин, различен от тълкуването на Съда на ЕС. Не може да поставя под съмнение действителността или правилността
на преюдициалното заключение - задължителната сила на преюдициалните заключения
важи безусловно спрямо всички национални съдилища на всички държави-членки.
Националният съд и всички нормени адресати по чл.633 ГПК са
обвързани от даденото от СЕС тълкуване на правните норми на европейското право
и са длъжни да се съобразят с решенията на СЕС, включително и с тези, към които
препраща СЕС в определението си по чл. 104, § 3 от Процедурния правилник на СЕС. Всички норми от националния закон, които
са идентични/аналогични с разпоредби от правото на ЕС, трябва да се тълкуват по
начин, установен с решенията на СЕС. Поради това, настоящият състав, възприема
изцяло тълкуването на СЕС като намира, че ищецът в настоящия спор има качество
„потребител”, поради което може да се ползва от предвидената по-благоприятна
подсъдност. С оглед на този извод, съдът намира, че
постановеното от ВРС определение следва да бъде отменено и делото върнато на
същия съд за продължаване на съдопроизводствените действия пред него.
Тълкуването дадено от СЕС относно съдържанието на понятие от общностното
право, възпроизведено и във вътрешното право, а именно „потребител”, намира
директно приложение. Тъй като в случая исковете са
основани на твърдения за наличие на неравноправна клауза в договора за кредит,
засягаща правата на ищеца като ипотекарен гарант по този договор следва, че
същите носят белезите на иск на потребител по смисъла на чл.113 ГПК. Ищецът изрично се е позовал в исковата молба на благоприятната за
него местна подсъдност. В унисон с това тълкуване е и
разпоредбата на чл.151 ЗЗД и правото на ипотекарния длъжник да противопостави
на кредитора вкл. и лични възражения на
длъжника по обезпеченото с ипотеката вземане.
ОТМЕНЯ протоколно определение на Районен съд –Варна, постановено на
16.10.2018г. по ГД №4872/2018г. на XXXI състав, с което е прекратено производството по
делото поради отвод за местна неподсъдност на спора съгласно чл.119 ГПК.
ВРЪЩА делото на същия съд за продължаване на съдопроизводствените
действия.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.