РЕШЕНИЕ
№…
гр.
Плевен, 14.08.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ - ІV гр.с. в публично заседание на четиринадесети
юли през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЦВЕТЕЛИНА ЯНКУЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1.РЕНИ ГЕОРГИЕВА
2.ЕМИЛИЯ КУНЧЕВА
при секретаря А. Д. и в присъствието на
прокурора …., като разгледа докладваното от ЧЛЕН - СЪДИЯТА РЕНИ ГЕОРГИЕВА в.гр.д. № 308
по описа за 2020 г. и на основание данните по делото и закона, за да се
произнесе, взе
предвид следното:
С решение № 191/06.02.2020 г.
по гр.д.№ 6186/2019 г. по описа на ПлРС е признато за установено на основание
чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.415 от ГПК, вр. чл.79 ЗЗД по отношение на П.Г.Г., че
дължи на кредитора „Топлофикация-Плевен“ЕАД със седалище гр.Плевен сумата 2 856.13
лв., представляваща стойността на консумирана и незаплатена топлоенергия за
периода от 01.01.2018 г. до 31.05.2019 г., ведно със законната лихва от
23.07.2019 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение № 2784/24.07.2019
г. по ч.гр.д.№ 4767/2019 г. по описа на ПлРС.Признато е за установено на
основание чл.422, ал.1 вр. чл.415 ГПК, вр. чл.86 ЗЗД по отношение на П.Г.Г., че
дължи на кредитора „Топлофикация-Плевен“ЕАД със седалище гр.Плевен сумата от
202.75 лв., представляваща лихва за забава върху 2 856.13 лв. за периода
02.03.2018 г. - 16.05.2019 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение №
2784/24.07.2019 г. по ч.гр.д.№ 4767/2019 г. по описа на ПлРС, а за разликата до
предявения размер от 205.31 лв. е отхвърлен иска като неоснователен и
недоказан.Осъден е на основание чл.78, ал.1 ГПК П.Г.Г. да плати на
„Топлофикация-Плевен“ЕАД със седалище гр.Плевен сумата от 111.13 лв. направени
разноски за производството по ч.гр.д.№ 4867/2019 г. по описа на ПлРС.Осъден е
на основание чл.78, ал.1 ГПК П.Г.Г. да плати
на „Топлофикация-Плевен“ЕАД със седалище гр.Плевен сумата от 302.75 лв.
направени по делото разноски за ДТ, юристконсулстко възнаграждение и депозит за
ВЛ.Осъдено е на основание чл.78, ал.3 ГПК „Топлофикация-Плевен“ЕАД със седалище
гр.Плевен да плати на П.Г.Г. сумата от 0.29 лв. направени деловодни разноски.
Депозирана
е въззивна жалба П.Г.Г., чрез пълномощник, срещу решение № 191/06.02.2020 г. по
гр.д.№ 6186/2019 г. по описа на ПлРС, което се обжалва частично.Счита
посоченото решение за неправилно и незаконосъобразно.Прави
се искане да се отмени решението в обжалваната му част и да бъде осъден въззиваемия
да му заплати направените по делото разноски и за двете инстанции.
За въззиваемия „Топлофикация-Плевен“ЕАД със
седалище гр.Плевен процесуалният представител изразява становище, че решението
на районния съд е правилно и законосъобразно по изложеното становище в отговора
на въззивната жалба.
Въззивната жалба е процесуално допустима.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като обжалваното такова е валидно и
допустимо, а по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.Според
ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк.д.№ 1/2013 г., ОСГТК, при проверка на
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи
императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено
като основание за обжалване.
Настоящата инстанция намира решението и
за правилно, поради което по силата на чл.272 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционния
съд.Във връзка с доводите във въззивната жалба
съдът приема за установено следното.
На първо място във въззивната жалба се
сочи, че още с определението от 25.11.2019 г. за разпределение на доказателствената
тежест съдът е предпоставил решаване на спора, приемайки, че сумите са дължими
и по този начин се е произнесъл по предмета на делото абсолютно
незаконосъобразно чрез нарушаване на процесуалните правила.
Не са допуснати сочените от въззивника
нарушения на процесуалните правила от първоинстанционния съд.
Определение № 4928/25.11.2019 г. на
първоинстанционния съд е постановено по реда на чл.140 ГПК с оглед подготовката
на делото в закрито заседание.Съобразено от първоинстанционния съд е общото
правило за разпределение на доказателствената тежест между страните, съгласно
което всяка страна носи същата относно тези факти, от които извлича изгодни за
себе си правни последици, които именно затова претендира като настъпили (чл.154, ал.1 ГПК)
Указал
е на въззивника, ответник в първоинстанционното производство, че в негова
тежест е да докаже плащане на дължимите суми.Касае се за положителен факт и
доказването му би довело до отхвърляне на иска като неоснователен, но такова
доказване от него не е проведено.
На второ място във въззивната жалба се
сочи, че по същия начин първоинстанционния съд се е аргументирал и относно
експертизата, която се изразява в преписване на счетоводните данни, находящи се
при въззиваемия, при липса на основание за тези счетоводни записи, като отделно
съдът е извършил ССЕ от своя страна на основание чл.162 ГПК за сума, която има
друг размер в същата експертиза.
Първоинстанционният съд е допуснал
изслушването на съдебно-икономическа експертиза, която след като се запознае с
доказателствата по делото и извърши справка с счетоводството на въззиваемия да
даде отговор на трите въпроса съобразно искането на ищеца, обективирано в ИМ.ВЛ
в изготвеното заключение е посочило, че експертизата е изготвена въз основа на
документите по делото и финансово-счетоводните документи при въззиваемия.ВЛ е
пояснило, че основание за счетоводните записвания са издадени фактури от
въззиваемия, които са първични счетоводни документи, а друго основание за
издаване на тези фактури са измерванията, които се подават от топлинния
счетоводител.
Съобразно чл.162 ГПК, когато искът е
установен в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът
определя размера по своя преценка или взема впредвид заключението на вещо лице,
като първоинстанционния съд е съобразил заключението на ВЛ.Съгласно същото
задължението на въззивника е в размер на 2 856.13 лв. главница за периода от
01.01.2018 г. до 31.05.2019 г., а общият размер на лихвата за забава е 210.68
лв. върху главницата, считано от датата на изпадане на ответника в забава до
23.07.2019 г.-датата на депозиране на заявлението.Първоинстанционният съд е
уважил втория иск за сумата от 202.75 лв., представляваща лихва за забава върху
2 856.13 лв. за периода 02.03.2018 г. - 16.05.2019 г., за която сума е издадена
заповедта за изпълнение, като следва да се приеме, че е допусната очевидна
фактическа грешка, която може да бъде поправена по реда на чл.247 ГПК от първоинстанционния
съд, тъй като крайната дата е 16.07.2019 г., а не 16.05.2019 г., съгласно
заповедта за изпълнение и ИМ.Размерът е правилно определен и в този случай, но
съобразно първата хипотеза на чл.162 ГПК от първоинстанционния съд - по негова
преценка, тъй като законната лихва е следвало да бъде изчислена до 16.07.2019
г., а не до 23.07.2019 г., но изготвената от ВЛ таблица за дължимата главница и
датата на изпадане на въззивника в забава дава тази възможност.От въззиваемия
лихвата за периода от 02.03.2018 г. - 16.07.2019 г. е определена на 205.31 лв.,
видно от препис-извлечението от сметка.
На следващо място във въззивната жалба
се сочи, че първоинстанционният съд е отказал да се произнесе по недействителността
на договор № 53/02.02.2015 г.
В договора е отразено, че между собствениците
/ ползвателите на имоти в сграда - етажна собственост, находяща се на адрес
гр.Плевен, ***, представлявани от А. А. А. и „Техем“ЕООД на основание чл.140,
ал.5 от ЗЕ и протокол от 29.01.2015 г. от заседание на ОС на ЕС за избор на
лице по чл.139а от ЗЕ е сключен същия.
Пред настоящата инстанция се сочи в тази
насока, че няма доказателство, А. А. А. е упълномощен по някакъв начин от етажната
собственост да представлява същата и е
упълномощен да подпише този договор, към който като неразделна част пише, че
има приложение на етажната собственост, но приложението го няма.
В обжалваното решение първоинстанционния
съд е приел за неоснователни възраженията на ответника, че договор №
53/02.02.2015 г. е неотносим към
предмета на спора.Съдът се е съобразил със становището му в отговора на
исковата молба, в който е изразено такова, че договор № 53/02.02.2015 г. е
неотносим към иска поради обстоятелството, че ответникът е собственик на имота
от 2017 г., видно от приложения нотариален акт.
В първото по делото съдебно заседание на
11.12.2019 г. също е изразено становище, че са посочени първоначалните
обстоятелства, че този договор е сключен преди ответника да бъде собственик и
не е уведомен за съществуването му.
В решението съдът е посочил, че
възражението за липса на представителна власт на лицето, подписало договора от
името на етажната собственост, е изложено от ответника едва в хода на съдебните
прения след приключване на съдебното дирене, поради което съдът не дължи
произнасяне, което е законосъобразно.
Възраженията срещу иска могат да бъдат:
правоизключващи (възраженията за
нищожност или относителна недействителност),
правоунищожаващи (възраженията за
недееспособност, грешка, насилие, измама и т.н.),
правопогасяващи и правоотлагащи, като те са твърдения на факти, пораждащи
изгодни за ответника последици и затова той носи тежестта да ги твърди и
докаже.Тези възражения следва да бъдат въведени от ответника с отговора на
исковата молба, както и да представи и да поиска събиране на доказателства за
установяването им.Релевирането им след преклузията по чл.133 от ГПК не може да
бъде взето впредвид и разглеждано от съда, освен ако пропускът не се дължи на
особени непредвидени обстоятелства.
Първоинстанционният съд е посочил, че
дори и да се приеме, че този договор не обвързва етажната собственост и в
частност въззивника, или е недействителен, то на основание чл.61, ал.3 от
Наредба № 16-334/6.04.2007 г. ( отм.ДВ. бр.25 от
20.03.2020 г.), топлинната енергия се разпределя на основание т.9
от приложението към чл.61, ал.1 от Наредбата, който правен извод се споделя от
настоящата инстанция.
Би могло да се говори за два
самостоятелни договора: договор за продажба на топлинна енергия (с оглед на чл.150, ал.1 ЗЕ се осъществява при
публично известни общи условия) и договор за
дялово разпределение на топлинна енергия между клиентите в сграда - етажна
собственост (чл.140 ЗЕ).
Основателно е възражението на въззивника,
че копие от протокола следва да има при въззиваемия (чл.64,
ал.2 от горепосочената Наредба).
При недействителност на втория договор не
отпада задължението по първия договор, тъй като доставка на топлинна енергия е
осъществена от въззиваемия до имота на въззивника за процесния период.Разпределението
на топлинната енергия в този случай обаче ще се извърши от топлопреносното
предприятие или доставчика (не от лицето по
чл.139б от ЗЕ) с оглед на чл.61, ал.2 от Наредбата, но по реда на
т.9 от приложението към чл.61, ал.1 с оглед на
чл.61, ал.3 от Наредбата.
Наличие на договор по чл.139б от ЗЕ с оглед
на приложимата методика от приложението към чл.61, ал.1 от Наредбата, чл.63 от
същата, както и останалите разпоредби на същата и ЗЕ в тази насока, следва да
се приеме за по-благоприятно, тъй като в противен случай начинът на
изчислението би следвало да бъде само по т.9 от приложението към чл.61, ал.1 и
в двете хипотези.
Във въззивната жалба на следващо място се
сочи, че съдът е заобиколил разпоредбата на чл.5, ал.4 от КРБ с аргументи за
транспонирането на директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските
договори, като е игнорирана и разпоредбата на чл.7, ал.3 ГПК.
Според чл.7, ал.3 ГПК съдът служебно
следи за наличието на неравноправни клаузи
в договор, сключен с потребител.
С
присъединяването на Република България към ЕС на 01.01.2007 г. правото на ЕС (първично и вторично) е пряк
регулатор на обществените отношения на територията на страната.
Съгласно
чл.288 ДФЕС Директивата е акт, който обвързва по отношение на постигането на
даден резултат от държавите-членки, до която е адресиран, като оставя на
националните власти свобода при избора на формата и средствата за постигане на
този резултат, като тя е част е част от вторичното право на ЕС.
Следователно тя няма характер на
международен договор по смисъла на горепосочената разпоредба от Конституцията.
Съгласно чл.633 ГПК решението на Съда на
Европейските общности е задължително за всички съдилища и учреждения в РБ.
Относно сочената Директива 93/13/ЕИО (изменена с директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент
и Съвета от 25 октомври 2011 г.), в §13а, т.4 от
ДР на ЗЗП е посочено, че този закон
въвежда разпоредбите на
Изменен е и чл.62 ЗЗП през 2014 г., като
се забранява доставката на централно отопление на потребител срещу заплащане
без искане от негова страна.
Следва да бъде съобразено в тази насока и решението на Съда на ЕС - решение на съда (четвърти състав)
от 5 декември 2019 година по съединени дела С-708/17 и С-725/17.
Съгласно тълкувателно решение №
2/25.05.2017 г. на ВКС по т.д.№ 2/2016 г., ОСГК, за отношенията, възникващи при
доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда - етажна собственост, се
прилагат разпоредбите на ЗЕ, които не
противоречат на разпоредбата на чл.62 във връзка с § 1 от ДР на ЗЗП.
На следващо
място във въззивната жалба се сочи, че въззиваемият се
позовава на Общи условия за доставка на топлинна енергия, които не са оспорени
от въззивника в законния срок, който е изтекъл преди повече от 12 години, като
тези условия няма как да му бъдат известни по обективни причини.
В тази насока от доказателствата по
делото е видно, че Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови
нужди от въззиваемия на потребители в гр.Плевен са публикувани във вестник „Нощен
труд“ от 13-14.12.2007 г. и във вестник „Посоки“ бр.239/13.12.2007 г.
В чл.66, ал.1 от ОУ е посочено, че те
влизат в сила в едномесечен срок от публикуването им в един централен и един
местен ежедневник без писмено приемане от купувачите, като след влизането им в
сила продавачът ги публикува и в Интернет страницата си.
Съгласно
чл.66, ал.2 от същите, на която разпоредба се позовава въззиваемия, в
срок от 30 дни след влизане в сила на общите условия купувачите, които не са
съгласни с тях, имат право да внесат при продавача заявление, в което да
предложат различни условия, като предложените от купувачите и приети от
продавача различни условия се отразяват в писмени допълнителни
споразумения.Няма данни собственикът/собствениците на процесния имот в този
30-дневен срок след влизането им в сила през м.01.2008 г. да са предложили
различни условия.
Въззивникът е придобил процесния
топлофициран имот на 24.11.2016 г., но следва да се приеме с оглед на
изложеното, че процесните Общи условия, след влизането им в сила и изтичането
на горепосочения 30-дневен срок, са задължителни след средата на месец февруари 2008 г. за
всички последващи собственици на имота.
В т.1 на ТР № 2/17.05.2018 г. на ВКС по
т.д.№ 2/2017 г., ОСГК е посочено, че правоотношението по продажба на топлинна
енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като
договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР
(чл. 150, ал. 1
ЗЕ),
като тази договорна природа на правоотношението по продажба на топлинна енергия
за битови нужди остава непроменена при множеството изменения на относимите
норми от ЗЕ (чл. 149, чл. 150, чл. 153, ал. 1 и § 1 ДР), които
регламентират и страните по договора при публично известни общи условия.
С оглед на изложеното въззивният съд
счита, че Общите условия от 2007 г. обвързват и въззивника.
На следващо място във въззивната жалба се
сочи, че въззиваемият събира без основани личните данни на въззивника.
Видно от чл.14, т.1 от горепосочените ОУ
купувачът е длъжен в 30 дневен срок да уведоми писмено продавача при промяна на
титуляра на право на собственост или на вещно право на ползване на
топлоснабдения имот.
„Лични данни“ е понятието по чл.4, т.1 от
Регламент (ЕС) 2016/679
съгласно §1,т.1 от ДР на Закона за защита на личните данни.В това смисъл от
въззиваемото дружеството се ползват лични данни на въззивника, тъй като той е
собственик на процесния топлоснабден имот.
Представеното пред настоящата инстанция
писмо от въззиваемия до въззивника от 24.02.2020 г. е във връзка с уведомление
за прихващане, но възражение за прихващане от въззиваемия в хода на настоящето
съдебно производство не е правено.
Въз основа на
гореизложеното съдът приема, че въззивната жалба е неоснователна, поради което не са налице основания за отмяна на решението в обжалваната му част и следва да бъде потвърдено в същата.
При този изход на процеса следва да бъде
осъден въззивникът да заплати на въззиваемия
на основание чл.78, ал.8 ГПК разноски по делото за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 лв.
Водим от горното, Плевенски окръжен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 191/06.02.2020 г.
по гр.д.№ 6186/2019 г. по описа на Плевенски районен съд в обжалваната му част,
в която е признато за установено на основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.415 от ГПК, вр. чл.79 ЗЗД по отношение на П.Г.Г., EГН **********,***, че дължи на кредитора
„Топлофикация-Плевен“ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление
гр.Плевен, Източна индустриална зона № 128,
сумата 2 856.13 лв., представляваща стойността на консумирана и
незаплатена топлоенергия за периода от 01.01.2018 г. до 31.05.2019 г., ведно
със законната лихва от 23.07.2019 г., за която сума е издадена заповед за
изпълнение № 2784/24.07.2019 г. по ч.гр.д.№ 4767/2019 г. по описа на ПлРС;
Признато е за установено на основание чл.422, ал.1 вр. чл.415 ГПК, вр. чл.86 ЗЗД по отношение на П.Г.Г., EГН **********,***, че дължи на кредитора
„Топлофикация-Плевен“ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление
гр.Плевен, Източна индустриална зона № 128, сумата от 202.75 лв.,
представляваща лихва за забава върху 2 856.13 лв. за периода 02.03.2018 г. -
16.07.2019 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение № 2784/24.07.2019
г. по ч.гр.д.№ 4767/2019 г. по описа на ПлРС; Осъден е на основание чл.78, ал.1 ГПК П.Г.Г. EГН **********,***, да плати
на „Топлофикация-Плевен“ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление
гр.Плевен, Източна индустриална зона № 128,
сумата от 111.13 лв. направени разноски за производството по ч.гр.д.№ 4867/2019
г. по описа на ПлРС; Осъден е на основание чл.78, ал.1 ГПК П.Г. ***, да плати на
„Топлофикация-Плевен“ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление
гр.Плевен, Източна индустриална зона № 128, сумата от 302.75 лв. направени по
делото разноски за ДТ, юристконсулстко възнаграждение и депозит за ВЛ.
Осъжда
на основание чл.78, ал.8 ГПК въззивника П.Г. ***, да заплати на въззиваемия „Топлофикация-Плевен“ЕАД, ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление гр.Плевен, Източна индустриална зона № 128,
разноски по делото за настоящата инстанция в размер на 100 лв.
Решението
не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: