РЕШЕНИЕ
№
гр.
София, 21.11.2023 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI-В
въззивен състав, в публичното заседание на първи март
през две хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ ИВАНОВА
ГЕОРГИ СТОЕВ
при
секретаря Юлиана Шулева, като разгледа докладваното от мл. съдия Георги Стоев в.гр.д.
№ 6711 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК
С
Решение № 78404/16.03.2020 г., постановено по гр.д. № 53845/2018 г. по описа на
Софийски районен съд, 144 състав, са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД ЕИК ********,
осъдителни искове с правна квалификация чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149
ЗЕ и чл. 86 ЗЗД срещу И.Х.П., ЕГН **********, и Л.С.П.. Първоинстанционният съд
се е произнесъл по дължимостта на разноските на основание чл. 78 ГПК.
Производството
е образувано по въззивна жалба № 5114454/17.08.2020 г., подадена от ищеца, с
която е обжалвано първоинстанционното в частта, с която са отхвърлени
предявените искове спрямо Л.П.. Въззивникът навежда правни доводи за
неправилност на първоинстанционното решение, поради нарушение на процесуалните
правила, регламентиращи процеса по установяване на релевантни факти и оценка на
събрания доказателствен материал, както и поради противоречие на материалния
закон. Претендира разноски.
В
срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника с
който се излага доводи за нейната неоснователност и недоказаност. Моли да се
постанови решение, с което да се отхвърли въззивната жалба, респективно да се
потвърди първоинстанционния акт, и да бъдат присъдени направените съдебни
разноски.
Решението в необжалваната част и
спрямо ответника И.П. е влязло в сила и не подлежи на проверка от настоящата
инстанция.
Софийски градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за
установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във
въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:
По основателността на иска.
Въззивният съд съгласно
чл. 269 ГПК е ограничен от посоченото в жалбата, когато са наведени твърдения
за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, водещи до
неправилност на решението, а съгласно Тълкувателно
решение № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС в рамките на
въззивната проверка съдът служебно изследва въпросите; 1) дали е приложена правилно императивна материалноправна норма, 2) както и за интереса на някоя от
страните по делото. Съдът служебно следи за валидността на решението в цялост,
а за пороци водещи до недопустимост само в обжалваната част на решението.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
По основателността на иска.
Във
въззивното производство след изискана справка от Столична община, с която се
удостоверява идентичност между имената на лицето Л.С.Т. и Л.С.П.. На
въззиваемата страна е предоставена възможност да подаде отговор на исковата
молба и да изложи всички свои възражения, твърдения и правни доводи, тъй като
поради допуснато от първоинстанционния съд процесуални нарушения не е настъпила
процесуалната преклузия.
Предявени са искове с правна
квалификация чл.79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, с
които се иска установяване със сила на пресъдено нещо в отношенията между
страните, че ответника дължи на ищеца сумата от 1) 691,36 лева, представляваща стойността на доставената топлинна
енергия за топлоснабден имот, представляващ апартамент № 60, находящ се в гр.
София, общ. „Искър“, ж.к. „*****-*******“, с *****, за периода от 01.10.2014 г.
до 30.04.2016 г.; 2) сумата от 15,58
лева, представляваща цената за услугата дялово разпределение за периода
05.2015 г. до 04.2016 г. ведно със законната лихва върху двете главници от
08.02.2016 г. до окончателното погасяване на дълга; 3) както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 111,96, представляваща обезщетение
за забава за периода 15.09.2015 г. – 26.01.2018 г.; 4) и сумата от 3,76 лева,
представляваща мораторна лихва върху главницата за услугата дялово
разпределение за периода от 03.2013г. до 31.01. 2015г.
От събраните доказателства е установено,
че между главните страни е възникнало облигационно отношение, тъй като
ответникът е собственик на покрит недвижим имот, предназначен за жилищни нужди
- апартамент № 60, находящ се в гр. София, общ. „Искър“, ж.к. „*****-*******“,
а ищецът през процесния период е осигурявал за посочения апартамент
топлоенергия за битови нужди.
Съгласно т. 1 на ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело №
2/2017 г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по продажба на топлинна енергия
за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно
правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни
общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията
за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на
договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Тази договорна
природа на правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди остава
непроменена при множеството изменения на относимите норми от ЗЕ (чл. 149, чл.
150, чл. 153, ал. 1 и пар. 1 ДР), които регламентират и страните по договора
при публично известни общи условия.
Присъединяването на топлофицирани
жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на
заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на
писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от
06.04.2007г. за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на вещното
право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са
посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за
битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното
предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при
публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на
сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия
те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с
предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и
дължат цената на доставената топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за
редакциите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, отпреди ДВ, бр. 54 от 2012г., визиращи като
страна по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия потребителите на топлинна енергия за битови нужди.
Клиенти на топлинна енергия за битови
нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1
ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно
носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и
същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за този имот при публично известните общи условия директно с
топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива
качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди (“битов клиент“ по
смисъла на т. 2а пар. 1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за доставка на
топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. Договорът между
това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по
общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя
5 при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на
ползване на топлоснабдения имот. В гореизложения смисъл изброяването в нормата
на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право
на ползване като клиенти (потребители) на топлинна енергия за битови нужди и
страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие не е
изчерпателно.
Следователно в тежест на ищеца е да
докаже на какво основание е възникнало твърдяното облигационно правоотношение,
въз основа на което се претендира реално изпълнение от ответника. От
представените писмени доказателства, Договор за продажба на недвижим имот от
11.01.1991 г., се установява, че ответницата е придобила правото на собственост
върху процесния имот. По делото не са представени други доказателства,
съответно не са наведени твърдения опровергаващи извода за принадлежност на
процесното вещно право, обуславящо качеството потребител на топлинна енергия,
поради което съдът приема, че за процесния имот ответницата е била собственик
на имота.
Съгласно дадените указания в Тълкувателно решение 3/2011/18.05.2012 г.,
ОСГТК на ВКС вземанията за доставената топлина енергия имат периодичен
характер и се погасяват с изтичането на тригодишен давностен срок, аргумент от
чл. 111, б. „в“ от ЗЗД. Налице е един правопораждащ факт, от който възникват
повтарящи се задължения за определена парична сума, при предварително
определени падежи и при определен или определяем размер на престацията.
Следователно налице са самостоятелни задължения, поради което изискуемостта,
забавата и давността за всяко едно от тях настъпва отделно. Задължението за главница
за доставената топлинна енергия се претендират за периода от 01.10.2014 г. до 30.04.2016 г., като исковата молба е предявена
на 13.08.2018 г. Ответниците в преклузивния срок са направили възражение за
погасителна давност, което е частично основателно, поради което съдът приема,
че по давност са погасени вземанията за главница, възникнали преди 13.08.2015
г., т.е. от 01.10.2014 г. до 13.07.2015 г. Ответникът дължи плащане на
потребената топлинна енергия за периода от 13.08.2015
г. до 30.04.2016 г.
Съгласно
приетото заключение на допуснатата от първоинстанционния съд СТЕ, която съдът
кредитира като обективни и правилни, тъй като кореспондират с останалия събран
доказателствен материал, ответникът е ползвал топлинна енергия за процесния
период, без да заплаща цената за предоставената услуга. От заключението на
съдебно счетоводната експертиза и представените фактури на основание чл. 162 ГПК съдът определи размера на дължимата цена за доставената топлинна енергия за
периода от 13.08.2015 г. до 30.04.2016 г
на 430,18 лева.
Относно
топлоснабдяването на сградата в режим на етажна собственост, в която се намира
процесният имот, както и на самия имот, това обстоятелство се установява от
представените писмени доказателства - договор за извършване на дялово разпределение,
сключен между етажната собственост на сградата и фирмата за дялово
разпределение, от представените от фирмата за дялово разпределение индивидуални
изравнителни сметки. Съгласно чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16-334 от 6 април 2007
г. за топлоснабдяването, дяловото разпределение на ТЕ между клиентите в сграда
- етажна собственост, се извършва възмездно от лицето, вписано в публичния
регистър по чл. 139 а ЗЕ и избрано от клиентите или от асоциацията по чл. 151,
ал. 1 от ЗЕ при спазване изискванията на тази наредба и приложението към нея, а
в чл. 36, ал. 1 ОУ за продажба на ТЕ е посочено, че редът и начинът на
заплащане на услугата дялово разпределение се определя от ФДР и се обявява по
подходящ начин на потребителя. По силата договорните взаимоотношения между
ищеца и третото лице помагач цената на услугата се заплаща от топлофикационното
дружество на търговеца, извършващ дялово разпределение, а по силата на чл. 13,
ал. 1, т. 1 ОУ на договорите за продажба на ТЕ потребителите дължат
възстановяване на заплатените суми за тази услуга на топлофикационното
дружество. Цената на услугата дялово разпределение се посочва в сключения
договор между топлофикационното дружество и търговеца, извършващ дяловото
разпределение, съгласно чл. 139 в, ал. 3, т. 4 ЗЕ. Във връзка с това по силата
на закона възниква система от две относително независими правоотношения, чиито
страни и предмет се определят от закона. По едното възниква задължение за
топлофикационното дружество за заплащане на търговеца извършващ дялово
разпределение цената на услугата дялово разпределение, а по второто -
потребителите дължат заплащане на сумите за тази услуга на топлофикационното
дружество. С договора сключван по реда на 139в, ал. 3, т. 4 ЗЕ между
топлофикационното дружество и търговеца, извършващ дялово разпределение се
определя само цената за услугата дялово разпределение, а в този по чл. 140, ал.
4, т. 8 ЗЕ между клиентите и търговеца, извършващ дялово разпределение само
условията и начинът на плащане на услугата. И двата договора обаче не променят страните
и предмета на правоотношенията във връзка с цената, защото те се определят от
закона. Ето защо, съдът приема, че законът установява задължение на купувача
/потребителя/ да заплаща на топлофикационното дружество суми за дялово
разпределение, чиято цена се определя от договора между тях, като няма значение
дали топлофикационното дружество е платило предварително, впоследствие или дали
въобще е платило тази цена на търговеца, извършващ дялово разпределение, както
е и без значение дали общите условия на топлофикационното дружество установяват
задължение на купувача /потребител/ да заплаща на топлофикационното дружество
суми за дялово разпределение. Единственото условие (основание) за задължението
на потребителите за плащане на сумите за тази услуга на топлофикационното
дружество е услугата за дялово разпределение да е извършена. В настоящето
производство това обстоятелство не се оспорва.
Погасени
по давност се явяват задължения за периода до 05.2015 г. до 07.2015 г.., като
съдът на основание чл. 161 ГПК определя размера на дължимата главница за дялово
разпределение на 12,23 лева.
Относно иска по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху главницата за топлинна
енергия.
Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия
за продажба на топлинна енергия за битови нужди от Топлофикация София, одобрени
с решение № ОУ001/07.01.2008 г. на ДКЕВР месечните вноски за част от процесния
период (до приемането на последващите общи условия през месец февруари 2014 г.)
са дължими в 30-дневен срок след изтичане на периода, за които се отнасят. Тези
задължения са срочни като по силата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да
тече от момента на настъпване на изискуемостта, т. е. от деня на падежа /тъй
като срокът е уговорен в полза на длъжника и кредиторът не може да иска
предсрочно изпълнение/.
Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите
условия, одобрени с решение № ОУ- 02/03.02.2014 г. на ДКЕВР клиентите са длъжни
да заплащат месечните вноски в 30- дневен срок от датата на публикуването им на
интернет страницата на дружеството. С публикуването клиентът се уведомява за
задължението и неговия размер и то има характер на покана. По силата на чл.
114, ал. 2 ЗЗД, когато е уговорено, че вземането става изискуемо след покана,
давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало, т. е за
процесните главници, по отношение на които се прилагат общите условия, приети
през месец февруари 2014 г., давността тече от деня, в който съответното
задължение е възникнало, т. е. от деня, следващ изтичането на съответния месец,
например за месец март 2014 г. - от 01.04.2014 г., за месец април 2014 г. - от
01.05.2014 г. и т. н. Издаването на изравнителната сметка не променя срока, в
който месечните вноски стават дължими, а следователно и момента, от който
започва да тече погасителната давност за тях. В тази връзка следва да бъде
посочено, че по делото не е доказано възникването на ново вземане след
издаването на изравнителната сметка, т. е. в резултат от изравняването да е
възникнало задължение за доплащане, чиято изискуемост би настъпила в по-късен
момент съгласно чл. 33, ал. 2 от Общите условия, приети през 2014 г., а именно
в 30-дневен срок от датата на публикуване на фактурата на интернет страницата
на дружеството. Дори фактурата да е публикувана на 31.07.2014 г. в деня на
издаването й, то едномесечният срок е изтекъл на 31.08.2014, преди постъпване
на заявлението в съда. Предвид липсата на доказателства, че фактурите за
периода май 2014 г. -април 2016 г. са публикувани на интернет страницата на
ищеца, ответниците не са изпаднали в забава и не дължат мораторна лихва.
Относно
иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД
върху главницата за услугата дялово разпределение.
В
приложимата нормативната уредба не съществува специална норма, която да
дерогира общото правило на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, следователно доколкото по делото
няма твърдения, а и липсват доказателства длъжникът да е бил поставен в забава
от кредитора, то искът по чл.86, ал. 1 ЗЗД следва да бъде отхвърлен.
По
отговорността за разноски:
При този изход на делото
отговорността за разноски е на двете страни. Въззивникът е представляван от юрисконсулт и съответно
претендира юрисконсултско възнаграждение, поради което съдът на основание чл.
78, ал. 8 ГПК вр. чл. 25, т. 1 от Наредба за заплащането на правна помощ
определя такова в размер на 50 лева. Същата е представила доказателства за платена
държавна такса пред настоящата инстанция в размер на 98 лева. Тъй като
въззивната жалба е частично основателна, то размерът на вземането за разноски
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да бъде пропорционално намален до 68,54 лева. Въззиваемата страна е
сторила разноски за адвокатско възнаграждение общо в размер на 350 лева, като
съгласно неуважената част от въззивната жалба имат право на вземане за разноски
в размер на 145,56 лева.
Така мотивиран, Софийски
градски съд:
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ
Решение № 78404/16.03.2020 г., постановено по
гр.д. № 53845/2018 г. по описа на Софийски районен съд, 144 състав, в частта, с която са отхвърлени
предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, осъдителни искове с правна
квалификация чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, срещу Л.С.Т., ЕГН **********,
за сумата от 430,18 лева,
представляваща стойността на доставената топлинна енергия за топлоснабден имот,
апартамент № 60, находящ се в гр. София, общ. „Искър“, ж.к. „*****-*******“,
ет. 11, с *****, за периода 13.08.2015
г. до 30.04.2016 г., както и за сумата
от 12,23 лева, представляваща цената за услугата дялово разпределение за
периода 08.2015 г. до 04.2016 г.,
като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА
Л.С.Т.,
ЕГН **********, на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, да
заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, сумата от 430,18 лева, представляваща стойността на доставената топлинна
енергия за топлоснабден имот, апартамент № 60, находящ се в гр. София, общ.
„Искър“, ж.к. „*****-*******“, ет. 11, с *****, за периода 13.08.2015 г. до 30.04.2016 г., както и за сумата от 12,23 лева,
представляваща цената за услугата дялово разпределение за периода 08.2015 г. до
04.2016 г.
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 78404/16.03.2020 г., постановено по гр.д. № 53845/2018 г. по описа на
Софийски районен съд, 144 състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА
Т.С.“
ЕАД, ЕИК ********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на Л.С.Т., ЕГН **********, сумата от 145,56 лева, представляваща разноски,
сторените пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА
Л.С.Т.,
ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, сумата 68,54 лева представляваща разноски, сторените пред въззивната
инстанция.
Решението е постановено при участието на трето лице
помагач на страната на ищеца „Т.с.“ ЕООД.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2