Решение по дело №34936/2023 на Софийски районен съд

Номер на акта: 2940
Дата: 19 февруари 2024 г.
Съдия: Боряна Стефанова Шомова Ставру
Дело: 20231110134936
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 23 юни 2023 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 2940
гр. София, 19.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 72 СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Б. СТ. Ш. СТАВРУ
при участието на секретаря Ю. АСП. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от Б. СТ. Ш. СТАВРУ Гражданско дело №
20231110134936 по описа за 2023 година
Ищцата М. О. Д. твърди, че работила при ответника „А.“ ЕООД по трудов договор от
28.05.21 г. на длъжността „касиер“ с брутно трудово възнаграждение в размер на 650 лв.
Работодателят издал заповед № .... г. за прекратяване на трудовия договор на основание чл.
325, ал.1, т.1 КТ считано от същата дата, в която било посочено, че всички дължими на
ищцата обезщетения и трудови възнажграждения са платени. Ищцата разбрала за заповедта
от счетоводството на работодателя, тъй като заповедта не й била връчена и тя не е подавала
молба за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие. Твърди, че изпълнявала
надлежно трудовите си задължения, тъй като били част от семейния бизнес, но не получила
дължимите трудови възнаграждения, както и не била ползвала полагаемия се платен
годишен отпуск. Моли да се осъди ответникът да й плати дължимите възнаграждения за
периода 28.5.21 г.-10.1.23 г. в размер на 10088.00 лв. нетен размер и обезщетение за
неизползваните 31 дни платен годишен отпуск в размер на 1061 лв., ведно със законната
лихва върху сучите от подаване на исковата молба до изплащането им. Претендира
разноските по делото.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът е депозирал отговор, в който оспорва исковете. Не
оспорва наличието на трудово правоотношение. Твърди, че ищцата използвала полагащия й
се платен оптуск, поради което няма право на обезщетение и претенцията й е недоказана.
Твърди, че не е изпълнявала трудовите си задължения, тъй като била назначена само, за да
има трудов и осигурителен стаж, тъй като управителят на дружеството е нейн съпруг.
Твърди, че всеки месец получавала суми надхвърлящи дължимите й такива. Моли за
отхвърляне на исковете и присъждне на разноски.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и доказателствата по делото, намира за
1
установено от фактическа и правна страна следното:
Предмет на делото са обективно съединени искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и чл.
224, ал. 1 КТ.
Съгласно разпоредбата на чл. 128, т. 2 КТ, работодателят дължи заплащане на трудово
възнаграждение за извършена работа. Това е елемент от трудово правоотношение, което
включва престиране на работна сила от физическо лице и насрещно задължение за
възмездяването й чрез заплащане на работна заплата. За основателността на предявения иск
по чл. 128 КТ е необходимо да се установи, че в процесния период страните са били
обвързани от трудово правоотношение и възмездяването на положения труд не е извършено
в цялост без да е налице основание за това. В тежест на работодателя е да докаже
положителния факт на заплащане на дължимото трудово възнаграждение, съответно
основанията, изключващи дължимостта му.
Страните не спорят относно възникването и съществуването на трудово правоотношение
помежду им за периода от 28.05.2021 г. до 10.01.2023 г., по което ищцата заемала
длъжността „касиер“ при пълно работно време, пет дни в седмицата и с основно трудово
възнаграждение в размер на 650 лв., прекратено на основание чл. 325, ал.1, т.1 КТ.
Според заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, дължимото на
ищцата брутно трудово възнаграждение за периода от 28.05.2021 г. до 10.01.2023 г. възлиза
на 11714.87 лв., нетното – на 9129.33 лв., като са отчетени ползваните през месеците юли,
август и септември болнични от ищцата. В счетоводството но ответното дружество не се
води задължение към работници, вкл.към ишцата и по счетоводни данни всички суми са
изплатени. Фишовете за работни заплати не са подписани. Обезщетението за 31 дни
неплатен отпук възлиза на 1165.29 лв. брутен размер. Рабтодателят е издал заповед от
31.5.22 г., според която всички служители в периода 4.7.22-31.7.22 г. ще бъдат пуснати в
платен годишен отпуск поради намаляване обема на работа.
При тези данни съдът намира първо, че по делото не се доказа работодателят да е платил
дължимото на ищцата трудово възнаграждение за процесния период, доколкото за това по
делото не се събраха доказателства, тъй като счетоводното отразяване за липса на
задължения не е равнозначно на доказване на плащането им, за което по делото няма
доказателства. Всъщност самият работодател не твърди да е платил дължимите
възнаграждения, тъй като възраженията му са, че те не са били дължими поради
неизпълнение от ищцата на трудовите й задължения и тъй като са прихванати с нейни
семейни задължения.
Съгласно нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна следва да установи фактите, на които
основава своите искания или възражения. С оглед на това в производството по предявен иск
с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, в доказателствена тежест на ищеца е да установи
възникването на трудовото правоотношение и че е постъпил на работа при работодателя, с
което е започнало изпълнението му.
В нормата на чл. 8, ал. 1 КТ е регламентирано, че трудовите права и задължения се
осъществяват добросъвестно, съобразно изискванията на законите. С разпоредбата на чл. 8,
ал. 2 КТ е въведена оборимата презумпция, че добросъвестността при изпълнението на
2
трудовите задължения се предполага до доказване на противното. Т.е. страната, която се
позовава на недобросъвестно изпълнение на трудовите задължения на насрещната страна по
правоотношението, следва да докаже това и съответно да обори тази презумпция.
В случая ищцата установи възникването на трудово правоотношение с ответника и
встъпването си на работа.
С оглед на това в доказателствена тежест на ответника е да проведе пълно доказване
относно обстоятелството, че ищцата не е престирала работната си сила. Ответникът не
ангажира доказателства във връзка с възражението си, че ищцата не е изпълнявала
трудовите си задължения. В същото време ищцата ангажира такива, че е престирала труд
при ответника.
Насрещната престация на работодателя за предоставената му и използвана от него работна
сила е задължението му да заплаща уговореното трудово възнаграждение.
Установи се от експертизата, че дължимото за процесния период нетно трудово
възнаграждение възлиза на 9129.33 лв. Не се доказа от работодателя да е платил сумите за
трудово възнаграждение. Неоснователни са възраженията му, че те са погасени с платени на
ищцата суми в семейството, съответно прихванати с нейни задължения към семейството,
доколкото удръжки от трудовото възнаграждение без съгласието на работника могат да се
извършват само в предвидените в чл. 272 КТ хипотези, каквито в случая не са налице. С
оглед липсата на плащане, искът следва да се уважи за установения размер от 9129.33 лв.
/доколкото се претендира нетен размер/, като се присъди законната лихва от подаването на
исковата молба до окончателното плащане.
Според чл. 224, ал. 1 от КТ, при прекратяване на трудовото правоотношение се дължи от
работодателя обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск на работника
/служителя. По делото се установи, че трудовото правоотношение между страните е
прекратено, а доколкото не се установи ищцата да е ползвала платения си годишен отпуск
/включително за посочения в заключението период през м.юли 2022 г. поради липса на
представена по делото заповед за това/, и че към датата на прекратяването му за ищцата е
останал неизползван платен годишен отпуск от 31 дни. Обезщетението за неизползвания
отпуск възлиза на 1165.29 лв., за което няма доказателства да е платено. С оглед
диспозитивното начало искът следва да се уважи за претендираните 1061 лв. /брутен
размер/, като се присъди и законната лихва от датата на предявяване на иска.
Относно разноските: Съгласно чл. 78, ал.1 ГПК, ищцата има право на разноски съразмерно с
уважената част от исковете, като от разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1800
лв., следва да й се присъдят 1645.22 лв. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК, ответникът следва
да заплати в полза на СРС държавна такса върху уважените искове в размер на 415.17 лв. и
274.21 лв. разноски за вещо лице.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „А.“ ЕООД, ЕИК ........., седалище и адрес на управление гр. София, ............, ДА
3
ЗАПЛАТИ на М. О. Д., ЕГН **********, гр. Банкя, ......, следните суми: на основание чл.
128, т.2 КТ сумата от 9129.33 лв. трудови възнаграждения в нетен размер за периода от
28.05.2021 г. до 10.01.2023 г., и на основание чл. 224, ал. 1 КТ сумата от 1061.00 лв.
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в брутен размер, ведно със законната
лихва върху тях считано от 22.06.2023 г. до окончателното им изплащане, като ОТХВЪРЛЯ
иска по чл. 128, т.2 КТ за разликата над 9129.33 лв. до пълния предявен размер от 10088.00
лв.
ОСЪЖДА „А.“ ЕООД, ЕИК ........., седалище и адрес на управление гр. София, ............, ДА
ЗАПЛАТИ на М. О. Д., ЕГН **********, гр. Банкя, ......, на основание чл. 78, ал.1 ГПК,
сумата от 1645.22 лв. разноски по делото.
ОСЪЖДА „А.“ ЕООД, ЕИК ........., седалище и адрес на управление гр. София, ............, ДА
ЗАПЛАТИ в полза на СРС държавна такса в размер на 415.17 лв. и разноски по делото в
размер на 274.21 лв.
Допуска предварително изпълнение на решението в частта за присъденото трудово
възнаграждение.
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от връчване
на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4