Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 01.11.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на осемнадесети
октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ДЕСИСЛАВА ЙОРДАНОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №16278 по описа на СГС за 2018 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ответника Д.Г.А. срещу решение от 04.06.2018 г. по гр.д. №57932/2015 г. на
Софийския районен съд, 69 състав, в частта, в която жалбоподателят е осъден да
заплати на „О.Ф.Б.“ ЕАД на основание чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.430 ал.1 ТЗ сумата
от 17 098,21 лв., представляваща непогасена главница по договор за кредит
за текущо потребление от 27.10.2006 г., ведно със законната лихва от 28.09.2015
г. до окончателното изплащане, като ответникът е осъден да заплати на ищеца
разноски в исковото производство.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Сочи, че първоинстанционният съд се е произнесъл
по непредявен иск. Поддържа, че ищецът не е пасивно легитимиран да предявява настоящия
иск. Оспорва да е настъпила изискуемостта на вземанията по процесния договор за
кредит, както и наличието на валиден договор за цесия, тъй като не е уведомен
за сключването му. Твърди също, че неправилно първоинстанционният съд е приел,
че разпоредбите на чл.9 т.3 и чл.19 т.1 ОУ не представляват неравноправни
клаузи. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени
решението в обжалваната му част и да отхвърли изцяло предявения осъдителен иск.
Претендира разноски.
Въззиваемата
страна „О.Ф.Б.“ ЕАД в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли решението на
първоинстанционния съд да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Решението на СРС в частта, в която
предявените установителни искове с правно основание чл.422 ал.1 вр. чл.415 ГПК
вр. чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.430 ал.1 и ал.2 ТЗ и осъдителния иск с правно
основание чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.430 ал.2 ТЗ са отхвърлени, не е обжалвано от
ищеца и е влязло в сила.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Производството по гр.д. №57932/2015 г. по описа на СРС, 69
състав, е образувано по искова молба от „О.Ф.Б.“ ЕАД, с която срещу Д.Г.А. се
предявени кумулативно съединени искове с правно основание чл.422 вр. чл.415
ал.1 ГПК вр. чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.430 ал.1 и ал.2 ТЗ са признаване за установено,
че ответникът дължи на ищеца сумата от 17 098,21 лв. – главница, ведно със
законната лихва, считано от 02.10.2009 г. до окончателното изплащане и сумата
от 9093,09 лв. – лихва за периода 15.11.2007 г. – 01.10.2009 г., съгласно
договор за кредит за текущо потребление от 27.10.2006 г., за които суми е
издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК по гр.д. №45515/2009 г.
по описа на СРС, 69 състав, а при условията на евентуалност, ако бъдат
отхвърлени предявените установителни искове, са предявени осъдителни искове с
правно основание чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.430 ал.1 и ал.2 ТЗ за същите суми.
Неоснователен е доводът на въззивника, че решението н СРС в
обжалваната му част е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по непредявен
иск. Съгласно разпоредбата на чл.6 ал.2 ГПК,
регламентираща диспозитивното начало, предметът на делото и обемът на дължимата
защита и съдействие се определят от страните. В конкретния случай в петитума на
исковата молба, по която е образувано процесното първоинстанционното дело, ищецът
изрично е формулирал петитум за евентуални
осъдителни искове за посочените по-горе суми, съгласно процесния договор
за кредит. Осъдителните искове са процесуално допустими, тъй като при
отхвърляне на установителния иск по чл.422 ГПК за ищеца е налице интерес да
претендира вземането си на друго основание – чрез осъдителен иск, включително
съединен с иска по чл.422 ГПК /решение №299/15.02.2019 г. по т.д. №2023/2017 г. на
ІІ ТО на ВКС/.
Решението е и правилно, като въззивният състав споделя
мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на
СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се
добави и следното:
Настоящият съдебен състав намира за неоснователни
възраженията на въззивника-ответник, че ищецът „О.Ф.Б.“ ЕАД не е активно
легитимиран да предявява процесните осъдителни искове. Съгласно цитираните във
въззивната жалба ТР №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение №1/01.02.2017 г. по
т.д. №3228/2015 г. на ІІ ТО на ВКС, когато заповедта
за изпълнение е издадена на банка на основание чл.417 ГПК, при частно
правоприемство на заявителя, основано на договор за цесия, настъпило след
издаване на заповедта за изпълнение, цесионерът, който няма качество банка, не
е легитимиран да предяви иска за установяване на вземането по реда чл.422 ал.1 ГПК. Това разрешение е приложимо обаче само за установителните искове по чл.422
ал.1 ГПК, а цесионерът като носител на материалното право е и легитимиран да
предявява осъдителни искове за прехвърлените му вземания.
От представения и приет договор за кредит за
текущо потребление от 27.10.2006 г. е видно, че срокът за издължаване на
кредита е 96 мес., т.е. още към датата на депозиране на исковата молба
/28.09.2015 г./ е бил изтекъл срокът не договора и са падежирали всички вноски,
т.е. доводите на въззивника за ненастъпила предсрочна изискуемост са
ирелевантни за изхода на спора.
По делото е установено безспорно и категорично наличието на
валиден договор за цесия от 06.03.2012 г., по силата на който ищецът е придобил
процесните вземания.
Неоснователно е възражението на въззивника, че не е надлежно
уведомен за процесния договор за цесия. Съгласно трайната
практика на ВКС, обективирана в решение №78/09.07.1914 г. по т.д. №2352/2013 г.
на II ТО и решение №3/16.04.2014 г. по т.д. №1711/2013 г.,
цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато
уведомлението е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която
новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като
факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното
право, получаването на уведомлението от цедента, макар и като приложение към
исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на
делото, с оглед правилото на чл.235 ал.3 ГПК. Изходящото уведомление, приложено
към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява
надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл.99 ал.3 пр.1 ЗЗД, с което
прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл.99 ал.4 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на
чл.99 ал.3 ЗЗД, прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо
длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор.
По делото се установи безспорно и категорично, че ответникът е уведомен за
сключения договор за цесия от цесионера – ищец в първоинстанционното
производство. Според решение №137/02.06.2015 г. на ІІІ ГО
на ВКС по гр.д. №5759/2014 г., постановено по реда на чл.290 ГПК, съобщението от
новия кредитор няма предвиденото в чл.99 ал.3 и ал.4 ЗЗД действие, но това не
означава, че предишният кредитор няма правото да упълномощи новия кредитор да
извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник. Това становище е
аргументирано с разпоредбата на чл.36 ЗЗД, според която представителната власт
възниква по волята на представлявания, нейният обем се определя според това,
което упълномощителят е изявил /чл.39 ЗЗД/ и след като не са предвидени никакви
изрични ограничения посредством повелителни правни норми на тази власт,
свързани с уведомяването за цесията, няма пречка старият кредитор да упълномощи
новия кредитор за извършване на уведомлението за цесията. Това упълномощаване
не противоречи на целта на разпоредбите на чл.99 ал.3 и ал.4 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата
на чл.143 ал.1 ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е
всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя. Настоящият съдебен състав счита
обаче, че възражението за нищожност на клаузите на чл.9 т.3 и чл.19 т.1 ОУ е ирелевантно
за изхода на спора по настоящето дело, доколкото предмет на въззивното производство
са само задълженията за главницата по договора за кредит, а сочените клаузи
касаят начисляваните договорни и наказателни лихви.
Ответникът не доказа положителния факт на плащането на
главницата по процесния договор за кредит, неизплатената част от която възлиза
на сумата от 17 098,21 лв., съгласно заключението на ССчЕ, което и
настоящият съдебен състав кредитира напълно.
Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на
двете съдебни инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част изцяло.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на
въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК следва да се присъдят
разноски в размер на сумата от 300,00 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №421878/04.06.2018 г., постановено
по гр.д. №57932/2015 г. по описа на СРС, ГО, 69 състав, в обжалваната
част.
ОСЪЖДА Д.Г.А., ЕГН **********, адрес: ***, да заплати
на „О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на
управление:***, на основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК сумата от 300,00 лв.,
представляваща разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.