Р
Е Ш Е
Н И Е
Номер………………………26.05.2021 година……………..Град
Стара Загора
В ИМЕТО НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД…………Седми граждански състав
На………двадесет
и седми април..…………………….……..……..Година 2021
В
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СВИЛЕН ЖЕКОВ
Секретар
Маргарита Николова…………………………………при участието на Прокурора ……………………….………………………….…..…………………..
като
разгледа докладваното от…………………………..……съдия Св. ЖЕКОВ
гражданско
дело номер 750…по описа за….……….….…………2021 година и за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 103 -
257 от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Ищцата Р.А.М. твърди, че е длъжник по
изпълнително дело № 20158650400189 по описа на ЧСИ М.Д., per. № 865, с район на
действие Старозагорски окръжен съд. Изпълнителното производство било образувано
по издаден Изпълнителен лист от 14.01.2015г. от Старозагорски районен съд по
влязла в сила на 29.01.2015 г. Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.
№ 5121/2014 г.
Изпълнителното
дело било образувано на 03.06.2015 г., като призовката за принудително
изпълнение е получена от Р.М. - майка на ищцата на 29.06.2015 г. Задължението
по изпълнителното дело съгласно връчената призовка за принудително изпълнение
възлизало на 863,17 лева, от които главница в размер на 279,82 лева със законна
лихва в размер на 15,57 лева, 105 лева присъдени разноски, 150 лева разноски по
изпълнителното дело, 312,78 лева такси по Тарифата към ЗЧСИ. По изпълнителното
дело ЧСИ наложил запор върху сметка на ищцата в „ПИБ” АД на 21.04.2017 г. Следващото
изпълнително действие било извършено на 14.01.2020 г. с налагане на запор върху
пенсията, която била несеквестируема съгласно чл.446 ГПК. След 14.01.2020 г. не
били извършвани действия по принудително изпълнение. При тези факти ищцата
счита, че е настъпил факт изключващ изпълняемото право, а именно, изтекла е
предвидената 3 годишна погасителна давност по силата на която е погасено
правото на вземане, а от там и принудително изпълнение по издадения
изпълнителен лист. Това е така, тъй като съгласно чл.116 б.”в” ЗЗД давността се
прекъсва с предприемане на действия за принудително изпълнение. Такова било
предприето на 21.04.2017г. със запор върху сметка в „ПИБ” АД. Следващото
принудително изпълнение било предприето на 14.01.2020 г. чрез налагане на запор
върху пенсията получавана по банков път. Съгласно обаче чл. 433 ал. 1 т. 8 ГПК
изпълнителното производство се прекратява, когато взискателят не поиска
извършване на изпълнителни действия в продължение на две години. А след като са
настъпили фактите по чл.433 ал.1 т.8 от ГПК /от 21.04.2017г. до 14.01.2020г. са
изминали повече от две години/ изпълнителното производство се прекратява по
силата на закона без значение дали има издадено изрично постановление на
съдебния-изпълнител - Р.№31 от 09.09.2010г. по т.д. №400/2009г. - II т.о. ВКС,
Р.№76 от 07.06.2011г. по т.д. №634/2010г. I т.о. ВКС. В случая нямало издадено
такова постановление. Въпреки това производството по изпълнителното дело било
прекратено по силата на закона на 21.04.2019 г. Последващия извършен запор на
14.01.2020г. се смятал за неизвършен, защото към този момент, изпълнителното
производство е било прекратено. От предприетото последно изпълнително действие
- запор върху сметка в „ПИБ” АД осъществено на 21.04.2017г. до настоящия момент
са изминали повече от три години, а съгласно чл. 111 б.”в” ЗЗД давността за
периодични вземания е три години. В настоящият случай не следвало да се прилага
правилото на чл.117 ал.2 ЗЗД, тъй като вземането не било установено със съдебно
решение имащо сила на присъдено нещо, а не само изпълнителна сила /каквато има
Заповедта по чл.410 ГПК/, поради което следва да се прилага специалната давност
по чл.111 б.”в” ЗЗД.
Моли съда да признае за установено, че
по отношение на „А1 БЪЛГАРИЯ” ЕАД София, че ищцата не му дължи сумата от 863,17
лв., от които главница 279,82 лв. със законна лихва в размер на 15,57 лв., 105
лв. присъдени разноски, 150 лева разноски по изпълнителното дело, 312,78 лв.
такси по Тарифата към ЗЧСИ, представляваща вземане по изпълнително дело
№20158650400189 по описа на ЧСИ М.Д., peг. №865, поради изтекла погасителна
давност, претендира разноски.
В подадения в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК отговор на исковата молба ответникът заема позиция за неоснователност на
иска. За така оспореното задължение не била изтекла погасителна давност.
Признава, че за процесното задължение, А 1 България /с предишно наименование
Мобилтел/ подало заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, с което е образувано ч. гр. д. № 5121/2014 г. по описа на PC - Стара
Загора. Делото е приключило с влязла в сила Заповед за изпълнение и издаване на
изпълнителен лист. На 03.06.2015 г. било образувано изпълнително дело №
20158650400189 пред ЧСИ М.Д.. Твърди, че на 21.04.2017 г. и на 14.01.2020 г.
били предприети изпълнителни действия, които са прекъсвали давността. Счита, че
за неправилно, че погасителната давност в случая е кратката 3-годишна давност.
Правните последици от влязлата в сила заповед за изпълнение били идентични с
тези на влязлото в сила съдебно решение. Стабилизираната заповед за изпълнение,
каквато е в случая влязлата в сила заповед за изпълнение по ч. гр. д. №
5121/2014 г. по описа на Старозагорски районен съд, има последиците на съдебно
решение за установяване съществуването на вземането по смисъла на чл. 117, ал.2 ЗЗД, така че, с оглед и разпоредбата на чл.117, ал.1 ЗЗД, считано от тази дата
започва да тече нова давност, чийто срок всякога е пет години /чл.117, ал.2 ЗЗД/. Сочи съдебна практика на районни и окръжни съдилища. Моли за отхвърляне
на иска, претендира разноски.
Старозагорски районен съд, като съобрази правните
доводи на страните, събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
С доклада по делото на основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК бяха обявени за безспорни между страните правнорелевантните обстоятелства,
че срещу ищцата е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за
процесните суми, впоследствие изпълнителен лист от 14.01.2015 г., било е
образувано изп. дело № 20158650400189 пред ЧСИ М.Д. на 03.06.2015 г., били
извършени две изпълнителни действия - на 21.04.2017 г. /запор върху сметка/ и
на 14.01.2020 г. /запор върху пенсия/; че 863,17 лева е дължимата от ищеца на
ответника сума чието погасяване по давност се претендира.
Същото се установява от приобщеното копие на изп.д. №
20158650400189 /по описа на ЧСИ М.Д., рег. № 865 на КЧСИ/ - въз основа на издаден на 14.01.2015 г. изпълнителен лист,
издаден по Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № 2967/03.12.2014 г. по ч.гр.д.
№ 5121/2014 г. по описа на Старозагорски районен съд, Р.А.М. е била осъдена да
заплати на „Мобилтел“ ЕАД /сега „А1 България“ ЕАД/ сумата от 279,82 лв.,
представляваща задължение по договор за далекосъобщителни услуги №
М2978105/02.12.2011 г. ведно със законната лихва за периода от 01.12.2014 г. до
изплащане на вземането и 105,00 лв. разноски по делото. Въз основа на издадения
изпълнителен лист, по молба на„Мобилтел“ ЕАД /сега „А1 България“ ЕАД/ от
03.06.2015 г. било образувано изпълнително дело № 20158650400189 по описа на
ЧСИ М.Д., рег. № 865 на КЧСИ. С молбата, взискателят е възложил по чл. 18 ЗЧСИ
извършване на действия по принудително събиране на вземанията. За образуваното
изпълнително дело била изпратена покана за доброволно изпълнение до ищцата,
която била получена на 29.06.2015 г. Действително ЧСИ наложил запор върху
сметка на длъжницата в „Първа инвестиционна банка“ АД /л. 34-36 от делото/ и
впоследствие бил наложен запор върху пенсията на длъжницата в НОИ гр. Стара
Загора /л. 46-48 от делото/.
При така установените и безспорни между страните факти,
съдът прави следните правни изводи:
Предявен е отрицателен установителен иск с правно
основание чл. 439, ал. 1 ГПК.
Искът с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК е средство
за защита на длъжника по висящ изпълнителен процес, с чието предявяване се цели
да се установи, че изпълняемото право е отпаднало, поради факти и обстоятелства,
настъпили след съдебното му установяване, но имащи правно значение за неговото
съществуване. Посочената разпоредба на чл. 439 ГПК предвижда защита на длъжника
по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа
на изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да се
основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание. От тези факти
ищецът - длъжник черпи права, изключващи изпълняемото право /погасяване правото
на принудително изпълнение поради изтекла давност, плащане, прихващане и др./. В
процесния случай предмет на исковите претенции са вземания на ответника,
признати с влязло в сила съдебно изпълнително основание, въз основа на което е
издаден изпълнителен лист. Безспорно е,
че ищцата е длъжник, а ответникът – взискател за сумите по влязлата в сила
заповед за изпълнение, която е изпълнителното основание. Съгласно разпоредбата на чл. 439, ал. 2 ГПК в такава
хипотеза искът на длъжника за оспорване на вземането може да се основава само
на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по
което е издадено изпълнителното основание. Когато вземанията са установени със
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по аргумент от визираната законова норма
длъжникът, който не твърди обстоятелства по чл. 424, ал. 1 ГПК, може да оспори
изпълнението само въз основа на факти, настъпили след изтичане на срока за
възражение по чл. 414 ГПК. Затова и с
оглед конкретно наведеното в исковата молба основание за недължимост на
вземанията – погасяването им по давност, и доколкото същите са признати със
заповед за изпълнение, в случая ищцата може да се позовава на давност, изтекла
след влизане в сила на заповедта, доколкото по-рано настъпилите факти, от които
черпи права, изключващи изпълняемото право, се явяват преклудирани.
Поради това спорът по делото е концентриран върху
основателността на направеното от ищцата възражение за погасяване на вземанията
по давност след влизане в сила на издадената заповед за изпълнение на същите, като следва да се посочи, че този спор е
изцяло правен, както заявиха и страните и се свежда до въпроса с каква
погасителна давност се погасяват вземанията по процесния изпълнителен лист,
които са периодични и за тях е налице влязла в сила заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК – тригодишна /според ищеца/ или петгодишна /според ответника/, т.е.
преди разглеждането на обстоятелствата, годни да прекъснат течението на
давността, следва да се изясни с какъв давностен срок се погасяват процесните
вземания. По така поставения по делото правен въпрос настоящият съд намира
следното:
Погасителната давност е сложен юридически факт,
състоящ се от два елемента: бездействие на титуляра на правото и изтичане на
определен период от време. Началото на давностния срок е деня, от който
вземането е станало изискуемо – чл. 114, ал. 1 ЗЗД. В случая това е влизане в
сила на заповедта за изпълнение.
В практиката на Старозагорски окръжен съд /гражданско
и търговско отделение/ обективирана напр. в решение № 260080/20.10.2020 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
1146/2020 г., решение № 260024/25.08.2020 г. на Старозагорски окръжен съд по
в.гр.д. № 1381/2020 г., решение № 229/05.07.2018 г. на Старозагорски окръжен съд по в.гр.д. №
1211/2018 г. по силата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД установеното със съдебно
решение вземане, на което следва да се приравни вземане, за което е налице
влязла в сила заповед за изпълнение, се погасява с изтичането на петгодишен давностен срок. Влязлата
в сила заповед за изпълнение се приравнява на съдебно решение за вземането, тъй
като не е оспорена, т.е. давността е винаги пет години. Същото се приема и
напр. в решение № 37/24.02.2021 г. на
ВКС по гр.д. № 1747/2020 г., IV г.о.
В допълнение на приеманото становище на Старозагорски
окръжен съд настоящият съдебен състав намира за необходимо да посочи и
следното:
В новия ГПК заповедното производство е уредено като
част от изпълнителното производство, като то представлява факултативна
възможност за кредитора да се сдобие с изпълнително основание, без да води
съдебен процес. Безспорно връзката на заповедното производство с изпълнителното
е видна, но не и определяща, като по-същественото е, че заповедното
производство е съдебно производство,
макар и формално, едностранно и безспорно. Макар и формална, преценката която
съдът извършва в това производство е значима и определя правните последици на
влязлата в сила заповед за изпълнение, като те далеч надхвърлят изпълнителната
сила. Смисълът на заповедното производство е да се провери дали едно твърдяно
субективно изискуемо право е спорно, като, ако се установи, че то е безспорно,
да се пристъпи директно към изпълнение на това вземане чрез издаване на
изпълнителен лист. Преценката, която съдът извършва е дали има твърдение за
индивидуализирано, изискуемо вземане, което не е отречено от правния ред и не
противоречи на добрите нрави. След издаване на заповедта, съдът изпраща
съобщение до длъжника, като му дава възможност да възрази срещу така заявеното
вземане, като му указва какви са правните последици от неговото бездействие, а
именно, че заявеното вземане ще стане ликвидно и годно за принудително
изпълнение. Ако се издаде заповед за изпълнение и срещу нея не се подаде
възражение в срока по чл. 414 ГПК, то тя влиза в сила и от този момент насетне
установеното в нея вземане става ликвидно, а именно безспорно установено по
основание и размер. Този ефект настъпва по силата на една презумпция, че
липсата на оспорване от страна на длъжника по заявеното вземане от кредитора е
признание на вземането, поради което същото се приема за безспорно установено,
както е заявено. Влязлата в сила заповед за изпълнение е изпълнителното
основание и има за последица и преклудиране на възраженията на ответника,
свързани със съществуване на вземането на кредитора. Влязлата в сила заповед се
ползва със стабилитет и повече спор между същите страни за същото основание е
недопустим. Изброените правни последици приравняват тази сила на силата на
пресъдено нещо.
Действително процесното вземате за главница има
характер на периодично вземане и съответно се погасява с тригодишна погасителна
давност съобразно чл. 111, б. „в“ ЗЗД /така ТР № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият
съдебен състав обаче счита, че при осъществяването на принудително изпълнение
въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение, изпълняемото право е
облечено в изпълнителна сила, която възниква в момента на изтичане на срока за
възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК, в който случай съдът служебно издава
изпълнителен лист. Затова с влизането в сила на заповедта за изпълнение –
чл. 416 ГПК, се получава ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо и
длъжникът не може да релевира възраженията си срещу дълга по общия исков ред,
извън случаите на чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК, тъй като същите са преклудирани, с
което се получава ефект на окончателно разрешен правен спор за съществуване на
вземането – арг. и от чл. 371 ГПК, поради което и намира приложение
разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД – срокът на новата давност е всякога пет
години /а не три години, както счита ищцата/. Неподаването на възражение в
срока по чл. 414, ал. 2 ГПК може да се приравни по правни последици на признание на вземането от длъжника по
чл. 116, б. „а“ ЗЗД – целта на регламентираното в действащия ГПК заповедно
производство е да се установи дали претендираното вземане е спорно, а
признанието на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, доколкото
същите манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди
съществуването на конкретен дълг към кредитора – вж. решение № 100/20.06.2011 г. на ВКС по т.д. № 194/2010 г., II т.о.,
решение № 131/23.06.2016 г. на ВКС по гр.д. № 5140/2015 г., ІV г.о., решение № 260681/01.02.2021 г. на Софийски градски съд
по в.гр.д. № 4875/2020 г., решение № 262774/28.04.2021 г. на Софийски градски съд
по в. гр. д. № 6431/2020 г.
Действително, длъжникът няма възможност да
възпрепятства самото издаване на заповедта за изпълнение, доколкото научава за
същата едва с връчването й. Въпреки това обаче законодателят е уредил
възможност за участие и защита на длъжника в хода на производството – чрез
подаване на възражение, като в този смисъл е осигурена гаранция за правата му,
което обстоятелство не може да се пренебрегне. Наред с изложеното, в определение № 214/15.05.2018 г. на ВКС по
ч.гр.д. № 1528/2018 г., ІV г.о., изрично е посочено, че влязлата в сила
заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща
страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за
подаване на възражение. Следователно по действащия ГПК няма основание да се
отрече приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно
решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подобен смисъл са и други актове на ВКС – решение № 37/24.02.2021 г., на
ВКС по гр.д. № 1747/2020 г., IV г.о.; определение № 480/27.07.2010 г. на ВКС по
ч.гр.д. № 221/2010 г., IV г.о., определение № 443/30.07.2015 г. на ВКС по
ч.т.д. № 1366/2015 г., II т.о., определение № 576/16.09.2015 г. на ВКС по
ч.гр.д. № 4647/2015 г., IV г.о., определение № 480/19.07.2013 г. на ВКС по
ч.гр.д. № 2566/2013 г., IV г.о.
Разпоредбата на чл. 439 ГПК предвижда защита на
длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия
въз основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника
да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание. По реда на
действащия ГПК, в сила от 01.03.2008 г., заповедите за изпълнение се ползват
със стабилитет, тъй като влизат в сила, за разликата от несъдебните изпълнителни
основания по чл. 237 ГПК /отм./. По тези съображения разпоредбата на чл. 439,
ал. 2 ГПК следва да се прилага и за факти, настъпили след влизане в сила на
заповедта за изпълнение, когато заповедното производство е приключило,
независимо че съдебно дирене не се провежда /определение № 956/22.12.2010 г. на
ВКС по ч.т.д. № 886/2010 г., I т.о./.
Нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД регламентира, че ако
вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога
5 години. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително
основание, но при оспорването й от длъжника чрез възражение по реда на чл. 414 ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков процес. По
силата на чл. 416 ГПК, когато възражение не е подадено в срок, какъвто е
разглежданият случай /доколкото няма данни изобщо да е подавано възражение по
чл. 410 от ГПК/, заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична
правна норма, която да предвижда, че съществуването на вземането в този случай
е установено със сила на пресъдено нещо. Следва да се съобрази обаче обстоятелството,
че ако длъжникът не възрази в рамките на установения в нормата на чл. 414, ал.
2 ГПК преклузивен двуседмичен срок, заповедта влиза в сила, като се получава
ефект, близък до силата на пресъдено нещо, тъй като единствената възможност за
оспорване на вземането са основанията по иска с правно основание чл. 424 ГПК –
при новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства /в посочения смисъл
– определение № 480/19.07.2013 г. на ВКС
по ч.гр.д. № 2566/2013 г., IV г.о./. Извън иска по чл. 424 ГПК длъжникът не
може да се ползва от друга форма на искова защита, с която да оспорва самото
вземане. Когато длъжникът е бил лишен от възможност да оспори вземането, може
да поиска от въззивния съд отмяна на заповедта за изпълнение на основание чл.
423 ГПК. Този режим се различава от регламентирания в ГПК /отм./; във връзка с
издаването на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание,
в който се предвиждаше възможност за предявяване искове – чл. 252 ГПК /отм./,
чл. 254 ГПК /отм./ , чл. 255 ГПК /отм./, които не се преклудират със специални
срокове. В действащия ГПК с изтичане на преклузивния срок за подаване на
възражение против заповедта се получава крайният ефект именно на окончателно
разрешен правен спор относно съществуването на вземането.
Отделно от това не може да се прави аналогия с
вземания, за които е издаден изпълнителен лист въз основа не несъдебно
изпълнително основание по чл. 237 ГПК /отм./. Въпреки съществуващите сходства
между уредбата на несъдебните изпълнителни основания по ГПК /отм./ и
заповедното производство, уредено в Глава XXXVII на действащия ГПК, последното
има съществени специфики, които правят недопустимо приравняването им.
Стабилитетът на заповедта за изпълнение произтича от това, че тя влиза в
законна сила, за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 ГПК
/отм./. С оглед на това съдебната практика, постановена по отношение на
несъдебните изпълнителни основания, няма отношение към процесния случай, като
следва да намери приложение актуалната съдебна практика, постановена във връзка
с регламентираното в действащия процесуален закон заповедно производство /така
напр. решение № 261830/18.03.2021 г. на
Софийски градски съд по в.гр.д. № 9107/2020 г./.
Съгласно чл. 116, б. „в“ ЗЗД давността се прекъсва с
предприемане на действия за принудително изпълнение, а от прекъсването на
давността съгласно чл. 117, ал. 1 ЗЗД започва да тече нова давност. Изпълнителният
процес не може да съществува сам за себе си, а съществува само доколкото чрез
него се осъществяват един или повече изпълнителни способи. Прекъсва давността
предприемането, на което и да е изпълнително действия в рамките на определения
изпълнителен способ – насочването на изпълнението чрез налагане на запор или
възбрана, насрочване на извършване на продан и др. Не са изпълнителни действия
и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело /когато молбата не
съдържа искане за прилагане на конкретни изпълнителни действия/, изпращането и
връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имуществото на длъжника,
извършването на справки. Съгласно задължителните за съдилищата разяснения,
дадени в т. 10 от ТР № 2/2013 г. на ВКС по тълк. дело № 2/2013 г., ОСГТК,
прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките
на определен изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е
поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен
изпълнител по възлагане, съгласно чл. 18 ЗЧСИ, като примерно и неизчерпателно
са изброени изпълнителните действия, прекъсващи давността, в т. ч. налагане на
запор. Ако в хода на принудителното изпълнение длъжникът изрично признание
вземането, признанието прекъсва давността съгласно чл. 116, б. „а“ ЗЗД.
Взискателят има задължение със свои действия да поддържа висящността на изпълнителния
процес, извършвайки изпълнителни действия, изграждащи посочения от него
изпълнителен способ, включително като иска повтаряне на неуспешните
изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи. В
изпълнителния процес давността не спира, именно защото кредиторът може да
избере дали да действа /да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е
удовлетворен/, или да не действа /да не иска нови изпълнителни способи/. Когато
взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на
две години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал.
1, т. 8 ГПК по право, без значение дали и кога съдебният изпълнител ще
постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение, тъй като актът има
само декларативен, а не конститутивен характер. Поради това новата давност
започва да тече не от датата на постановлението за прекратяване на
изпълнителното производство, а от датата на предприемането от страна на
взискателя на последното по време валидно изпълнително действие.
В контекста на изложеното Старозагорски районен съд
приема, че с оглед нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, считано от влизането в сила
на процесната заповед за изпълнение, в частност не по-късно от 14.01.2015 г.
/когато е бил издаден изпълнителния лист въз основа на влязлата в сила заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК/ е започнала да тече нова петгодишна давност,
която не е изтекла към момента на предприемането от страна на кредитора на
действия за принудително изпълнение на вземанията по изпълнително дело № 20158650400189
по описа на частен съдебен изпълнител М.Д. с рег. № 865 на КЧСИ, чрез налагането
на запор – на 18.04.2017 г., като от
налагането на запора през 2017 г. досега не са изминали пет години. Действително
за периода 18.04.2017 г. – 18.04.2019 г. взискателят не е поискал извършване на
изпълнителни действия и в съответствие с чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК съдът приема,
че на 18.04.2019 г. изпълнителното производство е прекратено по право –
„перемпция“. Това е с оглед бездействието на взискателя в продължение на две
години и затова изпълнителното дело следва да се счита прекратено с изтичане на
законовия срок след 18.04.2019 г., т. е. считано от 18.04.2019 г., на основание
чл. 431, ал. 1, т. 8 ГПК, в която хипотеза перемпцията настъпва по силата на
закона – от момента на осъществяване на съответните правно релевантни факти,
независимо дали и кога съдебният изпълнител е постановил акт за прекратяване на
принудителното изпълнение, който акт има само декларативен характер,
прогласяващ настъпилото вече ex lege прекратяване /така т. 10 от ТР №
2/26.06.2015 г. на ВКС по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК/.
Налице е и второ самостоятелно основание за отхвърляне
на иска, с оглед на конкретния случай и то независимо от това коя погасителна
давност ще се приеме за приложима – тригодишна или петгодишна. Въпреки изложеното за наличие на перемпция по
отношение на изп.д. №20158650400189 настоящият съд не споделя изложеното в
исковата молба, че запорът от дата 10.02.2020 г. се считал неизвършен. В случая
се поставя въпроса дали следващото действие по изпълнението, извършено на
10.02.2020 г. /преди изтичане дори на три години от предходното изпълнително
действие от 18.04.2017 г./ в рамките на първоначално образуваното
изпълнително дело № 20158650400189, каквото съставлява наложения на 10.02.2020
г. запор на пенсия, също следва да бъде зачетено като такова, годно да прекъсне
давността, с оглед обстоятелството, че то е било извършено, след като
изпълнителното дело е било прекратено по силата на закона, поради перемпция.
На така поставения въпрос е дадено разрешение в
горепосоченото решение № 37/24.02.2021
г. на ВКС по гр.д. № 1747/2020 г., IV г.о., изцяло възприето и в решение №
93/17.05.2021 г. на ВКС по гр.д. № 2766/2020 г., IV г.о., в които е
прието, че перемпцията е без правно значение за давността. „Когато по
изпълнителното дело е направено искане за нов способ, след като перемпцията е
настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания нов способ
– той дължи подчинение на представения и намиращ се все още у него изпълнителен
лист. Единствената правна последица от настъпилата вече перемпция е, че
съдебният изпълнител следва да образува новото искане в ново – отделно
изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по право. Новото искане на свой
ред прекъсва давността независимо от това дали съдебният изпълнител го е
образувал в ново дело, или не е образувал ново дело, във всички случаи той е
длъжен да приложи искания изпълнителен способ. Необразуването на ново
изпълнително дело с нищо не вреди на кредитора нито ползва или вреди на
длъжника. То може да бъде квалифицирано като дисциплинарно нарушение на
съдебния изпълнител, само доколкото не е събрана дължимата авансова такса за
образуване на отделното дело и с това са нарушени канцеларските правила по воденото
на изпълнителните дела“. В цитираното решение, ВКС е посочил също, че годно да
прекъсне давността е и своевременно отправеното искане на кредитора, макар и
изпълнителното действие да не е било предприето от надлежния орган преди
изтичането на давностния срок, по причина, което не зависи от волята на
кредитора. Посочено е, че давността не се прекъсва веднъж с искането и още
веднъж с предприемането на действието, а прекъсването е едно – с предприемането
на действието, но се счита да е настъпило с обратна сила, ако след поискването
давността е изтекла. След това тя се прекъсва последователно във времето,
когато осъществяването на способа става чрез отделни процесуални действия:
запор или възбрана, опис, оценка, насрочване на проданта, разгласяване,
приемане на наддавателни предложения, провеждане на наддаване и т.н. до
влизането в сила на постановлението за възлагане.
С оглед на така даденото разрешение по въпроса
поставен в исковата молба за значението /по-точно липсата на такова/, който е
от значение за решаването на настоящия спор и при така установените факти,
настоящият съд, намира, че в случая не е изтекъл петгодишния давностен срок за
погасяване правото на принудително изпълнение за вземанията на ответника. Първото
действие, с което е бил прекъснат давностния срок по отношение вземането на
кредитора, е налагането на запор върху сметка в „ПИБ“ АД, осъществен на дата
18.04.2017 г. Следващото действие, с което също следва да се счита за
прекъсната давността е налагането на запор на пенсията, осъществен на
10.02.2020 г., като е очевидно, че дори не са изминали и три години между двете извършени изпълнителни
действия. Както бе изяснено по –
горе, това действие е годно да прекъсне давността, тъй като настъпилата по –
рано перемпция не се отразява на последиците, които то има спрямо течението на
давността /същото се приема напр. и в решение
№ 260228/24.03.2021 г. на Бургаски окръжен съд по в.гр.д. № 2712/2020 г./.
Изложените в устните състезания и писмената защита
доводи свързани с приложението на разпоредбата на чл. 424, ал. 2 ГПК и нейната
връзка с погасителната давност не се споделят от настоящият съд поради следното
- в конкретния случай няма спор, че изпълнителния лист е издаден въз основа на
влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК поради неподадено от
длъжника в срока по чл. 414 ГПК възражение. Специалният ред за защита на
длъжника в заповедното производство преди влизането на заповедта за изпълнение
в сила /възражение по чл. 414 ГПК/ или след влизането й в сила /възражение по
реда на чл. 423 ГПК или иск по чл. 424 ГПК/ изключват правния интерес от
предявяване на отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за
несъществуване на вземането – предмет на заявлението и издадената заповед.
Извън уредените в заповедното производство способи за защита, длъжникът няма
право на друг иск за защита, както преди, така и след влизането в сила на вече
издадена заповед за изпълнение. С влизането в сила на заповедта за изпълнение
доводите за недължимост на сумите по издадената заповед, които се основават на
факти и обстоятелства, предхождащи срока за възражение по чл. 414 ГПК, са
преклудирани и длъжникът не може да се позовава на тях. Предвидените в ГПК
преклузивни срокове, в които длъжникът следва да оспори дължимостта на
вземането чрез възражение, придават на влязлата в сила заповед за изпълнение
ефект, близък до силата на пресъдено нещо. Неподаването на възражение по чл.
414, ал.1 ГПК, оттеглянето му или влизането в сила на положително съдебно
решение по иска по чл. 422 ГПК имат за последица създаване на стабилитет на
заповедта за изпълнение, поради което оспорването на фактите и обстоятелствата,
относими към ликвидността и изискуемостта на вземането се преклудира, освен ако
не са налице специалните хипотези на чл. 424 ГПК /при новооткрити обстоятелства
и доказателства/ или чл. 439 ГПК/ при новонастъпили факти след влизане в сила
на заповедта за изпълнение. Отделно от това разпоредбата на чл. 424, ал. 2 ГПК на която се позовава ищецът има напълно идентично съдържание с разпоредбата
на чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК, която касае отмяна на влезли в сила съдебни
решения и в този смисъл няма разлика между новооткритите обстоятелства и
доказателства по двете разпоредби. Следва
да се добави още, че тезата на ищеца за липса на аналогична сила на пресъдено
нещо на влязлата в сила заповед чл. 410 ГПК не дава отговор на въпроса защо при
наличие на влязла в сила заповед по чл. 410 ГПК осъдителен иск за същото
вземане е недопустим.
В обобщение по същество може да се посочи, че по
делото няма спор, че на 03.06.2015 г. ответното дружество е подало молба за
образуване на изпълнително производство въз основа на издадения на 14.01.2015
г. изпълнителен лист. Съгласно чл. 116, б. „в“ ЗЗД давността се прекъсва с
предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането, т.е. по
изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко
действие за принудително изпълнение. С подаването на молба за образуване на
изпълнително дело, съдържаща искане за прилагане на определен изпълнителен
способ или наличие на възлагане по чл. 18 ЗЧСИ, т.е. редовна молба, давността
се счита за прекъсната на осн. чл. 116, буква „в“ ЗЗД. В този смисъл са и
мотивите към т.10 от ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в които е посочено, че
искането да бъде приложен определен изпълнителен способ, както и в хипотезата
на възлагане по чл. 18 ЗЧСИ, прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е
длъжен да го приложи, както и че по изричната разпоредба на закона давността се
прекъсва многократно в изпълнителния процес – с предприемането на всяко
действие за принудително изпълнение. Редовната молба на взискателя за
образуване на изпълнително дело безспорно прекъсва давността. В тълкувателното
решение в действителност се посочва изрично, че образуването на изпълнителния
процес не спира или прекъсва давността, но под образуване на изпълнителния
процес се има предвид действието на съдебния изпълнител, който с постановление
/а сега с разпореждане съгл. чл. 434 ГПК, ред. ДВ, бр.86, 2017 г./ образува
изпълнителното дело в качеството му на процесуален орган. Това налага извода,
че подаването на редовна молба за образуване на изпълнителното дело, а такава е
и молбата, съдържаща овластяване по чл. 18 ЗЧСИ, прекъсва давността. Аргумент
за този извод се извлича и от мотивите по т.10 от Тълкувателното решение, в
което изрично се посочва, че е нередовна молбата за изпълнение /освен при
наличието на възлагане по чл. 18 ЗЧСИ/, в която взискателят не е посочил
изпълнителен способ и такава молба подлежи на връщане съгласно чл. 426, ал. 3 ГПК вр. чл. 129 ГПК, като изрично се посочва, че
такава молба не прекъсва давността. Впоследствие от приложеното в настоящото
производство заверено копие на изпълнителното дело /а и обявено за безспорно
между страните/ се установи, че съдебният изпълнител е изпратил запорно съобщение
до банка „ПИБ“ АД, с изх. № 7307/18.04.2017 г., от където се е върнал отговор,
че жалбоподателката има открита банкова сметка, ***, ведно с други запори /л.
34-36 от изп. дело/. С оглед на изложеното следва изводът, че погасителната
давност е била прекъсната на 18.04.2017 г. и от този момент е започнала да тече
нова петгодишна погасителна давност, която не е изтекла към датата на устните
състезания пред Старозагорски районен съд - 27.04.2021 г. Отделно от това в
съответствие с гореприетото значение досежно извършеното изпълнително действие
на 10.02.2020 г. /запор върху пенсията на длъжника – л. 46-48 от изп. дело/ и
независимо от настъпилата междувременно перемпция, която няма значение за
прекъсването на давността, погасителната давност е била прекъсната и на
10.02.2020 г., като е започнала да тече нова петгодишна давност, която отново
не е изтекла към датата на устните състезания пред Старозагорски районен съд -
27.04.2021 г.
По изложените съображения настоящият съд счита, че
вземанията на „А1 България“ ЕАД, за които е издаден процесният изпълнителен
лист от 14.01.2015 г., не са погасени по давност към настоящия момент.
По разноските:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 8,
вр. ал. 3 ГПК, право на разноски има ответникът в размер на 100,00 лв. за
юрисконсултско възнаграждение.
Мотивиран от гореизложеното и на
основание чл. 235, ал. 1 ГПК, Старозагорски
районен съд
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
предявения иск с правно основание чл.
439, ал. 1 ГПК от Р.А.М., ЕГН: **********
и адрес: *** действаща със съгласието на Л.Й.Н. срещу „А1 България“ ЕАД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. Кукуш“ № 1 за
признаване за установено, че задълженията на ищцата към ответника по издаден изпълнителен лист от 14.01.2015 г. по гр.д. №
5121/2014 г. на Старозагорски районен съд въз основа на влязла в сила заповед №
2967/03.12.2014 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК /дължими
по договор за далекосъобщителни услуги от
02.12.2011 г./ и образувано изпълнително дело № 20158650400189 пред ЧСИ М.Д., рег. № 865 в Регистъра на Камарата на
ЧСИ, район на действие Старозагорски окръжен съд за сумата от 279,82 лв.
главница по договор за далекосъобщителни услуги от 02.12.2011 г., ведно със
законната лихва върху главницата от 01.12.2014 г., както и сумата 105,00 лв. за
разноски са погасени по давност, като неоснователен.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК Р.А.М., ЕГН: ********** и адрес: *** действаща със съгласието на Л.Й.Н., да заплати на „А1 България“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. Кукуш“ № 1 сумата от 100,00 /сто/ лв. за юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на въззивно обжалване с въззивна
жалба пред Старозагорски окръжен съд в двуседмичен срок от съобщаването му на
страните.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК, на страните да се връчи
препис от решението.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: