Р Е Ш Е Н И Е
N
гр. Русе, 13.08.2020 г.
Административен
съд - Русе, ІV-ти състав, в открито съдебно заседание на девети юли през две хиляди и
двадесета година, в състав:
Съдия: ИНА РАЙЧЕВА
при секретаря ДИАНА МИХАЙЛОВА и с участието на прокурора
…………………………… като
разгледа докладваното от
съдията Райчева адм.д.
дело N 148 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по чл.268 от ДОПК (Данъчно-осигурителен процесуален
кодекс).
Образувано е след постъпила в съда жалба от Д.Н. против Решение №372/23.12.2019г. на в.и.д. директор на ТД на НАП Варна, с
което не е уважено оспорването на разпореждане за разпределение на публичния
изпълнител по изп. дело №18150005624/2015г. отдел „Събиране“ при ТД на НАП
Варна, офис Русе.
В жалбата са развити подробни съображения за незаконосъобразност на
оспореното решение и на потвърденото с него разпореждане поради неправилно
приложение на материалния закон, конкретно на чл.169, ал.8 и чл.219 от ДОПК. Иска се тяхната отмяна и връщане на
преписката на публичния изпълнител за извършване на ново разпределение със
задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. Претендира
присъждането на направените деловодни разноски, за което е приложен списък.
Ответникът
по жалбата – директорът на ТД на НАП – Варна, не изразява становище.
Русенският административен съд,
след като обсъди данните по делото и доводите на страните, след преценка на
събраните по делото писмени доказателства и направената проверка за
законосъобразност, намира жалбата
за процесуално допустима като подадена в законоустановения срок, от надлежна
страна, имаща право и интерес от обжалването.
Фактите :
Не е спорно по делото, че за събиране на публичните вземания на НАП,
произтичащи от задължения по ЗДДС, ЗДДФЛ, осигурителни плащания и фиш/глоба,
било образувано изпълнително дело №18150005624/2015г. Оспорваща страна, длъжник
по изпълнението, периодично извършва преводи на суми за погасяване на
задълженията.
На 07.11.2019г. от жалбоподателя е постъпило
плащане в размер на 1000 лева по образуваното изпълнително дело. С разпореждане
изх. № С 190018-125-0331050 от 08.11.2019 г., публичният изпълнител извършил
разпределение на постъпилата сума като отнесъл за погасяване на лихви за
задължения за ДОО – 6,74 лева за период 01.01.2015г. до 31.12.2015г., данък
върху доходите на физическите лица за данъчен период 2017г. сумата от 988,89
лева, за лихви по здравно осигуряване – 2,31 лева и за лихви по задължения за универсален
пенсионен фонд - 2,06 лева. В разпореждането липсват данни за погасена чрез
плащането главница за задълженията по вноски за ДОО, здравно осигуряване и универсален
пенсионен фонд. В графа „разпределена сума за главница“ за тях е посочено 0,00
лева.
Недоволен от действията на публични изпълнител досежно принципа за разпределяне
и погасяване на задълженията, Д. Н. оспорва разпореждането пред директора на ТД
на НАП Варна с жалба вх.№28328/09.12.2019г.
По повод това обжалване е издадено и оспореното пред АС Русе Решение №372/23.12.2019г.
на в.и.д. директор на ТД на НАП Варна.
При така установеното от фактическа страна, от правна страна съдът
приема следното:
Оспореното решение е издадено от в.и.д. директор на ТД на НАП - Варна,
надлежно оправомощен със заповед № ЗЦУ-ОПР-13/31.05.2017 г.(л.20 от делото) на
изпълнителния директор на НАП, в пределите на неговата компетентност по чл.267,
ал.2, т.5 от ДОПК.
Решението е в предвидената от закона писмена форма, със съдържание, което
отговаря на изискванията за излагане на фактическите и правни основания за
издаване на акта и при спазване на административнопроизводствените правила.
В оспорения акт материалният закон е приложен неправилно.
Жалбоподателят твърди, че платената сума не е била достатъчна за погасяване
на всички главници, задълженията за които са били присъединени по
изпълнителното дело, но въпреки това част от платената сума е била отнесена
първо за погасяване на лихви по задълженията за задължителни осигурителни
вноски, а не за главниците на същите задължения, което твърдение не е оспорено
от ответника по жалбата.
Ответната страна, представя заверено копие на административната преписка,
но липсва подробна справка за размери на публичните задължения на
жалбоподателя, предмет на посоченото изпълнително дело.
За да отхвърли жалбата, в мотивите на оспореното решение в.и.д. директор на
ТД на НАП – Варна е приел, че когато изпълнителното производство е за събиране
на разнородни вземания и постъпилата по делото сума не е достатъчна за
погасяването им в пълен размер, какъвто е настоящия случай, приложение намира
редът, посочен в нормата на чл.219, ал.1 от ДОПК, т.е. това е специалния закон.
Приел е, че при изчисляване на общия размер на задълженията в дадена група се
включват освен техните главници, но и относимите към тях акцесорни вземания за
лихви. Според АО постъпилите суми се разпределят съразмерно спрямо общия размер
на задълженията в съответните подгрупи, формирани от главници и лихви, а вътре
в самите подгрупи се погасяват първо главниците, и ако има остатък – лихвите. По
този начин в рамките на различните подгрупи е допустимо погасяване на лихви в
едната подгрупа (например за задължителни осигуровки), при наличие на
непогасени задължения за главници в друга подгрупа (например за данъци), при
условие, че това съответства на съразмерното разпределение на постъпилите суми
спрямо размера на задълженията в съответните подгрупи.
Настоящият състав намира, че това становище не намира опора в материалния
закон, поради което е допуснато неправилното му прилагане, в който смисъл е и
постоянната практика на състави от този
административен съд.
Липсва нормативно основание за обосноваващия мотив, според който в групите
по чл.219, ал.1 от ДОПК се включват освен главниците и вземанията за лихви по
тях. Макар и акцесорни задължения, законът – чл.162, ал.1, т.9 от ДОПК, третира
лихвите върху публичните вземания като самостоятелна категория публични
вземания. Щом законодателят ги е обособил като самостоятелна група (категория),
то той не би пропуснал да ги посочи в уредбата по чл.219, ал.1 от ДОПК като
следващи привилегията на съответната група публични вземания. Видно обаче от
текста на тази разпоредба, лихвите не са включени при решаване на въпроса за
конкуренцията между разнородните публични вземания.
На практика в своя акт административният орган е допуснал смесване на два
взаимосвързани, но въпреки това различни правни институти – прихващането на
изпълнението по чл. 169 от ДОПК, озаглавен „Погасяване на публичните вземания“
и конкуренцията между разнородните публични вземания по чл. 219 от ДОПК.
Първият институт установява реда за погасяване на публичните вземания в
зависимост от това дали те са главни или акцесорни (вземанията за разноски и
лихви), а вторият урежда поредността на погасяване само на главните вземания,
когато те са разнородни, т.е. когато пораждащият ги фактически състав е
различен, почиващ на различни нормативни актове.
Следва да се отбележи, че в ДОПК, и конкретно в чл. 219 от същия кодекс,
липсва разпоредба, подобна на тази на чл. 136, ал.4 от ЗЗД, която да
разпростира привилегията на главното вземане и върху акцесорното вземане за
лихвите по тази главница. Следователно липсва и нормативно основание за
включване в съответната група по чл.219, ал.1 от ДОПК освен на посочените в нея
главни задължения, но и на лихвите върху тях. Според настоящия съдебен състав в
случая не се касае до празнота в закона, която да бъде попълвана по аналогия на
закона съгласно чл. 46, ал. 2, изр. първо от ЗНА, а до липса на законодателна воля
за уреждане на подобно положение и при принудителното изпълнение на публичните
вземания по реда на ДОПК. За разлика от реда за прихващане на изпълнението по
частните вземания (чл.76, ал.2 от ЗЗД) в поредността разноски, лихва, главница
и който отчита и осигурява защита на интереса на кредитора, при погасяване на
публичните вземания законодателят е взел предвид преди всичко интереса на
длъжника като според чл.169, ал.1 от ДОПК установената поредност на погасяване
е точно обратната - главница, лихви, разноски. Дори след образуване на
изпълнителното дело, какъвто е и настоящият случай, този интерес е гарантиран,
тъй като чл.169, ал.8 от ДОПК предвижда неприложимост на разпореденото в ал.3,
3а, 4 и 5, а изрично визира последователност при погасяване на публичните
вземания в поредност - разноски, главница, лихви. Доколкото в случая липсват
данни за съществуването на публично вземане за разноски, то постъпилата сума от
1000 лева следва да бъде отнесена за погасяване на всички главници, налични към
датата на плащането, независимо от групата по чл.219,
ал.1 от ДОПК, в която попадат те и едва след тяхното пълно погашение следва да
се пристъпва към отнасянето на остатъка от нея за погасяване на лихвите по
посочените вземания. В този смисъл е и съдебната практика - решение № 1338 от
30.01.2018 г. на ВАС по адм. д. № 6190/2017 г., I о., в която се приема, че
разнородността на публичните вземания е ирелевантна за поредността на
погасяване по чл.169, ал.1 от ДОПК като значим е източникът на задълженията -
дали иде реч за задължения за главници, лихви или разноски, както и че нормата
на чл.169, ал.6 от ДОПК надхвърля по своето съдържание ограничението на
препращането към ал.5 от същата разпоредба. Тази разпоредба изрично предвижда,
че към погасяване на лихви се пристъпва след погасяване на всички главници на
задълженията. Тя не е ограничена при своето приложение в рамките на дадена
група по чл. 219, ал.1, т.1 – т.3 от ДОПК, както неправилно е приел
административният орган, а още по-малко – в рамките на т.нар. подгрупи. Напротив,
при извършване на разпределението от публичния изпълнител към погасяване на
задълженията за лихви следва да се пристъпва едва след пълното погасяване на
вземанията за главници, ако такива са налице, във всички хипотези по чл.219,
ал.1, т.1 – т.3 от ДОПК. Самото погасяване на главниците в рамките на една
група следва да се извършва съразмерно, както изрично е предвидено в закона. В
този смисъл е и преобладаващата практика на административните съдилища.
В заключение следва да се посочи, че публичният изпълнител е следвало да
разпредели постъпилата сума като съразмерно погаси с нея всички налични към
датата на плащането главници за данъчни задължения и задължения за задължителни
осигурителни вноски, респ. главници от следващите групи по чл.219, ал.1, т.2 и
т.3 от ДОПК, а едва след пълното им погасяване, ако от постъпилата сума е
налице остатък, да пристъпи към погасяване и на начислените върху тези главници
лихви, прилагайки същата последователност. Като не е процедирал по този начин
публичният изпълнител е допуснал нарушение на материалния закон, което не е
било отстранено и от решаващия орган.
Естеството на акта не позволява решаването на делото по същество чрез
извършване на разпределението от съда, което налага след отмяната на решението
на директора на ТД на НАП – Варна и на посоченото разпореждане, преписката, на
основание чл. 160, ал.3 вр. чл.144, ал.2 от ДОПК, да бъде върната на публичния
изпълнител със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.
С депозираната молба с вх. № 2146/01.07.2020 г. жалбоподателят е направил
искане за присъждане на разноски съгласно представен списък.
Присъждане на адвокатско възнаграждение се претендира за процесуално
представителство и съдействие както в съдебното производство, така и в
производството по административното обжалване на разпореждането на публичния
изпълнител. Следва да се отбележи, че на решаващия орган не е вменено
задължение да се произнася по искането за разноски, направени във фазата на
административното обжалване така, както съдът дължи произнасяне при направено
искане в хода на съдебно обжалване. В случая решението на решаващия орган не
съдържа разпореждане относно разноските, а и решаващият орган не разполага с
подобно правомощие. При липсата на друг специален ред за обезщетяване, за
страната, направила разноски в производство по оспорване по административен
ред, остава възможността да ги претендира с иск по реда на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ.
По изложените съображения и на основание чл.161, ал.1, изр. първо от ДОПК,
в полза на жалбоподателя и съобразно направеното искане следва да бъдат
присъдени деловодните разноски в съдебното производство в общ размер на 310
лева, включващи държавна такса от 10 лева и адвокатско възнаграждение в размер
на 300 лева. Тези разноски, на основание § 1, т. 6 от ДР на АПК, вр. § 2 от ДР на ДОПК, следва да бъдат възложени в
тежест на НАП, която агенция е самостоятелно юридическо лице съгласно чл.2,
ал.2 от ЗНАП.
Воден от горното, на основание чл. 160, ал.1 и ал. 3, вр. чл. 144, ал.2 от ДОПК, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ по жалба на Д.В.Н., с ЕГН **********, Решение №372/23.12.2019г.
на в.и.д. директор на ТД на НАП – Варна, с което е оставена без уважение
жалбата му срещу разпореждане за разпределение, изх. № С 190018-125-0331050 от 08.11.2019 г., издадено от публичен изпълнител в дирекция
„Събиране“ при ТД на НАП Варна, и вместо това постановява:
ОТМЕНЯ разпореждане за разпределение, изх. № С 190018-125-0331050 от 08.11.2019 г., издадено от публичен изпълнител
в дирекция „Събиране“ при ТД на НАП Варна.
ВРЪЩА преписката на публичния изпълнител в дирекция „Събиране“ при ТД на НАП
Варна, за извършване на ново разпределение на постъпилата на 07.11.2019 г. сума
в размер на 1000 лева, при съблюдаване
на дадените с настоящото решение указания по тълкуването и прилагането на
закона.
ОСЪЖДА Националната агенция по приходите да заплати на Д.В.Н., с ЕГН **********,
сумата от 310 лева – деловодни
разноски.
Решението не подлежи на обжалване.
Съдия: