Решение по дело №425/2020 на Административен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 259
гр. Велико Търново, 15.10.2020 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Административен съд Велико Търново – трети състав, в съдебно заседание на петнадесети септември две хиляди и двадесета година в състав:

Административен съдия:  Евтим Банев

                                  

при участието на секретаря В.Г., изслуша докладвано от съдия Банев Адм. д. № 425 по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

           

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, във вр. с чл. 13, ал. 6 от Закона за социално подпомагане /ЗСП/.

           

Образувано е по жалба на С.А.И. с ЕГН **********, адрес ***, срещу Заповед № ЗСП/Д-ВТ/352 от 05.06.2020 г. на директора на Дирекция „Социално подпомагане“ /ДСП/ – гр. Велико Търново, обжалвана по административен ред и потвърдена с Решение № 04-РД06-0027/ 01.07.2020 г. на директора на Регионална дирекция за социално подпомагане /РДСП/ – гр. Велико Търново. С оспорената заповед е отказано отпускане на еднократна помощ по чл. 16 от ППЗСП в подкрепа на работещи родители при неплатен отпуск поради извънредното положение по заявление-декларация от С.И. с вх. № ЗСП/Д-ВТ/352 от 18.05.2020 година. В жалбата са изложени подробни оплаквания за незаконосъобразност на оспорената заповед поради неспазване на установената форма /фактическа липса на мотиви/, съществено нарушение на административно производствени правила, неспазване на принципите за истинност и служебно начало в административния процес /чл. 7 и чл. 9 от АПК/, противоречие с матералноправните разпоредби и целта на закона. Конкретните оплаквания са за бланкетно изложени мотиви, неизясняване от органа на всички относими към правото на социално подпомагане факти и липса на извършена в пълнота социална анкета. По същество се твърди неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 2 и ал. 3, и чл. 12, ал. 2, т. 1 – т. 3 от ЗСП, както и че административният орган е разполагал с правото на преценка и възможността да отпусне друг вид социална помощ, различна от посочената в подаденото заявление. Поддържат се доводи и за противоречие на акта с чл. 34, § 3 и чл. 52, § 1 от Хартата на основните права на ЕС и чл. 13, § 1 от Европейската социална харта, въвеждащи изискване за зачитане от държавите-членки на правото на осигуряване на минимален социален доход, представляващ по своята същност необходимите средства за живот, гарантиращи човешкото достойнство. В тази насока оспорващото лице се позовава на практиката на СЕО/СЕС, даваща тълкуване на посочените разпоредби от общностното право. От съда се иска оспорената заповед и потвърдителното решение на директора на РДСП – Велико Търново да бъдат отменени като незаконосъобразни. В съдебно заседание процесуалният представител на жалбоподателката – *** П. от ВТАК, поддържа оспорването и моли за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.

 

Ответникът – директорът на Дирекция „Социално подпомагане” – Велико Търново, чрез ***. А. оспорва жалбата като неоснователна по съображения, изложени в хода на устните състезания. Аргументира се с това, че за отпускането на исканата от жалбоподателката еднократна помощ в условията на извънредна епидемиологична обстановка е предвидено освен наличието на общите условия по чл. 16 от ППЗСП, да бъдат изпълнени и допълнителни условия, въведени с указателни писма на изпълнителния директор на Агенцията за социално подпомагане. Твърди, че едно от тези условия е заявителите да не са подпомагани по други мерки за борба с пандемията и предотвратяване на икономическата криза. Това условие в настоящия случай не било изпълнено, доколкото съжителстващият с жалбоподателката – С. С., е включен в списък за отпускане на помощи по мярката 60/40 за м. май 2020 година. Допълнително излага, че в заявлението не е декларирано, че съжителстващият е едноличен собственик и управител на търговско дружество и не е представен дохода, реализиран от дейността му като управител и собственик на капитала на това търговско дружество. Счита, че оспорената заповед е законосъобразна и моли съда да отхвърли жалбата и да потвърди административния акт.

 

Въз основа на събраните по делото доказателства, съдът намира за установено следното:

 

С.А.И. *** Заявление-декларация с вх. №ЗСП/Д-ВТ/352 от 18.05.2020 г. за отпускане на еднократна помощ за родител в неплатен отпуск, в условията на извънредно положение. Със същото е декларирала, че съжителства със С.П.С., който е баща на две от трите й деца – на 13 и на 8 години, посещаващи училище /не се спори, че третото дете на И. е на 19 години и също е ученик/. Посочено е, че брутните доходи на семейството през месец март са били 1 586,40 лева. Приложени са удостоверения от работодателя на И. – „Бета трейд“ ЕООД, според които последната работи като продавач-консултант с брутен доход за м. март 2020 г. в размер на 683,20 лв. и не е включена в мярката 60/ 40 за компенсация, изплащана на работодателя с цел запазване заетостта на работниците при извънредното положение. Използвала е платения си годишен отпуск за 2020 г. и от 06.04.2020 г. е в неплатен отпуск 35 работни дни. От работодателя на съжителстващия с нея С. С. – „Тера“ ООД, е удостоверено, че брутният му доход за м. март 2020 г. е 903,20 лева и за периода от 01.04.2020 г. до 30.04.2020 г. е бил в неплатен отпуск. Работодателят му е участвал по мярката 60/ 40, като С. е включен в списъка за отпускане на помощи за м. май 2020 година. На 01.06.2020 година социален работник е извършил телефонна анкета, въз основа на която е съставен социален доклад с предложение за отказ на еднократна социална помощ. Съображенията, изложени в доклада, са, че лицето не отговаря на условията по чл. 16 от ППЗСП за подкрепа на работещи родители в условията на извънредно положение, тъй като г-н С. е включен в схемата за компенсация 60/40 по Постановление № 55 на МС от 30.03.2020 година. Директорът на ДСП – Велико Търново е издал Заповед №ЗСП/Д-В/352 от 05.06.2020 г., с която на С.А.И. е отказано отпускане на еднократна помощ по чл. 16 от ППЗСП при неплатен отпуск поради извънредно положение. Заповедта е мотивирана от административния орган с аргументите, предложени със социалния доклад. Отказът е доведен до знанието на заявителката по пощата на 12.06.2020 г. видно от известие за доставяне. Недоволна от резултата, И. е оспорила заповедта с жалба вх. № 04-94С-00-0303/ 19.06.2020 г. до директора на РДСП – Велико Търново. По случая е изготвено Становище № 30-57067#1/ 24.06.2020 г. от директора на ДСП – Велико Търново, което по същество не се различава от констатациите, съдържащи се в социалния доклад, с изключение на позоваването на Писмо на АСП №9100-0140/ 04.05.2020 г., указващо условия за отпускане на еднократна помощ по чл. 16 от ЗСП при извънредно положение. С Решение № 04-РД06-0027 от 01.07.2020 г. директорът на РДСП – Велико Търново е потвърдил заповедта с мотиви, че съжителят на И. е включен в схемата за компенсация 60/40 и благодарение на получените от него средства по тази мярка семейството не е лишено от възможност за самоиздръжка и поемане на основните си жизнени разходи. От съдържащите се в преписката доказателства не се установява твърдяното от пълномощника на ответника обстоятелство, че съжителстващият с жалбоподателката С. С. е едноличен собственик и управител на търговско дружество. Решението на горестоящия орган е връчено на адресата му по пощата на 07.07.2020 година. Жалбата до съда е подадена чрез директора на РДСП – Велико Търново и е входирана под № 04-94С-00-0356/ 17.07.2020 година. В съдебната фаза на производството като доказателства са представени документите, съдържащи се в административната преписка по издаването и административното оспорване на заповедта, а също Писмо № 9100-0123/ 14.04.2020 г. и Писмо № 9100-0140/ 04.05.2020 г. и двете на изпълнителния директор на Агенцията за социално подпомагане – София. 

 

При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните изводи:

 

Жалбата е подадена от лице с активна процесуална легитимация, чиито интереси са засегнати от оспорения акт, преди изтичане на срока по чл. 149, ал. 3, вр. с ал. 1 от АПК, до компетентния да я разгледа съд. Посочените обстоятелства обуславят процесуалната допустимост на жалбата за разглеждането й по същество. Разгледана по същество, жалбата е основателна.

 

Оспорената заповед е издадена от компетентен административен орган в рамките на предоставените му от закона правомощия по чл. 13, ал. 2 от ЗСП и чл. 28, ал. 1 от ППЗСП. Изготвена е в установената от закона писмена форма, като съдът приема, че същата съдържа излагане на правно основание и фактически констатации. Въпросът за съответствието на правните и фактическите основания, и направените изводи, с данните и обстоятелства, констатирани със социалната анкета, по смисъла на чл. 13, ал. 3 от ЗСП, е въпрос по съществото на спора и касае материалната законосъобразност на акта.

 

Процедурата по чл. 13 от ЗСП, доразвита в чл. 26 и сл. от ППЗСП, формално е следвана, доколкото е подадено заявление-декларация по образец, събрани са някои документи от значение за определяне на правото на социално подпомагане, извършена е социална анкета и е изготвен социален доклад, заповедта е съставена и връчена в предвидения от закона срок. Изводите на социалните работници обаче не кореспондират с приложените към административната преписка писмени доказателства. Фактите, въз основа на които е формиран крайния извод за отказ за отпускане на еднократна помощ (съжителят е получил пари по мярката 60/40), не са надлежно доказани от административния орган преди издаване на административния акт. Мотиви в тази връзка ще бъдат изложени по съществото на спора.

 

Заповедта е материално незаконосъобразна. Като правно основание за издаването й са посочени разпоредбите на чл. 13, ал. 2 от ЗСП и чл. 28, ал. 1 от ППЗСП, които текстове вменяват на компетентния административен орган да издаде заповед за отпускане или отказ на помощта след преценка на всички данни и обстоятелства, констатирани със социалната анкета. Видът на помощта е означен като еднократна помощ по чл. 16 от ППЗСП, като в тъй наречената мотивна част е допълнено, че това е помощ при неплатен отпуск поради извънредно положение. От фактическа страна е изложено, че съжителят е включен в схемата 60/40. В случая директорът на ДСП – Велико Търново е издал заповед за отказ на еднократна помощ, за която липсва съответствие между правните и фактическите основания, противоречи на материалноправните разпоредби и не съответства на целта на закона.

Разпоредбата на чл. 16, ал. 1 от ППЗСП регламентира потребностите, за чието задоволяване се отпуска еднократна помощ, а ал. 2 от същия текст – нейния максимален размер. Никъде в приложимата правна уредба към момента на подаване на заявлението на И. не се открива разграничаване на видове еднократна помощ по чл. 16 от ППЗСП – обща и такава при извънредно положение, каквато диференциация вменява ответната администрация. Специален вид помощ при обявено извънредно положение е регламентирана на по-късен етап с нововъведената разпоредба на чл. 16б от ППЗСП /обн. ДВ, бр. 77 от 01.09.2020 г./, но тя не е еднократна, а месечна целева помощ. За разлика от другите видове социални помощи по чл. 12, ал. 1 от ЗСП – месечни и целеви, по отношение на еднократните законът не предвижда специални и допълнителни изисквания за отпускането им извън тези, посочени в общата разпоредба на чл. 13, ал. 2, вр. чл. 12, ал. 2 от ЗСП. Респективно, социалната анкета, която се прави при постъпила молба за еднократна помощ, трябва да даде отговор на въпросите налице ли е инцидентно възникнала потребност от вида на изброените в чл. 16, ал. 1 от ППЗСП; какви доходи по смисъла на § 1, т. 9 от ППЗСП има лицето, искащо такава помощ; какво имущество притежава и налице ли е реална възможност то да реализира доходи от него; има ли задължени по закон лица да издържат искащото помощ лице или семейство, и имат ли тези лица реалната възможност да изпълняват това свое задължение. При това положение, преценката кои лица и при какви условия имат право на такава помощ следва да бъде съобразена и с основното правило на чл. 2, ал. 3 от ЗСП. От изложеното се налага изводът, че за задоволяване на инцидентно възникнали здравни, образователни, комунално-битови и други жизненоважни потребности на българските граждани, семейства и съжителстващи лица, които поради здравни, възрастови, социални и други независещи от тях причини не могат сами чрез труда си или доходите, реализирани от притежавано имущество, или с помощта на задължените по чл. 140 от Семейния кодекс да ги издържат лица, да осигуряват задоволяване на основните си жизнени потребности, може да се отпуска веднъж годишно със заповед на директора на ДСП или упълномощено от него длъжностно лице еднократна помощ до петкратния размер на гарантирания минимален доход, определен от Министерския съвет с акт по чл. 9, ал. 2 ППЗСП. Еднократната помощ по чл. 16, ал. 1 от ППЗСП е специфична. Тя е със строго законово дефинирано предназначение – за задоволяване на инцидентно възникнали здравни, общообразователни, комунално-битови и други жизненоважни потребности на лицата и семействата. По отношение на термина „друга жизненоважна потребност“ следва да се съобрази разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗСП, която дава параметрите на понятието „основни жизнени потребности“, и по аргумент от която, другите жизненоважни потребности, визирани в чл. 16, ал. 1 от ППЗСП, не са свързани с осигуряването на достатъчно храна, облекло и жилище.

Между страните по делото няма спор по фактите – считано от 13.03.2020 г. в България е обявено извънредно положение. И. е майка на три деца – ученици, която поради извънредното положение е принудена да ползва неплатен отпуск. Жалбоподателката е продавач-консултант във физически магазин, което не предполага дистанционно извършване на служебните задължения от вкъщи, поради което след изчерпване на платения си отпуск, същата е излязла в неплатен такъв. Тя съжителства с бащата на две от децата си, който също е в неплатен отпуск поради извънредното положение. Обичайният брутен доход на домакинството се формира от възнагражденията на И. – 683,20 лева, и на С. – 903,20 лева, както и месечните помощи за дете до завършване на средно образование – 135 лева. Последно такъв доход е реализиран в семейството през месец март 2020 г., доколкото по независещи от тях причини и двамата родители са били в неплатен отпуск от началото на м. април 2020 година. Петчленното семейство обитава тристайно жилище, собственост на родителите на С. и не притежава собствено имущество, от което да може да се издържа. Ноторно известно е, че неочакваното извънредно положение генерира и допълнителни непредвидени и необичайни разходи за родителите на ученици във връзка с наложената онлайн форма на обучение, доколкото майката на трима ученика следва да обезпечи технически и ресурсно тяхното участие в учебния процес. При тези обстоятелства съдът намира, че несъмнено обявеното извънредно положение в страната заради COVID-19 има негативни последици върху финансовото положение на родителите на ученици. Липсата на доходи, не води автоматично до преустановяване на текущите разходи за основни жизненоважни потребности, напротив – възникват и други неочаквани и неотложни разходи. Съответно невъзможността на родителя да работи и съответно оставането без доход по независещи от него причини, изпълва понятието инцидентно възникнали други жизненоважни потребности. Очевидно такова е разбирането и на ответната администрация, доколкото в мотивите на потвърдителното решение се чете, че обявеното с Решение на Народното събрание от 13.03.2020 г. извънредно положение в Република България, по своето естество е обстоятелство, което води до материални и битови затруднения. Хора от категорията на жалбоподателката, вкл. самата тя, са поставени в непредвидена ситуация, при която не могат сами чрез труда си или доходите, реализирани от притежавано имущество /И. не притежава такова/, или с помощта на задължените по закон лица /съжителят и баща на две от децата също е в неплатен отпуск/, да осигури задоволяване на своите и на децата си основни жизнени потребности. В случай, че административният орган беше извършил адекватна индивидуална преценка на обстоятелствата, щеше да стигне до този извод. Според съда законовият състав е изпълнен и е възникнало правото на ползване на еднократна помощ за жалбоподателката.

Настоящият съдебен състав не споделя извода на компетентния и на горестоящия орган, че включването на съжителя С. С. в схемата 60/40 е причина поисканата от И. еднократна помощ да не бъде отпусната. Незаконосъобразно това е посочено като самостоятелно и достатъчно основание за постановяване на отказа. Никъде в приложимата нормативна уредба не фигурира подобно условие – нито в ЗСП, нито в ППЗСП. Представените пред съда писма на изпълнителния директор на Агенцията за социално подпомагане – София: № 9100-0123/ 14.04.2020 г. и № 9100-0140/ 04.05.2020 г., наречени от ответника указателни, по същността си представляват вътрешноведомствени актове. Обстоятелството, че с тези писма са дадени насоки на социалните работници за условията, на които следва да отговарят заявителите на помощта, и за дължимите проверки, не води до извод за нормативно въведено условие за допустимост на съответното подпомагане. Писмата нямат обвързваща съда сила, доколкото не представляват нормативен акт и не могат да въвеждат правила за отпускане на еднократна помощ. Дори да се пренебрегне това обстоятелство, с цитираните писма е предвидена възможност за ползване на еднократна помощ заради извънредно положение преимуществено от семейства с деца, при които „двамата или единият от родителите не са включени в схемата 60/40“. Безспорно е, че И. въобще не е включена от работодателя си в списък по мярката /всъщност няма еднозначни данни дали работодателят й изобщо е участвал по тази мярка/. Тоест вътрешнослужебното указание на АСП за преимуществено ползване на еднократна помощ по чл. 16 от ППЗСП (най-малко единият родител да не е включен в схемата 60/40) е изпълнено и дори на това основание искането на И. за еднократна помощ е следвало да бъде удовлетворено. 

Освен това мотивът за постановения отказ е лишен от логика. Мярката 60/40 е регламентирана с Постановление № 55 на МС от 30.03.2020 г. за определяне на условията и реда за изплащане на компенсации на работодатели с цел запазване на заетостта на работниците и служителите при извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., или обявената с Решение № 325 на Министерския съвет от 14 май 2020 г. извънредна епидемична обстановка на територията на Република България. Субект на компенсацията според чл. 1 от ПМС са работодателите. Съгласно чл. 2 от ПМС работодателите кандидатстват за нея и те са страна в административната процедура. От преценката на работодателя зависи включването на работниците и служителите в списъка по чл. 4, ал. 2, т. 4 от ПМС. Изплащането на компенсациите се определя от съответствието или несъответствието на работодателя с критериите по ПМС. Видно от чл. 7 от ПМС компенсациите се изплащат на работодателите. Налага се извод, че участието в тази мярка не е в кръга на възможностите и намеренията на С.. Той би получил 100 % от възнаграждението си по време на неплатен отпуск /60% от държавата, 40%  от работодателя/ единствено и само по решение на работодателя, и след одобрение от компетентните органи, като формирането на тези решения по никакъв начин не зависи от него. Тоест, еднократната помощ е отказана на И., заради това, че трето лице – работодателят на съжителя й, е кандидатствал по схема за запазване на заетостта на работниците и служителите при извънредното положение. Това трето лице не попада в кръга на задължените спрямо И. лица по чл. 140 от СК и не може нейното подпомагане да бъде поставяно в подобна зависимост. Нещо повече, административният орган е констатирал, че С. С. е включен в списъка на „Тера“ ООД за отпускане на помощи за м. май 2020 г. /тоест евентуално ще бъдат изплатени през юни/, но това не гарантира, че работодателят е одобрен и мярката 60/40 е реализирана. Обстоятелство дали този вид финансова подкрепа е изплатена на работодателя и дали е стигнала до С., е следвало да бъде установено в хода на административното производство, което не е сторено от социалните служители. За съда остава неясно съжителят получил ли е в действителност някакви средства от работодателя си във връзка с кандидатстването по посочената мярка и ако е получил - кога се е случило това. Дори да е изплатена помощта обаче, инцидентно възникналите жизненоважни потребности по причини, независещи от И., са факт. Същите датират от месец април 2020 г. и житейската логика сочи, че вероятно с времето се задълбочават, като евентуалното получаване на компенсация по мярката 60/ 40 от съжителя й, месеци по-късно не може да ги компенсира.

Съгласно разпоредбата на чл. 11 от ЗСП социалните помощи са средства в пари и/или в натура, които допълват или заместват собствените доходи до основните жизнени потребности или задоволяват инцидентно възникнали потребности на подпомаганите лица и семейства и се получават от лица, след като са изчерпани всички възможности за самоиздръжка и за издръжка от лицата по чл. 140 от Семейния кодекс. Следователно при спазването на тези принципи социалните работници следва да установят не само наличието на доход, но и неговия размер, за да проверят дали той е достатъчен за издръжка на лицето и неговото семейство. Друг е въпросът, че С. се явява лице по чл. 140 от СК спрямо молителката, чийто доход всъщност е трябвало да бъде анализиран от гледна точка дали са изчерпани възможностите за издръжка от лицата по чл. 140 от СК, доколкото е доказано, че И. няма възможност да самоиздържа себе си и децата. Необосновано и без адекватна оценка на обстоятелствата от социалната анкета в потвърдителното решение е посочено, че благодарение на включването на С. в мярката 60/40 семейството не е лишено от възможност за самоиздръжка и поемане на основните жизнени разходи. В конкретния случай дори да се приеме, че С. е получил възнаграждение по мярката 60/ 40, то доходът на петчленното домакинство възлиза на 903,20 лева (И. е в неплатен отпуск и не е включена в мярката 60/40). Тези средства са недостатъчни за издръжка на молителката и нейните деца. Справка в интернет страницата на КНСБ сочи, че за месечна издръжка на четиричленно семейство са необходими 2 517 лв. или по 629,25 лв. на човек. Тоест, налице е противоречие на изводите на органите за възможността за самоиздръжка на С.И., включително чрез издръжка от лицата по чл. 140 от СК. Важността на възникналата потребност се преценява за всеки конкретен случай, а при установеното социално и материално положение на жалбоподателката – в този случай тя е налице. Изложеното сочи на неправилно тълкуване и прилагане на материалноправната норма на чл. 16, ал. 1 от ППЗСП при постановяване на оспорената заповед.

По изложените съображения съдът намира че Заповед №ЗСП/Д-ВТ/352 от 05.06.2020 г. на директора на Дирекция „Социално подпомагане“ – гр. Велико Търново е издадена в писмена форма и от компетентен орган, но същата не представлява материално и процесуално законосъобразен акт, а освен това е издадена и в противоречие с целта на закона за подпомагане на гражданите, които без помощта на другиго не могат да задоволяват своите основни жизнени потребности. По тези съображения оспорената заповед следва да бъде отменена. На основание чл. 173, ал. 2 от АПК преписката следва да бъде изпратена на административния орган за ново произнасяне по искането на жалбоподателя за отпускане на еднократна социална помощ съобразно мотивите на настоящото решение. На основание чл. 174 от АПК следва да бъде определен едномесечен срок от получаване на преписката, за издаването на мотивирана заповед.

 

С оглед изхода на спора съдът намира за допустимо и основателно направеното искане от пълномощника на жалбоподателката, за присъждане на сторените по делото разноски по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. Ответникът следва да бъде осъден да заплати на упълномощения от С.И. адвокат, възнаграждение в размер на 500,00 лв., съобразно разпоредбата на чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1/ 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

 

Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2, предл. второ и чл. 173, ал. 2 от АПК и чл. 38, ал. 2 от ЗА, съдът

 

Р Е Ш И:

 

Отменя по жалба на С.А.И. с ЕГН **********, адрес ***, Заповед № ЗСП/Д-ВТ/352 от 05.06.2020 г. на директора на Дирекция „Социално подпомагане“ – гр. Велико Търново, потвърдена с Решение № 04-РД06-0027/ 01.07.2020 г. на директора на Регионална дирекция за социално подпомагане – гр. Велико Търново, с която е отказано отпускането на еднократна помощ по чл. 16 от ППЗСП в подкрепа на работещи родители при неплатен отпуск поради извънредното положение, по Заявление-декларация от С.И. с вх. № ЗСП/Д-ВТ/352 от 18.05.2020 година.

 

Изпраща преписката на директора на Дирекция „Социално подпомагане” – Велико Търново за издаване на мотивирана заповед, съобразно указанията по тълкуването и прилагането на закона.

 

Задължава директора на Дирекция „Социално подпомагане” – Велико Търново да се произнесе по Заявление-декларация вх. № ЗСП/Д-ВТ/352 от 18.05.2020 г., подадено от С.А.И. с ЕГН **********, адрес ***, с в едномесечен срок от получаване на преписката.

 

Осъжда Агенция „Социално подпомагане“ да заплати на адвокат К.И.П. ***, адвокатско възнаграждение по адм. дело № 425 о 2020 г. на Административен съд – Велико Търново, в размер на 500,00 /петстотин/ лева.

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

 

Решението да се съобщи на страните чрез изпращане на преписи от него по реда на чл. 137 от АПК.

 

 

 

 

Административен съдия: