РЕШЕНИЕ
№ 202
гр. Бургас, 09.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети декември през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Росен Д. Парашкевов
Членове:Йорданка Г. Майска
РАДОСТИНА П. ПЕТКОВА
при участието на секретаря Жанета Д. Граматикова
като разгледа докладваното от РАДОСТИНА П. ПЕТКОВА Въззивно
гражданско дело № 20212100501604 по описа за 2021 година
Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. от ГПК и е образувано пред
настоящата съдебна инстанция по повод въззивна жалба на „ИНВЕСТБАНК“ АД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ № 85,
представляван от изпълнителните директори Здравка Русева и Весела Колева –Джиджева,
действащи чрез пълномощника си адв. Йорданка Джамбазова против решение № 260963 от
08.07.2021 г., постановено по гр. дело № 1027/2020 г. по описа на РС-Бургас, в частта му,
с която са увежени предявените от ищцата Г. Д. С., ЕГН: **********, с адрес: гр. Б., ж.к. „Б.
М.“, бл. *, вх. *, ет. * искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 вр. с чл. 225, ал. 2, чл. 128, т.
2 и чл. 224, ал. 1 от КТ вр. с чл. 86 от ЗЗД, като е признато за незаконно и е отменено като
такова уволнението й, извършено на основание чл.330, ал.2, т.6 от КТ, вр. с чл.186 от КТ,
чл.188, т.3 от КТ, вр. с чл.190, ал.1, т.3, т.4 и т.7 от КТ, вр. с чл.187, т.3, т.7, т.8 и т.10 от КТ,
със заповед № 231/17.12.2019г. на работодателя ”Инвестбанк” АД, ЕИК: *********, ищцата
е възстановена на заеманата преди уволнението й длъжност – Д. на ФЦ Б. в ответната
”Инвестбанк” АД, работодателят-ответник ”Инвестбанк” АД е осъден да й заплати на
сумата от общо 14 691.54 лв., представляваща обезщетение в размер на разликата между
получаваното от нея трудово възнаграждение и последващата й работа за периода от
20.12.2019г. до 18.06.2020г., сумата 1 567.60 лв. – нетно трудово възнаграждение за месец
декември 2019г., на основание чл. 224, ал. 1 от КТ и сумата 1 500.16 лв. – обезщетение за 11
дни неползван платен годишен отпуск, ведно със законната лихва върху последните две
суми, считано от 26.02.2020г. до окончателното им изплащане, както и да заплати на ищцата
сумата 1 800 лв. – платено адвокатско възнаграждение, както и в частта му, с която е
отхвърлен предявения от ”Инвестбанк” АД против ищцата Г. Д. С. насрещен иск за
осъждането й да му заплати сумата от 114.40 лв., представляваща остатък от
1
претендираното обезщетение по чл.221, ал.2 от ГПК в размер на брутното й трудово
възнаграждение за един месец и в частите, с които ”Инвестбанк” АД е осъден да
заплати по сметка на РС - Бургас сумите 810.37 лв. – държавни такси и 180 лв. за съдебно-
счетоводна експертиза.
Въззивникът „ИНВЕСТБАНК“ АД е изразил недоволство от обжалваното решение, с
твърдения, че същото е неправилно, необосновано, недопустимо и незаконосъобразно,
поради допуснати съществени нарушения на материалния и процесуалния закон. В жалбата
се възразява относно извода на районния съд, че уволнението на ищцата е незаконно поради
неспазване на преклузивния срок по чл. 194, ал. 1 от КТ. Въззивникът счита че неправилно
съдът е приел, че работодателят е узнал още в края на м. август 2019г. за извършените от
ищцата нарушения. Изложени са съображения, че в случая началния момент на двумесечния
срок по чл. 194, ал. 1 от КТ е свързан с довеждане до знанието на работодателя на
констатациите в резултат на възложените проверки, а не първоначалните сигнали за
нарушението, като се позовава на цитирана в този смисъла в жалбата съдебна практика на
ВКС. Жалбоподателят твърди, че неправилно районния съд изцяло е игнорирал
приложените в тази връзка към писмения отговор писмени доказателства, които са приети
по делото без да са оспорени от ищцата. На следващо място в жалбата се сочи, че в
нарушение на процесуалните правила съдът не е постановил определение за приемане на
писмените доказателства и не е обсъдил – трудово досие на ищцата, пълно кредитно досие
на ЕТ“Иван Ненчев“ и ЗП „Иван Ненчев“, представените от ответника съгласно дадени от
съда с определение от 09.09.2020г. изрични указания. Жалбоподателят сочи, че измежду
тези доказателства е и протокола за проверка на обезпечение от 07.11.2019г. и доклад от
24.09.2019г., от който е видно, че проверката не е извършена през м. август 2019г., както
неправилно е записано в протокола от 09.10.2019г. и неправилно е възприето от съда, а е
извършена на 18.09.2019г. Счита, че неправилно в решението си съдът се е позовал само на
показанията на св. А. Е. и неправилно записаното в съдебния протокол от 07.04.2021г.
негово изявление относно времето на проверката – м. август 2019г., която грешка съдът е
отказал да поправи по молба на ответника в производство по чл. 151 от ГПК. Сочи, че са
несъстоятелни изводите на съда, че всички действия на ищцата по отпускане на процесните
кредити са съгласувани със служители на ЦУ на банката, поради което тя не следва да нови
дисциплинарна отговорност за тях. Счита за неправилно решението и в частта, с която са
уважени исковете по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, за което излага подробни съображения.
Заявява, че обжалваното решение е постановено в противоречие със събраните по делото
доказателства в нарушение на чл. 236, ал. 2 от ГПК, без да са обсъдени доводите на страните
по делото, и при нарушение на чл. 12 от формиране на вътрешното убеждение на съда без
обсъждане на релевантните за спора факти. Наведени са и съображения за допуснати
нарушения на състезателното начало /чл. 8 от ГПК/, на равенството на страните /чл. 9 от
ГПК/, както и за недопустимост на решението, в частта, с която са уважени исковете по чл.
128, т. 2, чл. 224, ал. 1 от КТ и чл. 86 от ЗЗД, по съображения, че в исковата молба липсва
петитум за заплащане на присъдените от съда суми. По гореизложените съображения се
иска отмяна първоинстанционното съдебно решение в обжалваните части и постановяване
на ново, с което исковете на ищцата да бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани,
в т.ч. и в частта за разноските, както и да бъде уважен насрещния иск на жалбоподателя. В
съдебно заседание, чрез процесуалния си представител поддържа въззивната си жалба и
моли за отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново,с което да бъдат
отхвърлени исковете на ищцата и да бъдат уважени предявените насрещни искове.
Претендира присъждане на разноските по делото. Представя писмени бележки.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК въззиваемата Г. Д. С. е депозирала писмен отговор, в
който изложила съображения за неоснователност на подадената въззивна жалба. Счита, че
решението на районният съд е правилно, обосновано, съобразено с материалния закон и
процесуалния закон. Сочи, че правилно районния съд е приел, че нарушението е извършено
2
при нарушение на чл.194, ал. 1 от КТ, като в подкрепа на този довод са изложени подробни
съображения. На следващо място се твърди, че ищцата не е допуснало твърдяното от
работодателя нарушение на трудовата дисциплина, респ. такова, което да предпоставя
налагане на най-тежкото наказание- дисциплинарно уволнение, както и, че при налагане на
наказанието не е съобразено с тежестта на нарушението съгласно чл. 189 от КТ. Сочи се
също така и допуснато нарушение на чл. 193, ал. 2 от КТ. По отношение на исковете по чл.
128, т. 2 и чл. 224, ал. 1 от КТ счита, че правилно районният съд ги е уважил съобразно
извършената по делото експертиза и липсата на плащане от страна на работодателя. Що се
касае до насрещния иск въззиваемата излага доводи за неговата неоснователност, поради
незаконността на уволнението й. По подробно изложените в писмения отговор съображения,
въззиваемата- ищца, моли за потвърждаване на обжалваното първоинстанционно решение в
атакуваните в жалбата части. Претендира присъждане на разноските по делото. Моли съдът
да не уважава доказателствените искания на въззивника, поради липсата на предпоставките
на чл. 266 от ГПК. В съдебно заседание, въззиваемата чрез процесуалния си представител
поддържа писмения си отговор по въззивната жалба и моли съдът да потвърди обжалваното
решение и да й присъди разноските по делото. Направено е възражение по чл. 78, ал. 5 от
ГПК за прекомерност на претендираното от въззивното дружество адвокатско
възнаграждение с искане за намаляването му до минималния размер по НМРАВ.
Бургаският окръжен съд, при служебната проверка на обжалваното решение,
извършена на основание чл.269 от ГПК, не установи съществуването на основания за
нищожност или недопустимост на същото, поради което намира, че то е валидно и
допустимо. Като взе пред вид събраните по делото доказателства, становищата на страните и
като съобрази закона намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Пред районният съд ищцата Г. Д. С. е предявила срещу ”Инвестбанк” АД искове с
правно основание искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 вр. с чл. 225, ал. 2 от КТ, за
признаване за незаконно и за отмяна на уволнението й, извършено на основание чл.330, ал.2,
т.6 от КТ, вр. с чл.186 от КТ, чл.188, т.3 от КТ, вр. с чл.190, ал.1, т.3, т.4 и т.7 от КТ, вр. с
чл.187, т.3, т.7, т.8 и т.10 от КТ със заповед № 231/17.12.2019г. на
работодателя ”Инвестбанк” АД, ЕИК: *********, за възстановяване на ищцата на заеманата
преди уволнението й длъжност – Д. на ФЦ Б. в ответната ”Инвестбанк” АД, за осъждане на
работодателят-ответник ”Инвестбанк” АД да й заплати на сумата от общо 14 691.54 лв.,
представляваща обезщетение в размер на разликата между получаваното от нея трудово
възнаграждение и последващата й работа за периода от 20.12.2019г. до 18.06.2020г. По тези
искове е било образувано гр.д. № 1027/2020г. по описа на БРС, подлежащо на разглеждане
по реда на бързото производство по чл. 310 и сл. от ГПК.
С отделна искова молба, по която е било образувано гр.д. № 1450/2020г. по описа на
БРС ищцата Г. Д. С. срещу ”Инвестбанк” АД е предявила искове по чл. 128, т. 2 и чл. 224,
ал. 1 от КТ вр. с чл. 86 от ЗЗД за осъждане на дружеството- работодател да й заплати
сумата 1 567.60 лв. – нетно трудово възнаграждение за месец декември 2019г., и
сумата 1 500.16 лв. – обезщетение за 11 дни неползван платен годишен отпуск, ведно със
законната лихва върху последните две суми, считано от 26.02.2020г. до окончателното им
изплащане.
С определение от 02.03.2020г. по гр.д. № 1450/2020г. по описа на БРС /макар и
неправилно поради забраната на чл. 310, ал. 2 от ГПК/ производството по него е било
присъединено към вече образуваното между страните по реда на бързото производство гр.д.
№ 1027/2020г. по описа на БРС, като исковете по двете дела са продължили за разглеждане
по настоящото гр.д. № 1027/2020г. по описа на БРС.
Впоследствие, след обединяване на делата за разглеждане едно общо производство, в
срока по чл. 131 от ГПК ответникът „Инвестбанк” АД е предявил насрещен иск по чл. 211
от ГПК срещу първоначалната ищца Г. Д. С., който е приет за съвместно разглеждане наред
3
с първоначалните искове, с искане за осъждането й да му заплати сумата от 114.40 лв.,
представляваща остатък от претендираното обезщетение по чл.221, ал.2 от ГПК в размер на
брутното й трудово възнаграждение за един месец.
С обжалваното решение, районният съд изцяло е уважил предявените искове на
ищцата чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1, чл. 128, т. 2 и чл. 224, ал. 1 от КТ вр. с
чл. 86 от ЗЗД. Приел е, че дисциплинарното й уволнение е незаконно поради неспазване от
работодателя на преклузивния двумесечен срок от откриването на нарушението по чл. 194,
ал. 1 от КТ, по съображения, че работодателя е узнал за нарушението през м. август 2019г., а
наказанието е наложено през м. декември 2019г. По същество е счел, че не е налице
визираното в заповедта за уволнение нарушение с мотив, че неупражнения от ищцата
недостатъчен контрол след преустановяване на плащанията по кредита през м. юни 2019г.
само по себе си не е довело до влошаване на кредитните експозиции и настъпване на вреда
за работодателя, поради изначалната липса на обезпеченията, при които е бил отпуснат
кредита, за която наличност централното управление на банката не е извършило
своевременна проверка при съгласуване на действията на ищцата по отпускане на кредита.
Поради уважаване на иска за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна, е
уважена и претенцията за възстановяване на ищцата на заеманата от нея длъжност преди
уволнението, както и иска за присъждане на претендираното обезщетение за времето, през
което ищцата е заемала по-нископлатена длъжност за периода от 20.12.2019г. до 04.06.2020г.
За основателни са приети от районния съд и са изцяло уважени и останалите искове на
ищцата за присъждане на претендираното трудово възнаграждение за м. декември 2019г. и
за неползвания платен годишен отпуск за 11 работни дни, като е отхвърлен изцяло
насрещния иск на работодателя за осъждане на ищцата да му заплати сумата от 114.40 лв.-
неплатен остатък от обезщетение по чл. 221, ал. 2 от ГПК.
С оглед самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и направените
в жалбата оплаквания настоящата съдебна инстанция намира за установено от фактическа
страна следното:
По делото не е спорно, че между страните е съществувало трудово правоотношение,
по силата на което ищцата е заемала по безсрочен трудов договор длъжността „Д. на ФЦ Б.-
Стамболов“ при работодателя-ответник.
С атакуваната заповед № 231/17.12.2019г. работодателят е прекратил трудовото
правоотношение с ищцата на горепосочената длъжност, считано от 18.12.2019г. на
основание чл.330, ал.2, т.6 от КТ, вр. с чл.186 от КТ, чл.188, т.3 от КТ, вр. с чл.190, ал.1, т.3,
т.4 и т.7 от КТ, вр. с чл.187, т.3, т.7, т.8 и т.10 от КТ, поради нарушение на трудовата
дисциплина и задълженията й съобразно длъжността й, тъй като не е упражнила достатъчен
дължим контрол и е допуснала да бъде осъществено операционно събитие, регистрирано
във форма за известяване на Операционни събития и загуби с №027/Р от 22.10.2019г. „Липса
на обезпечение по кредит“, вкл. и като лично е допуснала редица нарушения на вътрешните
правила и задължителните изисквания на работодателя, подробно описаните в заповедта,
като не е упражнила дължимия контрол и не е изпълнила задължението си за организиране
и провеждане с лично участие на ефективен начален и последващ текущ мониторинг по
отношение на обезпеченията по кредитните експозиции на И. Й. Н., в качеството му на ЕТ и
на земеделски производител, съставляващи вземания по договор за стандартен кредит
„Инвест Растеж“ №194- С/30.11.2017 г., договор за инвестиционен банков кредит № 277-
С/05.02.2019г. и договор за банков кредит /кредитна линия за ДДС/ № 279-С/05.02.2019 г. и
договор за стандартен кредит „ИНВЕСТАГРО” № 221-С/21.05.2018 г., отпуснати от банката
чрез ФЦ, както, че и не е изпълнила задължението си да упражнява ефективен контрол
върху дейността по провеждане на мониторинг и проверки на място от служители във ФЦ
по отношение наличността и състоянието на обезпеченията по кредитната експозиция на
Ненчев, в резултат на което е констатирана липса на част от обезпеченията по нея: 35 бр.
4
говеда на стойност 119 280 лв., 71 бр. говеда на стойност 70 811лв. и помпа хомогенизатор
на стойност 10 570 лв. В обстоятелствената част на заповедта работодателят описал
подробно действията на ищцата, свързани с отпускане и контрол по отношение на
горепосочените кредити, като е посочено е, че тя не е осъществила контрол върху
финансовия консултант по тях М. при изпълнение на задълженията му. Направен е извод, че
тези действия/бездействия на ищцата представляват грубо нарушение на трудовата
дисциплина по смисъла на чл.187, т.3, т.7, т.8 и т.10 от КТ , в т.ч. уронват доброто име на
работодателя, както и че от това за банката са произтекли вреди в значителни размери –
потенциалната щета от просрочена експозиция, съществена част от която остава
необезпечена, възлиза на над 519 278 лв.Заповедта е надлежно връчена на ищцата, което
обстоятелство не се оспорва по делото.
По делото е представена пълната документация по сключените с кредитополучателя
И. Й. Н. договори за кредит, посочени по –горе, в т.ч. и документи относно дадените по
кредитите обезпечения. Установено е, че след като кредитополучателят е спрял плащанията
по кредита за периода от 04.06.2019г. до 09.10.2019г. са съставени писмени доклади,
изготвени от ищцата и служители в управлявания от нея ФЦ- С., в които е констатирана
липса на част от обезпеченията по процесните договори за кредит, а именно: 35 бр. говеда
на стойност 119 280 лв., 71 бр. говеда на стойност 70 811лв. и помпа хомогенизатор на
стойност 10 570 лв. Представена е електронна кореспонденция, с която на 22.08.2019г.
ицщцата е уведомила Дирекция ”Управление на кредитния риск” на банката – Станимир
Желев, че е извършила проверка на място на 21.08.2019г., при която е констатирала, че че
животните не са били в обора, а по данни на кредитополучателя са били на паша.
Пред първата инстанция са ангажирани и свидетелски показания, чрез разпит на св.
Е. – служител на банката, който е член на Съвета за управление на риска на ”Инвестбанк”
АД и директор на Дирекция ”Реализация на активи и администрация” в Централното
управление в гр.София. Свидетелят сочи, че именно отразяването в три поредни
констативни протокола, че животните не са били установени на място го е мотивирало в
края на месец август 2019г. да отиде лично, заедно с колежките си Р. /П. на УС на банката/ и
С. /Ц. С. – д. в Дирекция „Проблемни кредити“/ за проверка в стопанството на
кредитолучателя, като там е установено наличието само на едно животно, а
кредитополучателят ги е уведомил, че животните никога не са били налични физически, а ги
е имало само по документи. В показанията си свидетелят заявява, че впоследствие след
около месец /т.е. пред м. септември 2019г. / е направена допълнителна на проверка и въз
основа на нея е представен доклад за липсата на обезпеченията. Посочения писмен доклад е
представен едва във въззивното производство, но не е приет от съда като доказателство
поради липса на основанията по чл. 266 от ГПК. По делото е представена е и Форма за
известяване на Операционни събития и загуби № 027/Р от 18.10.2019г. “Липса на
обезпечение по кредит“, адресирана до Дирекция „Контрол на риска“ към РД Регион Варна
– с директор Камен Каменов, с получаване на която на 22.10.2019г. работодателят е
посочил, че именно тогава е узнал за липсата на част от обезпеченията по кредита.
Основият спорен по делото въпрос е дали заповедта за дисциплинарно уволнение е
издадена от работодателя при спазване на двумесечения преклузивен срок по чл. 194, ал. 1
от КТ от откриване на нарушението. Спори се и коя е най-ранната дата, на която
работодаелят е узнал за него. Районният съд е приел, че уволнениеto e извършено след
изтичане на законния двумесечен срок от откриване на нарушението. За да стигне до този
извод е счел, че работодателят е узнал за липсата на обезпечението /обстоятелствата,
послужили за издаване на заповедта за уволнение/ в края на м. август 2019г. по повод
съставени по-рано протоколи за проверка на активите на кредитополучателя и извършена с
оглед данните в тях проверка от служители на Дирекция ”Реализация на активи и
администрация” - св. Е. и колегите му Р. /П. на УС на банката/ и С./ д. в Дирекция
„Проблемни кредити“/ и изготвения за нея доклад до УС на банката - работодател. Предвид
5
тези данни първоинстанционният съд е счел, че двумесечния срок по чл. 194, ал. 1 от КТ от
узнаването за нарушението е започнал да тече в края на м. август 2019г. и е изтекъл най-
късно в края на месец октомври 2019г., т.е., че заповедта е издадена в нарушение на чл. 194,
ал. 1 от КТ.
Настоящата инстанция споделя крайния извод на районния съд за неспазване на
двумесечнния срок по чл. 194, ал. 1 от КТ, тъй като същият изцяло се подкрепя от събраните
по делото доказателства, в т.ч. и изявлението на работодателя във въззивната жалба, като с
оглед оплакванията в жалбата намира следното:
Съгласно чл. 194, ал. 1 от КТ дисциплинарните наказания се налагат не по-късно от
два месеца от откриване на нарушението и не по-късно от една година от извършването му.
Това означава, че дисциплинарното наказание не може да се наложи, ако е изтекъл
двумесечния срок от откриване на нарушението, макар да не е изтекъл едногодишния срок
от извършването му. Безспорно е , че съгласно трайната съдебна практика, обективирана в
решение № 256/18.05.2012 г. по гр. д. № 1036/2011 г. на IV г. о. и решение № 231 от
13.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 858/2010 г., IV г. о., ГК, понятието „откриване на
нарушението“ означава узнаване от субекта на дисциплинарната власт на нарушаването на
трудовата дисциплина, установено в съществените му признаци - субектът на нарушението,
времето и мястото на извършването му, както и индивидуализиращите признаци на
деянието от обективна и субективна страна, които да го квалифицират като нарушение.
Затова, за да започне да тече преклузивния двумесечен срок по чл. 194, ал. 1 от ГПК горните
обстоятелства следва да са узнати от работодателя, който като дисциплинарно-наказващият
орган има правомощията да ангажира дисциплинарната отговорност на служителя.
Установяването им от други служители, а не от самия работодател не води до стартиране на
срока по чл. 194, ал. 1 от КТ. Следва да се отбележи обаче обстоятелството, че кога
настъпва момента, в който се счита, че работодателят за уведомен за нарушението по
смисъла на чл. 194, ал. 1 от КТ е фактически въпрос, чийто отговор зависи от вида му – дали
е физическо или юридическо лице, от начина на управление, организацията и структурата
му.
В случая работодателят, който е юридическо лице - банка с определена йерархическа
и организационна структура с множество подразделения - ФЦ и дирекции, работещи в
различни направления, твърди, че е узнал за обстоятелствата, послужили му за основание за
издаване на заповедта за уволнение от 17.12.2019г. с получаване на 22.10.2019г. на Форма за
известяване на Операционни събития и загуби № 027/Р от 18.10.2019г. “Липса на
обезпечение по кредит“. Видно от съдържанието на посочения документ, същият е
изготвена от служител във процесния ФЦ - М. след съгласуване с ищцата и е изпратен до
Дирекция „Контрол на риска“ към РД Регион Варна – с директор Камен Каменов, която е в
териториалния обхват на процесния ФЦ- Стамболов. Видно от структурата на банката,
Дирекция „Контрол на риска“ е независимо структурно звено, управлявано от директор,
който е на пряко подчинение на член на УС, но същата не е управителен орган на банката.
Това означава, че макар документът да не е бил адресиран директно до управителните
органи на банката в гр. София /УС, респ. някой от изпълнителните директори/,
работодателят счита, че на 22.10.2019г. този документ е достигнал до знанието му и едва
това е узнал за нарушението. Тези твърдения, свързани с доказване спазването на срока по
чл. 194, ал. 1 от КТ обаче не се подкрепят от данните по делото, тъй като са налице
доказателства, установяващи по-ранен момент на узнаването.
Такива са ангажираните свидетелски показания, от които става ясно, че при
извършената от св. Е. проверка през м. август 2019г., установила липсата на процесните
обезпечения е участвал и представител на работодателя, разполагащ с дискрекционна власт
в лицето на З. Р. - П. на УС на банката, която именно в това си качество впоследствие е
подписала и заповедта за уволнение на ищцата. Относно констатациите на тази проверка
6
/месец по-късно по данни на св. Е./, т.е. през м. септември 2019г. е бил съставен писмен
доклад, изпратен до УС на банката. Този доклад обаче е представен от банката едва с
въззивната жалба по повод неуваженото от районния съд искане за поправка на съдебния
протокол досежно възраженията й за неправилно записване на свидетелските показания на
св. Е.. Макар посочения доклад да не е приет от въззивният съд като писмено доказателство
по делото, досежно съставянето му са налице признания от работодателя, направени в
жалбата му за факта, че този доклад е изготвен на 24.09.2019г. и е изпратен на УС на
банката. Това обстоятелство съставлява допълнителен довод в покрепа на извода за
неспазване на срока по чл. 194, ал. 1 от КТ, тъй като се установява, че работодателят, чрез
управителните органи, разполагащи с дискреционната власт е констатирал липсата на
процесните обезпечения, за които е ангажирана дисциплинарната отговорност на ищцата
както чрез непосредствено възприемане на данните от проверката на място през м. август
2019г. /чрез участвалия в нея негов представител З. Р. – П. на УС/, така и, че чрез доклада,
изготвен въз основа на нея и адресиран до УС на банаката, т.е. най-късно в края на м.
септември 2019г.
С гореизложеното, следва, че с издадената от 17.12.2019г. заповед за уволнение,
работодателят е наложил дисциплинарното наказание на ищцата след изтичане на
преклузивния двумесечен срок по чл. 194, ал. 1 от КТ от откриване /узнаване/ на
нарушението. Затова, уволнението се явява незаконно само на това формално основание,
както правилно е приел районния съд, като настоящата инстанция не установи да са налице
сочените в жалбата процесуални нарушения на чл. 236, ал. 2, чл. 9 и чл. 12 от ГПК, тъй като
съдът е мотивирал ясно и точно и въз основа на кои доказателства е направил извода за
неспазване на срока по чл. 194, ал. 1 от КТ, допуснал е относимите към спора доказателства
на страните, произнесъл се в рамките на заявените от страните искания и възражения и при
постановяване на акта си е съобразил релевантните обстоятелства от значение за решаването
на делото.
Що се спазване на процедурата по чл. 193, ал. 1 от ГПК, тъй като нормата е
императивна, съдът следи служебно за изпълнението, независимо от наличието на изложени
доводи на страните. В случая настоящата инстанция намира, че от данните по делото се
установява, че посочена процедура е спазена, тъй като преди да наложи наказанието
работодателят е изискал обяснения от ищцата именно за нарушенията, за които е ангажирал
дисциплинарната й отговорност. Предвид това не е налице основание за приложение на
санкцията на чл. 193, ал. 2 от КТ, поради което съдът намира за неоснователни изложените в
тази връзка в писмения отговор по жалбата доводи.
Досежно изложените в жалбата доводи за несъгласие с изводите на
първоинстанционния съд по съществото на спора, за които съдът е посочил, че са направени
за пълнота, настоящата инстанция намира, че същите не подлежат на изследване доколкото
заповедта за уволнение е счетена за незаконна на формално основание - поради неспазване
на срока по чл. 194, ал. 1 от КТ, който извод се възприема и от настоящата инстанция, което
обстоятелство изключва необходимостта от разглеждане на спора по същество.
Oт горното следва, че поради налагане на дисциплинарното наказание при
неспазване на преклузивния двумесечен срок по чл. 194, ал. 1 от КТ, уволнението на ищцата
е незаконно, поради което иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ се явява основателен и следва да
се уважи.
Поради основателността на претенцията по чл. 344, ал. 1 , т. 1 от КТ, съдът намира, че
установената незаконосъобразност на уволнението на ищцата води като последица и до
основателност на претенцията й по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ за възстановяване на
длъжността, която е заемала преди уволнението Директор на ФЦ Бургас при ответния
работодател ”Инвестбанк” АД.
По отношение уважената част от иска за присъждане на обезщетение по чл. 344, ал.
7
1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 2 от КТ:
Съгласно чл. 225, ал. 2 от КТ при незаконно уволнение работникът или служителят
има право на обезщетение от работодателя в размер на разликата в заплатите за времето,
през което е работил на по-нископлатена работа поради това уволнение, но за не повече от 6
месеца.
Съобразявайки данните по делото и изчисленията на вещото лице по извършената в
първата инстанция съдебно-икономическа експертиза, районният съд е присъдил в полза на
ищцата обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 2 вр. с ал. 1 от КТ в
претендирания исков размер от 14691.54 лв. за периода от 20.12.2019г. до 18.06.2020г. вкл.,
като досежно датите 19 и 20.06.2020г. е приел, че иска е недопустим и е прекратил
производството тази част.
Решението на БРС се обжалва само в уважаващата иска част, като в жалбата
работодателят оспорва причинно-следствената връзка между уволнението на ищцата и
оставането й без работа за заявения в исковата молба шестмесечен период.
По делото е установено, че след уволнението на ищцата, за периода от 19.12.2019г.
до 20.02.2020г. същата е била заета по трудово правоотношение за неопределено време с
друг работодателя ”Болкам Систем Технолоджис” ЕООД при основно месечно трудово
възнаграждение в размер 750 лв. и допълнително възнаграждение за трудов стаж в размер
на 0.60% за всяка година. Установено е също, че за периода от 21.02.2020г. до 14.06.2020г.
ищцата е получавала обезщетение за безработица, като впоследствие в хода на делото,
считано от 15.06.2020г. ищцата е започнала работа в ”Галкънстръкшън” АД при месечно
брутно трудово възнаграждение в размер на 3 750 лв.
От горното следва извода, че тъй като след незаконното уволнение ищцата е
започнала по-нископлатена работа, на основание чл. 225, ал. 2 от КТ работодателят й дължи
обезщетение за разликата между получаваната при него по-висока заплата и по-ниската
заплата по последващото трудово правоотношение, поради обстоятелството, че тази разлика
съставлява пропусната полза за ищцата, която се дължи именно вследствие незаконното й
уволнение. В случая обезщетението се дължи от работодателя – ответник само за периода от
два месеца /20.12.2019г. до 20.02.2020г./, през който ищцата е била заета по второто трудово
правоотношение, като последващото му прекратяване, макар да е настъпило в рамките на
шестмесечния период след първото уволнение не е в причинна връзка с незаконното
уволнение, извършено от ответника, тъй като повторното оставане на ищцата без работа не
се дължи на първото й уволнение, а на прекратяване на второто трудово й правоотношение с
друг работодател /в т см. решение № 944 от 07.12.2009г. по гр.д.№ 5022/2008г. на ВКС,
докладчик Светла Цачева/.
Ето защо искът за обезщетение по чл. 225, ал. 2 от КТ се явява основателен само за
периода от 20.12.2019г. до 20.02.2020г., през който ищцата е била заета по второто трудово
правоотношение и в размер на разликата между между получаваната по-висока заплата в
банката и по-ниската заплата по последващото трудово правоотношение.
Досежно размера на дължимото обезщетение за горепосочения месец, на основание
чл. 228, ал. 2 от КТ вр. с чл. 17, ал. 1 от НСРЗ същото следва да се определи на базата на
брутното трудово възнаграждение, получено от ищцата за месеца, предхождащ уволнението
й, респ. последното получено такова, т.е. в случая това е възнаграждението й за м. декември
2019г. Видно от данните по делото от ищцата за м. декември е в размер на 3198.59лв., като
за отработените 12 дни през този месец преди уволнението нетното й трудово
възнаграждение е в размер на 2020.16 лв., т.е. начисленото й възнаграждение е било по
168.35лв. на ден. Това означава, че за периода от 20.12.2019г. до 20.02.2020г. дължимото на
ищцата обезщетение по чл. 225, ал. 2 от КТ, явяващо се разликата в заплатите при по-ниско
платената й работа възлиза в размер на сумата 5299.07 лв., от която за м. декември 2019г. -
981.08 лв., за м. януари 2020г. – 2248.59 лв. и за м. февруари 2020г. – 1869.40 лв./, за който
8
размер и период искът следва да бъде уважен. В останалата част на претендирания период
от 21.02.2020г. до 18.06.2020г., тъй като второто оставане без работа на ищцата не е в
причинна връзка с незаконното й уволнение, извършено от въззивника искът в тази част за
горницата над сумата от 5299.07 лв. до претендирания размер от 14691.54 лв. се явява
неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Що се касае до исковете по чл. 128 т. 2 и чл. 224, ал. 1 от КТ и чл. 86 от ЗЗД, в
жалбата са направени оплаквания, че решението, в тази част е недопустимо, тъй като
липсвал такъв петитум в исковата молба на ищцата. Тези оплаквания, видно от данните по
делото са неоснователни, тъй като посочените искове, първоначално предявени по гр.д.№
1045/2019г. по описа на БРС са били впоследствие съединени за общо разглеждане в
настоящото производство, като при уважаването им съдът се е произнесъл в рамките на
заявения от ищцата петитум по всеки от тях.
Тъй като във въззивната жалба липсват каквито и да е конкретни оплаквания за
неправилност на обжалваното решение досежно тези искове, както и досежно отхвърления
насрещен иск по чл. 221, ал. 1 от КТ, включен формално също в обхвата на въззивното
обжалване, съгласно т. 1 от ТР 1/2013г. на ВКС в рамките на ограничения въззивен контрол,
въззивният съд няма правомощието извън оплакванията в жалбата /а в случая такива
липсват/ да проверява служебно правилността на решението досежно тези искове. Тъй като
въззивният съд може да прилага служебно само императивни правни разпоредби и то само
доколкото тези разпоредби касаят факти, изрично посочени от въззивника, при липсата на
такива твърдения в жалбата, респ. констатирани нарушения на императивни материално-
правни норми, обжалваното решението следва да бъде потвърдено досежно исковете по чл.
128 т. 2 и чл. 224, ал. 1 от КТ и чл. 86 от ЗЗД и чл. 221, ал. 2 от КТ без съдът да проверяване
неговата правилност.
С оглед гореизложеното, решението на районния съд в обжалваните части относно
уважените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 и чл. чл. 128 т. 2 и чл. 224, ал. 1 от КТ и чл. 86
от ЗЗД и чл. 221, ал. 2 от КТ, както и частично уважения иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл.
225, ал. 2 от КТ за периода 20.12.2019г. до 20.02.2020г. до размера от присъденото
обезщетение от 5299.07 лв. следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
В останалата обжалвана част досежно иска чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 2 от КТ
за периода от 21.02.2020г. до 18.06.2020г. и над уважения размер от 5299.07 лв. до
претендирания размер от 14691.54 лв., първоинстанционното решение се явява неправилно
и следва да бъде отменено, като вместо него следва бъде постановено ново за отхвърляне на
иска в тази част. Поради частично отхвърляне на този иск, решението следва да бъде
отменено частично и досежно определената от районния съд на основание чл. 78, ал. 6 вр. с
чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК вр. с чл. 359 от КТ държавна такса над дължимия й размер от 211.96
лв. съобразно присъдената част на обезщетението до присъдената от районния съд сума от
587.66лв., както и над дължимия размер на разноските за извършената съдебно-счетоводна
експертиза над дължимата съобразно изхода на спора сума от 160.80 лв. до присъдената от
180 лв.
Що се касае до разноските по делото, настоящата инстанция намира за неоснователни
възраженията на въззивника за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение
съответно в размер на 1800 лв. за първата инстанция и в размер н 1344 лв. за въззивното
производство, тъй като счита, че възнаграждението за всяка от инстанциите не е прекомерно
с оглед обема, фактическа и правна сложност на делото, броят на исковете и интересът на
оценяемите от тях. Освен това възнаграждението пред първата инстанция не надвишава
минималните размери по чл. 7, ал. 1, т.1 и ал. 2, т. 4 от НМРАВ, а това във въззивното
производство дори е в по-малък размер.
Затова с оглед изхода на делото на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 80 от ГПК в полза на
ищцата следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение и пред двете
9
инстанции съразмерно с уважената част от исковете й и отхвърления насрещен иск на
ответника, а именно за първоинстанционното производство в размер на 1608 лв., а за
въззивнното производство - в размер на 1200.64лв. съразмерно с уважената част от исковете
й и отхвърления насрещен иск на ответника. Това налага отмяна на решението на районния
съд и в частта, с която в полза на ищцата са присъдени разноските за адвокатско
възнаграждение в първата инстанция над дължимия й размер от 1608 лв. до претендирания
от 1800 лв.
Що се касае до разноските, направени от ответника, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК
такива следва да му се присъдят с оглед изхода на делото съразмерно с отхвърлената част от
исковете. По отношение на възражението на ищцата за прекомерност на претендираните от
ответника и пред двете инстанции разноски за адвокатско възнаграждение в размер на
сумата от по 4200 лв. за всяка инстанция, въззивният съд намира същото за основателно,
като счита, че с оглед обема и фактическата и правна сложност на делото, възнаграждението
следва да се намали до сумата от по 1800 лв. за всяка инстанция съгласно размерите по чл. 7,
ал. 1, т. 1 и ал. 2, т. 4 от НМРАВ. Ето защо на основание чл. 78, ал. 3 и чл. 80 от ГПК в полза
на въззивника- ответник следва да се присъдят разноски, изчислени съразмерно с
отхвърлената част от исковете, възлизащи в общо пред двете инстанции в размер на 483.64
лв.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 260963 от 08.07.2021 г., постановено по гр. дело №
1027/2020 г. по описа на РС-Бургас, в частта, с която ответникът „ИНВЕСТБАНК“ АД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ № 85,
представляван от изпълнителните директори Здравка Русева и Весела Колева –Джиджева, е
осъден да заплати на ищцата Г. Д. С., ЕГН: **********, с адрес: гр. Бургас, ж.к. „Братя
Миладинови“, бл. 5, вх. 7, ет. 1 на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 2 от КТ
обезщетение в размер на разликата между получаваното от нея трудово възнаграждение и
последващата й работа за сумата над уважения размер от 5299.07лв. до претендирания
размер от 14691.54 лв. и за периода от 21.02.2020г. до 18.06.2020г., в частта за присъдените
й разноски в първата инстанция за платено адвокатско възнаграждение над размера от 1608
лв. до размера от 1800 лв., и в частта за присъдените в полза на бюджета на съдебната
власт по сметка на БРС суми: за държавна такса по иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225,
ал. 2 от КТ над сумата 211.96 лв. до сумата от 587.66лв . и за разноски за извършената
съдебно-счетоводна експертиза над дължимата съобразно изхода на спора сума от 160.80
лв. до присъдената от 180 лв., като ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на Г. Д. С., ЕГН: **********, с адрес: гр. Б., ж.к. „Б. М.“, бл. *, вх.
*, ет. * за осъждане на „ИНВЕСТБАНК“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „България“ № 85, представляван от изпълнителните директори
Здравка Русева и Весела Колева –Джиджева, да й заплати обезщетение по чл. 344, ал. 1, т.
3 вр. с чл. 225, ал. 2 от КТ в размер на разликата между получаваното от нея трудово
възнаграждение и последващата й работа за сумата над уважения размер от 5299.07лв. до
претендирания размер от 14691.54 лв. и за периода от 21.02.2020г. до 18.06.2020г., като и в
частта за присъдените в полза на Г. Д. С. разноски в първата инстанция за адвокатско
възнаграждение над размера от 1608 лв. до присъдения от общо 1800 лв.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260963 от 08.07.2021 г., постановено по гр. дело №
1027/2020 г. по описа на РС-Бургас, в останалите му обжалвани части.
ОСЪЖДА „ИНВЕСТБАНК“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
10
управление: гр. София, бул. „България“ № 85, представляван от изпълнителните директори
Здравка Русева и Весела Колева –Джиджева ДА ЗАПЛАТИ на Г. Д. С., ЕГН: **********, с
адрес: гр. Б., ж.к. „Б. М.“, бл. *, вх. *, ет. * на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от
1200.64лв., представляваща направените разноски пред въззивната инстанция, съразмерно с
уважената част от исковете.
ОСЪЖДА Г. Д. С., ЕГН: **********, с адрес: гр. Б., ж.к. „Б. М.“, бл. *, вх. *, ет. *
ДА ЗАПЛАТИ на „ИНВЕСТБАНК“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „България“ № 85, представляван от изпълнителните директори
Здравка Русева и Весела Колева –Джиджева на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от
общо 483.64 лв., представляваща направените в първоинстанционното и въззивното
производство разноски, изчислени съразмерно с отхвърлената част от исковете.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11