РЕШЕНИЕ
гр. София, …...08.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „А” въззивен
състав, в публичното заседание на петнадесети
ноември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ДИМИТЪР МИРЧЕВ
НЕДЕЛИНА СИМОВА
при секретаря
Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева гр. дело № 5615 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца Е. Димитров К. срещу решение от
08.01.2017г., постановено по гр. дело № 43974/2016г. на Софийски районен съд, 45
състав, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу „Р./България/“
ЕАД иск с правно основание чл. 55, ал.1,
пр. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата 4 491 лв., като събрана при начална липса
на основание и представляваща „комисион
предсрочно погасяване“ по договор за банков кредит №
ИП910064/22.01.2008г. и анекс №
2/28.08.2013г. към него, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
04.08.2016г. до окончателното изплащане на сумата и иск са правно основани ечл.
86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 47. 50 лв. – обезщетение за забава върху
главницата за периода 29.06.2016г. – 04.08.2016г. С решението са присъдени
разноски съобразно изхода на спора.
Във въззивната жалба се твърди,
че решението е неправилно и необосновано, поради неправилно приложение на
материалния и процесуалния закон. Поддържа се, че изводите на СРС за
неприложимост на нормата на чл. 32, ал. 8 ЗПК са неправилни, тъй като
ограничението по чл. 4, ал.1, т. 1 ЗПК относно размера на кредита е в
съответствие с чл. 2, т.2, б. „в“ от Директива 2008/48/ЕО, а ограничението по
чл. 4, ал.1, т. 2 и 3 ЗПК касае неприлагане на правилата за потребителските
кредити спрямо договорите за кредит за недвижими имоти в съответствие с чл. 2,
т.2, б.“а“ и „б“ от директивата и се отнася за всички договори, независимо от
размера им. Жалбоподателят сочи, че договорите за кредит за недвижими имоти се
изключват от приложното поле на Директива 2008/48/ЕО поради своя специфичен
характер и последващата тяхна уредба с Директива 2014/17/ЕС. Излага подробни
съображения, че ограничението по чл. 4, ал.1, т. 1 ЗПК не се отнася за
договори, обезпечени с ипотека, отделно разпоредбата на чл. 32, ал. 8 ЗПК
изрично препраща към чл. 4, ал.1, т. 2 ЗПК, поради което нормата е приложима и
за процесния кредит и съобразно същата , ищецът не дължи неустойка при
предсрочно прекратяване на договора. Отделно твърди, че нормата на чл. 32, ал.
8 ЗПК е възпроизведена в чл. 41, ал. 4 от Закон за кредите за недвижими имоти
на потребители /ЗКНИП/ и последната е приложима, без ограничения в размера на
предоставения кредит. Твърди, че е налице изрично извънсъдебно признание на
ответника, че дължи процесната главница в писмо изх. № 001 108695/31.08.2016г. Моли
съда да отмени решението като неправилно и да уважи исковете, с присъждане на
разноски за двете инстанции.
Въззиваемият – ответник „Р./България/ ЕАД оспорва жалбата в депозиран писмен отговор. Поддържа, че изводите на СРС за неприложимост
на ЗПК са правилни, тъй като предоставеният кредит е за сума над 147 000
лв. и въобще не попада в приложното поле на чл. 4, ал.1, т. 1 ЗПК от 2010г.
Твърди, че в представеното по делото писмо не се съдържа признание на банката
за дължимост на процесното вземане, а принципно намерение за опрощение с цел
постигане на спогодба. Моли съда да потвърди решението.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци
на оспорения съдебен акт:
При извършената служебна проверка по чл. 269,
изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.
При преценка на обжалваното решение по
същество по реда на чл. 269 ГПК, въззивният съд намира, че същото е неправилно.
Предявени са искове с правно основание чл. 55, ал.1, пр.
1 от ЗЗД за заплащане на сумата 4 491 лв., събрана при начална липса на
основание и представляваща „комисион предсрочно погасяване“ по договор за
банков кредит № ИП910064/22.01.2008г. и анекс № 2/28.08.2013г. към него. По делото
няма спор за факти, като е прието за безспорно от първоинстанционния съд, че страните
са били обвързани от договор за банков
кредит № ИП910064/22.01.2008г., обезпечен с ипотека, в размер на
87 000 евро с краен срок на погасяване 15.01.2038г., като на 29.06.2016г.
остатъкът от кредита е погасен предсрочно
и на същата дата банковата сметка на ищеца е задължена с процесната сума от 4 491
лв. – такса за предсрочно прекратяване на кредита. Няма спор също по делото, че
към момента на погасяване на остатъка от кредита, са били погасени 12 вноски от
него. С писмо, получено от банката на същата
дата – 29.06.2016г., ищецът е отправил покана до последната за връщане
на таксата за предсрочно прекратяване, като недължимо платена. С отговор от
31.08.2016г. ответникът е отговорил, че
Банката е взела решение за възстановяване на сумата 4 491 лв. и ще я заплати по
посочена от ищеца или открита служебно сметка.
СРС е отхвърлил исковете по съображения, че нормата на
чл. 32, ал. 8 ЗПК, въведена с § 9, т. 3 от ЗПК /ДВ, бр. 35/2014г/, която
препраща само към чл. 4, ал.1, т. 2 и 3 от ЗПК, следва да се прилага единствено
по отношение на договори за кредит, обезпечени с ипотека, по които общият
размер на кредита не надхвърля посочения в чл. 4, ал.1, т.1 ЗПК размер –
147 000 лв.
Процесният
договор за кредит е сключен преди влизане в сила на действащия ЗПК от 2010г.,
но по арг. от § 13 от ПЗР на ЗПК, 2010г.
вр. § 9, т. 3 от същия закон, нормата на чл. 32, ал. 8 ЗПК е приложима, поради
изрично предвиденото обратно действие на същата. Съгласно нормата на чл. 32,
ал. 8 от ЗПК, която е била действаща за периода от 23.07.2014г. до отмяната й с
ПЗР на ЗКНИ, ДВ, бр. 29.07.2016г., кредиторът няма право на обезщетение или
неустойка при предсрочно погасяване на договор за кредит по чл. 4, ал.1, т. 2 и
3 от ЗПК, когато кредитът е погасен след изплащане на 12 месечни погасителни
вноски от усвояването му. Визираната норма е в съответствие със защитата,
предвидена в Директива 2013/17/ЕС на ЕП и на Съвета от 04.02.2014г., която е
изцяло транспонирана със ЗКИНП, обн. ДВ, бр. 59/29.07.2016г. В разпоредбата на чл. 41, ал. 4 от ЗКИНП
изцяло е възпроизведено съдържанието на чл. 32, ал. 8 ЗПК /отм. към настоящия
момент/, а именно - кредиторът няма право на обезщетение или неустойка при
предсрочно погасяване на договор за кредит, когато кредитът е погасен след
изплащане на 12 месечни погасителни вноски от усвояването му. Процесният договор за кредит
съставлява кредит за недвижим имот на потребители по смисъла на чл.1, ал. 2 от ЗКНИП, съгласно който
кредити за недвижими имоти са кредити, обезпечени с ипотека или друго сравнимо
обезпечение върху недвижим имот, като в ЗКИНП няма ограничение на приложното му
поле с оглед размера на предоставения кредит. Процесният договор за кредит не
попада в изключенията в чл. 3 ЗКИНП, поради което, по изричната норма на § 4 от
ПЗР на ЗКНИП, разпоредбата на чл. 41 е приложима за него. С цитираната норма на
§ 4 е предвидено изрично обратно действие на чл. 41, ал. 4 ЗКИНП /идентична с
чл. 32, ал. 8 ЗПК от 2010г./ за сключени
преди влизането му в сила договори за кредит, обезпечени с ипотека, какъвто е
настоящият, без значение размера на отпуснатия кредит и момента на предсрочното
погасяване. Съдът намира, че предсрочното прекратяване на процесния договор за
договор преди приемане на ЗКНИП не е пречка за прилагане на нормата на чл. 41,
ал. 4 ЗКИНП, предвид изрично предвиденото обратно действие от законодателя
именно на цитираната норма. Доводите в жалбата в тази връзка са основателни.
Извън
горното, доводите на ответната банка, че процесният договор не попада в
приложното поле на чл. 32, ал. 8 ЗПК поради размера – над сумата 147 000
лв., не се споделят от настоящия състав, тъй като подобно тълкуване не почива
на целта и духа на закона. Съгласно чл. 4, ал. 1, т. 1 от ЗПК от 2010г., законът не се прилага
относно договори за кредит с общ размер по - голям от 147 000 лв. или
равностойността им в друга валута по курса на Българската народна банка към
датата на сключване на договора. Основателни са доводите в жалбата, че посоченото ограничение на сумата
е резултат на транспониране на Диерктива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и Съвета, чиито правила касаят потребителските кредити с
размер до 75 000 евро, като от приложното й поле действително са изключени
ипотечните кредити и други категории кредити. С
измененията на ЗПК през 2014г. обаче, приложното поле на закона е разширено,
като е предвидено, че за кредитите по чл. 4, ал.1, т. 2 и т. 3 ЗПК намират съответно приложение изчерпателно
посочените в същите разпоредби правила, вкл. това на чл. 32, ал. 8 ЗПК. Процесният кредит е
сред визираните и липсва основание потребителската защита, въведена през
2014г., да се тълкува ограничително, респ. приложението на нормата на чл. 32,
ал. 8 ЗПК да се ограничава с оглед размера на отпуснатия кредит. Целта на
закона е да се засили защитата на
потребителите – кредитополучатели, в съответствие с нормите на общностното
право, а не да се ограничава, поради което и е изцяло транспонирана в
националното законодателство Директива 2014/17/ЕС на ЕП и на Съвета от
04.02.2014г. относно договорите за кредити за жилищни недвижими имоти за потребители
и за изменение на директиви 2008/48/ЕО и 2013/36/ЕС и Регламент /ЕС/1093/2010. Ето
защо е неоснователен поддържания в хода на процеса довод на въззиваемия – ответник,
че нормата на чл. 32, ал. 8 ЗПК /отм/ е приложима само за договори за ипотечен
кредит с размери под 147 000 лв.
Налице е
фактическия състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на процесната сума,
като дадена при първоначална липса на основание – нищожна клауза от договора за
банков кредит, както и на претендираната
лихва за забава за периода от датата на поканата, връчена на ответника на
29.06.2016г., до предявяване на иска.
Предвид изложеното, жалбата е
основателна и решението следва да бъде отменено и вместо него постановено ново
за уважаване на исковете.
С оглед изхода на спора, на въззивника следва да се присъдят претендираните и доказани разноски, съобразно
доказателствата за изразходването им и представените списъци по чл. 80 ГПК. Въззивникът – ищец претендира
и доказва заплатено адвокатско възнаграждение в
размер на 1 090 лв. за СРС и 600 лв. за СГС, като от насрещната страна е
направено своевременно възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК. Съдът
намира, че с оглед действителната фактическа и правна сложност на делото, на
жалбоподателя следва да се присъди изцяло претендираното за настоящата
инстанция възнаграждение в размер на 600 лв., което е близко до минималния
размер от 547. 70 лв., определен съгласно чл. 7, ал. 2 от Наредба № 4/2004г. за
минималните размери на адвокатски възнаграждения, както и сумата 800 лв. за
СРС. Ето защо за първоинстанционното производство се следват разноски в общ
размер от 1033.80 лв. /държавна такса и адвокатско възнаграждение/, а за
въззивното производство следва да се присъдят разноски в общ размер на 715 лв.
Така мотивиран, Софийски градски
съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение от 08.01.2017г.,
постановено по гр. дело № 43974/2016г. на Софийски районен съд, 45 състав и
вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Р./България/“ ЕАД, ЕИК *******да заплати на Е.Т.К.,
ЕГН **********, на основание
чл. 55, ал.1, пр. 1 от ЗЗД - сумата 4 491 лв., заплатена при начална липса на основание и
представляваща „комисион предсрочно
погасяване“ по договор за банков кредит № ИП910064/22.01.2008г. и анекс №
2/28.08.2013г. към него, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 04.08.2016г. до окончателното изплащане
на сумата; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД - сумата
47. 50 лв. – обезщетение за забава върху главницата за периода 29.06.2016г. –
04.08.2016г., както
и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК – сумата 1033. 80 лв. – разноски за СРС и
сумата 715 лв. – разноски за СГС.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване, на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
ОТМЕНЯ решение от 08.01.2017г., постановено по гр.
дело № 43974/2016г. на Софийски районен съд, 45 състав и вместо
него ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА „Р./България/“
ЕАД, да заплати на Е.Т.К.,
на основание чл. 55, ал.1, пр.
1 от ЗЗД - сумата 4 491 лв., заплатена при начална липса на основание и
представляваща „комисион предсрочно
погасяване“ по договор за банков кредит № ИП910064/22.01.2008г. и анекс №
2/28.08.2013г. към него, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 04.08.2016г. до окончателното изплащане на
сумата; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД - сумата
47. 50 лв. – обезщетение за забава върху главницата за периода 29.06.2016г. –
04.08.2016г., както и
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК – сумата 1033. 80 лв. – разноски за СРС и сумата
715 лв. – разноски за СГС.