РЕШЕНИЕ
гр.София,
20.05.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на пети
декември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Албена Александрова
ЧЛЕНОВЕ: Елена Иванова
Златка Чолева
при
секретаря Цветослава Гулийкова и в присъствието на прокурора
.................... като разгледа докладваното от съдията-докладчик в.гр.дело
N: 14 986 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение от 07.08.2018 г., постановено по гр.д.№ 54 705/2017 г. по описа на СРС,
ІIІ ГО, 88 състав са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******* искове
срещу В.С.Ж., ЕГН ********** с правна квалификация чл.422, ал.1 ГПК във връзка
с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД във връзка с чл.150, ал.1 ЗЕ и на основание чл.422,
ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД, за признаване за установено, че
ответникът В.С.Ж. дължи на ищеца сумите: 4 418,81 лева – стойност на
потребена топлинна енергия за периода до м.април 2016 г. за топлоснабден имот:
апартамент № 39, находящ се в гр.София, ж.к.”*******” /вкл. и сумата 64,37 лева
– стойност на услуга „дялово разпределение/, както и сумата 615,07 лева –
обезщетение за забавено плащане на главницата от 4 418,81 лева за периода:
15.09.2014 г. – 19.04.2017 г. /в т.ч. 12,54 лева – относно вземането за дялово
разпределение/, за които суми в производството по ч.гр.д.№ 29 175/2017
г. на СРС, 88 състав е издадена заповед за изпълнение.
Със същия съдебен акт „Т.С.“ ЕАД е осъдена да заплати на В.С.Ж. на основание
чл.78, ал.3 ГПК сумата
650,00 лева – разноски по делото.
Решението е постановено при участие на трето лице –
помагач на страната на ищеца „Т.С.” ЕООД, ***.
Така постановеното съдебно решение е обжалвано от ищеца „Т.С.“ ЕАД, ***. В жалбата се
поддържа, че атакуваното решение е неправилно, постановено при нарушение на
материалния закон и че е неоснователно. Твърди се, че първоинстанцион-ният съд
неправилно и в противоречие с действителното фактическо и правно положение е
приел, че ответникът не е собственик на имота и че няма качеството на
потребител на топ-линна енергия по смисъла на § 1, т.42 от ДР на ЗЕ. Сочи се и
че макар в отговора по чл.131 ГПК да се оспорва качеството на „клиент на
топлинна енергия”, ответникът не ангажира дока-зателства в подкрепа на
твърденията си, като освен това последният не оспорва директно ка-чеството си
на „клиент на топлинна енергия”, а сочи, че ищецът не е установил с
предста-вените от него доказателства, че той – ответникът, е клиент на топлинна
енергия, като това оспорване представлява всъщност голословен спор и шиканиране
на процеса. Наведени са доводи, че от доказателствата по делото е видно, че
процесният имот е закупен от ответника чрез кредит, който е обезпечен със
законна ипотека; че съставът на СРС не е обсъдил подроб-но всички доказателства
поотделно и съвкупно в тяхната взаимовръзка; че въпреки приложе-ните от ищеца
доказателства и липсата на ангажирани такива от страна на ответника първата
съдебна инстанция обсъжда твърденията му като оборващи твърденията на
дружеството им и ги счита за намаляващи доказателствената стойност на
представените от последното доказа-телства, като така съдът достига до
неправилен извод, че сама по себе си молбата за вписване на законна ипотека не
обуславя облигационна връзка между ищеца и ответника. Поддържа се, че именно
сама по себе си и изолирано молбата за вписване на ипотека не следва да се
тълкува и обсъжда от съда, а заедно със съвкупността от всички доказателства –
поотделно и заедно в тяхната взаимовръзка, което СРС не е направил и така е
постановил решение, което е незако-носъобразно и неправилно.
Моли съда да отмени обжалваното решение на
първоинстанционния съд и да уважи изцяло претенцията му, като му се присъдят и
направените разноски по делото и юрис-консултско възнаграждение.
Ответникът по жалбата –
В.С.Ж.,***
подадения в срока по чл.263, ал.1 ГПК отговор на въззивната жалба е оспорил
същата като неоснователна. Инво-кирани са съображения, че правилно районният
съд е достигнал до обоснования извод, че „Т.С.” ЕАД не е доказала по
категоричен начин правото на собственост на ответника върху процесния имот или
притежавано от него вещно право на ползване върху имота, което да обоснова
пасивната му материално правна легитимация по предявените ис-кове. Наведени са
доводи, че ищецът не е доказал ответникът да има качеството „клиент на топлинна
енергия” по смисъла на чл.153, ал.1 ЗЕ, доказателствената тежест, за което се
носи от „Т.С.” ЕАД и която правилно е била разпределена от СРС; че молбата за
вписване на законна ипотека, изходяща от ДСК, не представлява титул за
собственост, а ищецът не е представил извлечение от персоналната партида на
ответника от Агенцията по вписванията, съотв. че не е вярно твърдението на
въззивника, че списъкът на живущите в ЕС не е бил оспорен и ищецът, че същият е
оспорен, като ищецът и третото лице-помагач не са представили оригинала или
официално заверен препис от него по реда на чл.183 ГПК, както и че СРС правилно
не го е кредитирал, тъй като не представлява, заедно с договора за дялово
разпределение и протокола, оспорени частни документи. Сочи се и че във
въпросния списък до името на В.Ж. във всички колонки е записано „не”, с оглед
на което е очевид-но, че ответникът още тогава е изразил явното си несъгласие
да бъде включен в списък с етажни собственици, в който се записват или
собствениците или лица с учредено вещно пра-во на ползване, като се поддържа и
че пред първоинстанционният съд ищецът не е установил и годността на този
списък, тъй като липсва дата и е без валидно дата на нотариалната заверка.
Наведени са и твърдения, че доводите но въззивника, че СРС не е обсъдил всички
доказателства са неверни, както и че доколкото ищцовото дружество не е
представило дока-зателства, установяващи собствеността на ответника, то
първоинстанционният съд е поста-новил правилно, мотивирано и обосновано решение.
Моли атакуваното решение да бъде пот-върдено изцяло. Претендират присъждане на
разноски по делото.
Третото лице-помагач на страната на ищеца – „Т.С.” ЕООД
не е взело становище по жалбата.
Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и
събраните по делото до-казателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и
чл.269 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от
легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на
въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валид-ността на решението, а по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в
жалбата оплаквания, с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и
когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно
решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното
съдебно ре-шение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, поради
което съдът дължи произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в
жалбата доводи и изиск-ванията на приложимите в случая императивни
материалноправни норми, попадащи в едно от изключения, визирани в ТР на ОСГТК
на ВКС.
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени
положител-ни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във
връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.150 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с
чл.86, ал.1 ЗЗД.
В подадената искова молба с уточнението, извършено в хода на въззивното
произ-водство, ищецът „Т.С.“ ЕАД твърди, че ответникът В.С. Ж.е клиент на
топлинна енергия за битови нужди по смисъла на чл.153, ал.1 ЗЕ за топло-снабден
имот – апартамент № 39, находящ се в гр.София, ж.к.„*******”,
абона-тен № 52131 – като собственик на този имот, както и че за доставената му
топлинна енергия при публично известни Общи условия за продажба на топлинна
енергия от 2002 г., 2005 г., 2008 г. и 2014 г. му дължи сумите: 4418,81 лева –
главница, представляваща стойността на незаплатената топлинна енергия за
периода: м.07.2014 г. – м.04.2016 г. и отразената такава в обща фактура №
**********/31.07.2014 г. за отоплителен сезон: м.05.2013 г. – м.04.2014 г., от
която 64,37 лева – стойност на услугата дялово разпределение, и 615,07 лева –
лихва за забава върху същата за периода: 15.09.2014 г. – 19.04.2017 г., от
която 12,54 лева относно главницата за дялово разпределение. Поддържа се и че
във връзка с подадено на 09.05.2017 г. заявление, за посочените суми по
ч.гр.д.№ 29 175/2017 г. по описа на СРС е издадена заповед за изпъл-нение на
парично задължение по чл.410 ГПК, заедно със законната лихва върху главницата
от датата на подаване на заявлението до окончателното й изплащане, срещу която
в срока по чл. 414 ГПК ответникът е депозирал възражение. Заявено е искане
съдът да постанови решение, с което да установи съществуването на вземанията на
ищеца, за които е постановена заповедта за изпълнение, както и да му се присъди
сторените по делото разноски.
В срока по чл.131 ГПК е подаден писмен отговор от ответника В.С. *** който същият
оспорва изцяло предявените срещу него искове. Инвокирани са възражения за
наличието на валидно облигационно правоотношение между ответника и дру-жеството
за дялово разпределение, като в тази връзка счита, че не е налице валидно
облига-ционно отношение, по силата на което ищецът да претендира от ответника
заплащането на каквато и да е сума, като оспорва и размера на посочената от
ищеца като количество топло-енергия, която не е реално потребена от ответника,
както и изчислената стойност за дължи-мите суми. Наведени са и доводи, че неправилно
и незаконосъобразно в претендираните суми в исковия период е включена сумата от
1 641,83 лева и 46,68 лева, които са заплатени от ответника и е налице
извънсъдебно признание на ищеца за това, като се твърди и че е налице плащане и
на сумата 112,81 лева, съгласно 2 бр. представени фискални бонове. Поддържа се
и че съгласно чл.2.5 договор № 23471/17.09.2002 г. е срочен – за срок от 3 г.,
с оглед на което за процесните периоди от м.05.2013 г. до м.04.2016 г.
договорът не е произвел действие и ап.39 от вх.”В” на бл.21 не е бил обвързан с
описаното от ищеца дружество за дялово разпреде-ление. Оспорва се и приложимостта
на протокола от 29.08.2002 г. на Общото събра-ние на ЕС, списъка с етажни
собственици, който не е ясно към кой документ е приложен, кога е съставен и е
без видна дата на нотариалната заверка, както и изправността на измервателните
уреди. Релевирани са възражения за наличието на нарушения на чл.62 ЗЗП, както и
за изтекла пога-сителна давност по чл.111, б.”в” ЗЗД за вземанията за периода
от м.05.2013 г. до м.04.2014 г. и за тези по изравнителната сметка за същия
период.
Със заявление вх.№ 3033687/09.05.2017 г. „Т.С.“ ЕАД е заявила пред СРС
искане за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу В.С.Ж., ЕГН ********** за сумите:
4 418,81 лева – главница, от която: 4 354,44 лева – стой-ност на доставена,
но незаплатена топлинна енергия за времето: м.07.2014 г. – м.04.2016 г. и по
обща фактура № **********/31.07.2014 г. за отоплителен сезон: 01.05.2013 г. –
30.04.2014 г. и 64,37 лева – стойност дялово разпределение за периода:
м.07.2014 г. – м.04.2016 г., както и 615,07 лева – лихва за забава за периода: 15.09.2014
г. – 19.04.2017 г., от които: 602,53 лева – относно вземането за топлинна
енергия и 12,54 лева – относно вземането за дялово разпре-деление, касаещи топлоснабден
имот – апартамент № 39, находящ се в гр.София, ж.к.„********вх.”В”,
абонатен № 052131. На 25.05.2017 г. на „Т.С.“ ЕАД е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 29 175/ 2017 г. по описа на СРС, ГО,
88 състав срещу посоченото лице за предявените общи суми, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 09.05.2017 г. до изплащането й, като на
заявителя са присъдени и направените в заповедното производство разноски на
стойност 150,68 лева, от които: 100,68 лева – държавна такса и 50,00 лева –
възнаграждение за юрискон-султ.
На 19.06.2017 г. е депозирано възражение от длъжника В.С.Ж. по чл.414 ГПК, в което същият е оспорил дължимостта на вземанията по заповедта. В срока
по чл.415, ал.1 ГПК – на 09.08.2017 г. ищецът „Т.С.“ ЕАД е предявил пред СРС
искове за установяване съществуването на вземанията му срещу длъжника по
издадената запо-вед.
Съдът
е сезиран с установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка
с чл.415, ал.1 ГПК за признаване със сила на присъдено нещо съществуването на
оспо-рените от длъжникът В.С.Ж. главни и акцесорни вземания, за
които по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение. Оспорването на взе-манията от страна на длъжника с подаденото
възражение по чл.414 ГПК, обоснова и наличие-то на правен интерес в полза на
ищеца от предявяване на установителния
иск по чл.422 ГПК /в т.см. и решение № 246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г.
на ІІ ТО на ВКС, решение № 89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по
гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и др./. В
тежест на ищеца е да установи в това производство – в качеството му на
кредитор, обстоятелствата, от които про-изтича вземането му, както и неговата
ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или
погасяват това спорно право.
Отношенията между доставчиците
и потребителите на топлинна енергия за исковия период са регламентирани в
Закона за енергетиката /ЗЕ/. Съгласно установените в същия пра-вила, за да бъде
обвързано едно лице от договор за продажба на топлинна енергия с топлоп-реносно
предприятие при публично известни общи условия, същото следва да има качеството
на потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди.
Съгласно
нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г., „пот-ребители
на топлинна енергия“ са всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоя-телно отклонение, а по силата на легалното определение,
дадено в §1, т.42 от ДР /отм./ на ЗЕ, „потребител на енергия или природен газ
за битови нужди“ е физическо лице – собственик или ползвател на имот, което
ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител го-реща вода или пара
за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за
домакинството си. След отмяната на § 1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на
измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна
енергия“, което е еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна
енергия“. Съгласно новата редакция на чл. 153, ал.1 ЗЕ, действаща в исковия
период, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда –
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и
да заплащат цена за топлинна-та енергия.
Следователно,
за да бъде определено едно лице като потребител/клиент на топлинна енергия за
битови нужди съгласно визираната законова уредба е необходимо да бъде устано-вено,
че същото е собственик или носител на вещно право на ползване върху имот, който
е присъединен към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение. В
производството не е спорно обстоятелството, че процесният
апартамент в исковия период е топлоснабден, ка-то от ангажираните по делото
доказателства съдебният състав намира, че е доказан и фактът, че ответникът е
собственик на процесния имот в същия период. Освен с документи, удосто-веряващи
съответния титул на собственост, няма правна пречка и ограничение наличието на
това обстоятелство да се установява и с други доказателства, както и със
съдебни или извънсъ-дебни признания. От официалните данни от представената
молба на ДСК за вписване на законна ипотека върху имотът-предмет на спора,
касаещи нейното вписвана в Нотариата при ІІ Народен съд София на 18.08.1992 г.,
съдържаща подписа и на самия ответник, се устано-вява, че към този момент В.Ж. се
е легитимирал като носител на правото на собст-веност върху този имот. От друга
страна съдебният състав приема, че подписаните от ответ-ника формуляри за отчет
на уредите за индивидуално разпределение за исковия период за або-натен №
052131, касаещ процесния имот, по своята правна същност безспорно представляват
признание от страна на В.Ж. за наличието на облигационно правоотношение с ищеца
в качеството му на собственик на апартамент № 39,
находящ се в гр.София, ж.к.„********вх.**”. Последното обстоятелство се
потвърждава и от подписания от ответника списък на етажни собственици – без
дата, авторството от страна на същия не е оспорено, с който е декларирано от г-н
Ж. наличието на 3 бр. отоплителни тела в топлоснабдения имот с абонатен №
52131. Ангажираните
доказателства във връзка с правото на собственост на В.С.Ж. върху процесния
апартамент са несъмнено установени,
достоверни са и са в такава връзка, че установяват без съмнение осъществяването
на визирания главен факт в обективната действителност и изключват друг правен
извод по този въпрос.
Пред първоинстанционния съд
ответникът нито е поддържал, нито е ангажирал дока-зателства, че след
закупуването на имота същият се е разпоредил с него или че валидно е учредил
ограничено вещно право на ползване в полза на трето лице. Като собственик
на про-цесния имот в исковия период от м.05.2013 г. до м.04.2016 г. В.С.Ж. има качеството на
клиент на топлинна енергия.
Нормата на
чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топло-преносно
предприятие на потребители/клиенти на топлинна енергия за битови нужди, като
постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени
от топ-лопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда
съдържанието на догово-ра. С оглед тази нормативна уредба между главните страни
по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия
за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са
Общите условия на ищеца, одобрени с решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР,
публикувани във вестник „Дневник“ от 14.01.2008 г. и Общите условия,
одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „19
минути“ и вестник „24 часа“ – броя от 10.02.2014 г., в сила от 12.03.2014 г. Разпоредбата на чл.150, ал.3 ЗЕ
предоставя възможност за потребителите/клиентите, които не са съгласни с
предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила
да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да
предложат специални условия, които се отразяват в допълнителни писмени
споразумения. В дадената хипотеза ответникът нито поддържа, нито установява да е
упражнил това негово право срещу Общите условия на „Т.С.“ ЕАД от 2008 г. и 2014
г., поради което съставът на въззивния съд на-мира, че същият ги е приел.
Договорното
правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между
топлопреносно предприятие и потребителя/клиента, по силата на закона – чл. 150
ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответника – потребител, вкл. и
относно приемането на Общите условия, в който смисъл е и задължителната съдебна
практика, обекти-вирана в решение № 35/21.02.2014 г. по гр.д.№ 3 184/2013 г. на
ВКС, ІІІ ГО, постановеното по реда на чл.290 ГПК.
Изложените
обстоятелства в своята съвкупност обосновават заключението, че за иско-вия
период от време между главните страни в процеса е съществувало валидно
облигационно правоотношение с предмет: доставката на топлинна енергия за битови
нужди относно процес-ния имот.
Неоснователни
са и доводите на жалбоподателя-ответник, че в дадения казус е нару-шена разпоредбата
на чл.62 ЗЗП. Визираната норма на ЗП, от която жолбоподателят
черпи аргументи, че не е обвързан с облигационно правоотношение с „Т.С.“ ЕАД,
са в сила от 25.07.2014 г. Разпоредбата е материалноправна и има действие само
за в бъдеще – от момента на влизането й в сила през 2014 г., което в случая е
станало след възникване на процесното облигационно правоотношение. Но дори и
това обстоятелство да не беше нали-це, съгласно
задължителните разяснения, дадени в Тълкувателно решение № 2/2016 от 25.05.
2017 г. по тълк.дело № 2/2016 г. на ОСГК на ВКС, за отношенията, възникващи при
доста-вяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна собственост,
се прилагат разпо-редбите на Закона за енергетиката, които не противоречат на
разпоредбата на чл.62 във връз-ка с § 1 от Допълнителните разпоредби на Закона
за защита на потребителите. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че възражението за
„непоръчаната” доставка е неоснова-телно и с оглед факта, че именно в качеството
му на потребител на топлинна енергия, който се намира в облигационни отношения
с ищцовото дружество, ответникът е подписал прило-жените по делото отчети на уредите за
индивидуално разпределение на топлинна енергия, монтирани в процесния имот, за
исковия период.
Съгласно
разпоредбата на чл.139, ал.1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда
– етажна собственост, се осъществява по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в нормите на
чл.139 – чл.148 ЗЕ и в Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването
/обн. в ДВ бр.34/24.04.2007 г. с посл. изм. и доп., отм. с ДВ бр.25/20.03.2020
г., но действаща през исковия период/. Топлинната енергия за отопление на
сграда – етажна собственост по силата на чл. 142, ал.2 ЗE се разделя на
топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за
отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите, а нормата
на чл.145, ал.1 от същия закон предвижда, че топлинната енергия за отопление на
имотите в сграда – етажна собст-веност, при прилагане на дялово разпределение
чрез индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на
топломерите в отделните имоти.
Съгласно чл.155,
ал.1, т.2 ЗЕ клиентите на топлинна енергия в сгради – етажна собст-веност
заплащат консумираната топлинна енергия на месечни вноски, определени по прог-нозна
консумация за сградата, и една изравнителна вноска, като според чл.155, ал.3 ЗЕ
прави-лата за определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за
действително консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен клиент
се определят с наредба-та по чл.125, ал.3 ЗЕ. За процесния период в
съответствие с тази законова уредба и устано-веното в Общите условия сумите за
топлинна енергия относно имота на ответника са начис-лявани помесечно от „Т.С.“
ЕАД по прогнозни вноски, за които са издавани фактури, съгласно данните от
двете изслушани съдебни експертизи, като
след края на отопли-телния период са изготвени изравнителни сметки от
дружеството, извършващо дялово разпре-деление, на база документи за индивидуален
отчет в процесния апартамент, като от послед-ните, неоспорени от ответника, и заключението
на приетата съдебно-техническа експертиза с допълнението към него, което съдът
кредитира като обективно, обосновано и компетентно изготвено, настоящата
инстанция приема, че по делото е установено количеството и стойност-та на
действително потребената топлинна енергия за процесния имот в исковия период.
Въззиваемият-ответник не е
поддържа и не е установил да се е възползвал от предви-деното рекламационно
производство и да е оспорил изготвените от третото лице-помагач изравнителни
сметки в установените срокове съгласно чл.33, ал.3 от Общите условия от 2008 г.
и чл.33, ал.3 от Общите условия от 2014 г., имащи силата на закон за страните –
в 45-дневен срок след периода, за който се отнасят, нито в срока за рекламации
за отчет на уредите и разпределението по чл.70, ал.6 от Наредбата за
топлоснабдяването от 2007 г. /отм./, поради което въззивният съд намира, че
разпределението е извършено по описания и отразен от екс-перта в
съдебно-техническата експертиза начин в съответствие с нормативната уредба.
Съгласно
кредитираното заключение на техническата експертиза, изготвена от вещото лице инж.Бойка Тодорова, през процесния период
сградата в режим на етажна собственост, в която се намира апартамент № 39 с абонатен № 052131, е била топлоснабдена; че за
целия ис-ков период „Т.С.” ЕАД редовно, ежемесечно е отчислявала за своя сметка
технологичните разходи; че топлинната енергия за разпределение се е
разпределяла за отопле-ние на имота, за БГВ и отдадена от сградната инсталация.
Констатира се и че в процесното жилище по данни
на ФДР има монтирани 3 отоплителни тела с 3 топлоразпределители с дистанционен
отчет, 1 щранг лира в банята и 1 бр. пломбиран водомер за БГВ; че общият топ-ломер
– средство за търговско измерване, е подлаган на метрологични проверки на
17.12.2012 г. и 05.11.2014 г., при които е установено, че същия съответства на
одобрения тип, а на 11.11. 2016 г. същият е сменен с нов с показание 0 и
Евросертификат.
В изслушаната експертиза е отразено и че
проверката на документацията и извърше-ният от експерта анализ показват, че
фирмата за дялово разпределение е разпределяла топлин-ната енергия, потребена в
процесния имот в съответствие с правилата на действащата норма-тивна уредба.
От допълнителното заключение на СТЕ се установява
и че въз основа на данните от изравнителните сметки, изготвени въз основа на
подписаните от клиента главни отчети, и с помощна на аналитични пресмятания размерът на задължението на клиента по абонатен № 052131 за потребената
топлинна енергия за заявения като предмет на спора период от м.05. 2013 г. –
м.04.2016 г. възлиза на 4 604,86 лева, която съгласно заключението на съдебно-счетоводната
експертиза няма данни да е заплатена в цялост от клиента.
С оглед
изложеното съдът дължи произнасяне по наведеното в отговора по чл.131, ал.1 ГПК
възражение за изтекла погасителна давност. Съгласно
задължителните разяснения, дадени в Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по
тълк.дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, вземанията на топлоснабдителните
дружества са периодични по смисъла на чл.111, б.„в“ ЗЗД, поради което се
погасяват с изтичането на тригодишна давност. Задълженията на потреби-телите на
предоставяните от тези дружества стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи
се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт – договор, чийто падеж
настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите им са
изначално определяе-ми, независимо от това дали отделните плащания са с еднакъв
или различен размер.
По силата на разпоредбата на чл.114, ал.1 ЗЗД
давностният срок започва да тече от момента, в който вземането е станало
изискуемо. Съгласно чл.33, ал.1 от Общите условия за продажба на
топлинна енергия от „Т.С.” ЕАД на потребители за битови нуж-ди в гр.София, одобрени с решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР, в сила от 13.02.2008 г., купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна
енергия в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. От
изложеното следва, че задължението на ответника за заплащане на сумата за
доставената топлинна енергия за м.05.2013 г.– първият от заявената претенция за
главницата, е с падеж: 30.06.2013 г. и от деня, следващ тази дата, е започнала
да тече погасителната давност за това вземане. Настоящият
иск на основание чл. 422, ал.1 ГПК се счита предявен от момента на подаване на
заявлението за издаване на запо-вед за изпълнение – 09.05.2017 г., поради което към този момент в обхвата на
изтеклата тригодишната погасителна давност попада, както вземането за
главницата за м.05.2013 г., така и останалите главни вземания, представляващи
стойност на доставената топлинна енергия за частта от исковия период до 31.01.2014
г. вкл., станали изискуеми при действието на визи-раните общи условия,
последното – на 05.03.2014 г.
По
отношение на вземанията за главница,
представляваща стойността на доставена топлинна енергия за м.02.2014 г. – м.04.2014
г., приложение намира правилото на чл.114, ал.2 ЗЗД. Тези вземания са
възникнали при действието на Общите
условия за
продажба на топ-линна енергия от „Т.С.” ЕАД на потребители за битови нужди в
гр.София, одобрени с решение на ДКЕВР
№ ОУ-02/03.02.2014 г., в сила от 12.03.2014 г. Въпросът с из-искуемостта на
стойността на доставената топлинна енергия по тези общи условия е уреден в клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от същите. С посочените договорни клаузи е регламентиран
падежът за изпълнение на задължението за плащане на стойността на топлинната
енергия. Мнозинството на настоящия съдебен състав намира, че клаузите на чл.33,
ал.1 и чл.33, ал.2 от Общите условия от 2014 г. са нищожни на основание чл.146,
ал.1, пр.1 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, като неравноправни – противоречащи
на общия принцип за добросъ-вестност, установен от нормата на чл.143, ал.1 ЗЗП
и водещи до значително неравновесие на правата и задълженията на ищеца-търговец
и тези на потребителя /купувач/ - ответник по де-лото. С клаузата на чл.33,
ал.1 от тези общи условия е установен падеж за плащане на месеч-ните дължими
суми за топлинна енергия, определени по прогнозен дял /по чл.32, ал.1 ОУ/ – в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на продавача, а с клау-зата на чл.33, ал.2 от същите е установен
падеж за изпълнение на задължението за плащане на дължими суми за доплащане
след изготвянето на изравнителните сметки – отново в 30-дневен срок след публикуването на интернет страницата на „Т.С.“
ЕАД. Така обвързаното настъпване на падежа на задължението за плащане с
притежаването на специално техническо средство от страна на потребителя
/компютър, таблет или смартфон/, което да му дава възможност за достъп до
интернет, както и задължаването на потребителя да обезпечи допълнително и
самата възможността за достъп до интернет, го поставя в значително
неравностойно икономически положение спрямо търговеца. Потребителят не може да
бъде задължен да направи значителни по размер икономически инвестиции за
снабдяване с посочените технически средства и отделно от тях – да извърши и
допълнителни парични вло-жения, които да му осигуряват достъп до интернет, за
да може да изпълнява задълженията си по процесния договор, чийто предмет няма
връзка с тези вложения. От друга страна, от потре-бителя не може да се изисква
да извършва постоянни справки в един неопределен период от време за това кога
точно топлопреносното дружество ще публикува в интернет страницата си дължимите
се месечни сметки, за да може да съобрази едностранно определяните по този
начин от „Т.С.” ЕАД падежи за изпълнение. Предвид изложеното мнозинст-вото на
настоящия съдебен състав приема, че клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от Общите условия от 2014 г. противоречат на императивната норма на
чл.143, ал.1 ЗЗП и са нищожни на осно-вание чл.146, ал.1, пр.1 ЗЗП. Ето защо,
по отношение на вземанията на ищцовото
дружество за дължимата стойност за топлинна енергия за периода: м.02.2014 г. -
м.04.2014 г. вкл., които попадат в приложното поле на Общите условия от 2014
г., съдът приема, че при липсата на договорен падеж и като последица от това – настъпване
на изискуемост на вземането след по-кана, съгласно нормата на чл.114, ал.2 ЗЗД
/каквато по делото не е представена/, давността е започнала да тече от датата
на възникване на задължението, а тази дата в случая е първият ден след изтичане
на месеца, в който е осъществена доставката на топлинна енергия. За вземането
за главницата относно цената на топлинна енергия за м.02.2014 г. тригодишната погасителна
давност е започнала да тече на 01.03.2014 г. и е изтекла на 01.03.2017 г., а
тази по отношение на главницата за м.04.2014 г. – тече от 01.05.2014 г. и е
изтекла на 02.05.2017 г. – преди датата на предявяване на исковата молба на 09.05.2017 г. Начислената прогнозна стойност на тези задължения, съгласно делото приетите СТЕ и съдебно-счетоводна експертиза, изготвена от вещото
лице Ваня Петрова, е в размер на 1 303,41 лева Фактурирането на стойността на реално доставеното количество топлинна
енергия след приключване на отоплителния сезон на база на данните по издадените
изравнителни сметки, не установява нов падеж на периодич-ните задължения за
плащане на стойността на доставената топлинна енергия /по прогнозен дял или на
равни месечни вноски – чл.155, ал.1 ЗЕ /, тъй като задълженията са станали
изискуеми, съответно – възникнали в предходен момент, с оглед изложените по-горе
мотиви. Тези фак-тури имат правно-релевантно значение за възникване и съответно
– настъпване на изискуе-мост само на вземането на ищеца за конкретни суми, подлежащи
на доплащане от ответника-потребител на топлинна енергия в резултат на
изравняването и издадената изравнителна смет-ка за съответния отоплителен
сезон. В настоящия казус фактурата от 31.07.2014 г., на която се позовава ищецът, касае конкретни суми за доплащане от
потребителя в размер на 143,36 лева,
- обстоятелство, което се потвърждава и от изготвената
изравнителна сметка за отоплителен сезон: м.05.2013 г. – м.04.2014 г. и изслушаните
по делото експертизи. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав
намира, че по отношение на вземанията относно цената на консумираната топлинна
енергия за периода: м.05.2013 г. – м.04.2014 г. в размер на 1 303,41 лева
е настъпила регламентираната в чл.111, б.”в” ЗЗД тригодишна погасителна
давност, поради което предявеният за същите иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК се
явява неосно-вателен. Неоснователна е и претенцията на „Т.С.” ЕАД за заплащане
на сумата за доплащане за същия отоплителен сезон в размер на 143,36 лева, тъй
като последната е погасена изцяло с извършеното на 24.06.2015 г. плащане на
сумата 169,09 лева – в съответст-вие с нормата на чл.76, ал.1, изр.3 ЗЗД.
С
остатъка от заплатените на 24.06.2015 г. суми от 25,73 лева – по първия фискален
бон и 243,95 лева – по втория фискален бон, или общо стойността: 269,68 лева, в
съответствие с правилото на нормата на чл.76, ал.1, изр.3 ЗЗД са погасени чрез
плащане изцяло установе-ните с допълнителната СТЕ задължения за ползваната
топлинна енергия за м.07., м.08., м.09. и м.10.2014 г. и част от вземането за
м.11.2014 г. – в размер на 8,70 лева.
С
оглед изложените съображения искът по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.150 ЗЕ
относно главницата за топлинна енергия се явява доказан по основание и размер
за сумата 2 888,41 лева за
периода: м.11.2014 г. – м.04.2016 г., поради което послед-ният подлежи на
уважаване, ведно със законната лихва от датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Като неправилно атакуваното решение на СРС в тази му част следва да бъде
отменено и да се постанови ново, с което визираната претенция за посоче-ния
размер и период да бъде уважена.
В останалата му част – до пълната предявена стойност от 4 354,44
лева и за периодите: м.05.2013 г. – м.04.2014 г. вкл. и от м.07.2014 г. до м.10.2014 г. вкл., като
неоснователен разг-лежданият иск подлежи на отхвърляне.
По силата на чл.119 ЗЗД с погасяването на главното вземане се
погасяват и произтича-щите от него допълнителни вземания, макар давността за
тях да не е изтекла. Такова допълни-телно вземане в дадения казус се явява
търсеното обезщетение за забавено изпълнение на главниците за извършените
доставки на топлинна енергия за времето от м.05.2013 г. до м.04. 2014 г. вкл.,
начислени от ищеца за периода: 15.09.2014 г. – 19.04.2017 г.
При приетия изход на спора относно
търсените главни вземания за времето от м.07. 2014 г. до
м.10.2014 г. вкл.,
неоснователна се явява и претенцията по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86,
ал.1 ЗЗД, касаеща същите, тъй като задължението по чл.86,
ал.1 ЗЗД е акцесор-но и се обуславя от съществуването на валидно, ликвидно и
изискуемо главно вземане на кре-дитора, по отношение на чието изпълнение
длъжникът да е изпаднал в забава, каквото в нас-тоящата хипотеза не е налице за
визираната главница.
По отношение на главните
вземания, представляващи стойността на дължимата се топлинна енергия за останалия
исков период от м.11.2014 г. до м.04.2016 г. вкл., ответникът не е изпаднал в
забава относно плащането им, поради нищожност на клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2
от приложимите за този период от време Общи условия от 2014 г. – в сила от
12.03.2014 г., на основание чл.146, ал.1, пр.1 от Закона за защита на
потребителите /ЗЗП/, като неравноп-равни клаузи, за чието приложение съдът
следи служебно, по изложените по-горе в решението съображения. Нищожността на
тези клаузи води до липсата на договорен срок за изпълнение между главните страни,
а по делото не е представена и покана за изпълнение на тези задълже-ния в
съответствие с изискването на нормата на чл.84, ал.2 ЗЗД.
Изложените обстоятелства в своята
съвкупност обуславят извод за пълната неоснова-телност на заявения иск по
чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 602,53 лева и период: 15.09.2014 г. – 19.04.2017 г. относно главницата за топлинна енергия. Поради съвпа-дение на крайните
изводи на настоящата съдебна инстанция с тези на първоинстанционния съд относно
изхода на спора в тази му част, макар и по частично различни мотиви, атакува-ното
решение в същата като правилно следва да бъде потвърдено.
По силата на чл.22 от Общите
условия на ищеца от 2008 г. и 2014 г. дяловото разпре-деление на топлинна енергия
се извършва възмездно от продавача по реда на чл.61 и сл. от Наредбата за
топлоснабдяването или чрез възлагане на търговец, избран от клиентите на ЕС.
Клиентите заплащат на продавача стойността на услугата дялово разпределение,
извършвана от избрания от тях търговец.
Съгласно чл.61, ал.1 от Наредба
№ 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването /в ред. до изм. с ДВ бр.94/2013
г., в сила от 01.06.2014 г., отм. с ДВ бр.25/20.03.2020 г., но действаща през исковия период/ дяловото
разпределение на топлинната енергия между потре-бителите в сграда – етажна
собственост, се извършва възмездно от топлопреносното предп-риятие или от
доставчика на топлинна енергия - самостоятелно, или чрез възлагане на лице,
вписано в публичния регистър по чл.139а ЗЕ и избрано от потребителите или от
асоциацията по чл.151, ал.1 ЗЕ при спазване изискванията на тази наредба и приложението
към нея.
Съгласно чл.36 от Общите условия на ищеца от 2008 г. и 2014 г. клиентите
заплащат цена на услугата дялово разпределение /извършвана от избран от
клиентите търговец – ОУ 2014 г./, като стойността се формира от: цена за
обслужване на партидата на клиент и цена на отчитане уредите за дялово
разпределение. В клаузата на чл.36, ал.2 от Общите условия 2008 г. е предвидено, че редът и начинът на заплащане на услугата „дялово
разпределение“ се оп-ределя от продавача и се обявява по подходящ начин на
купувача, а в тази на чл.36, ал.2 от Общите условия 2014 г. – че редът и
начинът на заплащане на услугата се определя от прода-вача, съгласувано с
търговците, извършващи услугата дялово разпределение, и се обявява по подходящ
начин на клиентите. С общите условия, одобрени от ДКЕВР, се урежда съдържа-нието
на договора за продажба на топлинна енергия между страните, който на основание
чл. 20а ЗЗД има сила на закон за последните.
Предвид гореизложеното ищецът
се легитимира като субект, който е активно мате-риално-правно легитимиран да
получи цената на извършваната услуга дялово разпределение, като предвид данните
от изслушаната съдебно-счетоводна експертиза, неоспорена в процеса, за
процесния период плащане на същата не е налице извършвано. За да се произнесе
по въп-роса относно размера на това задължение за времето от м.07.2014 г. –
м.04.2016 г., въззивният съд съобрази неоспореното заключение на изслушаната съдебно-счетоводна
експертиза в тази й част, съгласно която начислената на ответника стойност за
дялово разпределение възлиза в размер на 46,01 лева, формирана като сбор
от следните суми: 24,01 лева по фактура № 70029-85371/31.05.2015 г. и по фактури:
№ **********/30.06.2015 г., № **********/31.07.2015 г., № **********/31.08.2015 г., №
**********/30.09.2015 г., № **********/31.10.2015 г., № **********/30.11.2015
г., № **********/31.12.2015 г., № **********/31.01.2016 г., № 700688-5616/28.02.2016
г., № **********/31.03.2016 г. и № **********/30.04.2016 г., всички на стойност
от по 2,00 лева.
До визирания
размер искът по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД от-носно това главно вземане подлежи на уважаване, с оглед на което
първоинстанционното решение в тази част следва да бъде отменено, като
неправилно и за посочената сума претен-цията на разглежданото основание – да
бъде уважена, заедно със законната лихва от подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение. В останалата му част – до пълната предявена стойност от 64,37 лева /част от
общата претендираната сума от 4 418,81 лева/, искът не е доказан по
основание и размер и като такъв подлежи на отхвърляне.
По отношение на претенцията по
чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ГПК относ-но главницата за стойността
на дялово разпределение за сумата 12,54 лева /част от общата претендираната
сума от 615,07 лева/ за периода: 15.09.2014 г. – 19.04.2017 г., настоящата инс-танция
намира, че не са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответната
страна по нея. Съгласно разпоредбата на чл.84, ал.2 ЗЗД, когато няма определен
срок за изпъл-нение, какъвто е и даденият казус относно престирането на цената
на услугата „дялово разпределение”, длъжникът изпада в забава, след като бъде
поканен от кредитора. Поканата за заплащане има значение за определяне на
началния момент, от който длъжникът изпада в забава и ще дължи обезщетение по
чл. 86, ал.1 ЗЗД в размер на законната лихва върху дължи-мата се като главница
сумата. До приключване на производството пред първоинстанционния съд ищцовото
дружество не е ангажирало доказателства за връчването на ответника на такава
покана относно заплащането на услугата за дялово разпределение, съобразно което
послед-ният не е изпаднал в забава и не дължи на „Т.С.” ЕАД обезщетение по
чл.86, ал.1 ЗЗД относно това задължение до датата на подаване на заявлението по
чл.410 ГПК.
С оглед формирания от съда
извод, че в полза на ищеца не е възникнало вземане за обезщетение за забава
върху стойността на дялово разпределение, разглежданият иск по чл. 422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД се явява неоснователен.
Освен в посочените по-горе
части първоинстанционното решение трябва да бъде от-менено и в частта му, с
която „Т.С.” ЕАД е осъдена да заплати на ответника В.Ж. разноски за исковото
производство над сумата 271,09 лева.
В останалата обжалвана част
решението е правилно и трябва да бъде потвърдено.
Неоснователни са наведените от ответника доводи за недължимост на заявените
от „Т.С.” ЕАД главни вземания, основано на доводи за липса на годно право-отношение
с фирмата за дялово разпределение. От една страна, не са налице предпоставките
за изключване от доказателствения материал по делото на представения договор,
сключен от ЕС с „Т.С.” ЕООД във връзка с дяловото разпределение с приложенията
към него, но дори и това да беше така ответникът би отговарял за установените в
процеса задължения, тъй като е ползвал доставената от ищеца топлинна енергия в
собствения му имот, а с подпи-саните от него главни отчети извънсъдебно е
признал качеството на третото лице-помагач по този договор.
Неоснователни са и съображенията за недължимост на сумите, обосновани с
наличие-то на извънсъдебно признание на ищцовото дружество за заплатени от
ответника суми в раз-мер от 1 688,51 лева за исковите периоди по приложени
2 бр. съобщения. Визираните съобще-ния са без автор и не са подписани от
последния, поради което не се ползват с доказателствена сила в процеса, съотв. от
приетото заключение на ССЕ безспорно се установява, че освен заплатените суми
на каса на 24.06.2015 г., други плащания от страна на ответника за исковия
период не са извършвани.
Неоснователно е и заявеното от В.Ж.
твърдение за недоказване годността на средството за измерване, обслужващо
процесния адрес. От заключението на изслушаната СТЕ, изготвено след проверка на
документацията относно извършения метрологичен контрол, подробно описана в експертизата,
по безспорен начин е установено в производството, че в исковия период общият
топломер в процесната абонатна станция е преминал метрологична проверка и е бил
технически изправен.
При приетия изход на спора в
патримониума на ищцовото дружество-жалбоподател са се породили права на основание
чл.78, ал.1 във връзка с ал.8 от ГПК, поради което съобразно уважената част от
исковете, съотв. от въззивната жалба, на същото следва да се присъдят разноски
за заповедното производство в размер на 87,84 лева, за първоинстанционното
производство в размер на 353,30 лева и
за въззивното производство – в размер на 95,04 лева /държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение, определено на база 100,00 лева/.
Разноски по чл.78, ал.3 ГПК на въззиваемата страна В.Ж. се следват раз-носки за
заплатено адвокатско възнаграждение, съобразно отхвърлената част от жалбата в размер
на 166,83 лева.
Воден от горното, Съдът
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ решение от 07.08.2018 г., постановено по гр.д.№ 54 705/2017
г. по описа на СРС, ІIІ ГО, 88 състав – в ЧАСТТА,
с която са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******* искове срещу В.С.Ж.,
ЕГН ********** с правна квалификация чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1,
пр.1 ЗЗД във връзка с чл.150, ал.1 ЗЕ за признаване за установено, че
ответникът В.С.Ж. дължи на ищеца сумата: 2 934,42 лева – стойност на
потребена топлинна енергия за периода: м.11.2014 г. – м.04.2016 г. вкл. за
топлоснабден имот: апартамент № 39, находящ се в гр.София, ж.к.”********вх.”В”,
вкл. и сумата 46,01 лева – стойност на услугата „дялово разпределение за
времето: м.07.2014 г. – м.04.2016 г., както и в ЧАСТТА, с която „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******
е осъдена да заплати на В.С.Ж.,
ЕГН ********** на
осно-вание чл.78, ал.3 ГПК разноски за исковото производство за разликата над
сумата 271,09 лева до сумата 650,00
лева, като вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявени от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:*** Б, срещу В.С.Ж., ЕГН **********, с
адрес: ***, положителни установителни искове, че В.С.Ж., ЕГН ********** дължи
на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******* сумата 2 888,41
лева /две хиляди осемстотин осемдесет и осем лева и четиридесет и една
стотинки/, представляваща цената на ползвана топлинна енергия за периода: м.11.2014
г. – м.04.2016 г. вкл. относно топлоснабден имот – апартамент № 39, находящ се в гр.София, ж.к.”*******”, аб.№ 052131 на основание
чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.150 ЗЕ, както и сумата 46,01 лева /четиридесет и шест лева и една
стотинка/, представляваща
цената на услугата „дялово разпределение” за периода: м.07.2014 г. – м.04.2016
г. вкл. относно същия имот на основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79,
ал.1, пр.1 ЗЗД, ведно със законната лихва върху сумите, считано от датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК –
09.05.2017 г. до окончателното им изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 29 175/2017 г. по описа на СРС,
ГО, 88 състав от 25.05.2017 г.
ПОТВЪРЖДАВА решение от 07.08.2018 г.,
постановено по гр.д.№ 54 705/2017 г. по описа на СРС, ІIІ ГО, 88 състав в
останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА В.С.Ж., ЕГН **********, с адрес: ***, да
ЗАПЛАТИ на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******* със седалище
и адрес на управление:*** на основание чл.78, ал.1 във връзка с
ал.8 от ГПК сумите: 87,84 лева /осемдесет и седем лева и осемдесет и четири
стотинки/ – разноски за заповедното производство; 353,30
лева /триста петдесет и три лева и тридесет стотинки/ –
разноски за първоинстанционното производство и 95,04 лева /деветдесет и пет лева и четири стотинки/ – разноски за
въззивното производство.
ОСЪЖДА
„Т.С.“
ЕАД, ЕИК ******* със седалище и адрес на управление:*** да
ЗАПЛАТИ на В.С.Ж., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание
чл.78, ал.3 ГПК сумата 166,83 лева /сто шестдесет и шест лева и осемдесет и три стотинки/ – разноски за въззивното
производство.
Решението е постановено при участието на трето
лице – помагач на страната на ище-ца: „Т.С.” ЕООД.
Решението не подлежи на касационно обжалване
на основание чл.280, ал.3 ГПК.
о.м. ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.
Особено
мнение на съдия А.Александрова по решението от 20.05.2020 г. по гр.д.№ 14986/18
г., СГС, IV-В с-в:
Не съм съгласна със
становището на мнозинството на съдебния състав в частта, с която е прието, че
клаузите на чл.33, ал.1 и 2 от ОУ са нищожни.Съгласно
разпоредбата на чл.143, ал.1 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключван с
потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.Обвързването на срока
за изпълнение на задължението за заплащане на месечните дължими суми с датата
на публикуването им на интернет страницата на търговеца не поставя
потребителя в неравностойно икономическо положение и не го задължава да се
снабдява с техническо средство за достъп до интернет.При съвременните условия
достъпът до интернет не е свързан непременно с притежаването на специално
техническо устройство, тъй като всеки потребител може да направи справка за
месечните дължими суми както на места със свободен достъп до интернет услуги,
така и и на местата за заплащане на дължимата сума.Публикуването на сметка на
интернет страницата на дружеството създава допълнително удобство, а не вреда за
потребителите, поради което не е нарушен и принципа за добросъвестност.Това
становище не променя крайния извод поради липса на доказателства по делото дали
и на коя дата ищецът е изпълнил задължението на ищеца да публикува фактурите за
дължимите суми в страницата си в интернет.
СЪДИЯ:
А.Александрова