Решение по дело №7308/2019 на Районен съд - Варна

       Р Е Ш Е Н И Е

 

№                           18.12.2018 г.       гр. Варна

 

             В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Варненски районен съд                                                                    гражданско отделение

На двадесет и осми ноември                                      две хиляди и деветнадесета година

В открито съдебно заседание в състав:

                                                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ:     МАРТИН СТАМАТОВ

при секретар Ана Ангелова

Като разгледа докладваното от съдията М. Стаматов

гражданско дело №  7308 по описа за 2019 год.

И за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на гл. „ ХVІІІ-та” от ГПК.

Производството е образувано въз основа на искова молба подадена от Д.К.Г., с която претендира да бъде осъдено „*****да му заплати сумата от 200лв, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди  изразяващи се в платено от ищцата в качеството й на длъжник адв. възнаграждение за осъществена правна помощ, съдействие и представителство по изп.д. № 428/2011г. по описа на *****с район на действие ВОС,  образувано въз основа на молба на ответника, което било прекратено с влязло в сила постановление на ЧСИ на основание чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК.

Ищецът сочи, че въз основа на подадено от ответника заявление по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 18614/2010г. по описа на ВРС била издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу ищеца относно вземания произтичащи от сключен договор за кредит. По молба на ответника въз основа на издадения изп.лист на 26.05.2011г. е било образувано изп.д. № 428/2011г.  по описа на *****с район на действие ВОС. С цел защита на интересите си по изп. производство, ищцата се сочи, че е упълномощила адвокат, за което е реализирали разход във вид на платено адв.възнаграждение от 200лева. С молба по изп. дело от 15.11.2018г. е представила адв. пълномощно, договор за правна помощ  и списък на сторените от нея разноски. На същата дата след извършено проучване на изп.дело, депозирала по него молба за прекратяването му на основание чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК.  С постановление на ЧСИ от 16.11.2018г. на основание чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК изп. производство е било прекратено. Във връзка със защитата си по това изп. дело обаче ищцата сочи да е реализирала вреди във вид на разходи за адвокатска защита, възмездяването на които счита, че следва да бъде сторено от ответника. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника. Исковата претенция се оспорва на първо място като недопустима с доводи за липса на правен интерес, тъй като вземанията по договора за кредит са били прехвърлени на 12.06.2012г. на трето лице и не се претендират от ответника. Излагат се доводи и за неоснователност. Оспорва да е осъществен фактическия състав, ангажиращ деликтната му отговорност. Оспорва действията му да са противоправни, доколкото са резултат на предоставени му от закона правни възможности по установяване и събиране на вземането си. Заповедта за изпълнение е влязла в сила. Изпълнителния лист не е бил обезсилен. В тази връзка не би могло да се приеме, че ответникът е действал недобросъвестно по повод събиране на вземането си в рамките на изп. процес. Напротив, същият е действал в рамките на упражняване на правата си по подлежащ на изпълнение съдебен акт. Отделно от това се посочва, че отговорността за разноски в процеса като специален вид гражданска имуществена отговорност с обективен и невиновен характер изисква наличието на неоснователно предизвикан съдебен спор и направа по повод него разноски и съд. акт, съдържащ произнасяне по тях съобразно изхода на спора. Т.е оспорва се възможността по присъждане на претендираните разноски в друго производство и на друго основание извън специално уредената в закона процесуална отговорност за разноски. Налице е и специален институт за обжалване на действия на съдебен изпълнител във връзка с разноските – чл. 435 ГПК. Молбата е за отхвърляне на исковата претенция и присъждане на разноски.

Съдът, след като прецени събраните в процеса доказателства, поотделно и в съвкупност, прие за установено от фактическа страна, следното:

От писмените доказателства - заверено копие от изпълнително дело № 20117170400428 на *****, вкл. договор за цесия от 12.06.2012г.; молба с вх.№ 10120 от 15.11.2018г.; съобщения с изх. № 13169 от 16.11.2018г. и изх. № 13170/16.11.2018г.,   се установява, че:   въз основа на подадено от  „*****заявление по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 18614/2010г. по описа на ВРС била издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу Д.К.Г. относно вземания произтичащи от сключен договор за кредит. По молба на „*****въз основа на издадения изп. лист на 26.05.2011г. е било образувано изп.д. № 428/2011г. по описа на *****, с район на действие ВОС. На 12.06.2012г. вземането предмет на изпълненето е било прехвърлено с писмен договор на „*****което  с молба от 10.10.2014г. поискало да бъде конституирано като взискател. Последното   изп. действие по делото било извършено на 07.06.2011г. чрез налагане на възбрана върху имот собственост на длъжника. С молба по изп. дело от 15.11.2018г. е представено адв. пълномощно от длъжника оправомощаващо адв. Танева, договор за правна помощ от 31.10.2018г. удостоверяващ плащане на 200 лв. адв. възнаграждение и списък на сторените от него разноски. На същата дата адв. Танева подала молба за прекратяването на изп. дело на основание чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК. С постановление на *****от 16.11.2018г. изп. производство е било прекратено на основание чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК.

 Въз основа на така установените факти, Варненският районен съд, като съобрази приложимия закон, приема от правна страна следното:

Предявеният иск е с правно основание 49 вр. чл. 45 ЗЗД.  

Съгласно нормата на чл. 49 от ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Отговорността по този текст е безвиновна, тя е за чужди противоправни действия и има гаранционно-обезпечителна функция. За длъжностните лица, преки причинители на увреждането, вината се предполага според чл. 45 ал. 2 от ЗЗД -  в т.см. ППВС № 7/1958г. и № 9/1966г.

Разпределението на доказателствената тежест в процеса изисква ищецът да установи обстоятелствата относно противоправно деяние /конкретни действия или бездействия/ на лице, на което е възложена работа по трудов или друг вид договор /правоотношение/ от ответника; причинена на ищеца имуществена вреда в определен размер, при или по повод изпълнението на възложената работа; причинна връзка между противоправното поведение на прекия причинител и причинения вредоносен резултат.  В конкретния казус това са образуване на изпълнителното производство, заплатено адвокатско възнаграждение за защита в това производство; наличието на причинно-следствена връзка между факта на образуване на изпълнителното дело и заплатения адвокатски хонорар по повод възложена от ответника работа.

Респ. ответникът следва да установи липсата на вина у прекия причинител при извършване на посочените в исковата молба действия, и/или че са били правомерни.  

            На основание чл. 146, ал.1, т.3 ГПК по делото са обявени за безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че въз основа на подадено от ответника заявление по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 18614/2010г. по описа на ВРС била издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу ищеца относно вземания произтичащи от сключен договор за кредит. По молба на ответника въз основа на издадения изп.лист на 26.05.2011г. е било образувано изп.д. № 428/2011г. по описа на *****с район на действие ВОС. С постановление на ЧСИ от 16.11.2018г. на основание чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК изп. производство е било прекратено.

            В случая е безспорно, че именно по молба на ответника е образувано изп. дело – т.е той е възложителя на твърдяното противоправно действие, поради което за наличето на пасивната му процесуална легитимация, респ. насочването на иска срещу него, е ирелевантно последващото цедиране на вземането.

            Вината в гражданското право не е субективното отношение на дееца към деянието и неговите последици, както в наказателното право, а неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел - поведението на определена категория лица, напр. добрият стопанин, добрият работник и др., с оглед естеството на дейността и условията за извършването й. Гражданското право не различава формите на небрежността, а само нейните степени- грубата небрежност, която се съизмерва с друг абстрактен модел, а именно грижата, която би положил и най- небрежният човек. За това и формата на вината има значение в гражданското право в случаите, в които определена по- тежка гражданска отговорност възниква при наличието на умисъл, а не при неполагане на дължимата грижа. Принципът е, че в гражданското право отговорност възникна при неполагане на дължимата грижа, а по- тежката отговорност, когато законът изисква умисъл.

            Поначало при иницииране на принудителното изпълнение спрямо ищцата, взискателят, сега ответник е бил добросъвестен. Същият е разполагал с изпълнителен титул удостоверяващ наличие на изпълняемо право. Действията на взискателя, насочени към събиране на вземането са били обективно насочени към реализиране на съдебно признатите му материални права, като не се установява да са имали за цел причиняване на увреждане на длъжника. Въпреки това ищецът е претърпял имуществена вреда, като е бил принуден да направи разноски за ангажиране на адвокат, за да защити правата си, при това след настъпване на законовите предпоставки на чл. 433, ал.1, т.8 от ГПК за прекратяване на изпълнителното производство по изп.дело. Взискателят отговаря на общо основание за материалната незаконосъобразност на изпълнителните действия, каквато е налице при продължаване на действията по изп.дело, по което е настъпила перемпция поради бездействие на взискателя. Съгласно чл. 433, ал.1, т.8 от ГПК, когато взискателят в продължение на две години не поиска извършване на нови изпълнителни действия, изпълнителното производство подлежи на прекратяване. Съобразно ТР № 2/26.06.2015г. по тълк.дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение, тъй като този акт има декларативно, а не конститутивно значение. По процесното изп. дело перемцията е настъпила на 07.06.2013г. /две години след последното изп. действие – възбрана/, преди входирането на молба от новия кредитор – 10.10.2014г. Т.е към момента на прекратяване на изп. дело по силата на закона взискател е бил ответника. По аргумент за противното от чл. 79, ал.1, т.1 от ГПК, разноските на длъжника в този случай следва да бъдат понесени от взискателя по делото, който е насрещната страна по прекратеното процесуално правоотношение - В т.см. пр. въззивно търговско дело № 1007/2019г. на ВОС.

            Преобладаващта съдебна практика приема, че съдебния изпълнител не е оправомощен да определя  разноски на длъжника в изпълнителния процес, поради което  за длъжника липсва друг способ за репариране на претърпените вреди. По отношение на тази практика настоящият състав има известни резерви, доколкото няма логика съдебния изпълнител да е оправомощен да определя разноски на взискателя, а на длъжника да не е, въпреки че и двамата са страни в изп. процес, което противоречи на принципа въведен с нормата на чл. 78 ГПК, която е в част Първа на ГПК „Общи правила“, но се прилага и в неискови производства -  заповедни, по ЗЗДН и др.

В случая за оказаната правна помощ в изп. производство ищцата е заплатила адв. възнаграждение по договора за правна защита и съдействие от 31.10.2018г. в размер на сумата от 200 лева. Тези разноски безспорно съставляват претърпяна от нея имуществена вреда.

Налице е и пряка причинна връзка между факта на водения изпълнителен процес и заплатения от страната адвокатски хонорар. Процесното адвокатско възнаграждение е платено преди съдебният изпълнител да прекрати изп.дело с постановлението си от  16.11.2018г., сторено при това именно по молбата на процесуалния представител на ищцата- длъжник в изпълнението от 15.11.2018г.

Завеждането на иск по чл. 439 ГПК след прекратяването на изп. дело и направените по този иск разноски са ирелевантни факти, тъй като не са предмет на настоящото дело

            Предвид изложеното, съдът намира, че предявеният иск по чл. 49 ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен изцяло.

            На основание чл. 78 ал.1 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените по настоящото дело разноски, които според приложения списък по чл. 80 ГПК и доказателствата за реалното им извършване – договор за правна помощ и вносна бележка за държавна такса са в общ размер от 350 лева. Размерът на определеното адокатско възднаграждение е в границите предвидени в чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Мотивиран от горното, Варненският районен  съд

 

Р Е Ш И:

 

 

ОСЪЖДА на основание чл. 49 ГПК *****, със седалище и адрес на управление *** да заплати на Д.К.Г. ЕГН ********** ***  сумата от 200лв, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди  изразяващи се в платено от ищцата в качеството й на длъжник адв. възнаграждение за осъществена правна помощ, съдействие и представителство по изп.д. № 428/2011г. по описа на *****с район на действие ВОС,  образувано въз основа на молба на ответника, което било прекратено с влязло в сила постановление на ЧСИ на основание чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК.

 

ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 1 ГПК  *****, със седалище и адрес на управление *** да заплати на Д.К.Г. ЕГН ********** *** сумата от 350 лева представляващи сторените разноски в настоящото производство съобразно приложен списък по чл. 80 ГПК.

 

Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Варненския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ: