Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 06.06.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на седемнадесети
май две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
Мл.с. БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №13006 по описа на СГС за 2018 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца
„О.Б.Б.“ АД срещу решение от 16.10.2017 г. по гр.д. №72370/2016 г. на Софийския
районен съд, 141 състав, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу
Е.А.Г. установителни искове с правно основание чл.422 вр. чл.415 ГПК вр. чл.79
ал.1 ЗЗД вр. чл.4 ЗПК отм. вр. чл.240 ал.1 и ал.2 ЗЗД и чл.92 ал.1 ЗЗД за
сумата от 2628,78 лв., представляваща непогасена главница по договор за
кредитна линия от 07.11.2007 г., сумата от 1537,68 лв., представляваща
договорна лихва за периода 20.08.2012 г. – 20.06.2016 г. и сумата от 337,81
лв., представляваща неустойка за забава за периода 20.08.2012 г. – 20.06.2016
г., за които вземания е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК
по гр.д. №33566/2016 г. по описа на СРС, 141 състав.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно и незаконосъобразно. Сочи, че първоинстанционният съд
неправилно и необосновано е приел, че е налице доброволно плащане на процесните
суми, а плащането е извършено след образуване на изпълнително дело и не е доброволно
такова, поради което не следва да се взема предвид по реда на чл.235 ал.3 ГПК.
Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното
решение и да уважи изцяло предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна Е.А.Г. в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по жалбата.
Предмет
на настоящото въззивно производство е и определение на СРС, постановено на 12.01.2018
г., с което е оставена без уважение молбата на ответника от 10.11.2017 г. за
изменение на решението в частта за разноските. Това определение е обжалвано от
ответника с частна жалба от 25.04.2018 г., в която е посочено, че неправилно
съдът е приел, че несвоевременно е представил доказателства за сторените
разноски и не му е присъдил такива за адвокатско възнаграждение. Жалбоподателят моли определението на СРС да бъде отменено,
като ищецът бъде осъден да му заплати сторените по делото разноски.
Ответната
страна „О.Б.Б.“ АД в законоустановения срок оспорва частната жалба и моли
обжалваното определение да бъде потвърдено.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Жалбите са подадени в срок и са допустими, а разгледани по
същество въззивната жалба е частично
основателна, а частната жалба - неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
По делото не се спори, че на 01.11.2016 г. /след
депозиране на заявлението по чл.417 ГПК/ ответникът е заплатил по банков път по
сметка на ищеца сумата от 5059,54 лв., като ответникът е направил изрично
заявление, че погасява вземанията по издадените заповед за незабавно изпълнение
и изпълнителен лист – главница, договорна лихва, неустойка и разноски. Спорът
по настоящото дело е съсредоточен върху обстоятелството дали с извършеното
плащане са погасени изцяло процесните вземания, респ. дали това плащане следва
да се вземе предвид от съда.
Съгласно ТР
№4 от 18.06.2014 г. по тълк.д. №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в производството по чл.422, респ. чл.415 ал.1 ГПК, съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение
се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес,
като в това производство нормата на чл.235 ал.3 ГПК намира приложение по
отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането
чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист
въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен
процес.
В процесния случай плащането не е извършено в рамките на
изпълнителното производство за събиране на процесните вземания, а длъжникът е
заплатил доброволно по сметка на кредитора процесните задължения, поради което,
както правилно е приел СРС, посоченото по-горе разрешение, прието в т.9 от ТР №4 от 18.06.2014 г. по тълк.д.
№4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е
неприложимо. Процесното плащане е извършено след предявяване на иска
/21.06.2016 г. – чл.422 ал.1 ГПК/, но с оглед разпоредбата на чл.235 ал.3 ГПК,
първоинстанционният съд правилно го е зачел и е приел, че процесните вземания
са погасени чрез плащане.
Съгласно разпоредбата
на чл.76 ал.1 изр.1 ЗЗД, този, който има към едно и също лице няколко еднородни
задължения, ако изпълнението не е достатъчно да погаси всичките, може да заяви
кое от тях погасява. При
извършване на плащането на 01.11.2016 г. ответникът е заявил изрично кои
задължения погасява, поради което и в приложение на правилото на чл.76 ал.1 изр.1 ЗЗД с тези плащания са
погасени именно посочените от него процесни задължения по издадените заповед за незабавно изпълнение и
изпълнителен лист – главница, договорна лихва, неустойка и разноски, които
вземания са в общ размер на сумата от 5059,54 лв., както правилно е приел и
СРС.
Настоящият съдебен състав намира обаче, че на
ищеца се дължи законната лихва върху главницата от 2628,78 лв. от датата на
депозиране на заявлението по чл.410 ГПК – 21.06.2016 г. до датата на
извършеното плащане – 01.11.2016 г., която лихва е в размер на сумата от 97,86
лв.
Поради изложеното, обжалваното решение следва да бъде
отменено в частта, в която е отхвърлено искането за законна лихва върху
главницата от 2628,78 лв. от датата на депозиране на
заявлението по чл.41 ГПК – 21.06.2016 г. до датата на извършеното плащане –
01.11.2016 г., и вместо него вместо него да бъде постановено друго, с
което на ищеца бъде присъдена законна лихва в размер на сумата от 97,86 лв. В останалата обжалвана част, с която са
отхвърлени предявените установителни искове с правно основание чл.422 вр.
чл.415 ГПК вр. чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.4 ЗПК отм. вр. чл.240 ал.1 и ал.2 ЗЗД и
чл.92 ал.1 ЗЗД, решението на СРС следва да бъде потвърдено.
С молба от 10.11.2017 г. ответникът е поискал съдът да
измени решението в частта за разноските, като му се присъдят направените от
него разноски за адвокатско възнаграждение.
С обжалваното определение СРС е оставил молбата без
уважение, като е приел, че не са налице основания за изменение на решението в
частта за разноските.
По силата на чл.248 ал.1 ГПК съдът, по искане на страните,
може да измени постановеното решение в частта му за разноските, ако са налице
основания за това. Изменението в частта за разноските може да се наложи, поради
погрешно изчисляване на размера им или частта, която се понася от съответната
страна, както и поради грешки във фактическите констатации и правните изводи на
съда, въз основа на които той се е произнесъл по разпределението на разноските.
С постановеното по делото решение СРС не е присъдил разноски
на никоя от страните. С молбата от 10.11.2017 г. ответникът е представил договор
за правна защита и съдействие, според който ответникът е заплати адвокатско
възнаграждение в размер на сумата от 1500,00 лв.
Според т.11 от ТР №6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, след приключване
на устните състезания страните вече не могат валидно да осъществяват процесуални действия, дължими и
свързани с фази на производството,
които са приключили. Следователно те
не могат да въвеждат нови искания,
нито да ангажират нови доказателства, дори и те да са във връзка с поддържаното им становище по време
на процеса. Тази забрана обезпечава
приложението на основни принципи на исковия процес – равенството на страните, равно право
на защита и състезателност, установени с чл.8 и 9 ГПК. Представянето на писмена защита,
така както е установено с чл.149
ал.3 ГПК, не може да бъде разбирано
разширително, т.е. да бъде възможност за връщане на приключила вече фаза на процеса –
тази, в която
могат валидно да бъдат правени искания, с които се сезира съда, респ. да бъдат представяни
доказателства, спрямо които противната страна не може да ангажира становище.
Следователно с писмената
защита не могат да бъдат предявени процесуално валидно искания за присъждане на разноски,
съответно за техния размер. Макар и
акцесорна, претенцията за разноски
съставлява искане, свързано със спорния предмет, което следва, също като него, да бъде
заявено до приключване
на съдебното заседание, с което приключва делото пред съответната инстанция, респ.
и да бъдат представени доказателствата за извършваните разноски.
Поради изложеното, настоящият съдебен състав намира, че
първоинстанционният съд правилно е приел, че не са налице предпоставки за
изменение на постановения акт в частта за разноските, поради което обжалваното
определение следва да бъде потвърдено.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение №239277/16.10.2017 г., постановено
по гр.д. №72370/2016 г. по описа на СРС, ГО, 141 състав, в частта, в която е отхвърлена претенцията на „О.Б.Б.“
АД, ЕИК********, седалище и адрес на управление:***, срещу Е.А.Г.,
ЕГН **********, адрес: ***, за законната лихва върху главницата от 2628,78 лв.
по договор за кредитна линия от
07.11.2007 г., считано от 21.06.2016 г. до изплащане на вземането, и вместо него
постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.422 вр. чл.415
ал.1 ГПК, че Е.А.Г., ЕГН **********,
адрес: ***, дължи на „О.Б.Б.“ АД, ЕИК********,
седалище и адрес на управление:***, сумата от 97,86 лв., представляваща законна
лихва върху главницата от 2628,78 лв. по договор за кредитна линия от 07.11.2007 г., считано от датата на депозиране на заявлението по чл.417 ГПК – 21.06.2016 г. до датата на извършеното плащане – 01.11.2016 г., за която
лихва е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК по гр.д.
№33566/2016 г. по описа на СРС, 141 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част.
ПОТВЪРЖДАВА
определение №312574/12.01.2018
г., постановено по гр.д. №72370/2016 г. по описа на СРС, ГО, 141 състав.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.