Решение по дело №370/2025 на Административен съд - Хасково

Касационното производството е по реда на глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл. 63в от ЗАНН.

 

Образувано е по касационна жалба на Агенция "Пътна инфраструктура", [населено място], представлявана от Председателя на Управителния съвет, подадена чрез пълномощника му, с посочен по делото съдебен адрес, против Решение № 229 от 04.12.2024 г., постановено по АНД № 905/2024 г. по описа на Районен съд – Хасково.

В касационната жалба се излагат подробни съображения за постановяване на оспореното решение в нарушение на закона – касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1, във връзка с ал. 2 от НПК, във вр. с чл. 63в от ЗАНН.

Претендира се отмяна на обжалваното съдебно решение, като вместо него се потвърди Електронния фиш.

В допълнително депозирана чрез процесуалния му представител молба, касаторът излага съображения за липса на смекчаващи и наличие на отегчаващи отговорността на дружеството обстоятелства, поради което наложената на същото имуществена санкция не се явявала непропорционална. Изразява алтернативно претенцията, в случай че настоящият съд намери наложената санкция за несъразмерна, да измени наказанието на основание чл. 63, ал. 3, т. 4 от ЗАНН, като я намали и определи същата в пропорционален, ефективен и възпиращ размер.

Ответникът, чрез процесуалния си представител, изразява писмено становище за недопустимост на касационната жалба, позовавайки се на разпоредбата на чл. 179, ал. 3д, предложение второ от ЗДвП и наличието на предпоставки за прекратяване процедурата по санкциониране на дружеството както още пред самия АНО, така и пред РС – Хасково. Претендира оспореното решение да бъде обезсилено, като вместо него с определение настоящата инстанция да прекрати производството по делото, като обезсили и Електронния фиш. От друга страна излага доводи за потвърждаване на оспореното решение на районния съд, като алтернативно претендира отхвърляне на касационната жалба. Претендира разноски по делото.

Представителят на Окръжна прокуратура – Хасково излага становище, че решението на районния съд следва да бъде оставено в сила.

Административен съд – Хасково, след проверка на оспореното решение, във връзка с изложените в жалбата оплаквания, както и по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, намира за установено следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна, а разгледана по същество е неоснователна.

С проверяваното решение Районен съд – Хасково е отменил оспорения пред него Електронен фиш за налагане на имуществена санкция за нарушение, установено от електронна система за събиране на пътни такси по чл. 10, ал. 1 от Закона за пътищата № **********, издаден от Агенция "Пътна инфраструктура" към Министерството на регионалното развитие и благоустройството, с който на "ТРАКИЯ БУС" ООД, за извършеното нарушение на чл. 102, ал. 2 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) и на основание чл. 187а, ал. 2, т. 3, във връзка с чл. 179, ал. 3б от ЗДвП, е наложена "имуществена санкция" в размер на 2500 лева.

За да отмени електронния фиш, въззивният съд е приел, че е нарушена процедурата, при която е ангажирана административнонаказателната отговорност на санкционираното дружество.

При извършената касационна проверка настоящият съдебен състав намира оспореното решение за правилно като краен резултат.

Същото е постановено при напълно изяснена фактическа обстановка. Относимите факти са възприети от съда въз основа на допустими доказателствени средства, събрани по изискуемия процесуален ред. Процесният електронен фиш е издаден от Агенция "Пътна инфраструктура", която при изпълнение на своите правомощия по чл. 10, ал. 10 от Закона за пътищата е установила заснето от електронната система по чл. 167а, ал. 3 от ЗДвП, нарушение по чл. 179, ал. 3б от ЗДвП, за което към датата на извършване на нарушението е можело да бъде издаван електронен фиш в отсъствието на контролен орган за налагане на административнонаказателна санкция, в размер, определен за съответното нарушение – чл. 189ж, ал. 7 от ЗДвП и чл. 187а, ал. 1, вр. с ал. 4 и ал. 5 от ЗДвП. В подкрепа на горното са и разпоредбите на чл. 167а, ал. 3 от ЗДвП, към която препраща самият чл. 189ж, ал. 1 от ЗДвП, и разпоредбата на чл. 167а, ал. 4 от ЗДвП, където изрично е посочено, че в информационната система на Агенция "Пътна инфраструктура" се съхраняват и електронните фишове за нарушения по чл. 179, ал. 3–3в.

Обществените отношения, свързани със собствеността, ползването, управлението, стопанисването, изграждането, ремонта, поддържането и финансирането на пътищата, както и с управлението на безопасността на пътната инфраструктура в Република България са предмет на уреждане в Закона за пътищата.

Според § 16 от Допълнителна разпоредба на Закон за изменение и допълнение на Закона за пътищата (ДВ бр. 43 от 2008 г.), този закон въвежда изискванията на Директива 1999/62/ЕС на Европейския парламент и на Съвета относно заплащането на такси от товарни автомобили за използване на определени инфраструктури, изменена с Директива 2006/38/EC на Европейския парламент и на Съвета.

Чл. 10, ал. 1 от Закона за пътищата, в приложимата към датата на твърдяното нарушение редакция, предвижда смесена система за преминаване по платената пътна мрежа за таксуване на различните категории пътни превозни средства и такси на база време и на база изминато разстояние:

1. такса за ползване на платената пътна мрежа – винетна такса за пътни превозни средства по чл. 10а, ал. 7 (с обща технически допустима максимална маса до или равна на 3, 5 тона: 1. моторните превозни средства, които имат най-малко четири колела и са предназначени за превоз на пътници; 2. моторните превозни средства, които имат най-малко четири колела и са предназначени за превоз на товари; 3. моторни превозни средства с повишена проходимост); заплащането на винетната такса дава право на едно пътно превозно средство да ползва за определен срок платената пътна мрежа;

2. такса за изминато разстояние – тол такса за пътни превозни средства по чл. 10б, ал. 3 (всички пътни превозни средства с обща технически допустима максимална маса над 3, 5 тона, извън тези по чл. 10а, ал. 9); заплащането на ТОЛ таксата дава право на едно пътно превозно средство да измине разстояние между две точки от съответния път или пътен участък, като изминатото разстояние се изчислява въз основа на сбора на отделните тол сегменти, в които съответното пътно превозно средство е навлязло, а дължимите такси се определят въз основа на сбора на изчислените за съответните тол сегменти такси; таксата за изминато разстояние се определя в зависимост от техническите характеристики на пътя или пътния участък, от изминатото разстояние, от категорията на пътното превозно средство, броя на осите и от екологичните му характеристики и се определя за всеки отделен път или пътен участък.

Легални определения на понятията "Платена пътна мрежа" и "Тол сегмент" са дадени в § 1, т. 31 и т. 35 от Допълнителните разпоредби на Закона за пътищата. По смисъла на същите "Платена пътна мрежа" е система от пътища и техни участъци, за преминаването по които се събира винетна такса или тол такса и които са определени за такива от Министерския съвет по реда на чл. 10, ал. 3, а "Тол сегмент" е обособена част от път или пътен участък от платената пътна мрежа, индивидуализиран с идентификационен номер и посока на движение, за навлизането в който се дължи тол такса съобразно дължината на тол сегмента и определената в тарифата по чл. 10, ал. 6 ставка за съответния път или пътен участък.

Съответно на така регламентираните в Закона за пътищата условия за ползване на платената пътна мрежа, в чл. 102, ал. 2 от ЗДвП е въведена забрана за собствениците на пътно превозно средство или вписания в свидетелството му за регистрация ползвател, да не допускат движението на пътно превозно средство по път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, ако за пътното превозно средство не са изпълнени задълженията във връзка с установяване на размера и заплащане на съответната такса по чл. 10, ал. 1 от Закона за пътищата според категорията на пътното превозно средство.

В чл. 179, ал. 3б от ЗДвП е въведена наказуемост за собственик на пътно превозно средство от категорията по чл. 10б, ал. 3 от Закона за пътищата, за което изцяло или частично не е заплатена дължимата такса по чл. 10, ал. 1, т. 2 от Закона за пътищата, включително в резултат на невярно декларирани данни, посочени в чл. 10б, ал. 1 от Закона за пътищата, с налагане на наказание глоба в размер 2500 лв. Глобата се налага на вписания ползвател на пътното превозното средство, ако има такъв. Респективно, ако собственикът или вписаният ползвател е юридическо лице, му се налага имуществена санкция в размер 2500 лв.

Разпоредбата на чл. 187а, ал. 1 от ЗДвП сочи, че при установяване на нарушения по чл. 179, ал. 3–3б в отсъствие на нарушителя се счита, че пътното превозното средство е управлявано от собственика му, а в случаите, в които в свидетелството за регистрация на пътното превозно средство е вписан ползвател – от ползвателя, освен ако бъде установено, че пътното превозно средство е управлявано от трето лице. В ал. 2, т. 3 на същата норма е предвидено, че ако собственикът на пътното превозно средство е юридическо лице или едноличен търговец, за допускане движението на пътното превозно средство, без да са изпълнени задълженията по установяване размера и заплащане на съответната такса по чл. 10, ал. 1 от Закона за пътищата, на собственика се налага имуществена санкция, която за нарушение по чл. 179, ал. 3б от ЗДвП е в размер на 2500 лв.

Така предвидената санкция е във фиксиран размер и не държи сметка за характера и тежестта на нарушението.

В член 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури (Директива 1999/62/ЕО) е въведено задължение за държавите-членки да установят система от наказания, приложими за нарушаване на националните разпоредби, приети по същата директива, които да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи.

Националните разпоредби, приети по същата Директива, установяващи таксуване на ППС на база изминато разстояние в случая се съдържат именно в Закона за пътищата, а конкретните нарушения и налагането на наказания за същите се съдържат в ЗДвП.

Съгласно член 267 от ДФЕС, Съдът на Европейския съюз (СЕС) разполага с изключителна компетентност относно тълкуване на правото на ЕС. В същата разпоредба е установено задължение за национална юрисдикция на дадена държава, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, за отправяне на преюдициално запитване, в случай че установи противоречие на националното право с правото на ЕС, поради което е необходимо тълкуване на последното. В практиката на СЕС (дело Case 283/81 Srl CILFIT v Ministry of Health (1982)) е възприето, че национална юрисдикция може да не сезира СЕО, когато повдигнатият въпрос е същностно идентичен с въпрос, който вече е бил предмет на преюдициално решение.

Въпросът дали член 9а от Директива 1999/62/ЕО, изменена с Директива 2011/76/ЕС допуска система от наказания, която да предвижда налагане на фиксирана глоба за нарушение на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, е бил предмет на разглеждане от СЕС по съединени дела C-497/15 и C-498/15. С Решение на Съда (десети състав) от 22 март 2017 година по същите е даден отговор, че:

1) Член 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, изменена с Директива 2011/76/EС на Европейския парламент и на Съвета от 27 септември 2011 г., трябва да се тълкува в смисъл, че предвиденото в този член изискване за пропорционалност не допуска система от наказания като разглежданата в главното производство, която предвижда налагането на фиксирана глоба за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им.

2) Член 9а от Директива 1999/62, изменена с Директива 2011/76, трябва да се тълкува в смисъл, че предвиденото в този член изискване за пропорционалност допуска система от наказания като разглежданата в главното производство, която въвежда обективна отговорност. За сметка на това посоченият член трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска предвиденото в тази система равнище на санкцията.

В процесния случай предвидената в чл. 179, ал. 3б от ЗДвП имуществена санкция е абсолютно определена по размер, същата е фиксирана и не предвижда възможност за преценка на конкретните факти по случая, като размерът на наказанието е еднакъв, без да се прави разлика например дали е налице пълна липса на плащане, или има такова, но то е частично, и дали пълната и частична липса на плащане се дължи на умишлени действия, или това е станало поради грешка, респ. на какво се дължи тя. Безспорно е също, че съдът не може да определи и по-леко по вид наказание, като съгласно законодателната уредба не може да приеме и че деянието представлява маловажен случай, предвид разпоредбата на чл. 189з от ЗДвП.

Изложеното сочи, че фактите по настоящото дело следва да се разглеждат като идентични с тези по съединени дела C-497/15 и С-498/15, поради което не е необходимо да се отправя ново преюдициално запитване по повод въпросите, на които СЕС е дал отговор в това съдебно производство.

Наред с това в българското законодателство в чл. 10, ал. 2 от Закона за пътищата е уредена възможността, в случаите, при които е установено движение по платената пътна мрежа, когато за пътното превозно средство не е заплатена съответната такса по ал. 1, водачът на ППС, неговият собственик или трето лице да може да заплати компенсаторна такса, в който случай същият се освобождава от административнонаказателна отговорност.

Решението на СЕС по съединени дела C-497/15 и С-498/15 не разглежда този въпрос, но с Решение на съда (шести състав) от 21 ноември 2024 година по дело C-61/23 ("Екострой" ЕООД срещу Агенция "Пътна инфраструктура") СЕС постанови, че:

"Член 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, изменена с Директива 2011/76/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 27 септември 2011 г., трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в него изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможността за освобождаване от административнонаказателна отговорност чрез заплащане на "компенсаторна такса" с фиксиран размер. "

От възприетото в така цитираните решения на СЕС следва извода, че предвиденият в чл. 179, ал. 3б от ЗДвП фиксиран размер на административнонаказателни санкции, поради нарушение на изискването за пропорционалност между осъщественото конкретно нарушение и предвиденото за същото наказание/имуществена санкция, противоречи на член 9а от Директива 1999/62/ЕО, която норма, като такава на общностното право, има приоритет.

Съгласно член 4, параграф 3 от ДЕС, държавите-членки вземат всички общи или специални мерки, необходими за гарантиране на задълженията, произтичащи от Договорите или от актовете на институциите на Съюза. Ако не е изпълнила задълженията си, държавата членка трябва a fortiori да предприеме всички необходими мерки да преустанови неизпълнението и да поправи последиците от това неизпълнение.

Член 9а от Директива 1999/62/ЕО предоставя на частно-правните субекти правото на ефективни, съразмерни и възпиращи санкции. Това по същество означава, че държавата-членка има правото да предвиди за съответното нарушение подходящите според нея санкции, чрез които ефективно да се постигат целите на административнонаказателното преследване, и които да имат съответния възпиращ ефект. Същевременно, държавата членка има задължението да следи предвидените санкции да не са прекомерни съобразно извършеното нарушение, защото това води до нарушаване на въведените с Директивата принципи при определяне на санкцията. Разпоредбата на чл. 187а, ал. 2, т. 3, вр. с чл. 179, ал. 3б от ЗДвП, с оглед постановеното Решение по дело С-61/23 на СЕС, се явява в пряко противоречие с посочения принцип за съразмерност.

Предвид това и доколкото в случая Директивата и конкретно заложените в член 9а от същата принципи са транспонирани неправилно, а тълкуване на националната норма не може да бъде осъществено, доколкото националният законодател не е предоставил на националните съдилища възможност да намалят размера на наказанието, като наложат такова под абсолютно определения в закона размер, то и в изпълнение задължението си да приложи правото на съюза в неговата цялост, и така да защити правата, които то дава на частните субекти, съдът намира, че следва да остави без приложение чл. 187а, ал. 2, т. 3, вр. с чл. 179, ал. 3б от ЗДвП, тъй като в противен случай би се стигнало до несъответстващ на правото на съюза резултат.

За пълнота на изложението, по допълнително наведените от касатора доводи и претенцията му за определяне от настоящата инстанция на размера на санкцията, е необходимо да се посочи следното:

Касационната инстанция не намира, че разпоредбата на чл. 27 от ЗАНН противоречи на принципа за съответстващо тълкуване на правото на Европейския съюз, а и самият касатор не сочи на коя конкретна правна норма от общностното право противоречи посочената национална разпоредба. Чл. 11 от ЗАНН препраща към НК само по отношение изчерпателно изброените хипотези, сред които не е и начина на определяне на наказанието (Глава V от НК, в която е включен и чл. 55). Съдът може да намали размер на наказанието само ако законът допуска това, или иначе казано, само когато са налице предвидени в нормативния акт предели на наказанието. Съгласно императивната разпоредба на чл. 2, ал. 1 от ЗАНН, деянията, които съставляват административни нарушения и съответните за тях наказания се определят със закон или указ. Съдът не разполага с нормотворческа компетентност, за да може при посочен в закон фиксиран размер на имуществена санкция да наложи друг такъв по своя преценка, непредвиден в закона.

Ето защо настоящата инстанция приема, че като е отменил изцяло Електронния фиш, като краен резултат въззивният съд е приложил правилно материалния закон при постановяването на обжалваното решение.

Решението му е валидно, допустимо и съответстващо на закона, и следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода на спора, на ответника следва да бъдат присъдени, платими от касатора, своевременно претендираните разноски. За настоящата инстанция са направени разноски в размер на 600 лв., представляващи действително заплатеното адвокатско възнаграждение за един адвокат по Договор за правна защита и съдействие, за които касатора следва да бъде осъден да заплати.

 

Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 229 от 04.12.2024 г., постановено по АНД № 905/2024 г. по описа на Районен съд – Хасково.

ОСЪЖДА Агенция "Пътна инфраструктура", [населено място], да заплати на "ТРАКИЯ БУС" ООД, ЕИК *********, със седалище [населено място], [улица], разноски по делото в размер на 600 (шестстотин) лева.

Решението е окончателно.