Р
Е Ш Е
Н И Е
гр. София, 23.04.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на девети
февруари през две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка
Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка
Костадинова-
Младенова
при секретаря Нина
Светославова, като разгледа докладваното от младши
съдия Костадинова-Младенова в.гр.дело № 7038 по
описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение №
59917 от 06.03.2020 год., постановено по гр. дело №9884/2018год. по описа на
СРС, ГО, 47състав, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК от „Агенция за събиране на вземане“ ЕАД, ЕИК *******срещу Р.М.М., ЕГН
********** искове с правно основание чл. 79, ал. 1, бл. 99 ЗЗ, че ответникът дължи на ищеца сумата
от 716.32 лв.,главница по договор за паричен заем № 2189831 от
20.11.2014г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, прехвърлено на ищеца с
договор за цесия, ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението -28.06.2018гг. до окончателното плащане, като са отхвърлени
исковете за установяване дължимост на 88.58 лв. договорна лихва за периода от
25.12.2014г. до 16.07.2015г.; 9 лв. такса за разходи 261.73 лв.-лихва за забава
за периода 26.12.2014г. до 28.06.2018г. – датата на подаване на заявлението по
чл. 410 от ГПК; 545.78 лв. неустойка за
неизпълнение за периода от 25.12.2014г. до 16.07.2015г. С посоченото решение
ответникът е осъден да заплати на ищеца
направените разноски съобразно уважената
част от исковете в размер на 330.53 лв.
в исковото производство и 41.21 лв. в заповедното производство.
Срещу така
постановеното решение в частта, в която са уважени исковете
на ищеца е постъпила
бланкетна въззивна жалба от ответника Р.М.М.,
действаща чрез назначения й особен представител адв. С.З. от САК, в която
не са посочени конкретния оплаквания за неправилност на обжалваното решение.
Моли съда да отмени решението и отхвърли иска,
предявен от ищеца до пълния предявен размер, както и да присъди
направените по делото разноски.
Ответникът по жалбата –
„А.з.с.н.в.“ ЕАД, чрез
процесуалния си представител – юрисконсулт В.П.Л., с
надлежно учредена представителна власт по делото, е подал писмен отговор, с
който оспорва жалбата, поддържайки че същата не съдържа конкретни оплаквания по
отношение на обжалваното решение, поради което и съобразно ограниченията
въведени с разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд не можел да формира
собствени изводи по същество на спора, поради което същото следвало да се
потвърди като присъди разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявени са
за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 99 ЗЗД и с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
решение е валидно – не е постановено в нарушение на правните норми, които
уреждат условията за валидност на решенията – постановено е от съд с
правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с
определено съдържание, от което може да се извлече смисъла му; и допустимо в
обжалваната му част – съдът е разгледал предявените искове при наличие на
предпоставки за възникване и упражняване на правото на иск.
Както вече е посочено, по отношение на правилността на
обжалваното решение, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата
основания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма или когато следи за защита на интереса на определени
частноправни субекти. Извън тези две хипотези при решаване на делото по
същество въззивната инстанция проверява законосъобразността само на посочените
във въззивната жалба процесуални действия на първоинстанционния съд и
обосноваността само на посочените негови фактически констатации. В този смисъл
са задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение №
1/2013 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2013 г., ОСГТК. Поради това се налага
изводът, че и при бланкетна въззивна жалба, в която жалбоподателят е направил
довод за неправилност на решението, без да конкретизира отделни оплаквания за
неправилността на акта, въззивният съд дължи произнасяне по съществото на
делото, като формира собствени изводи по съществото на материалноправния спор
въз основа на установените от първоинстанционния съд факти и обстоятелства,
независимо дали потвърждава или отменя решението /арг. от чл. 271, ал. 1 ГПК/.
Предвид характеристиките на въззивното производство като ограничен въззив,
въззивната инстанция следва да постанови решението си при съобразяване на
фактите, установени по делото. При бланкетна въззивна жалба дейността на
въззивния съд се изчерпва с извършване на правилната според него правна
квалификация и субсумиране на събрания фактически и доказателствен материал под
приложимата според въззивния съд материалноправна норма, т.е. гарантиране на
съответстващи на установените факти правни изводи /ограниченията в обсега на
въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна по
спора/.
Решението на СРС е и правилно – с оглед липсата на
конкретни доводи срещу правилността му /в частност въззивната жалба на
ответника е бланкетна/ и липсата на нарушение на императивни норми на
материалния закон – то не може да бъде отменено и следва да се потвърди /чл.
272 ГПК/.
При установените по делото фактически положения –
че на 22.11.2014г. между въззивника и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е
сключен договор за паричен заем, по силата на който на ответника е предоставена
сума в размер на 800 лв. срещу задължението
да я върне на 34 равни вноски като са посочени датите на плащането им, при
договорен годишен лихвен процент в
размер на 40 %, общ размер на всички
плащания от 922.22 лв., включваща
размера на кредита и общите разходи по него, при предвиден годишен
процент на разходите 49.11 %; че по силата на рамков договор за прехвърляне на
парични задължения от 16.11.2010г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и
ищеца, с който е договорено прехвърляне на всички ликвидни и изискуеми вземания, произхождащи
от договори за потребителски кредит, в това число и договорът, сключен с
въззивника, който е надлежно уведомен за извършената цесия, че липсват
доказателства за погасяване на задълженията на
ответника, поради което ищецът се легитимира като кредитор на вземания
за неизплатената част от главницата в размер на 716.32 лв.,
ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
– 28.06.2018г.до окончателното им изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК, както
по същество е приел и първоинстанционният съд. чиито
правни изводи настоящият съдебен състав също споделя
С оглед
изложеното, бланкетната въззивна жалба, чийто
полезен ефект по отношение на
разрешаване на спора по същество, съотв. косвено преценка относно правилността
на обжалваното решение, е твърде ограничен, е неоснователна. Обжалваното
решение е постановено в правилно приложение на
материалния закон и следва да бъде потвърдено
чрез препращане към мотивите му – чл. 272 ГПК.
По отношение на разноските.
При този изход на спора пред настоящата инстанция право
на разноски има въззиваемата страна и заявената в този смисъл претенция за
присъждане на разноски е основателна. На основание чл.78, ал.3 вр. с ал.8 ГПК
(изм. и доп.,бр.8/24.01.2017г.) въззивният съд определя юрисконсултско
възнаграждение за ищеца – въззиваем в размер на 100.00 лв., съгласно чл.25,
ал.1 от Наредба за заплащане на правната помощ, чийто размер се определя с
оглед фактическата и правна сложност на спора и при съобразяване с извършените
от процесуалния представител правни действия – подаден писмен отговор, без
процесуално представителство в съдебно заседание.
На основание чл. 280, ал. 2 ГПК
настоящето решение е окончателно.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 59917 от 06.03.2020 год., постановено по гр. дело
№9884/2018год. по описа на СРС, ГО, 47състав в обжалваната му част.
ОСЪЖДА Д. Н. Й., ЕГН **********, със съдебен адрес: ***,
ателие № 4 – адв. Б.П. да заплати н. „А.З.С.Н.В.“ ЕАД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:***, офис сгада ****, офис 4 на основание чл.
78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата от 100,00 лв., представляваща
юрисконсултско възнаграждение пред въззивната инстанция.
Решението не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/