О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 260194
гр. Пловдив. 15.12.2020г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ
АПЕЛАТИВЕН СЪД, наказателно отделение, в закрито
заседание на петнадесети декември през две
хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАСИЛ ГАТОВ
ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА РАНГЕЛОВА
ДЕНИЦА СТОЙНОВА
след като се запозна с докладваното от съдия Стойнова ВЧНД № 608/20г. по описа на
съда, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по Глава XXII - чл.345 вр. с чл.249 ал.3 вр. с ал.2 вр. с чл.248 ал.1 т.3 от НПК.
Делото е поставено на второ разглеждане от
настоящия състав, след връщането му на първата инстанция за изпълнение на
процедура по реда на Постановление №1/85г., Пленум на ВС и ТР №4/95г. по
н.д.№7/93г. ОСНК – удостоверяване на
причината в атакувания съдебен акт да липсва подпис на един от членовете на съдебния
състав, разгледал делото и постановил протоколното определение, което се
обжалва. Процедурата е изпълнена, протоколното определение е подписано от
съдебния заседател К.Д., приложени са и негово обяснение и болничен лист, удостоверяващи
обективна, уважителна причина подписът от това лице да се постави в по-късен
момент. Понастоящем, с подписването на определението от всички членове на
съдебния състав е налице завършен съдебен акт, който подлежи на въззивен
контрол.
А инстанционен
контрол върху протоколното определение от 19.11.2020г., постановено по НОХД №
518/2020г. по описа на Окръжен съд – Хасково, се инициира от адв. Д., в
качеството й на защитник на подсъдимия - С.Й.. В подадената жалба се твърди, че
определението, с което е прието, че в досъдебната фаза на процеса съществени,
неотстраними процесуални нарушения не са допуснати е неправилно,
незаконосъобразно, необосновано по съображения, подробно, изчерпателно и
пунктуално изложени в нея. Поради това се прави искане определението да се
отмени и да се постанови ново, с което съдебното производството да бъде
прекратено, поради допуснати съществени процесуални нарушения, а делото - да се върне в досъдебната фаза за
отстраняването им. Прави се и искане за отмяна на определението, с което е
отказано да се измени търпяната от С.Й. мярка за неотклонение „Задържане под
стража“ , като се иска да се постанови ново определение, с което мярката за
процесуална принуда да се измени в по-лека.
ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН
СЪД, проверявайки законосъобразността,
правилността и обосноваността на атакуваното определение, намира и приема за
установено следното:
Жалбата е подадена в срок, от легитимирана
страна в процеса, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се
явява ДОПУСТИМА. Разгледана по същество, в контекста на очертаната в нея
аргументация, е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Производството по НОХД №518/2020г. по описа на
ОС – Хасково е образувано на базата на внесен обвинителен акт срещу С.Й. за
престъпление по чл.242 ал.4 пр.1 вр. с
ал.2 рл.1 вр. с чл.20 ал.2 от НК.
В проведеното разпоредително заседание са били
наведени от защитника на подсъдимия обстойни, разнородни по насочеността и
съдържанието си възражения срещу годността на процесуалния документ, поставящ
началото на съдебната фаза на процеса и срещу предхождащите внасянето му в съда
действия на държавното обвинение, с които, в своята съвкупност, е мотивирано
искане за прекратяване на съдебното производство и връщане на делото в
досъдебната му фаза за отстраняване на допуснати съществени, неотстраними
процесуални нарушения. Прочитът на мотивите към съдебния акт говори, че всяко
едно от оплакванията е получило своя ясен, обоснован, задълбочен и, което е най
– същественото, законосъобразен отговор.
Виждането на окръжния съд се споделя от този въззивен състав, защото
съответства на относимите към анализираните въпроси норми от процесуалния
закон, на съдебната практика и теоретичните постановки, важими за спорните
въпроси.
С
цел подреденост, яснота и логическа последователност на настоящото изложение становището
на този състав по оплакванията на защитата на подсъдимото лице следва да се
категоризират в няколко отделни групи, както следва:
1.
Пристрастен ли е наблюдаващия делото, изготвил обвинителния акт и явяващ се в
негова защита в съдебната зала прокурор, съответно, налице ли са основания той
да бъде отведен от участието си в делото е първия въпрос, поставен с жалбата. Произнасянето
на окръжния съд по реда на чл.47 ал.4 от НПК е от тези, за които НПК не е
предвидил въззивен контрол, отделно и самостоятелно от съдебния акт по
съществото на делото / присъдата/, така че, на изложените в жалбата съображения в този контекст, апелативният съд
отговор не дължи в производство по чл.249 от НПК. Още по-малко процесуално
възможно е този състав да отведе представителя на обвинението, в какъвто смисъл
се прави искане с жалбата. Все пак може да се каже, че окръжният съд е изложил обстойни мотиви по
направения пред него отвод на прокурора, които няма основание да не се споделят.
И още, прокурорът е длъжен / чл.246 ал.2 от НПК/ да посочи в обвинителния акт
смекчаващите и отегчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства, което е
и сторил, а дали виждането му е правилно
и съответно на доказателствата и закона, съдът ще каже в акта си по съществото
на делото, защото именно в правомощията на съда е да приложи правилно закона в
процеса по индивидуализация на наказанието по реда на чл.54 от НК. И не може да
се твърди, че всеки път, когато прокурорът е изложил в обвинителния акт становище,
което /евентуално/ ще се счете от съда за неправилно, основания за отвод на
обвинителя ще са налични, защото не това е смисъла и значението на чл.47 вр. с
чл.29 от НПК.
2.
Следвало ли е подс. Й. и защитника му да бъдат надлежно и изрично уведомени за
прекратяване на наказателното производство спрямо друго лице, срещу което досъдебното
производство е било водено – С.Р., и следвало ли е прокурорът да уведоми подс. Й.
за действията си по чл.216 от НПК – за отделяне на материалите по делото,
касаещи обв. А., в друго досъдебно производство. Отговорът категорично е
отрицателен и по този въпрос спор не може и да има. Защото, отдавна в теорията
и практиката няма никакво противоречие относно това, че действията на
прокуратурата, по реда на чл.216 и чл.217 от НПК, не подлежат на съдебен
контрол и в това решение съдът не може да се намесва. А нормата на чл.243 ал.4 от НПК е достатъчно ясна и законово изискване - да се уведоми един обвиняем за
прекратяване на наказателното производство спрямо друг обвиняем – няма. Защото обвиняемото
лице може и има интерес да атакува постановлението на прокурора, което касае
него и неговата деятелност, но не и тази на други лица и такава жалба се явява
недопустима. Така например, в Решение № 536/2002 год. на ІІ н. о., ВКС е
разгледал казус, при който единият обвиняем е обжалвал постановлението за
прекратяване по отношение на друго лице, срещу което е образувано наказателното
производство и е приел, че жалбата му е недопустима, тъй като кръгът на лицата,
които имат право да обжалват постановлението на прокурора за прекратяване на наказателното
производство по чл. 243, ал. 1 от НПК е изчерпателно изброен - само обвиняемия
и пострадалия, и този кръг не може да се разширява от съда. Защото в противен
случай ще се даде възможност на обвиняемият недопустимо да атакува отказ на
прокурора да повдигне обвинение срещу друго лице. И след като право на жалба Й.
няма, с факта на невръчването му на постановлението за прекратяване на
наказателното производство спрямо Рамазани, негови права не са нарушени.
3.
Нито едно от визираните в чл.25 от НПК основания за спиране на наказателното
производство спрямо подс. Й. не е налично и претенцията в този аспект също е в
разрез със закона. Напротив дори, в чл.26 от НПК изрично е разписано, че при престъпления, извършени в
съучастие, ако не са налице условията
за разделяне, то може производството да се спре спрямо един или няколко
обвиняеми, действащи в съучастие. А в казуса именно, чрез разделяне на
материалите обвинението е счело, че ще процедира, предвид обективната
невъзможност обв. Н.А. да бъде установен и това му решение, както се каза вече не
подлежи на съдебен контрол, поради което и изискване да се уведоми подс. Й. за
него законът не вменява на прокурора.
4.
Единствено внимание заслужават доводите, изложени в пункт 3 от жалбата, защото,
ако се споделят, то за нарушени основни права на подсъдимо лице ще става дума. Твърди
се, че на незнаещия, писмено и говоримо български език подсъдим Й.
не е осигурена възможността да
получи превод на материали от досъдебното производство на разбираем за
него език, че не му е дадена възможност да даде обяснения по обвинението и че е
препятствана възможността, той и защитника му, с всички материали по делото да
се запознаят. На пръв прочит в оплакванията има известен резон. Но само на пръв
прочит, защото, за да се стигне до този резултат са спомогнали и действията,
говорещи за шиканиране на процеса – неявяване на защитника, въпреки
многократното му призоваване за предявяване на делото, отказът на подсъдимия
това действие да се извърши с назначен надлежно, компетентен резервен защитник,
отказ да се конкретизира претенцията относно материалите, превод на които се
иска да се направи и т.н. Следва да се
отбележи, че след измененията в чл.227 от НПК /ДВ, бр.32 от 2010г./
предявяването на разследването не е от категорията на задължителните
процесуални действия, изискващи непременно присъствие на обвиняемия и защитника
му. Неговото осъществяване е в зависимост от волята на тези лица и предполага
активно поведение, изразяващо се в отправяне на искане към разследващите органи
и демонстриране на желание това искане да се реализира на практика. И разследващите
са правили множество опити да предоставят на Й. и адв. Д. възможност да се запознаят с материалите по
делото и в рамките на около месец, под един или друг претекст, въпреки, че са
заявили, че искат да упражнят това свое право, на практика са блокирали
възможността процесуалното действие да се осъществи, а от собственото поведение
дивиденти не може да се вадят. Нормата на чл.359а ал.1 от НПК сочи, че
задължителен превод на незнаещ български език обвиняем се дължи на актовете,
визирани в чл.55 ал.4 от НПК и не се твърди по отношение на тях да е поискано и
да не е уважено искането за надлежен превод. Сега вече, се твърди, че е поискан
превод и на други материали от делото и това искане не е уважено. Няма пречка
то да се уважи и чл.395а ал.2 от НПК е в
потвърждение на това виждане, но, както изрично е отразено в законовата
разпоредба предпоставка за уважаването на такова искане е мотивирано писмено искане на обвиняемия и неговия защитник, с
посочване на конкретните материали, превод на които се иска и които са
съществени за ефективното упражняване на правото на защита. И ако подсъдимият
не е могъл да се ориентира превод на кои материали ще са му нужни за посочената
цел, то адвокатът му следва да го подпомогне и да формулира коректно, точно и
ясно искането си по цитирания текст от закона. Това не се прави, а само се
настоява превод да се осигури, но на кои материали и за този състав остава
неясно. И накрая, във връзка с тези оплаквания, следва да се каже, че
прекратяването на съдебното производство и връщане на делото в досъдебната фаза
е оправдано и разумно, а не израз на протакане в разрез с чл.22 от НПК, само,
когато допуснатите нарушения са неотстраними в централната и най – важната фаза
на наказателния процес – съдебната. И трайно вече се застъпва виждането, което
намери своето резонно отражение и в измененията на НПК със създаването на
разпоредително заседание и т.н. преклузия, че когато нарушението е отстранимо в
съдебната фаза на процеса, то не съществува основание делото да се връща в
предходната му фаза. А без никакво съмнение, съдът, при изявление в посочения
смисъл е длъжен и ще осигури на подсъдимия и защитника му, както възможност да
се запознае с всички материали по делото, така и превод на тези от тях, които
считат, че са от съществено значение за възприетата линия на защита в процеса.
И само, ако възможността за достъп не е била осигурена, преди да започне разглеждането на обвинението по същество,
респективно, преди началото на пренията, съществено нарушение на процесуалните
правила би било налично и в този смисъл е и цитираната от окръжния съд практика
на Съдът на европейския съюз. А що се касае до депозиране на обяснения от
подсъдимия, това в съдебната фаза не е само негово право, а и задължение на съда
да го покани да го упражни, така че дори и да се приеме, че от упражняването на
това право в първата, подготвителна фаза Й. е бил лишен / за което данни няма/,
то в същинската фаза на процеса и при изразено от него желание за това,
обяснения по обвинението винаги и по всяко време подсъдимия може да даде.
5.
Не се откриват твърдяните пред окръжния съд неясноти, противоречия и празноти в
изложената в обвинителния акт фактология, която покрива изискванията на чл.246
ал.2 от НПК, защото са изложени факти, относими към всички елементи от
обективна и субективна страна на инкриминираното деяние. И отново, дали те правилно са установени от
прокурора, дали намират опора в доказателствата, е въпрос не на
разпоредителното заседание и не е предмет на настоящето произнасяне, а на
произнасянето по съществото на делото с крайният акт на съда. И в контекста на
цитираното и от окръжния съд ТР №6/2017г., и трайната съдебна практика, за обвинението е достатъчно да посочи фактите
и това е сторено, а приложението на правото е основно задължение на съдилищата, като към прокурора не се поставя изискване да
обосновава обвинителната си теза, да анализира доказателствата или да излага подробна аргументация за
приетата от него правна квалификация на деянието, поради което неизпълнението
на посоченото не може да е основание за връщане на делото в първата му фаза.
Всичко
изложено до тук мотивира и този съдебен състав да счете, че съществени,
неотстраними процесуални нарушения не са били допуснати в досъдебната фаза на
процеса и като е стигнал до същия извод окръжният съд е постановил правилен
съдебен акт, който следва да се потвърди.
Не
се откриват и основания за изменение на действащата спрямо Й. мярка за
процесуална принуда. Не са настъпили обстоятелства, които да мотивират извод,
че мярката „ Задържане под стража“ към този момент вече се явява неадекватна и
несъответна на доказателствата по делото, касателно обоснованото предположение
и опасностите от укриване и/или извършване на престъпление и особено първата от
двете. На наличното по делото обстоятелство с положителен знак – чистото
съдебно минало на Й., и сега следва да се отчитат като противопоставящи се /
както впрочем и в множеството производства по чл.64 и чл.65 от НПК/, естеството
на инкриминираното деяние, начина и механизма на извършването му, липсата на
трайни връзки на Й. - родствени,
семейни, трудови и др. с територията на РБългария, а периодът на задържането, предвид
изключителната фактическа и правна сложност на делото, не се явява неразумен по
смисъла на чл.22 от НПК и ЕКЗПЧОС, като изрично следва да се каже, че
максимален срок на задържане в съдебната фаза на процеса законодателят не е
предвидил. Поради това и посоченото в жалбата, че срокът по чл.63 ал.4 от НПК е
изтекъл няма никакво значение за казуса, който се намира в съдебната си фаза, а
този срок е относим само за досъдебното производство. Мотивиран от казаното настоящия въззивен състав, идентично с окръжния
съд, е на мнение, че мярката за неотклонение „Задържане под стража“ спрямо
подс. Й. и сега се явява съответна за постигане целите по чл.57 от НПК.
Мотивиран от изложеното, ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД:
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА протоколното
определение от 19.11.2020г., постановено по НОХД № 518/2020г. по описа на
Окръжен съд – Хасково, в частта, в която
е оставено без уважение искането на подсъдимия С.Й. и защитника му - адв. Д.,
за прекратяване на съдебното производство и връщане на делото в досъдебната му
фаза за отстраняване на допуснати
съществени процесуални нарушения, както и искането за изменение на МНО
от „Задържане под стража“ в по-лека.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на
обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :