№ 14753
гр. София, 29.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ
при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело №
20231110157238 по описа за 2023 година
Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Ищецът П. Д. К. твърди, че на 02.05.2023 г. е сключил с ответното дружество договор
за потребителски кредит от разстояние № **, по силата на който получил сумата от 4000 лв.
при уговорен фиксиран годишен лихвен процент /ГЛП/ в размер на 40% и годишен процент
на разходите /ГПР/ в размер на 47,34%. Поддържа, че според договора заемателят следвало
да предостави обезпечение при подробно посочени условия, като ищецът сключил и договор
за предоставяне на гаранция № ** с посочено от ответника лице, а именно – „Файненшъл
България“ ЕООД, като последният влизал в сила, в случай че заемателят не изпълни
задължението си да предостави обезпечение в указания срок. Твърди, че според договора за
предоставяне на гаранция имал задължение да заплати възнаграждение в размер на 1334,58
лв., което се плащало на части с погасителните вноски в полза на ответника. Посочва, че е
погасил предсрочно задълженията си по договора за кредит, като е заплатил в полза на
ответника сумата от 5379,47 лв., включваща главница, лихва и възнаграждение за
предоставяне на гаранция. Развива доводи, че договорът за кредит е нищожен, тъй като не
бил посочен общият размер на кредита, не била предоставена изискуемата преддоговорна
информация, ищецът не бил получавал и подписвал общи условия и не били спазени
изискванията на ЗЕДЕУУ за извършване на волеизявления в електронна форма и съставяне
на електронни документи. Не било спазено и изискването за съставянето на договора по
ясен и разбираем начин с шрифт не по-малък от 12. Твърди, че не било описано как е
формиран ГПР и към него не било включено възнаграждението за предоставяне на
гаранция, като така се нарушавал чл. 19 ЗПК и това следвало да се приравни на липса на
такъв процент, което от своя страна влечало недействителност на целия договор. Излага
подробни аргументи, че клаузата от договора за кредит, предвиждаща предоставянето на
предоставяне на гаранция от посочено от ответника лице, била нищожна. Навежда доводи,
че клаузата за възнаградителна лихва е нищожна поради накърняване на добрите нрави, тъй
като се надвишавал трикратният размер на законната лихва. Това от своя страна пораждало
недействителност на целия договор за потребителски кредит на основание чл. 11, ал. 1, т. 9
вр. чл. 22 ЗПК. Наред с това твърди, че договорът е нищожен и на основание чл. 11, ал. 1, т.
1
11 и т. 20 вр. чл. 22 ЗПК, тъй като не били посочени условията за издължаване на кредита,
включително и погасителен план, както и наличието или липсата на право на отказ на
потребителя от договора, условията и срокът за упражняване на това право. Счита, че
нищожността на договора за кредит влече нищожност и на договора за предоставяне на
гаранция, като акцесорен. Поддържа, че в приложение на чл. 23 ЗПК ответникът следвало да
му възстанови сумата от 1379,47 лв., представляваща разлика между заплатената от него
сума в размер на 5379,47 лв. и чистата стойност на получения кредит в размер на 4000 лв.
Ето защо ищецът моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да му
заплати сумата от 1379,47 лв., като недължимо платена поради недействителност на
договора за потребителски кредит № ** от 02.05.2023 г. и договора за гаранция от 02.05.2023
г. Претендира разноски.
Ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД оспорва иска. Подробно аргументира, че
процесният договор за потребителски кредит е действителен и не са налице сочените от
ищеца противоречия с правото на защита на потребителите. Ето защо моли исковете да
бъдат отхвърлени. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните
съобразно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Ищецът навежда няколко основания за прогласяване нищожността на двата договора -
за паричен заем и за поръчителство. Ответникът оспорва допустимостта на претенциите
относно договора за предоставяне на гаранция, тъй като той бил сключен с трето лице
„Файненшъл България” ЕООД, следователно то било легитимиран ответник по тези
претенции. Доколкото възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция се
твърди, че е платено на ответника по настоящия иск съобразно самия договор за
предоставяне на гаранция, то претенцията е допустима.
Относно твърдението на ищеца, че двата договора са сключени в нарушение на
предвидените в чл. 10, ал. 1 ЗПК ред и форма, по делото е представен от ответника
екземпляр от договора за паричен заем № **, сключен на 02.05.2023 г. Договорът е подписан
ръкописно както от заемодателя ответник, така и от заемателя ищец. Ищецът не оспорва
истинността на подписа си, но твърди, че това било договор за предоставяне на финансови
услуги от разстояние, тъй като били използвани средства за комуникация от разстояние.
Съгласно чл. 45 ЗЗП договор от разстояние е всеки договор, сключен между търговец
и потребител като част от организирана система за продажби от разстояние или
предоставяне на услуги от разстояние без едновременното физическо присъствие на
търговеца и потребителя, чрез изключителното използване на едно или повече средства за
комуникация от разстояние до сключването на договора, включително в момента на
сключване на договора. По делото не са представени доказателства, подкрепящи
твърдението, че са използвани само средства за комуникация от разстояние, а най-вече не се
доказва, че договорът е бил сключен без едновременното физическо присъствие на
търговеца и потребителя, тъй като договорът не е подписан с квалифициран електронен
подпис или друг подобен инструмент.
Относно твърдението, че ищецът не е получил изискуемата преддоговорна
информация за сключването, изпълнението на договора, условията, при които може да се
откаже от него, релевантен е чл. 17 от договора за заем, с който ищецът е декларирал, че е
получил разяснения, отговори на въпросите си и пълна информация за правата и
задълженията си по договора. Това се потвърждава и от чл. 1 т. 2 от договора за заем.
Не е нарушен и чл. 147а, ал. 1 ЗЗП, тъй като договорът за заем не е при общи
условия. Нито една от двете страни не е приела общи условия, ответникът не твърди, че има
такива, а ищецът не привежда доказателства за наличието на общи условия, за които липсва
съгласие.
2
Същите изводи са приложими и за договора за предоставяне на гаранция, който
„Файненшъл България” ЕООД е задължено и предоставя подписан от двете страни.
Относно твърдението, че не е посочен общият размер на кредита в договора за заем,
следва да се спомене § 1, т. 3 ДР ЗПК, според която "Общ размер на кредита" е
максималният размер (лимит) или общата сума, предоставяна по договора за кредит. Поради
това чл. 2 от договора за заем изпълва условията на чл. 11, ал. 1, т. 7 ЗПК и е посочен общият
размер на кредита от 4000 лв., както и срокът за неговото погасяване, а начините за това са
описани чрез препращане в погасителния план, който е неразделна част от договора за заем.
Поради това твърдението за нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 7 ЗПК е неоснователно.
На следващо място, ответникът твърди, че договорът за заем е нищожен, тъй като
годишният процент на разходите (ГПР) е грешно посочен, както и общата сума, дължима от
потребителя. Ищецът твърди, че възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция
№ **, сключен между ищеца и “Файненшъл България” ЕООД, следав да бъде включено в
ГПР, чието изчисляване трябва да бъде подробно посочено, както и общата сума, дължима
от ищеца потребител.
Съгласно § 1, т. 2 ДР ЗПК „обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия
размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. Предходната точка дава
дефиницията на общ разход по кредита за потребител. Това са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси.
Двата договора за заем и предоставяне на гаранция са с една дата, като с договора за
заем длъжникът потребител е поел задължение да осигури обезпечение, вкл. да сключи
договор за гаранция в тридневен срок от подписването на договора за заем, като гарантът
може да бъде единствено одобрено от ответника дружество. Същия ден, длъжникът
потребител е сключил договор за гаранция с „Файненшъл България” ЕООД, в който
последното обезпечава задълженията на длъжника потребител по договора за заем – чл. 1 от
договора. На практика, става дума за две тясно свързани помежду си и предварително
подготвени правоотношения от търговците, без възможност за индивидуално уговаряне от
страна на потребителя, по силата на който потребителят поема заплащането на
допълнителен разход, за да получи заем. Рискът от неплатежосподобността и зле
преценената кредитоспособност на потребителя се възлага върху самия потребител, като
върху него се прехвърля още един допълнителен разход. Всеки разход обаче в тежест на
потребителя по договора за потребителски кредит трябва ясно да е описан в договора и да
бъде посочен в ГПР.
Съгласно заключението на ССчЕ, неоспорено от страните и кредитирано от съда, ГПР
по договора за паричен заем е 47,34%, ако не се отчитат вноските по договора за гаранция,
но ако се отчитат – 168,68%. Така всъщност в процесния договор за заем е нарушено
изискването па чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в самия договор ясно и недвусмислено да се посочи
действителният размер на ГПР. Съгласно императивната норма на чл. 22 ЗПК целият
договор за заем е нищожен на това основание. С неговата нищожност е нищожен и
акцесорният договор за гаранция.
Предявената кондикционна претенция по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД предполага
установяване плащането на парични суми от потребителя на търговеца и липсата на
основание за плащането.
3
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. Нормата е специална и предвижда заместване по право на
недействителния договор за потребителски кредит с договор за безлихвен заем в размер на
действителната стойност на получения кредит от потребителя. Платеното в размер на
чистата стойност на кредита е платено на правно основание и не подлежи на връщане, а
разликата е платена без основание и подлежи. В случая представените писмени
доказателства и заключението на ССчЕ сочат, че потребителят е платил главницата на
договора за потребителски кредит от 4000 лв., като е платил допълнително и 363,64 лв.,
договорна лихва по договора за заем, и възнаграждение от 985,83 лв. по договора за
гаранция. Съгласно чл. 2, ал. 3 от договора за гаранция заемодателят е овластен да приема
вместо гаранта изпълнение на задължението на потребителя за плащане на възнаграждение
по договора за гаранция и съгласно заключението на ССчЕ платеното над чистата стойност
по заема – в размер на 1349,47 лв. – е отишло у заемодателя.
Искът следва да бъде уважен в пълния предявен размер от 1349,47 лв., ведно със
законната лихва от датата на исковата молба 18.10.2023 г. до окончателното плащане.
По разноските:
С оглед изхода на делото право на разноски има ищецът, който е сторил разноски от
55,18 лв. за държавна такса, 450 лв. депозит за вещо лице, общо 505,18 лв.
Адв. Г. Ч., представлявал безплатно ищеца, претендира разноски по чл. 38, ал. 1, т. 2
ЗАдв. в размер на 437,95 лв.
Съгласно отговора на преюдициално запитване по решение от 25.01.2024 г. по дело С-
438/2022 г. на СЕС: 1. Чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочения чл. 101, § 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи
тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните
разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала
никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2. Чл. 101, § 1 ДФЕС
във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба,
съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма
право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да
се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба.
При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които
се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към
разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите
конкуренцията споразумения и практики. 3. Чл. 101, § 2 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, нарушава забраната по чл. 101, § 1 ДФЕС, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги.
Обобщението на горното е, че минимумите по Наредба № 1/2004 г. не са пазарни,
нарушават конкурентното право на ЕС, а самата наредба няма правна сила и съдът следва да
откаже да я приложи. Същевременно, горното решение на СЕС не отрича нуждата от
осигуряването на качествени адвокатски услуги за обществото.
Съдът приема, че пропорционално на легитимната цел за осигуряване на качествени
4
адвокатски услуги е определяне на минимална ставка, която гарантират доход на адвоката,
достатъчен за неговото достойно съществуване, качествено изпълнение на задълженията и
възможност за усъвършенстване. При настоящите социално-икономически условия в
столицата съдът приема за приблизително достатъчен месечен нетен доход от 5500 лв. Това
възнаграждение е малко по-малко от чистия месечен доход на съдия с малък стаж в СРС,
където е разгледан спорът (ако трудът на адвоката се оценява значително над съдийския, има
опасност съдиите да напускат работа, за да станат адвокати; ако трудът на адвоката се
оценява доста под съдийския, има опасност редица способни адвокати да напускат
адвокатурата, за да стават съдии или прокурори – и в двата случая интересите на
правосъдието ще страдат).
При нормална натовареност от 8-часов работен ден, 21 работни дни и 11 месеца (30
дни на година за почивка за адвоката), това прави около 77 лв./час. Адвокат, който работи
повече, би заслужавал и по-високо възнаграждение, но липсата на работа не следва да е в
тежест на клиента, респ. насрещната страна, като адвокатът би могъл през това време да
извършва и друга платена и незабранена за него дейност. Така брутната ставка, до която
възнаграждението при безплатното представителство не е прекомерно, възлиза на 77 лв./час.
По-голямо възнаграждение би създало предпоставки за ограничаване възможността за
навлизане в адвокатската професия на млади и неопитни, но образовани и мотивирани
адвокати, а също така би довело до дъмпинг на адвокатски услуги спрямо адвокати, които
припечелват от търсене на клиенти, които заплащат реално хонорар – все нежелани
резултати от правото на ЕС по защита на конкуренцията и вътрешния пазар на услуги.
Съдът намира, че консултацията на клиента е отнела 1 час, проучването на практиката
и законодателството и изготвянето на исковата молба – 3 часа, изготвянето на молби преди
съдебни заседания – общо 1 час. С оглед вече установената съдебна практика, типовия
характер на спора и липсата на правна сложност и липсата на явяване в съдебно заседание,
дейността на адвоката се свежда до общо 5 часа труд, респ. възнаграждението му общо
трябва да бъде 5х77=385 лв., които следва да се присъдят в тежест на ответника.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, да заплати на П. Д. К.,
ЕГН **********, на осн. чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД сумата от 1349,47 лв., платена без основание
сума по договор за паричен заем № **/02.05.2023 г. и по договор за предоставяне на
гаранция № **/02.05.2023 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба
18.10.2023 г. до окончателното плащане, както и на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 505,18
лв., разноски, сторено по делото.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, да заплати на адв. Г. Г.
Ч., ЕГН **********, САК, на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 сумата от 385 лв. възнаграждение за
безплатно представителство на ищеца П. Д. К., ЕГН **********.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в двуседмичен
срок от връчването на препис.
Препис от решението да се връчи на страните, което обстоятелство изрично да се
удостовери в отрязъците от съобщенията.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5