№ 20304
гр. София, 11.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 180 СЪСТАВ, в публично заседание на
първи ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:АСПАРУХ ЕМ. ХРИСТОВ
при участието на секретаря ПАОЛА ЦВ. РАЧОВСКА
като разгледа докладваното от АСПАРУХ ЕМ. ХРИСТОВ Гражданско дело
№ 20241110120355 по описа за 2024 година
Производството е образувано по подадена от „Ф.Б.“ ЕООД, искова молба против
„М-К“ ЕООД, с която са предявени осъдителни искове с правно основание чл. 327, ал.
1 ТЗ вр. чл. 79 ЗЗД и чл. 309а ТЗ вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД с искане да се постанови
решение, с което да се осъди ответникът да заплати на ищеца сумата от 8 289,43 лв.
представляваща остатък от непогасена главница по издадена фактура №
**********/25.04.2019 г. и сумата от 3 403,26 лв., представляваща обезщетение за
забава върху остатъка от непогасената главница за периода от 18.06.2019 г. до
04.07.2023 г., ведно със законната лихва считано от дата на подаване на исковата
молба 04.07.2023 г. до окончателно изплащане на сумата.
С молба подадена по електронен път на 29.10.2024г., тоест преди
проведеното на 01.11.2024г. осз., но докладвана след приключване на откритото
съдебно заседание, а именно докладвана в 14.30часа на 01.11.2024г., ищцовото
дружество десезира съда за част от акцесорната претенция за мораторна лихва, а
именно прави отказ от иска за мораторна лихва, в частта, за сумата 817.55лв. за
периода 18.06.2019г. – 04.07.2020г., като отказът е мотивиран с релевираното от
ответника възражение, че вземането е погасено по давност. По така депозираната
молба съдът ще се произнесе с настоящото решение, доколкото по аргумент от
чл. 233 ГПК, при отказ от иска ищецът губи правото да предяви отново същия
иск, респективно не е предвидена в закона възможност ответното дружество да
изразява съгласие по отказа от иска.
След десезиране на съда за част от акцесорната претенция за мораторна лихва
предмет на делото са искове с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ вр. чл. 79 ЗЗД и чл.
309а ТЗ вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумите: 8 289,43 лв. представляваща остатък от
непогасена главница по издадена фактура № **********/25.04.2019 г. и 2 585.71лв. –
мораторна лихва за периода 05.07.2020г. – 04.07.2023г.
Ищецът извежда съдебно предявените си права при твърдения, че между
страните съществуват трайни взаимоотношения, изразяващи се в продажба от страна
на ищеца на ответника на плодове и зеленчуци. Сочи, че на 25.04.2019 г. ищецът е
продал на ответника 3 860 кг домати, тип кръгли, розови, клас 2, внос от Турция и 390
кг домати, тип череша, чери, клас 2, внос от Турция. За извършената продажба била
1
издадена фактура № **********/25.04.2019 г. за сумата от 11 730,00 лв., като
фактурата съдържала всички реквизити на договора за продажба. Твърди се, че
продадените зеленчуци са приети от ответника без забележка. Сочи, че плащането по
процесната фактура е следвало да се извърши на 25.04.2019 г. Излага, че фактурата е
предадена на ответника заедно с доставената стока. Твърди, че по фактурата са
извършени частични плащания от ответника на 23.05.2019 г. – 2 000 лв., с която сума
били погасени най-напред лихвите в размер на 91,23 лв., начислени върху главницата
от 11 730 лв. за периода от 26.04.2019 г. до 23.05.2019 г., а с остатъка от 1 908,77 лв. –
част от главницата. На 17.06.2019 г. ответникът направил още едно плащане в размер
на 1 600 лв., с което ищецът погасил лихвата в размер на 68,20 лв., начислена върху
непогасения остатък от главницата в размер на 9 821,23 лв. за периода от 24.05.2019 г.
до 17.06.2019 г., а с остатъка от 1531,80 лв. – част от главницата. С оглед извършените
частични плащания от страна на ответника, ищецът претендира заплащане на остатъка
от главницата в размер на 8 289,43 лв., както и лихва за забава върху сумата за периода
от 18.06.2019 г. до 04.07.2023 г. в размер на 3 403,26 лв. При тези твърдения моли съда
да уважи предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който
предявените искове се оспорват като неоснователни. Ответникът релевира възражение
за изтекла погасителна давност и счита, че приложимата такава е тригодишната. Сочи,
че продажбата не е осъществена. Излага, че дори да е извършена доставка, то тя е
станала извън уговорените срокове, както и че не е доставена стока от уговорения вид,
количество и качество. Твърди се, че с оглед разминаванията между уговорките и
действително осъществената доставка, страните се договорили да не се извършва
плащане, а отношенията да се уредят допълнително чрез последващи договорки и
бъдещи действия.
Съдът като съобрази доводите на страните, материалите по делото и
закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ вр. чл. 79 ЗЗД и чл.
309а ТЗ вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
По иска с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ вр. чл. 79 ЗЗД .
За основателността на предявения иск в тежест на ищеца е да докаже по делото
пълно и главно възникването на облигационно отношение между него и ответника,
изправността си в правоотношението, т.е. че е изпълнил своите задължения и за
ответника е възникнало задължението за плащане на уговорената цена.
В тежест на ответника е да докаже положителния факт на погасяване на дълга.
По релевираното възражение за изтекла погасителна давност, в тежест на ищеца
е да докаже наличието на факти при настъпването на които законът предвижда
спиране и/или прекъсване на давността, в случай че твърди такива.
Договорът за търговска продажба на движими вещи, съгласно чл. 318, ал. 1 ТЗ е
консенсуален. Сключването му предпоставя постигане на съгласие между страните -
продавач и купувач, относно съществените елементи от съдържанието на сделката, а
такива са вещта /стоката/, обект на продажба и цената. С постигането на съгласие, за
купувача възниква задължението да заплати уговорената цена. Поради консенсуалния
характер на сделката предаването на вещта и плащането на цената не са елемент от
фактическия състав на търговската продажба, а са относими към изпълнението на
произтичащите от договора задължения, като при липса на други договорености - чл.
327, ал. 1 ТЗ поставя плащането в зависимост от предаването. Фактурата може да се
приеме за доказателство, установяващо договор за търговска продажба на стоки в
случаите, когато съдържа всички необходими елементи от съдържанието на сделката -
вид на стоката, стойност, начин на плащане, имената на лицата, положили подписи за
продавач и купувач, време и място на съставянето й. Вписването на фактурата в
2
дневниците за продажби и покупки на продавача и купувача, имащи статут на
търговци, както и отразяването на стойността й в справките декларации по ЗДДС /при
наличие на данъчна регистрация/ и ползването на данъчен кредит във връзка с нея, са
обстоятелства, релевантни за установяване възникване на продажбеното
правоотношение, по повод на което е била съставена /в този смисъл Решение № 20 от
25.03.2013 г. на ВКС по т. д. № 206/2012 г., I т. о., ТК/.
От приложеното копие по делото на Фактура № **********/25.04.2019г., се
установява, че в същата са индивидуализирани доставените плодове и зеленчуци,
посочено е количеството, единичната цена, общата стойност на същите, данъчната
основа, размера на начисления ДДС и сумата за плащане.
От заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-счетоводна
експертиза, което съдът кредитира изцяло като пълно, мотивирано и изготвено от
лице, притежаващо нужния опит и професионална квалификация, е видно че
процесната фактура е осчетоводена от ответника в законоустановения срок, вписана е
в дневника за покупки, подадена е справка декларация по ЗДДС и е ползван данъчен
кредит.
Гореизложеното обуславя извода за наличие на търговски отношения между
страните, породени от договор за търговска продажба на процесните стоки,
индивидуализирани в издадената фактура.
За пълнота следва да се отбележи, че фактурата е издадена за сумата от
11730.00лв., като от заключението на вещото лице се установява, че са извършени
частични плащания.
Извършеното частично погасяване на задължението по фактурата от страна на
ответното дружество представлява изявление, съдържащо неизгодни за ответника
факти. Изявлението на страната по делото, което съдържа неизгодни за нея факти,
релевантни за спорното право, има характер на признание и се явява важно
доказателствено средство. Когато признанието води до съвпадане на фактическите
твърдения на двете спорещи страни това е указание за тяхната истинност.
Признанието има доказателствено значение, затова съдът преценява признанието, с
оглед на всички обстоятелства по делото - чл. 175 ГПК / в този смисъл Решение № 98
от 21.03.2011 г. на ВКС, ІV г.о., по гр.д. № 952/2010 г./. По изложената аргументация
следва извода, че с извършеното частично плащане ответното дружество прави
извънсъдебно признание на елементите от фактическия състав на материалноправната
разпоредба на чл. 327, ал. 1 ТЗ.
От заключението на вещото лице се установява, че след приспадане на
извършените плащания от страна на ответното дружество, неизплатената част на
задължението по процесната фактура е 8130.00лв., за която част исковата претенция се
явява основателна, като над тази сума до максимално предявения размер от 8289.43лв.
или за разликата от 159.43лв. искът се явява неоснователен.
С оглед извода за частична основателност на претенцията съдът следва да
разгледа релевираното от ответника възражение, че част от вземането на ищеца е
погасено по давност.
В настоящия случай извършените доставки нямат характер на периодични
такива по смисъла на чл. 332 ТЗ, тъй като престацията на доставчика няма периодично
повтарящ се характер. Касае са за трайни търговски отношения, свързани с доставки
на стоки, а вземането се погасява с изтичането на общата 5-годишна давност съгласно
чл. 110, ал. 1 ЗЗД. Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД, давността започва да тече от деня, в
който вземането е станало изискуемо. Съгласно чл. 327 от ТЗ, ако не е уговорено
друго, при търговската продажба купувачът е длъжен да плати цената при предаване
на стоката или на документите, които му дават право да я получи, освен ако не е
уговорено друго.
В случая в процесната фактура е уговорено, че падежът е 25.04.2019г.
3
В чл. 114, ал. 1 ЗЗД е предвидено, че давността започва да тече от деня, в
който вземането е станало изискуемо.
По аргумент от чл. 116, буква „б“ ЗЗД давността е прекъсната с предявяване на
иска, като доколкото исковата молба е депозирана пред РС-Пловдив на 04.07.2023г.,
петгодишният давностен срок не е изтекъл, респективно вземането на ищеца не е
погасено по давност.
За пълнота следва да се посочи и следното:
Съгласно трайно установената съдебна практика, по правната си същност
признаване на вземането от длъжника е едностранното му волеизявление, с което той
пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора. Признаването на
вземането по чл. 116, б. "а" от ЗЗД трябва да е направено в рамките на давностния срок
и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не до наличието на фактите,
от които задължението произхожда. Признаването на дълга може да бъде изразено и с
конклудентни действия, когато те изразяват по ясен начин волята на длъжника да
потвърди съществуването на конкретно задължение към кредитора.
За да прекъсне давността по смисъла на чл. 116, б. "а" ЗЗД, длъжникът трябва да
е да направил недвусмислено волеизявление, че задължението му към кредитора
съществува към момента, в който е направено волеизявлението, без значение дали с
признанието си длъжникът цели да прекъсне давността и кога и по какъв начин
кредиторът е узнал за направеното признание. Без значение е и по какъв повод е
направено признанието на дълга и пред кого, както и до кого е адресирано. Достатъчно
е волеизявлението на длъжника за това да е еднозначно - писмено или устно;
обективирано пред свидетели или пред държавен орган, който може да го е
удостоверил и в официален документ или да е изразено чрез недвусмислени
конклудентни действия / Решение № 131 от 23.06.2016 г. гр. д. № 5140/2015 г. IV г. о.
ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК./
Изявлението на главния счетоводител на дружество търговец за признание на
дълга прекъсва давността на основание чл. 116, б. "а" ЗЗД, когато представляващият
дружеството не се е противопоставил на признанието веднага след узнаването му - чл.
301 ТЗ. Прекъсва давността и вписването на дълга в справките декларации на
търговеца по ЗДДС, подадени до ТД на НАП и ползването на данъчен кредит - в този
случай длъжникът е направил недвусмислено изявление за задължението си към
кредитора пред държавен орган; изявление, с което не само се доказва съществуването
на дълга, но се признава и задължението към кредитора за декларираното вземане, т. е.
тези действия на търговеца съставляват писмено, еднозначно волеизявление за
признаване на вземането по смисъла на чл. 116, б. "а" ЗЗД / Решение № 49 от 4.04.2017
г. на ВКС по гр. д. № 50236/2016 г., IV г. о., ГК/.
По изложената аргументация следва извода, че давността е прекъсната още с
осчетоводяването на фактурата в дневниците за покупки м.08.2019г.
В обобщение следва извода, че възражението на ответника, че вземането на
ищеца е погасено по давност се явява неоснователно.
По иска с правно основание 309а ТЗ.
Основателността на иска предполага наличие на главен дълг и забава в
погасяването му.
В случая акцесорната претенция първоначално е заявена за сумата от 3 403,26
лв., представляваща обезщетение за забава върху остатъка от непогасената главница за
периода от 18.06.2019 г. до 04.07.2023 г.
С депозирана молба вх. № 348382/29.10.2024г., ищецът прави отказ от иска с
правно основание чл. 309а ТЗ вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, в частта, за сумата от 817.55лв. и за
периода 18.06.2019г. – 04.07.2020г.
4
С оглед изложеното предмет на акцесорната претенция е сумата от 2 585.71лв.
– мораторна лихва за периода 05.07.2020г. – 04.07.2023г.
Доколкото заключението на вещото лице е дало отговор на въпроса за размера
на дължимата се мораторна лихва за първоначално предявения период, размерът на
акцесорната претенция за исковия период след частичния отказ, а именно за периода
05.07.2020г. – 04.07.2023г., ще бъде определен от съда с помощта на компютърна
програма.
Искът с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ вр. чл. 79 ЗЗД се явява частично
основателен за сумата от 8130.00лв. Размерът на дължимата се мораторна лихва върху
тази сума за периода 05.07.2020г. – 04.07.2023г., изчислен с помощта на компютърна
програма е 2533.87лв., за която сума акцесорната претенция се явява основателна,
като над тази сума до максимално предявения размер, след отказа от иска, от 2
585.71лв. или за разликата 51.84лв., претенцията е неоснователна.
Възражението на ответника, че вземането на ищеца е погасено по давност се
явява неоснователно. Както се посочи, след частичния отказ от акцесорната
претенция, предмет е иск е сумата от 2 585.71лв. – мораторна лихва за периода
05.07.2020г. – 04.07.2023г.
По аргумент от чл. 111, буква „в“ ЗЗД , вземането на лихва се погасява с
изтичането на тригодишна давност.
Давността, по аргумент от чл. 116, буква „б“ ЗЗД е прекъсната с предявяването
на иска на 04.07.2023г., респективно няма погасена по давност част от вземането на
ищеца за мораторна лихва, респективно възражението се явява неоснователно.
По разноските:
Предявени са искови претенции за сума в общ размер 11692.69лв., уважената
част е в размер на 10663.87лв., отхвърлената част е в размер на 211.27лв., като
производството по делото се прекратява, на основание чл. 233 ГПК, за сумата от
817.55лв., при каквото съотношение следва да бъдат разпределени разноските по
делото.
На ищеца следва да се признаят разноски в общ размер на 2067.00лв., от които
467.70лв. – внесена държавна такса, 400.00лв. – депозит вещо лице и 1200.00лв. –
адвокатско възнаграждение, като в приложения към молбата от 29.10.2024г.
договор за правна защита и съдействие е отразено, че сумата е платена в брой,
респективно по аргумент от т.1 на Тълкувателно решение 6/2013г., в тази част
договорът има характер на разписка, доказваща плащане на възнаграждението.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът следва да заплати на ищеца
разноски с оглед уважената част на исковете в размер на 1885.13лв
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът има право на разноски с оглед
отхвърлената част на претенциите, а на основание чл. 78, ал. 4 ГПК с оглед
прекратената част поради отказ от иска, но разноски не се претендират, нито се доказа
извършване на такива от „М-К“ ЕООД.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „М-К“ ЕООД, ЕИК *********, да заплати на „Ф.Б.“ ЕООД , ЕИК
*********, на основание чл. 327, ал. 1 ТЗ вр. чл. 79 ЗЗД и чл. 309а ТЗ вр. чл. 86,
ал. 1 ЗЗД сумите както следва: 8130.00лв. - представляваща остатък от непогасена
главница по фактура № **********/25.04.2019 г., ведно със законна лихва от датата на
подаване на исковата молба 04.07.2023г. до окончателно изплащане на сумата и
5
2533.87лв. – мораторна лихва за периода 05.07.2020г. – 04.07.2023г., КАТО
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ вр. чл. 79 ЗЗД, в частта, за
сумата от 159.43лв. и иска с правно основание чл. 309а ТЗ вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, в
частта, за сумата от 51.84лв., като неоснователни.
ПРЕКРАТЯВА, на основание чл. 233 ГПК, производството по настоящото гр.д.
№ 20355/2024г., по описа на СРС, IIIГО, 180-ти състав, в частта, за сумата от
817.55лв. – мораторна лихва за периода 18.06.2019г. – 04.07.2020г., поради отказ от
иска.
ОСЪЖДА „М-К“ ЕООД, ЕИК *********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да
заплати на „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК *********, сумата от 1885.13лв. – разноски с оглед
уважената част на исковете.
Решението, в частта, с която производството по делото се прекратява на основание
чл. 233 ГПК, има характер на определение и подлежи на обжалване в едноседмичен
срок от връчването му на страните пред Софийски градски съд. В останалата част
решението подлежи на обжалване, в двуседмичен срок от връчването му на страните
пред Софийски градски съд.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6