Р Е Ш
Е Н И Е
гр. София, 11.03.2019 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-г въззивен състав, в публично съдебно заседание
на двадесети февруари през 2019 година, в
следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия АНЕТА ИЛЧЕВА
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 6237 по описа
за 2018 година, и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 201914 от 24.08.2017 г. постановено по гр.д. № 53748/2016 г. на СРС, 119 състав, са уважени
предявените от „Т.С.” ЕАД, срещу
М.М.М. и Ц.Б.М. за признаване за установено, че в полза на „Т.С.” ЕАД съществува вземане от М.М.М. и Ц.Б.М. при условията на солидарност, в размер на 2 212.19 лева за потребена топлинна
енергия, от които главница в размер на 2 120.44 лева за незаплатена топлинна
енергия за времето от месец май 2013 година до месец април 2015 година и 91.75
лева лихва за забава върху незаплатената топлинна енергия за времето от 14. IX.
2014 година до 22. VI. 2016 година, ведно със законната лихва върху главницата
за времето от 30. VI. 2016 година, когато ищецът подава всъда заявление за издаване на заповед
заизпълнение по чл. 410 от ГПК, до окончателното
изплащане на сумите, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение от 14. VII. 2016 година по частно гражданско дело №35853 по
описа на Софийския районен съд за 2016 година вземане в размер на 2 212.19 лева
за потребена топлинна енергия, от които главница в размер на 2 120.44 лева за
незаплатена топлинна енергия за времето от месец май 2013 година до месец април
2015 година и 91.75 лева лихва за забава върху незаплатената топлинна енергия
за времето от 14. IX. 2014 година до 22. VI. 2016 година, ведно със законната
лихва върху главницата за времето от 30. VI. 2016 година, когато ищецът подава
в съда заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, до окончателното изплащане на сумите, за което
вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 14. VII. 2016
година по частно гражданско дело №35853 по описа на Софийския районен съд за
2016 година
С решението първоинстанционният
съд се е произнесъл и по разноските, като е осъдил М.М.М. и Ц.Б.М. да заплатят на „Т.С.”
ЕАД разноски по исковото
производство в размер на 640.58 лева и разноски по заповедното производство в
размер на 351.67 лева.
По делото е участвало трето
лице - помагач на страната на ищеца - дружеството „Т.” ООД, София.
Първоинстанционото решение на СРС, е обжалвано в срок от ответниците М.М.М.
и Ц.Б.М. чрез пълномощника им адв.Р.Н., с оплаквания за неправилност на
решението като постановено при нарушение на материалния и на процесуалния
закон. Конкретно се правят оплаквания за липса на доказателства за дължимост на
исковите суми поради липсата на документи за узаконяване и пускане в експлоатация на абонатната станция/АС/, която липса на доказване законност на АС водело до
незаконност и на измервателните уреди, монтирани в нея, за липсата на
доказателства за последващ метрологичен контрол на измервателните уреди, и те
не могат да служат за отчет на действителнодоставената ТЕ, при което не
следвало да се кредитира заключението на СТЕ. Молят решението да се отмени и
исковете да се отхвърлят, петендира за
присъждане на разноските по делото за двете съдебни
инстанции.
Въззиваемата
страна-ищец „Т.С.” ЕАД
и третото
лице-помагач не са дали писмен отговор по жалбата в срока по чл.263, ал.1 от ГПК.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбеие съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Съгласно чл.269 от ГПК,
въззивният съд извършва служебно проверка за валидност и допустимост на
обжалваното решение, и едва след това- за неговата правилност.
Исковото производство
е такова по установителни искове за съществуване на вземане по реда на чл.422,
вр. чл.415 от ГПК. Въззивнитя съд също следва да направи преценката дали са
били налице предпоставките за надлежното предявяване на установителния иск по
чл.422 от ГПК, вкл. и дали е подадено възражение по ч.414 от ГПК в срок, и дали
то съдържа оспорване на вземането.
Ищецът
„Т.С.” ЕАД е
подал на 30.06.2016 г. заявление по чл. 410 от ГПК до СРС, по което съдът е издал на 14.07.2016 г. заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК
срещу длъжниците М.М.М.
и
Ц.Б.М. за сумите 2 212.19 лева за потребена топлинна енергия, от които
главница в размер на 2 120.44 лева за незаплатена топлинна енергия за времето
от месец май 2013 година до месец април 2015 година и 91.75 лева лихва за
забава върху незаплатената топлинна енергия за времето от 14. IX. 2014 година
до 22. VI. 2016 година, ведно със законната лихва върху главницата за времето
от 30. VI. 2016 година, до окончателното изплащане на сумите. Заповедта е била въчена редовно
на длъжниците на постоянните им адреси на 26.07.2016 г.
В
законовия 2-седмичен срок от връчването, на 03.08.2016 г., всеки един от
длъжниците е подал по заповедното дело отделно възражение на бланка по образец,
по чл.414 от ГПК, образецът на което съдържа в печатния си текст възражението,
че не се дължи изпълнение на вземането по издадената заповед за изпълнение. В
свободното пространство по образеца, реди полагането на подписа на длъжника,
всеки един от тях е вписал ръкописно, че „Дължиме горепосочената сума. Поради
финансови затруднения, моля да ни бъде
разсрочена сумата“. В указанията за попълване на възражението на гърба на
същото, в т.4 е указано, че когато чадст от задължението се признава, това се
посочна изрично. В тази насока е и ръкописното изложение от всеки един от
длъжниците-че дължат посочената сума , т.е. сумата по заповедта. Следователно
длъжниците са признали задължението си по заповедта по чл.410 от ГПК, за признатите
суми не е налице правен спор, и исковото производството е недопустимо, и решението
следва да бъде обезсилено.
По разноските: Съобразно изхода на
спора, ищецът няма право на възстановяване на разноски, а ответниците на
основание чл.78, ал.4 от ГПк имат право на възстановяване на разноските за
двете съдебни инстанции : 350 лв. за първата инстанция за адв.възнаграждение, и
67,41 лв. за дължимата държавна такса по жалбата, и още 300 лв. за адв.възнагарждение
за въззивната инстанция, общо 367,41 лв. Ответниците са внеси по жалбата
държавна такса в по-голям размер от този, който се дължи и е указан от СРС с
разпореждането от 17.11.2017 г. по чл.262 от ГПК, но разликата над 67,41 лв. до
внесените от двамата въззивници сума, е недължимо внесена и не следва да се
възстановява от ищеца.
Воден от горните
мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение № 201914 от 24.08.2017 г. постановено по гр.д. № 53748/2016 г. на СРС, 119 състав, и
ПРЕКРАТЯВА като недопустимо исковото производство /първоинстанционното гр.д.
№ 53748/2016 г. на СРС, 119 състав, и въззивното гр.д.№ 6237/2018 г. на СГС, ГО, II-Г въззивен състав/ по чл.422 от ГПК, образувано по искова молба
вх.№ 8020193/26.09.2016 г. по регистъра на СРС, подадена от „Т.С.”
ЕАД, срещу М.М.М. И Ц.Б.М..***»ЕАД
ЕИК******** със седалище и адрес на управление ***, да заплати на основание чл.78,
ал.4 от ГПК на М.М.М. ЕГН********** и Ц.Б.М. ЕГН**********,***, съдебен адресат: адв.Р.Н. ***, пл.ъ„********6, офис 6, сумата 717,41 лв. разноски за двете съдебни
инстанции, поравно, на всеки по една втора от сумата.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на ищеца „Т.“ ООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно
съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.