Р
Е Ш Е Н И Е
гр.
София, ..…....2020г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, II А въззивен състав, в
открито съдебно заседание на девети май през две хиляди и деветнадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при участието на
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева
въззивно гражданско дело № 14675 по описа за 2018 година, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 - чл. 273 от ГПК.
С решение от 26.04.2018г. по гр.д.
№ 41747/2016г. на СРС, 85 с-в, поправено с решение от 23.02.018г. по същото
дело, е признато за установено по предявения от Д.Б.А., Ж.Б.Й., А.Ю.Й., М.Б.М.
и А.К.М. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че Р.Р.Г. и С.В.Г. не
притежават право на строеж за построяване на апартамент 1-4, находящ се в гр.
София, ул. ******и подземен гараж /паркомясто/ № 29, подробно индивидуализирани
в решението, поради погасяването на продаденото им от „С.Е.****“ ЕООД с договор
за покупко - продажба, сключен с нотариален акт № 42/2009г., право на строеж по
давност; осъдени са на основание чл. 72, ал. 1 ЗС Д.Б.А., Ж.Б.Й., А. Ю.Й., М.Б.М.
и А.К.М. да заплятат на Р.Р.Г. и С.В.Г., сумата от 24 000 лв., представляваща
увеличената стойност на процесния имот, вследствие извършени в него подобрения
в периода до м. юни включително, ведно със законната лихва, считано от
05.08.2015г. до окончателното изплащане и е признато право на задържане на Р.Р.Г.
и С.В.Г. на изградените обекти, описани по-горе, до запащане на сумата 24 000
лв. С решението са присъдени разноски съобразно изхода на спора.
Въззивниците – първоначални ищци обжалват решението в
частта за уважаване на предявения срещу тях насрещен иск с правно основание чл.
72 ЗС и в частта за признатото на ответниците Г.право на задържане, с
оплаквания за неправилност и необоснованост на атакувания съдебен акт.
Поддържат, че процесните подобрения в имота са извършени от строителя – носител
на правото на строеж за цялата сграда,
с когото те са били в договорни
отношения и срещу тях е предявен иск за заплащане на подобренията от
дружеството – строител „С.Е.****“ ЕООД, като са осъдени с невлязло в сила
решение по гр.д. № 5679/2014г. на СГС да му заплатят такива. Твърдят, че ответниците
Г.и ищци по насрещния иск са легитимирани да предявяват облигационни претенции
срещу дружеството – строител, с което са сключили договор, а не срещу тях.
Излагат доводи за необоснованост на решението в частта относно кредитирания
вариант на заключението на вещото лице досежно присъдения размер на
претендираните подобрения. Сочат, че уважаването на иска за заплащане на
подобрения срещу тях ще доведе до неоснователно обогатяване в патримониума на
ищците по иска по чл. 72 ЗС, тъй като същите могат да претендират връщане на
даденото по договора от строителя „С.Е.****“ ЕООД, с когото са в договорни
отношения. Молят съда да отмени решението в обжалваната от тях част и да
постанови ново за отхвърляне на насрещния иск и на постановеното право на задържане
върху построеното и да потвърди решението в останалата част. Претендират
разноски.
Въззивниците Р.Р.Г. и С.В.Г. обжалват решението в частта
за уважаване на първоначално предявения срещу тях отрицателен установителен
иск. Поддържат, че искът е недопустим, поради липса на правен интерес, тъй като
правото на собственост на ищците върху поземления имот не е спорно. Отделно
сочат, че при наличие на възможност за предявяване на ревандикационен иск,
установителният иск е недопустим. По
същество поддържат доводи за неправилност и необоснованост на решението в
обжалваната от тях част. Излагат доводи, че правото на строеж за процесните
обекти не е погаено по давност, тъй като същите са изградени в груб строеж и е
налице акт образец № 14/09.06.2009г. за сградата. Молят съда да отмени
решението в обжалваната от тях част и да отхвърли установителния иск, като
потвърди решението в частта за уважаване на насрещния иск по чл. 72, ал. 1 ЗС и
постановеното право на задържане.
Всяка от страните е депозирала
писмен отговор на въззивната жалба, с който я оспорва по подробни изложени
съображения.
Софийски градски съд, след преценка по реда на въззивното производство
на твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства,
намира следното:
При извършената служебна проверка
по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното
решение е валидно, но частично процесуално недопустимо - в частта досежно признатото право на
задържане.
Правото на задържане по чл. 72, ал. 3 ЗС представлява акцесорно
обезпечително право, чрез което се отлага изпълненението на задължението за
връщане на вещта по предявен осъдителен ревандикацонен иск. Ето защо е недопустимо
същото да бъде предявено чрез възражение на ответник по предявен срещу него
отрицателен установителен иск. В случай на уважено възражение за право на
задържане, направено от ответник по
предявен срещу него ревандикационен иск, срещу него ще бъде постановен
условен диспозитив за предаване владението на съответната вещ до заплащане на
разноски или подобрения. По въпроса за наличие на правен интерес от упражняване
на акцесорното право на задържане само по предявен осъдителен иск за връщане на
съотвената недвижима вещ, е налице постановена съдебна практика по реда на чл.
290 ГПК /отм/, която се споделя от настоящия съдебен състав – решение №
201/17.01.2013г. по гр.д. № 2329/2013г. на ВКС,
ІІ ГО. Ето защо в случая релевираното от ответниците Г.право на
задържане на имотите по чл. 72, ал. 3 ЗС, по предявения срещу тях отрицателен
установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 67 ЗС, е
процесуално недопустимо и обжалваното решение в частта досежно постановеното
право на задържане следва да бъде
обезсилено и производството по делото – прекратено.
При преценка правилността на
първоинстанционното решение в останалата част, съгласно разпоредбата на чл.
269, изреч. 2 от ГПК, въззивният съд намира следното:
По първоначално предявения
отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 67
ЗС за признаване за установено несъществуването на правото на строеж в
патримониума на ответниците, поради погасяването му по давност:
Решението в посочената част е
правилно, а жалбата на ответниците Г.– неоснователна.
По делото е безспорно установено, че
с договор, сключен с нотариален акт № 42/2009г. на нотариус Т., „С.Е.****“
ЕООД, като титуляр на правото на строж върху процесния УПИ ІІІ - 113, е продал
на ответницата Р.Г. правото на строеж за построяване на процесните апартамент и
подземен гараж, за обща продажна цена от 30 813. 70 лв. По делото не е спорно,
че сделката е сключена по време на брака на ответниците.
Продавачачът „С.Е.****“ ЕООД се е
легитимирал като носител на правото на строеж за цялата сграда, учредено му от
ищците, с нотариален акт 33, т. І, /13.02.2008г. на нотариус А.И..
С решение от 10.03.2015г. по гр.д. №
9932/2013г. на СГС, І - 18 състав, влязло в сила на 04.05.2016г., е развален на
основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД, договора за учредяване право на строеж срещу
задължението за строителство и предаване на готов строителен продукт, сключен с
нот. акт № 33/2008г. на нотариус И.между ищците и „С.Е.****“ ЕООД и е отменен
на основание чл. 537, ал. 2 ГПК цитирания нотариален акт. В мотивите на
съдебното решение е прието, че грубият строеж на сградата не е приключил по
смисъла на § 5, т. 46 ЗУТ, като оставащата строителна дейност за цялостно
завършване на сградата съставлява 61. 73 %.
За да уважи предявения иск, СРС е
приел, че съгласно приетите по делото заключения на първоначална, повторна и
тройна СТЕ, сградата не е построена до етап груб строеж, като това е установено
и от представеното удостоверение от 12.02016г., издадено от главния архитект на
СО – район „Триадица“. Предвид изложеното е приел, че правото на строеж за
процесните обекти от сградата – апартамент и
подземен гараж, е погасено по давност, започнала да тече от 27.03.2008г.
, когато е издаден протокол за откриване на строителна площадка и определяне на
строителна линия и ниво на строежа, т.е. от когато фактически е възникнала
възможност за реализиране на строежа, по арг. от т. 2 от ТР № 1/2011г. на ВКС, ОСГТК. В мотивите на
обжалваното решение е прието, че строителството е било спряно през м. юни
2009г. и петгодишният давностен срок по чл.
67 ЗС е изтекъл на 27.03.2013г.
Ищците обосновават правния си
интерес от предявения отрицателен установителен иск с факта, че ответниците са
придобили правото на строеж върху отделен обект от сградата преди предявяване и
вписване на исковата молба по чл. 87, ал. 3 ЗЗД срещу дружеството –
първоначален суперфициар. Поради това, по арг. от чл. 88, ал. 2 ЗЗД,
възражението на ответниците за недопустимост на предявения установителен иск, е
неоснователно. Ищците имат правен интерес от предявения иск именно защото
ответниците не са обвързани от влязлото в сила съдебно решение, с което иска по чл. 87, ал. 3 ЗЗД е
уважен, тъй като са приобретатели на правото на строеж върху процесните обекти
преди предявяване и вписване на исковата молба за разваляване на договора между
собствениците на земята и дружеството -суперфициар. Доводите за недопустимост
на иска, поради възможност за предявяване на ревандикационен иск, са изцяло
неоснователни, тъй като ищците твърдят и доказват, че те осъществяват
фактическа власт върху сградата. Отделно винаги е налице правен интерес от
установителен иск за собственост при наличие на противопоставими актове за
собственост. Ирелевантно за наличието на правен интерес от предявения иск е
обстоятелството, че правото на собственост на ищците върху земята е безспорно.
Ето защо доводите в жалбата за недопустимост на иска са неоснователни.
По същество искът е основателен и
доказан.
Съгласно задължителните указания в
ТР № 1/04.05.2012г. по т.д. № 1/2011г. на ВКС, ОСГТК, правото на строеж по
смисъла на чл. 67 ЗС е упражнено при изграждане на сградата в груб строеж или
завършване на съответния етап на строителството
в хипотезата на чл. 152, ал. 2 ЗУТ както при учредено право на строеж за
цялата сграда на един правен субект, така и когато той го прехвърли за отделни
субекти на трети лица. При липса на завършена сграда до покрив, погасяването на
правото на строеж е изцяло, а не само за незавършените обекти. Съобразно
мотивната част на цитираното ТР, ако договорът между строителя – предприемач и
собственика на земята бъде развален и междувременно правото на строеж е
прехвърлено на трети лица, правото на строеж следва да се реализира в рамките
на петгодишния срок от първоначалното учредяване на суперфицията. При липса на
реализиране на правото на строеж в петгодишния срок, същото ще се погаси за
всички обекти по отношение на собственика на земята.
В случая обратното действие на
развалянето на договора за учредяване на правото на строеж между ищците и
дружеството – строител не касае ответниците, които не са страна по него /чл.
88, ал. 2 ЗЗД/ и облигационното
действие, респ. отпадането му с обратна сила, касае страните по договора.
По отношение на реализирането на
право на строеж обаче, т.е. на вещното действие на договора за учредяване на
право на строеж на сградата, при преценка на изтичане на срока по чл. 67 ЗС за
процесните по настоящото дело обекти и съобразно указанията в ТР №
1/04.05.2012г. по т.д. № 1/2011г. на ВКС, ОСГТК, следва извода, че правото на
строеж за цялата сграда е погасено по давност през м. март 2013г. /при
започнала да тече давност през м. март 2008г./ и предвид липсата на
твърдения и доказателства по делото
за поетапно строителство по смисъла на чл. 152, ал. 2 ЗУТ, правото на
строеж и за процесните обекти е погасено по давност към този момент. Към
момента на подаване на исковата молба по настоящото дело през 2016г. във всички
случаи е изтекъл 5 - годишният срок по чл. 67 ЗС.
Неоснователни са поддържаните от
ответниците доводи в хода на производството, че е налице изграден груб строеж
по отношение на процесните обекти, тъй като съобразно указанията в
горецитираното ТР, последващият суперфициар за отделен обект в сградата не може
да бъде в по-благоприятно положение от първоначалния носител на правото на
строеж. Разрешението за строеж е издадено на 11.02.2008г. за „Жилищна сграда на
1М, 5 ет. с магазини, ателиета и подземен гараж“. Съгласно представените по
делото удостоверения от 25.03.2013г. и 12.07.2016г., издадени от главния
архитект на СО – район „Триадица“, не е налице „груб строеж“ по смисъла на § 5,
т. 46 от ДР на ЗУТ, като е изградена стоманобетонна конструкция с частично
изпълнени ограждащи стени и покрив на високото тяло с неизпълнен подземен гараж
извън него и неизпълнено ниско тяло.
Констатациите за липсата на изграден
груб строеж на цялата сграда са категорично установени и от заключенията на
приетите по делото две единични и една тройна СТЕ. По делото въобще не се
твърди и доказва да е издадено удостоверение по чл. 181, ал. 2 ЗУТ, респ. за
удостоверен от компетентните технически органи по съответния ред завършен етап
на сградата груб строеж.
По делото не се твърди и доказва и да
е налице издадено разрешение за строеж за отделни етапи на строителство по
смисъла на чл. 152, ал. 2 ЗУТ – респ. за двете отделни тела на сградата, поради
което всички доводи в жалбата досежно реализиране на правото на строеж за
отделните процесни обекти, са изцяло неоснователни. Отделно, от заключенията на
приетите СТЕ е безспорно установено, че не всички външни стени на сградата са
изпълнени, покривът е без покривни изолации и покрития, т.е. изпълнена е само
конструкцията на покрива; изградената част от подземните гаражи е наводнена,
като проценият апартамент № 1-4, ситуиран по проект на кота 3.40 и кота 3.50, е
без изградени ограждащи външни тухлени стени и преградни, а проектираната лоджия
на кота 3. 50 върху покривната част на ниското едноетажно тяло, въобще не е
изградена.
Не се налага различен извод и от
представения акт образец 14 от 09.06.2009г., тъй като същият няма заверка от СО
– район Триадица, отделно касае само високата част на сградата според вещите
лица /между оси 2-g4/А-К/. Оплакването в жалбата на ответниците в тази връзка е
също изцяло неоснователно.
Предвид всичко изложено, от
ответниците, в съответствие с носената от тях доказателствена тежест, не е
доказано спиране или прекъсване на давността по чл. 67 ЗС, поради което
закупеното от тях право на строеж през 2009г., е погасено по давност в полза на собствениците на земята.
По предявения насрещен частичен иск с правно основание чл.
72, ал. 1 ЗС :
Ищците претендират сумата 24 000 лв.
– част от вземане в общ размер от 125 000 лв., в качеството им на добросъвестни
владелци, представляваща увеличената стойност на имота вследствие извършените
СМР за процесния апартамент и подземен гараж, описани подробно в уточнителна
молба от 10.01.2019г., депозирана в хода на въззивното производство.
За да уважи изцяло предявения
частичен иск, СРС се е позовал на ТР № 1/04.05.2012г. по т.д. № 1/2011г. на
ВКС, ОСГТК, съобразно което, за ликвидацията на отношенията между ищците, с
права на приравнени добросъвестни владелци, и ответниците, като собственици на
земята, са приложими разясненията в ППВС № 6/74г., т. 4., т.е. суперфициарите
имат права на добросъвестни владелци за подобренията.
По отношение на правото на ищците по
насрещния иск, като последващи приобретатели на правото на строеж, за
присъждане на направените подобрения на основание чл. 72, ал. 1 ЗС, правилно е
приложена цитираната в обжалвания акт задължителна съдебна практика.
Неоснователно е оплакването на
въззивниците – ищци, че активно легитимиран по иска по чл. 72, ал. 1 ЗС е първоначалният
ностиел на право на строеж „С.Е.****“ ЕООД, който е предявил иск за заплащане
на подобренията срещу тях е и налице висящ съдебен спор по предявения срещу тях
иск. Съгласно задължителните указания на цитираното ТР, в хипотезата на
развален договор между строителя – предприемач и собственика на земята и
прехвърлено право на строеж преди това за отделни обекти, какъвто е настоящият
случай, третите лица – последващи суперфициари ще запазят правата си по чл. 88,
ал. 2 ЗЗД и именно поради това следва да бъдат обезщетени от собственика на
земята, в случай, че последният се позове на изтичане на давността по чл. 67 ЗС. Разместването на
имуществени блага в случая за процесните обекти, е между собствениците на
земята, в чиято полза е погасено правото на строеж за същите, и ищците, в
качеството им на последващи приобретатели на правото на строеж. Поради
изложеното, изходът на спора по гр.д. № 5679/2014г. на СГС е без значение за
настоящия спор. Фактът дали размерът на претендираното по настоящото дело
обезщетение по чл. 72, ал. 1 ЗС е приспаднат от общия размер на вземането за
подобрения, претендирано от „С.Е.****“ ЕООД срещу собствениците на земята, не
рефлектира върху основателността на настоящия иск. Предвид изложеното,
възражението на ответниците за липса на активна материалноправна легитимация на
ищците е неоснователно.
Възраженията на ответниците за
липса на доказано плащане от ищците Г.на „С.Е.****“ ЕООД, са неотносими за
основателността на насрещния иск, а размерът на вземането за подобрения е
определен в закона – стойността на увеличената вещ към момента на постановяване
на съдебното решение, по арг. от чл. 72, ал. 1 ЗС. Независимо от изложеното, по
делото е установено плащане на сумата 79 880 евро от ищците, съгласно
сключеното споразумение от 25.08.2009г. с дружеството -първи суперфициар по
договор за строителство на процесните обекти.
По отношение на размера СРС е
кредитирал заключението на тройната СТЕ, съгласно което евентуалната пазарна
стойност на процените обекти, в случай, че бъде променен статута на строежа, би
била 44 340 лв., поради което е уважил изцяло предявения частичен иск за сумата
24 000 лв.
Съгласно заключенито на тройната
СТЕ, увеличената стойност на имотите – апартамент 1-4 и подземен гараж 29,
е идентична на стойността на вложените
труд и материали, с включени ДДС и 12 % печалба за строителя, а именно – сумата
29 960 лв., която настоящият състав кредитира като дължима увеличена стойност на подобренията,
определена по визирания в закона начин.
Следва да се отбележи, че общата стойност на вложените материали и труд за
двата обекта съобразно заключението на в.л. К.е в размер на общо сумата 24 811
лв., а съобразно заключението на в.л. Н.– сумата 27 915. 38 лв. При така
изложеното, при кредитиране заключението на тройната СТЕ, че увеличената
стойност на имота е съизмерима със стойността на направените разходи за
СМР, предявеният частичен иск за сумата
24 000 лв. е във всички случаи изцяло основателен и крайните изводи на двете
инстанции съвпадат, независимо кой вариант на заключение ще се кредитира като обща стойност.
Неоснователни са доводите на
ответниците, че следва да се кредитират вариантите на двете единични СТЕ,
съгласно които при определяне на увеличената стойност следва да се приспадне
дисконтиране на съответните суми за срок от 10/11 години. Съгласно заключението
на тройната СТЕ, лошото състояние на сградата с оглед спиране на строителството
и липсата на привлекателност би коригирало средния коефициент на пазарна
стойност от 2. 48 на 1. 48, при който евентуалната обща пазарна стойност на
обектите ще е в размер на 44 340 лв. Вещите лица по тройната СТЕ отчитат
нулевия пазарен интерес към сградата, с оглед липсата на изграждането й в
завършен вид, но от друга страна, при отчитане на местоположението й на
атрактивно място, с напълно изградена инфраструктура, дават заключение за по-висока
пазарна стойност за 1 кв.м. затроена площ от нейната себестойност. При така
изложеното, въззивният съд кредитира заключението на тройната СТЕ за размера на
увеличената стойност на процесните обекти, равняващ се на стойността на
действително изразходваните труд и материали, с ДДС и 12 % печалба.
Оплакванията в жалбата на ищците в тази връзка са неоснователни.
Възражанието за давност на
вземането по чл. 72, ал. 1 ЗС също е неоснователно. Давността е общата
петгодишна по чл. 110 ЗЗД и започва да тече от деня, в който вземането стане изискуемо /чл. 114, ал.
1 ЗЗД/. Съгласно указанията на ППВС № 6/74г., т. 6, погасителната давност за
вземане на добросъвестния или недоборосъветния владелец за подобрения в чужд
имот започва да тече от момента на прекъсване на владението, от превръщането му
в държане със съгласието на собственика или от момента, в който то бъде смутено
от собственика с предявяването на иск за имота. В случая вземането на ищците за
подобрения става изискуемо от момента, когато ответниците се позоват на факта на изтичане на давността по чл. 67 ЗС,
а това е направено с предявената по настоящото дело искова молба през 2016г. –
в същия смисъл решение № 40/20.07.2017г. по гр.д. № 2874/2016г. на ВКС.
Предявената от ответниците по насрещния иск искова молба по чл.87, ал. 3 ЗЗД не
е факт, който спира или прекъсва давността. Поради изложеното, към момента на
предявяване на насрещната искова молба през 2017г., вземането за подобрения по
чл. 72, ал. 1 ЗС не е погасено по давност.
По изложените съображения, решението
в частта досежно уважаване на исковете по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 67 ЗС и
насрещния частичен иск по чл. 72, ал. 1 ЗС следва да бъде потвърдено, а в
частта досежно постановеното право на задържане – обезсилено като недопустимо и производството по делото - прекратено
в посочената част.
По разноските:
При този изход на спора, с оглед
изводите за неоснователност на всяка от жалбите досежно предявените главен и
насрещен иск, разноските за държавни такси по всяка от жалбите следва да
останат, както са направени, а всяка от насрещните страни има право на разноски
за адвокатско възнаграждение съобразно защитата си по предявения срещу нея иск.
Възззивниците – ищци по
първоначалния иск претендират адвокатско възнаграждение в размер на общо сумата
3 150 лв. Представените в първоинстанционното производство договори за правна
защита и съдействие съответно от 06.07.2016г. и 01.09.2017г., на които се
позовават, обективират договорено възнаграждение в размер на по 1900 лв. за
всяка съдебна инстанция по първоначалния иск и по 1250 лв. за всяка инстанция
по насрещния иск. С оглед изхода на спора по всеки от исковете и така
уговорения начин на заплащане, на същите следва да се присъдят разноски в общ
размер на сумата 1900 лв.
Въззивниците – ответници Г.доказват
сторени разноски в размер на 1800 лв. – заплатено в брой адвокатско
възнаграждение, което следва да им бъде присъдено.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение от 26.04.2018г. по гр.д. № 41747/2016г. на СРС,
85 с-в, поправено с решение от 23.02.018г. по гр.д. № 41747/2016г. на СРС, 85
с-в. в ЧАСТТА, с която е признато на Р.Р.Г. и С.В.Г., право на задържане на
изграденото като апартамент № 1-4, находящ се в гр. София, ул. „******, на
първи надпартерен етаж на сградата, на кота + 3. 40 и на подземен гараж
/паркомясто/ № 29 в сутерена на сградата, до заплащане на сумата 24 000 лв. и
ПРЕКРАТЯВА производството по делото в посочената част, като процесуално
недопустимо.
ПОТВЪРЖДАВА решение от 26.04.2018г. по гр.д. № 41747/2016г. на СРС,
85 с-в, поправено с решение от 23.02.018г. по гр.д. № 41747/2016г. на СРС, 85
с-в., в останалата част.
ОСЪЖДА Р.Р.Г., ЕГН ********** и С.В.Г., ЕГН ********** да заплатят
на Д.Б.А., ЕГН **********, Ж.Б.Й., ЕГН **********, А.Ю.Й., ЕГН **********, М.Б.М.,
ЕГН ********** и А.К.М., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата
1900 лв.
ОСЪЖДА Д.Б.А., ЕГН **********, Ж.Б.Й., ЕГН **********, А.Ю.Й., ЕГН **********,
М.Б.М., ЕГН ********** и А.К.М., ЕГН ********** да заплатят на Р.Р.Г., ЕГН ********** и С.В.Г., ЕГН **********, на основание чл.
78, ал. 3 ГПК, сумата 1 800 лв.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС, при условията на чл. 280, ал.1 и 2 ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.