Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, ……10.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-А състав в публично съдебно заседание на седми юни през
двехиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА
ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ДИМИТЪР КОВАЧЕВ
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева гр.
дело № 9420 по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
решение от 06.03.2020г., постановено по гр.д. № 88584/2017год. на СРС, ГО, 47
състав е признато за установено, по предявен от „А.з.с.н.в.“ ЕАД срещу М.П.П.
иск с правно основание чл. 124 вр. чл. 422 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1 вр. чл. 99
от ЗЗД, че ответницата дължи на ищеца сумата от 800лв. – главница по договора
за паричен заем № 2317662 от 29.05.2015 г., сключен с „И.А.М.“ АД, вземанията
по който са прехвърлени на ищеца с договора за цесия, ведно със законната лихва
от датата на подаване на заявлението – 28.06.2018 г. до окончателното плащане,
като са били отхвърлени исковете за установяване на дължимостта на сумата от
90,05 лв. – неустойка за неизпълнение за периода от 05.11.2015 г. до 03.12.2015
г., сумата от 59,84 лв. – лихва за забава за периода от 01.09.2016 г. до
29.06.2017 г. и сумата от 45 лв. - такса за разходи.
Срещу
решението в частта, с която е уважен предявения по реда на чл. 422 от ГПК иск за
установяване на дължимостта на сумата от 800,00 лв. – главница по договора за заем, е
подадена въззивна жалба от ответницата М.П.П., чрез особения ѝ
представител – адв. С.Р.. Поддържа се, че първоинстанционното решение е неправилно.
Наведени са доводи, че районният съд не е обсъдил твърденията за погасяване на
вземането по давност. От представените документи не ставало ясно от кого са
подписани и кой ги е издал и не можело да бъде направен извод, че ответницата
не е заплатила задълженията си. Оспорва се извода на първоинстанционния съд, че
ответницата е била уведомена за настъпилото частно правоприемство между ищеца и
„И.А.М.“ АД. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и да отхвърли
предявения иск с присъждане на разноски.
Въззиваемият „А.з.с.н.в.“ ЕАД оспорва жалбата в депозиран
писмен отговор, по подробно изложени съображения. Подържа, че ответницата се е
считала уведомена за настъпилата цесия с връчване на препис на исковата молба
на особения представител, ведно с копие от изпратеното уведомление по чл. 99,
ал. 3 от ЗЗД. Моли съда да потвърди решението, с присъждането на разноски.
Решението
в отхвърлителната му част е влязло в сила като необжалвано.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е процесуално
допустима, като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу обжалваем съдебен акт.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд
проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на
релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за
валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон /т. 1 на
Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС/.
Предявени са искове с правно
основание чл. 422 от ГПК вр. чл. 240 от ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД вр. чл.
99, ал. 1 от ЗЗД, чл. 92 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД за признаване на установено, че
ответницата М.П.П. дължи на ищеца „А.з.с.н.в.“ ЕАД следните суми по договора за
паричен заем № 2317662 от 29.05.2015г., сключен с „И.А.М.“ АД: 800 лв. –
главница, ведно със законната лихва от 28.06.2017г. до изплащане на вземането; 90,05
лв. – неустойка за неизпълнение за периода от 05.11.2015 г. до 03.12.2015 г.,
сумата от 59,84 лв. – лихва за забава за периода от 01.09.2016 г. до 28.06.2017г.
и сумата от 45 лв. – такса за разходи, които са били цедирани на ищеца по
силата на рамков договор за прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г. и
приложение № 1 от 01.12.2015 г. към него. За тези суми е била издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 31.07.2017 г. по
ч.гр.д. № 42386/2017 г. на СРС, 47 състав.
В отговора на исковата молба особеният
представител на ответницата е навел доводи, че не се доказва неизпълнение от страна
на ответницата, оспорил е настъпилото между „И.А.М.“ АД и „А.з.с.н.в.“ ЕАД
частно правоприемство, както и уведомяването на ищцата за него, като е направил
възражение за погасяване на предявените вземания по давност.
От приетия договор за паричен заем №
2317662 от 29.05.2015 г., сключен между „И.А.М.“ АД в качеството му на
заемодател и М.П.П. - заемател, се установява, че заемодателят е предал в
собственост на заемателя сумата в размер от 800 лв. срещу насрещното му
задължение да върне последната на 27 равни седмични погасителни вноски, считано
от 04.06.2015г. и последна вноска на 03.12.2015 г., съгласно т. 5 от него.
Вземането на заемодателя по договора
за заем в размер на сумата от 1464,57 лв. /посочено в Приложение № 1 към
Договора към 01.12.2015 г./ е прехвърлено н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД
по силата на рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 16.11.2010 г. и потвърждение за сключена цесия на основание чл. 99,
ал. 3 ЗЗД, издадено от „И.А.М.“ АД в качеството му на цедент. По силата на така
сключения договор за цесия във вътрешните отношения между страните по него
титуляр на вземането срещу ответника за възстановяване на дължимата сума от
отпуснатия му кредит несъмнено се явява ищецът в качеството си на цесионер.
Съдът намира
за неоснователни довода в жалбата, че не е ясно от кого са подписани
представените по делото документи. Всички документи, касаещи цедирането на
процесното вземане, са подписани от законните представители на цедента „И.А.М.“
АД и цесионера „А.з.с.н.в.“ ЕАД, фигуриращи в Търговския регистър към момента
на съставяне им.
По
отношение на усвояване на заемната сума по делото не е направено оспорване,
като не се твърди и доказва да са налице плащания по договора.
За да уважи
иска за главницата, СРС е приел, че договорът е нищожен на основание чл. 22 ЗПК, тъй като е сключен в нарушение на изискванията на чл. 11, ал.1, т. 11 и 12 ЗПК, поради липса на погасителен план. Предвид изложеното е приел, че по арг.
от чл. 23 ЗПК, потребителят дължи само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита.
Въззивният
съд не споделя тези мотиви на първоинстанционния съд. Процесният договор за кредит съдържа информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на отделните вноски – 27 броя седмични
вноски, всяка в размер на 32. 93 лв., с падеж на първата вноска 04.06.2015г. и
на последната – 03.12.2015г.
Не е налице нарушение на правото на
кредитополучателя да получи при поискване извлечение от сметка под формата на
погасителен план за извършените и предстоящи плащания, поради което не е налице
нищожност по чл. 11, ал.1, т. 11 и т. 12 ЗПК.
Оплакването в жалбата относно факта
дали цесията е породила действие по отношение на ответника - длъжник, с оглед
установеното в чл. 99, ал. 3 и, ал. 4 ЗЗД императивно изискване за съобщаването
й на последния, за да има обвързващ и за него ефект, е неоснователно. По делото
е представено изходящо от цедента пълномощно на цесионера за уведомяване на
длъжника за извършената цесия по чл. 99, ал. 3 ЗЗД. По силата на принципа на
свободата на договарянето (чл. 9 ЗЗД) няма пречка старият кредитор да
упълномощи новия кредитор да съобщи на длъжника за цесията, като такова
упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и, ал.
4 ЗЗД. От друга страна, при отсъствието на специални изисквания в закона за
начина на уведомяване на длъжника за цесията, съобщението до него следва да се
приеме за надлежно и когато изходящото от цедента уведомление му е връчено като
приложение към исковата молба, с която цесионерът е предявил иск за изпълнение
на цедираното вземане. Като факт от значение за спорното право, настъпил във
висящия процес, извършеното по този начин уведомление от цедента до длъжника
следва да се съобрази от съда при разглеждане на исковата претенция на
цесионера съгласно правилото на чл. 235, ал. 3 ГПК. Без значение е в случая, че
ответницата се представлява от особен представител. Съгласно мотивите на решение
№ 198/18.01.2019г. по т. д. № 193/2018 г., ТК, І ТО на ВКС, при изпълнение на
предпоставките по чл. 47, ал. 1-5 ГПК, с оглед охрана интересите на ответника, връчването
на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения
представител и от този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни
последици. С оглед на това, настоящата инстанция приема, че изходящото от
цедента, чрез нейния пълномощник, уведомление за извършената цесия, представено
с исковата молба на ищеца - цесионер и достигнало до особения представител на ответницата
с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с
което осъщественото прехвърляне на вземането поражда действие и за длъжника на
основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Ето защо доводите на ответницата, поддържани, в
жалбата, за липса на уведомяване за извършената цесия, са неоснователни.
Във връзка с доводите, че по делото
не е доказано неизпълнение от страна на ответницата, следва да се посочи, че в
тежест на ищеца-кредитор е да докаже наличието на облигационно правоотношение
между него и ответницата-длъжник, а в тежест на последната е да докаже изпълнение
на задълженията си по него. По делото не са ангажирани никакви доказателства, установяващи
плащане и следва да бъдат приложени последиците от неизпълнение на
доказателствената тежест като се приеме, че спорното обстоятелство – връщане на
отпуснатите парични средства, не е възникнало.
Съдът намира за неоснователни и
доводите за погасяване на вземането за главница по давност. Падежът на първата
вноска по договора е настъпил на 04.06.2015г., а на последната – на 03.12.2015
г. и към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение на 28.06.2017г. не е изтекла по отношение на която и да е от
вноските общата петгодишна погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД, която съдът
намира за приложима, доколкото в случая не се касае периодично плащане, а за
разсрочване на единно вземане /така - Решение № 28 от 05.04.2012г. по гр. д. №
523/2011 г., ІІІ ГО на ВКС и Решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр. д. №
795/2010 г., ІV ГО на ВКС/. Дори да се приеме, че в случая е приложима
специалната давност по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, тя също не би изтекла по
отношение на която и да е от вноските към момента на подаване на заявлението.
Предвид изложеното, за ищеца съществува
вземане за заплащане на сумата от 800 лв., ведно със законната лихва от
28.06.2017г., по процесния договор за паричен заем № 2317662 /29.05.2015г.,
което не е било изпълнено, респ. погасено по давност.
Тъй
като правните изводи на въззивния съд съвпадат с правните доводи на
първоинстанционния съд, обжалваното решение е правилно и като такова трябва да
бъде потвърдено в обжалваната част.
При
този изход на правния спор, с правна възможност да претендира присъждането на
деловодни разноски разполага въззиваемата страна, на която следва да бъдат присъдени
разноски в общ размер на 200 лв., от които 150 лв. – депозит за особен
представител на ищеца за въззивното производство и 50 лв. – юрисконсултско
възнаграждение, определено по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. чл. 37 от ЗПП вр.
чл. 25 от НЗПП, като следва да се посочи, че съдът не е обвързан от посочения в
чл. 25 от НЗПП минимум.
Така мотивиран, Съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
от 06.03.2020 г., постановено по гр.д. № 88584/2017год. на СРС, 47 състав в
обжалваната част за уважаване на иска.
ОСЪЖДА М.П.П.,
ЕГН **********, съдебен адрес: *** да заплати н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК********,
седалище и адрес на управление:***, офис сграда „********, офис 4, на основание
чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата 200 лв. – разноски за въззивната инстанция.
В останалата част първоинстанционното
решение е влязло в сила като необжалвано.
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3
от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.