РЕШЕНИЕ
гр. София, ………. 2022г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, IІI-В въззивен
състав, в публичното заседание на осемнадесети март през
две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА
ПЕЙЧИНОВА
АДРИАНА АТАНАСОВА
при секретаря
Цветелина
Пецева, като разгледа докладваното от мл. съдия Адриана
Атанасова в.
гр. д. № 6283/2020г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С решение № 16314/20.01.2020г.,
постановено по гр. д. № 33629/2019г. по описа на СРС, ГО, 153-ти състав, „Дирекция за
национален строителен контрол” е осъдена да заплати на М.И.М. на основание чл.
78, ал. 1 ЗДСл сумата от 12 000 лв., представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки, страдания и битови
неудобства, и сумата 245,60 лв., представляваща обезщетение за претърпени
имуществени вреди, изразяващи се в такси за лечение, настъпили в следствие на
претърпяна от ищеца трудова злополука на 06.01.2017г. в гр. София, бул. „******,
ведно със законна лихва върху присъдените суми от датата на злополуката -
06.01.2017г., до окончателното им плащане, като искът за присъждане на
неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над присъдената сума 12 000
лв. до пълния предявен размер 23 000 лв.
Със
същото решение „Дирекция за национален строителен контрол” е осъдена да заплати
на основание чл. 78, ал.1 ГПК, вр. с чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
на адвокат Я.А. сумата 897, 35 лв. адвокатско възнаграждение, съразмерно на
уважената част от иска, както и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК по сметка на
съда сумите 489,80 лв. разноски за държавна такса и 106, 48 лв. възнаграждение
за вещи лица, съразмерно на уважената част от иска.
С
решение № 64449 от 11.03.2020г.,
постановено по гр. д. № 33629/2019г. по описа на СРС, ГО, 153-ти състав, е допусната
поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 16314/20.01.2020г.,
постановено по гр. д. № 33629/2019г. по описа на СРС, ГО, 153-ти състав, като в диспозитива да се чете името „М.М.М.”, вместо
погрешно посоченото „М.И.М.”.
Срещу така
постановеното решение в законоустановения срок е подадена въззивна жалба
от ищеца в частта, в която първоинстанционният съд е отхвърлил предявения иск по чл. 200 КТ от ищцата срещу
ответника за сумата над 12 000 лв. до пълния предявен размер от 23 000
лв. – обезщетение за претърпени
неимуществени вреди. В жалбата се прави оплакване, че неправилно районният съд
е определил размера на обезщетението, като се излагат подробни доводи, че
присъденият размер на обезщетението не отговаря на критерия на чл. 52 от ЗЗД.
Сочи, че съобразно приетата и неоспорена по делото СМЕ се установява, че към
момента на изготвяне на експертизата са налице все още продължителни болки и
неразположение у ищцата. Навеждат се твърдения и че се установява от
свидетелските показания на М., че ищцата освен силната физическа болка и
страдание е преживяла и сериозен психически стрес от случилото се. Поддържа, че
първоинстанционният съд не е съобразил всички критерии при определяне на
справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди. Моли
първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната част и вместо него
да се постанови друго, с което искът да бъде уважен в пълния предявен размер.
Претендират се разноски.
В срока по
чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор на въззивна жалба, с който се оспорва
въззивната жалба и се твърди, че решението в частта, в която искът е бил отхвърлен, е правилно и
законосъобразно. Поддържа направеното с отговора на исковата молба
съпричиняване на вредоносния резултат. Сочи, че първоинстанционният съд
неправилно е стигнал до извода, че ищцата е претърпяла стрес, като твърди, че
по делото не е назначена медицинска експертиза със съответен специалист –
невролог, психиатър или психолог. Твърди, че ищцата е претърпяла и последваща трудова злополука на 22.06.2018г., което на свой
ред е допринесло за влошаване на здравословното й състояние. Моли въззивната
жалба да бъде оставена без уважение.
В законоустановения срок за обжалване на решението на
районния съд е постъпила и въззивна жалба от „Дирекция за национален строителен
контрол” в частта, в която предявеният от М.М.М.
срещу ответника „Дирекция за национален строителен контрол” иск по чл. 200 КТ
за неимуществени вреди е уважен за сумата от 12 000 лв., както и за сумата
от 245,60 лв., представляваща претърпени имуществени вреди – такси за лечение,
настъпили в следствие на трудова злополука, станала на 06.01.2017г., ведно с
обезщетение за забава в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху
главниците от датата на злополуката до окончателното изплащане на вземането,
както и в частта на разноските за 489,80 лв. – държавна такса и 106,48 лв. –
депозит за вещо лице. В жалбата се
излагат подробни доводи за неправилност на първоинстанционното съдебно решение
поради погрешно определен размер на обезщетението, тъй като същото не отговаря
на критериите на чл. 52 ЗЗД. Поддържа направеното с отговора на исковата молба
възражение за съпричиняване на вредоносния резултат. Сочи, че оспорва
заключението по приетата в първата инстанция експертиза. Твърди, че не се
дължат разходите за лечение, в частност разхода за престой в „Специализирани болници
за рехабилитация –Национален комплекс” Филиал Поморие, както и разходите,
свързани с лечението на травма последващата трудова
злополука на 22.06.2018г. Моли решението
в обжалваната част да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с
което искът да бъде отхвърлен, евентуално обезщетението да бъде намалено.
В
срока за отговор на въззивната жалба по чл. 263, ал. 1 ГПК такъв е постъпил от въззиваемата страна М.М.М., в
който въззивната жалба се оспорва и се излагат доводи в подкрепа на
правилността на решението в обжалваната част. Моли решението да бъде потвърдено
в частта, в която ответникът го е обжалвал. Претендира разноски.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в
жалбите.
Жалбите са подадени в срока по чл. 259 ГПК, поради което са процесуално допустими.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
решение е валидно и допустимо. При постановяване на първоинстанционното решение
не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
норми, а с оглед релевираните в жалбите оплаквания,
същото е и правилно, като въззивният съд споделя
изцяло изложените в мотивите му съображения, поради което и на основание чл.
272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, във връзка с доводите, изложени в
жалбата, въззивният съд намира следното:
По делото е безспорно отделено съобразно
приетия проекто – доклад, неоспорен от страните в
първото по делото съдебно заседание, че между страните по делото е съществувало трудово правоотношение, както и че на 06.01.2017г.
ищецът е претърпял трудова злополука по време на работа, която е установена по
съответния ред.
От представените делото доказателства се установи, че
ищцата е служител при ответника, като е заемала в периода от 10.11.2014г. до
17.01.2019г. по служебно правоотношение длъжността „старши юрисконсулт", в
Отдел "Административно – правно обслужване, координация и отчет",
Дирекция "Финансово, административно – правно и техническо обслужване".
Безспорно е и обстоятелството, че ищцата е претърпяла трудова злополука на
06.01.2017г. по смисъла на чл. 55, ал.1 КСО, като същото е видно и от
представеното по делото влязло в сила разпореждане № 20207 от 18.01.2017г. на
ТП на НОИ – гр. София, в която е посочено, че злополуката е станала през време
и по повод на извършваната работа – при слизане по стълби в сградата на ДНСК
пострадалата се подхлъзва, пада по гръб и получава травма на нервните коренчета
на лумбосакралния отдел на гръбначния стълб.
Спорно между страните по
делото е приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД по отношение на размера на
неимуществените вреди, като въззивникът – ищец счита
същия за занижен, докато въззивникът – ответник за
прекомерно завишен.
Размерът на обезщетението за неимуществени вреди се
определя от съда по справедливост, на основание
чл. 52 ЗЗД. Съгласно задължителните разяснения, дадени с ППВС №
4/23.12.1968 г., понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД
обаче не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни
обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат пред вид от съда
при определяне размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при
телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на
извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното
влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания,
загрозявания и пр. От значение са и редица други обстоятелства, които съдът е
длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер
обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди.
В конкретния случай ищцата е получила травматично
увреждане –мекотъканна травма в поясната
област на гръбначния стълб, както и са налице данни за увреждане на нерви в дерматоми Л4 и Л5, което е наложило оказването на спешна
медицинска помощ, поради което и същата е била приета за лечение в УМБАЛСМ „Н.И. Пирогов” за периода от
06.01.2017г. до 12.01.2017г., като след това лечението на ищцата е продължило извън
стационарно, за което са й давани болнични листове за временна
неработоспособност до 12.05.2017г. и й е предписано и провеждано лечение с медикаменти,
физиотерапия и рехабилитация. Следва да се отчете обстоятелството, че за ищцата
е бил продължителен периода на временната неработоспособност, а именно около
пет месеца след инцидента. Предписан е определен режим след изписването,
назначени са обезболяващи лекарствени средства. В резултат на претърпяната
трудова злополука се е променил изцяло начина на живот на ищцата. Продължително
е била на легло, спазвала е предписания й режим, нуждаела се е от чужда помощ
при обслужването й. Понастоящем независимо от провежданото лечение, включително
и към момента на изготвяне на заключението на приетата по делото съдебно –
медицинска експертиза при ищцата са налице данни за персиситиране
на лумбалната радикулопатия.
При ищцата е налице посттравматично усложнение с постоянен характер. След
инцидента и по повод настъпилите усложнения е насочена от лекар за допълнително
лечение и рехабилитация в „Специализирани болници за рехабилитация - Национален комплекс” ЕАД – филиал Поморие. Ето
защо, съобразявайки се с принципа на справедливост, залегнал в разпоредбата на
чл. 52 ЗЗД, както и задължителните разяснения, дадени с ППВС № 4/23.12.1968 г.,
включително и икономическите условия към датата на настъпване на трудовата
злополука, въззивният съд счита, че обезщетението за
претърпените от ищцата неимуществени вреди във връзка с настъпилата на
06.01.2017г. трудова злополука възлиза на 12 000 лв., което ще я възмезди в най
- пълна степен за претърпените от нея болки и страдания. С оглед на това
предявеният иск се явява частично основателен и следва първоинстанцинното
решение по отношение на иска за обезщетение за неимуществени вреди да бъде
потвърдено за тази сума.
Неоснователно е направеното възражение от въззивника – ищец, че първоинстанционният съд неправилно е определил размер на
обезщетението за неимуществени вред, тъй като не е обсъдил тежките увреждания,
настъпили за ищцата, техния интензитет, силните болки и продължителното
неудобство за същата, както и че все още травмата не е отшумяла. Напротив,
правилно първоинстанционният съд е изложил в решението си мотивите, поради
които е определил именно този размер за обезщетението за неимуществени вреди –
силни болки при движение, което е ограничило и възможността да излиза извън
дома си, ползването на помощ от близки при извършване на ежедневни битово –
хигиенни дейности, непълното възстановяване на ищеца и към момента на постановяване
на съдебното решение и това, че продължава да търпи болки. Нещо повече,
районният съд е съобразил и обстоятелството, че именно настъпилата трудова
злополука е спомогнала да се отключи друга травма на нервните окончания на
гръбначния стълб, която до този момент е протичала безсимптомно, както и че
травмата има постоянен характер и ще доведе до провеждането на още рехабилитационни процедури, с оглед на интензивните болки.
Неоснователно се явява и възражението на въззивника – ответник по отношение на твърдението, че по
делото е налице съпричиняване от страна на ищцата за вредоносния резултат. Имуществената отговорност на работодателя за обезвреда възниква независимо от обстоятелството дали
той самият, негов орган или друг негов работник или служител е виновен за
увреждането. В този смисъл отговорността на работодателя по чл. 79, ал.1 ЗДСл е
обективна, поради което дори и
при виновно поведение от страна на пострадалия – при небрежност, работодателят
следва да го обезвреди. Дори и при съпричиняване на вредоносния резултат при
тази форма на вината (в чл. 79, ал. 2 ЗДСл е използван термина „груба
небрежност”) отговорността на работодателя може само да бъде намалена.
В конретния случай настоящият въззивен състав подобно на
първоинстанционния съд счита, че не е налице груба небрежност от страна на
ищцата поради обстоятелството, че същата през месец януари е носила полуботуши съгласно показанията на св. Т.или боти с грайфер
на работното място. Същото не може да се приеме като неполагане на елементарна
грижа, която и най – небрежният човек би положил. В отговора на исковата молба
ответникът е направил възражение за съпричиняване /което поддържа и с
депозираната въззивна жалба/, поради проявена небрежност на М.М., тъй като същата не се съобразила с метеорологичните
условия през м. 01.2017г., а именно количеството сняг навън, и не е сменила
ботушите си с насъбрал се сняг по тях, като слиза по стълбите на площадката
между 7-ми и 6-ти етаж, с цел да посети тоалетната. Следва да се отбележи, че по делото не са
ангажирани доказателства от ответната страна, подкрепящи твърденията, че ищцата
имала сняг по грайферите на обувките си, както и че същата не ги е сменила
преди да отиде до тоалетната и да се подхлъзне. Нещо повече, напълно превратно въззивникът – ответник е
посочил, че в тази насока има показания на св. П.Т.. Напротив, на л. 100
от първоинстанционното дело св. П.Т.дава показания, че трудовата злополука е
била през януари месец, имало е сняг, като ищцата е била „облечена с топли
дрехи, с полуботуши с грайфер”. Същият освен това
заявява, че не е бил очевидец на нейното падане и само може да предполага от
какво е паднала. Съдът напълно кредитира показанията на св. Т., тъй като
намира, че същите са непротиворечиви, логични и последователни, подкрепени от
останалия по делото доказателствен материал. С оглед
на гореизложеното направеното възражение за съпричиняване от страна на ищцовата страна се явява напълно неоснователно и
недоказано, поради липса на ангажирани доказателства от ответника в тази
насока. Само като допълнение следва да
се добави относно наведеното твърдение за липса на други регистрирани трудови
злополуки или други инциденти за служители
сградата на ЦУ на ДНСК от ответника, че същото обстоятелство е ирелевантно, тъй като само по себе си не можа да се стане
причина за освобождаване или намаляване на обема на отговорността на работодателя
за обезвреждането на пострадалия служител.
Неоснователно
се явява и направеното възражения от „Дирекция за национален
строителен контрол”, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди, който
е бил присъден от съда на ищцата е завишен, поради неправилен анализ на изготвеното
по делото заключение на СМЕ. В заключението действително вещото лице е
посочило, че по делото не са представени данни за това пострадалата да е
провеждала контролни образни изследвания (ЯМР /или КТ) след изписването й,
както и че усложнението с продължително персистиране
на оплаквания, следва да се отдаде на това, че иницииращата оплакванията травма
е настъпила на фона на налични преди инцидента, но безсимптомно протичащи
дегенеративни промени на поясните прешлени.
Видно от същото силните болки и страдания при пострадалата са отшумели в
рамките на предписваните й болнични листове до 12.05.2017г., като след този
период, обаче във връзка с травмата при нея и до настоящия момент са налице
последици – радикулопатни оплаквания, за които при наличните данни не
може да се изключи да са с травматична генеза, свързана именно с полученото
увреждане на 06.01.2017г. С оглед на това изводите на първата инстанция,
че е била налице преди злополуката травма на ищцата - дегенеративни промени на
поясните прешлени, която е протичала безсимптомно и която се е проявила след
настъпването на инцидента от 06.01.2017г., както и пряко настъпилата в резултат
на инцидента, травма в поясната област на ищцата, са
напълно верни и районният съд не е достигнал до противоречие при излагане на
мотивите си във връзка с определяне на размера на обезщетението за
неимуществени вреди.
Не може да се приемат доводите на въззивника – ответник, че поради липса на извършени
изследвания на ищцата на ЯМР/ томографско изследване
не може да се каже какъв е периода на изпитаните болки и страдания вследствие
на травмата, причинена на ищцата. Нещо повече, именно в следствие на тази
травма е последвало цялостно влошаване здравословното състояние на М.М. и е отключила евентуално и друга травма, за която ищцата
не е предполагала с оглед липсата на симтоматика във
връзка със същата. Както бе посочено и по – горе след 12.05.2017г. във връзка
с травмата при ищцата и до настоящия момент са налице последици – радикулопатни оплаквания, за които при наличните данни не може да се изключи да са с
травматична генеза, свързана именно с полученото увреждане на 06.01.2017г. Съдът
напълно кредитира заключението по приетото и неоспорено своевременно от
страните заключение по СМЕ, като счита, че вещото лице го е изготвило обективно
и пълно, вземайки предвид всички налични по делото доказателствени материали.
На следващо място неоснователно е
направеното възражение от ответника, че не е налице причинно – следствена
връзка между настъпилата трудова злополука на ищеца и проведените процедури в „Специализирани
болници за рехабилитация –Национален комплекс” Филиал Поморие за периодите от
01.11.2017г. – 08.11.2017г. и за 01.12.2018г. - 08.12.2018г. Това е така, тъй
като по делото както бе посочено по – горе е изготвено и прието заключение по
СМЕ, неоспорено от страните, съгласно което заплащанията по фактури от
12.01.2017г. за заплатена потребителска такса в болница „Пирогов” и фактури от 01.11.2017г. о
01.12.2018г. за заплащане на потребителска такса на СРБ НК, филиал Поморие, са
свързани с получената от пострадалата травма и нуждата й от болнично лечение
във връзка с тях и възникнали от тях усложнения. Следва да се направи
уточнение, че направено възражение да не се приема изготвеното заключение по
СМЕ в хода на съдебните прения или с писмени бележки по делото, е
несвоевременно направено, какъвто е и настоящия случай за ответната страна пред
районния съд.
Във въззивните жалби не са
изложени оплаквания относно размера и периода на лихвата за забава, поради
което и на основание чл. 269 ГПК тези
въпроси стоят извън пределите на въззивния съдебен
контрол.
Тъй като
крайните изводи на двете инстанции съвпадат, то обжалваното решение следва да
се потвърди.
По
разноските по производството:
При този
изход на делото на въззивниците се дължат разноски.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал.1 ГПК, вр.с чл. 38, ал. 2 ЗАдв. на адв.
Я.А. по жалбата
от 10.02.2020г. следва да се присъди сумата от 897, 35 лв. – заплатено
възнаграждение за един адвокат за процесуално представителство на страната във въззивното производство.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 16314/20.01.2020г.,
постановено по гр. д. № 33629/2019г. по описа на СРС, ГО, 153-ти състав, поправено с
решение № 64449 от 11.03.2020г.,
постановено по гр. д. № 33629/2019г. по описа на СРС, ГО, 153-ти състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.
1 ГПК, вр.с чл. 38, ал. 2 ЗАдв. „Дирекция за
национален строителен контрол”, ЕИК ******, с адрес: гр. София, бул. „******, да заплати на
адвокат Я.А.,***, офис 107, сумата от 897,35 лв. за адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС при условията
на чл. 280, ал.1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.