Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 20.05.2020 г.
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на шести февруари през
две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: БИЛЯНА КОЕВА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 4263 по описа за 2018
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С решение от 02.08.2017 г., постановено по
гр.дело № 70483/2015 г. на СРС, І Г.О., 124 състав, е отхвърлен предявения
от Г.Б.Н., ЕГН **********,***, срещу
С. О.- гр.София, ул.“ *******, и Д.,
представлявана от М. на р. р., гр.София, ул.*******, иск с правно основание
чл.124 от ГПК- за признаване за установено по отношение на ответниците, че
ищецът е собственик на основание придобивна давност, изтекла в периода от 1980
г. до 17.11.2015 г., на недвижим имот/ дворищен парцел/, находящ се в гр.София,
кв.“ *******, с площ от 300 кв.м., съставляващ имот с № 1707, кв.17, при
съседи: улица, П.В.и И.М., заедно с построената в него къща, на един етаж,
състояща се от три стаи, хол, антре и сервизни помещения, представляващ
поземлен имот, с трайно предназначение: урбанизирана, начин на трайно ползване:
ниско застрояване/ до 10 м./, находящ се в гр.София, район „*******, с
идентификатор № 68134.2822.1707, целият с площ от 189 кв.м., заедно с
построената в него жилищна сграда, еднофамилна, с идентификатор №
68134.2822.1707.1 със застроена площ от 93 кв.м., при съседи: поземлени имоти с
идентификатори № 68134.2822.2473, № 68134.2822.2530, № 68134.2822.231 и №
68134.2822.230. С решението на съда е отхвърлен предявения от С.О.- гр.София,
ул.“ *******, срещу Г.Б.Н., ЕГН **********,***, насрещен иск с правно основание
чл.124 ГПК- за признаване за установено по отношение на Г.Б.Н.,*** собственик
на основание придобивна давност, изтекла в периода от 1966 г. до 17.11.2015 г.,
на недвижим имот/ дворищен парцел/, находящ се в гр.София, кв.“ *******, с площ
от 300 кв.м., съставляващ имот с № 1707, кв.17, при съседи: улица, П.В.и И.М.,
заедно с построената в него къща, на един етаж, състояща се от три стаи, хол,
антре и сервизни помещения, представляващ поземлен имот, с трайно
предназначение: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване/ до
10 м./, находящ се в гр.София, район „*******, с идентификатор №
68134.2822.1707, целият с площ от 189 кв.м., заедно с построената в него
жилищна сграда, еднофамилна, с идентификатор № 68134.2822.1707.1 със застроена
площ от 93 кв.м., при съседи: поземлени имоти с идентификатори №
68134.2822.2473, № 68134.2822.2530, № 68134.2822.231 и № 68134.2822.230.С
решението на съда е отхвърлена молбата на Г.Б.Н., ЕГН **********,***, за присъждане
на разноски, както и е отхвърлена молбата на С.О.- гр.София, ул.“ ******* за
присъждане на разноски.
Срещу решението на СРС, 124 с-в е постъпила въззивна жалба от ищеца Г.Б.Н., подадена чрез
пълномощника адв.С.М., с искане същото да бъде отменено,
в частта, с която е отхвърлен предявения установителен иск за собственост, и
вместо това да бъде постановено друго, с което да бъде уважен предявения
установителен иск за собственост, по съображения подробно изложени в жалбата. Твърди
се, че решението, в обжалваната част е неправилно и незаконосъобразно, постановено в
нарушение на материалноправните
разпоредби на закона, по съображения
подробно изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени разноски по
делото.
Въззиваемата
страна- ответник С.О., чрез юрк.П.Г.оспорва жалбата по съображения подробно
изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли
съда, жалбата като неоснователна да бъде
оставена без уважение, а първоинстанционното решение –потвърдено в обжалваната от ищеца част, като
правилно и законосъобразно.
Въззиваемата страна- ответник Д., представлявана от М.на р.р.и б., чрез
юрк.И.Т., оспорва жалбата по съображения подробно изложени в депозирания по
делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда, жалбата като неоснователна да бъде оставена
без уважение, а първоинстанционното решение
–потвърдено
в обжалваната от ищеца част, като правилно и законосъобразно. Претендира
присъждане на направени разноски по делото.
По делото е постъпила и въззивна жалба,
подадена от С.О., гр.София, чрез процесуалния представител юрк.П.Г.срещу
решението на СРС, 124 състав, с искане същото да бъде отменено, в частта, с
която е отхвърлен предявения насрещен установителен иск за собственост, и
вместо това да бъде постановено друго, с което да бъде уважен предявения насрещен
установителен иск за собственост, по съображения подробно изложени в жалбата.
Въззиваемата страна- ищец Г.Б.Н., чрез
пълномощника си адв.С.М. оспорва жалбата по съображения подробно изложени в
депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда, жалбата като неоснователна да бъде оставена
без уважение, а първоинстанционното решение
–потвърдено
в обжалваната от С.О. част, като правилно и законосъобразно. Претендира
присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата страна- ответник Д., представлявана от М.на р.р.и б., чрез
юрк.И.Т., не оспорва жалбата. Моли съда да постанови решение, с което да уважи
същата.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
По въззивната жалба, подадена от
ищеца Г.Б.Н., чрез пълномощника си адв.С.М., съдът приема следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната
жалба е ОСНОВАТЕЛНА.
Софийски
градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред
настоящата въззивна
инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла
на чл.266
от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба
е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл.269
от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
По направеното възражение за
недопустимост на производството по предявения от ищеца срещу Д., представлявана от М.на р.р.и б., установителен иск за собственост с
правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, съдът намира следното:
Наличието на правен интерес е абсолютна
положителна процесуална предпоставка за допустимостта на всички видове искове,
включително на установителните искове за собственост, за която съдът следи
служебно и преценява конкретно с оглед естеството и съдържанието на всеки
конкретен правен спор, за разрешаването на който е сезиран. Правен интерес от
предявяване на установителен иск за собственост е налице винаги, когато ищецът
твърди, че е собственик на вещта, а ответникът оспорва или смущава това право с
фактически или правни действия. Предвид задължителните указания дадени с т.3б
от Тълкувателно решение № 4/14.03.2016г.
по тълк. дело № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС действителният собственик има правен
интерес от предявяване на иск за собственост срещу лице, което се е разпоредило
със спорния имот преди предявяване на исковата претенция. Изразеното становище
по поставения въпрос следва да намери приложение и в разглеждания казус при
извършване на преценка дали за ищците съществува правен интерес от предявяване
на установителен иск за собственост срещу Д., предвид обстоятелството че
исковата претенция е насочена срещу Д. в качеството й на праводател на общината
след приемането на ЗМСМА и ЗОС. В подкрепа на изложеното е Определение №
124/30.06.2017 г. по ч.гр.дело № 1858/2017 г. по описа на ВКС, I ГО. Параграф 7
от ПЗР на ЗМСМА посочва кои държавни имоти стават общински след влизане на
закона в сила. Тези разпоредби се отнасят както за заверените обекти, т.е.
такива, които са били държавни при влизане в сила на ЗМСМА, така и за обекти,
които ще се придобиват в бъдеще. Общините придобиват тези обекти от Д.
безвъзмездно, без да се заплаща цена или обезщетение. Прехвърлянето на
собствеността настъпва по право, без да е нужно да бъде издаван административен
акт.
Предвид изложеното настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни процесуалноправни норми на
закона. При постановяването му, в обжалваната от ищеца част е допуснато
нарушение на материалноправни норми на закона. В процесния случай, при
постановяването му неправилно е приложен материалния закон. С оглед на което
същото се явява по същество неправилно в обжалваната част, като в тази връзка настоящата въззивна инстанция не споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, досежно неоснователност на
предявения от ищеца срещу ответника установителен
иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, вр. с чл.79 от ЗС за признаване за
установено по отношение на ответника, че ищеца е собственик на основание
давностно владение на процесния недвижим имот. Изводите на съда не са
обосновани с оглед данните по делото. Доводите на ищеца изложени в жалбата, относно
неправилност на решението в обжалваната част са изцяло основателни. Във връзка
с изложените във въззивната жалба доводи, съдът приема за установено следното:
Със ЗДС и ЗОС се определиха и прецизираха основанията
за придобиване от Д. и общината на право на собственост. Тези закони определят
правното основание на което Д., респективно общината придобива правото на
собственост. То следва да бъде посочено в АДС, респективно в АОС. Когато това
основание изисква настъпването на конкретен юридически факт, или реализиране на
сложен фактически състав – завещание, дарение, отчуждаване, реституция, които
не настъпват по силата на закона, в акта следва да се посочи и фактическото
основание освен правното. Съгласно чл.5, ал.1 от ЗОС, Общината удостоверява
възникването, изменението и погасяването на правото си на собственост с акта за
общинска собственост Последователна е съдебната практика, че АДС и АОС се
ползва с доказателствена сила, съгласно чл.5, ал.2 от ЗОС и ЗДС, но тя при
оспорване може да бъде опровергана, защото самия акт не създава права за Д.,
респективно за общината – чл.5, ал.3 от ЗОС. Правото на собственост за тях
възниква с реализиране на фактическото и правно основание за придобиване
правото на собственост, което при оспорване, подлежи на доказване от Д.,
респективно от общината. / Решение № 541 от 06.07.2010 г. по гр.дело № 661/2009
г. ІІ г.о. по чл. 290 от ГПК/.
Съгласно чл.6 от ЗС в първоначалната му
редакция /ДВ бр.92/1951 г. Д. става собственик на имотите, които придобива по
силата на законите, а така също и на имотите, които нямат друг собственик.С
чл.2, ал.2, т.5 от ЗОС в първоначалната му редакция /Д.В. бр. 44/1996 г./
общинска собственост стават и “недвижимите имоти на територията на общината,
чийто собственик не може да бъде установен”. Тъй като общината не може да
докаже отрицателния факт, че даден имот не е имал друг собственик към момента
на актуването, в тежест на този, който оспорва констатациите в акта за
държавна, респективно за общинска собственост е да установи, че към момента на
актуването, имота е имал собственик. Ако успее да докаже това, имота не се
придобива от Д., респективно от общината и за него не действа забраната за
придобиване по давност, установена с нормата на чл. 86 от ЗС във всичките й
редакции и не се прилага пар.1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността
/ДВ, бр. 46 от 2006 г., в сила от 1.06.2006 г., изм., бр. 105 от 2006 г., бр.
113 от 2007 г., в сила от 31.12.2007 г., бр. 109 от 2008 г., в сила от
31.12.2008 г, /Изм. - ДВ, бр. 105 от 2006, бр. 113 от 2007 г., бр.109 от 2008
г., в сила от 31.12.2008 г./.
Съгласно разпоредбата на чл.5 ЗОС актът за общинска собственост, съставен по надлежния ред и форма, притежава
качеството на официален свидетелстващ документ, който единствено констатира
собствеността върху вещта, без да я поражда. Правото на собственост възниква с
реализиране на фактическото и правното основание за придобиване на правото на
собственост, което при оспорване подлежи на доказване от общината. Предвид
соченото основание в акт за частна общинска собственост № 474/11.03.1997 г. и акт за държавна собственост №1657/25.11.1966
г. обстоятелството, че процесният имот не е имал друг
собственик към момента на актуването, в доказателствена тежест на страната,
която оспорва констатациите в акта за държавна, респективно за общинска
собственост, е да установи, че към момента на актуването имотът е имал
собственик. При установяване на посоченият факт, имотът не би могъл да бъде
придобит от Д., респективно общината на основание, че вещта не е имала
собственик към момента на актуването, поради което и забраната за придобиване
на имота по давност, установена с нормата на чл. 86 ЗС не намира приложение. В
подкрепа на изложеното е съдебна
практика по реда на чл. 290 ГПК, обективирана в Решение № 321/14.10.2011г. по
гр.дело № 1167/2010 г. по описа на ВКС, I г.о..
В процесния случай, в съставените акт за частна
общинска собственост №
474/11.03.1997 г. и акт за държавна собственост №1657/25.11.1966 г. е актуван
терен с площ от 5500 кв.м., като стар общински имот. Тъй като
общината не доказва на какво основание го е придобила, следва да се приеме, че
е съставила акта на основание чл.6 от ЗС в първоначалната му редакция, т.е.
поради това, че имота няма друг собственик. По делото е представен и приет,
като доказателство договор за продажба на недвижим имот, сключен на 10.10.1980
год., с който наследодателят на ищеца Г.Б.Н.- Б.Н.М.е купил от С.В.В.процесния
недвижим имот. От заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-
техническа експертиза, прието като неоспорено от страните по делото, което
съдът кредитира изцяло, като компетентно и обективно изготвено се установява,
че процесния недвижим имот е част от имот пл.№ 1, пол.102. Установява се също
така от АДС № 1655 от 26.09.1970 г. приложен по делото, в който е описан „ стар
общински имот“, пл.№ 1, пол.102 с площ 390 кв.м., при посочени съседи, че е
записано, че същия представлява празно място, заето от Т.И.. Установява се от
заключението на вещото лице, че архивният кадастрален план за процесния имот е
изработен през 1972 г. и е действал до одобряването на КККР, както и че
процесния имот е отразен с пл.№ 1707, к.л.196, попълнен през 1992 год. на Б.Н.М./ наследодател на
ищеца по делото./. В разписната книга процесния недвижим имот е бил записан на Б.Н.М..
Безспорно е обстоятелството, че ПИ 1707/ ид. 68134.2822.1707 в КККР/ е
идентичен с имота, закупен с договор от 10.10.1980 г., както и че процесния
поземлен имот /ПИ 1707/, изцяло попадал в описания в АЧОС № 474/1997 г. имот ,
както и че попада в територията на „стария общински имот“ по АДС № 1657/1966 г.
Нямало данни за извършено отчуждаване и обезщетение на процесния недвижим имот.
От показанията на разпитания свидетел по делото, които се потвърждават от
събраните по делото писмени доказателства се установява, че наследодателя на
ищеца е купил имота от Стоян Видинов, както и че ищеца Г.Н. живее постоянно в процесния
недвижим имот от 1992 г.
В процесния случай, изложеното
опровергава констатациите в актовете за държавна, а след това и за частна
общинска собственост, че процесния недвижим имот няма друг собственик, поради
което е стар общински имот. Посоченото в актовете основание не е вярно, поради
което е оборена доказателствената сила на акта за държавна собственост,
респективно след това и на съставения през 1997 г. акт за частна общинска
собственост. Тъй като имота не е общински, за него не действа забраната за
придобиване по давност и не е спряло течението на придобивната давност.
При
така изложените съображения, съдът приема, че предявения установителен иск за
собственост е основателен и като такъв следва да бъде уважен, като се отмени
първоинстанционното решение, в обжалваната част, като постановено в нарушение
на материалния закон и вместо това да бъде постановено решение по същество на
спора, с което да бъде признато за установено по реда на чл.124, ал.1 от ГПК по
отношение на ответниците, че ищеца е собственик на основание давност на
процесния недвижим имот.
По въззивната жалба, подадена от С.О.,
гр.София, чрез юрк.П.Г., съдът приема следното:
В настоящия случай, с
петитума на исковата молба/ обективирана в отговора на исковата молба/ е
предявен от С.О., гр.София , насрещен положителен установителен иск за
собственост с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК срещу Г.Б.Н., за признаване
за установено по отношение на Г.Б.Н.,*** собственик на основание давностно
владение, в периода от 01.11.1966 г. до 02.11.1971 год./ или до 02.11.1976 г./
на поземлен имот с пл.№ 1707, кв.17, местност „ Модерно предградие“, по плана
на гр.София, с идентификатор № 68134.2822.1707 по кадастрална карта, одобрена
със заповед № РД-18-39/20.07.2011 г.
Въззивната жалба е
допустима - подадена е в срока по чл.259,
ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. Съгласно разпоредбата на чл.270, ал.3, изр.3 от ГПК, ако е разгледан
непредявен иск, решението се обезсилва и делото се връща на първоинстанционния
съд за произнасяне по предявения иск. Предметът на спора, по който следва да се
произнесе съда е твърдяното от ищеца в исковата молба чрез наведения фактически
състав и заявения петитум субективно право или правоотношение.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно,
но недопустимо, в обжалваната от С.О. част, поради следните съображения:
При постановяването на обжалваното
решение, първоинстанционния съд, не се е произнесъл по предмета на делото,
очертан от обстоятелствената част и петитума на исковата молба.
Съгласно
задължителната практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 9 от ППВС № 1/10.11.1985г.,
съдът дължи произнасяне и защита само в рамките на заявеното искане и по
начина, който е поискан от ищеца. Решението е недопустимо, когато не отговаря
на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато
решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му
упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е
налице отрицателна процесуална предпоставка. Съдът е длъжен да разгледа иска на
предявеното основание и когато се е произнесъл по непредявен иск, по незаявена
претенция постановеният съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна
процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която
съдът е длъжен да следи служебно. Съгласно Тълкувателно решение № 1/17.07.2001г.
на ВКС, ОСГК дейността на въззивната инстанция има за предмет разрешаване на
материалноправния спор, произнасяне по спорния предмет на делото, който предмет
се въвежда с исковата молба. Предмет на делото е спорното материално право,
индивидуализирано от ищеца с основанието и петитума на иска. Съдът е длъжен да
определи правната квалификация на спорното право съобразно въведените от ищеца
твърдения и заявеното искане. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното
начало съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, когато е
определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не
се е позовала, решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено
основание. В случаите, когато съдът не е разгледал иска на предявеното
основание, а е разгледал иск, който не е предявен и не е разгледал предявения,
решението е недопустимо и въззивната инстанция, като го обезсили, следва да
изпрати делото на първоинстанционния съд, за да разгледа предявения иск.
Отделно от изложеното,
съгласно практиката на съдилищата, когато в нарушение на принципа на
диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил
сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на
които страната не се е позовала, то решението е недопустимо, тъй като е
разгледан иск на непредявено основание. Приема се, че съдът е длъжен да
определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на
изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните,
като е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича
спорното право.
На следващо място, съдът приема, че
разглеждането на иск, който не е предявен и неразглеждането на предявения иск,
представлява отклонение от диспозитивното начало в исковия процес и има за
последица обезсилване на постановеното недопустимо решение. Спорният предмет се
индивидуализира с основанието и петитума на иска. Основанието на иска обхваща
фактите, от които произтича претендираното с исковата молба материално
субективно право.
В процесния случай, настоящият
въззивен състав, приема, че
първоинстанционният съд не е разгледал предявения от С.О. срещу Г.Б.Н. насрещен
установителен иск за собственост с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, така
както е заявен по петитума на исковата молба, поради което е постановил
недопустимо решение.
С оглед на изложеното, решението на СРС, 124
състав, следва да се обезсили в обжалваната от С.О. част на основание чл.
270, ал. 3, изр. 3-то от ГПК и делото да се върне на СРС за ново разглеждане,
в тази част от друг състав на същия съд и произнасяне по действително предявения
положителен установителен иск за собственост с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, с исковата молба на С.О.. Новото разглеждане би следвало да започне от
стадия на изготвяне на доклад по делото по чл.146 от ГПК.
По отношение на разноските за въззивното производство:
При този изход на спора, на въззивника- ищец Г.Б.Н.
на основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78,ал.1 от ГПК следва да се присъдят
своевременно поисканите и основателно направени разноски в производството по делото пред двете
съдебни инстанции в размер на сумата от 3115,32
лв./ уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение, заплатена държавна такса
по делото и депозит за вещо лице по допуснатата експертиза/.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О.,
ІІІ-В с-в,
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ
решение от 02.08.2017 г.,
постановено по гр.дело № 70483/2015 г. на СРС, І Г.О., 124 състав, в частта, с
която е отхвърлен предявения от Г.Б.Н., ЕГН **********,***,
срещу С.О.- гр.София, ул.“ *******,
и Д., представлявана от М.на р.р., гр.София, ул.*******, иск с правно основание
чл.124 от ГПК- за признаване за установено по отношение на ответниците, че
ищецът е собственик на основание придобивна давност, изтекла в периода от 1980
г. до 17.11.2015 г., на недвижим имот/ дворищен парцел/, находящ се в гр.София,
кв.“ *******, с площ от 300 кв.м., съставляващ имот с № 1707, кв.17, при
съседи: улица, П.В.и И.М., заедно с построената в него къща, на един етаж,
състояща се от три стаи, хол, антре и сервизни помещения, представляващ
поземлен имот, с трайно предназначение: урбанизирана, начин на трайно ползване:
ниско застрояване/ до 10 м./, находящ се в гр.София, район „*******, с
идентификатор № 68134.2822.1707, целият с площ от 189 кв.м., заедно с
построената в него жилищна сграда, еднофамилна, с идентификатор №
68134.2822.1707.1 със застроена площ от 93 кв.м., при съседи: поземлени имоти с
идентификатори № 68134.2822.2473, № 68134.2822.2530, № 68134.2822.231 и №
68134.2822.230 , като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на С.О., гр.София, ул.“ *******, и Д., представлявана от М.на р.р.,
гр.София, ул.*******, по предявения от Г.Б.Н., ЕГН **********,***, срещу С.О., гр.София, ул.“ *******, и Д.,
представлявана от М.на р.р., гр.София, ул.*******, иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, че Г.Б.Н., ЕГН **********,*** е собственик
на основание давностно владение на следния
недвижим имот:
поземлен имот, трайно предназначение: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско
застрояване/ до 10 м./, находящ се в гр.София, район „*******, с идентификатор
№ 68134.2822.1707, целият с площ от 189 кв.м., заедно с построената в него
жилищна сграда, еднофамилна, с идентификатор № 68134.2822.1707.1 със застроена
площ от 93 кв.м., при съседи на имота: поземлени имоти с идентификатори №
68134.2822.2473, № 68134.2822.2530, № 68134.2822.231 и № 68134.2822.230.
ОБЕЗСИЛВА решение от 02.08.2017 г., постановено по гр.дело № 70483/2015 г. на СРС, І Г.О., 124 състав, в частта, с
която е отхвърлен предявения от С.О.- гр.София, ул.“ *******,
срещу Г.Б.Н., ЕГН **********,***,
насрещен иск с правно основание чл.124 ГПК- за признаване за установено по
отношение на Г.Б.Н.,*** собственик на основание придобивна давност, изтекла в
периода от 1966 г. до 17.11.2015 г., на недвижим имот/ дворищен парцел/,
находящ се в гр.София, кв.“ *******, с площ от 300 кв.м., съставляващ имот с №
1707, кв.17, при съседи: улица, П.В.и И.М., заедно с построената в него къща,
на един етаж, състояща се от три стаи, хол, антре и сервизни помещения,
представляващ поземлен имот, с трайно предназначение: урбанизирана, начин на
трайно ползване: ниско застрояване/ до 10 м./, находящ се в гр.София, район „*******,
с идентификатор № 68134.2822.1707, целият с площ от 189 кв.м., заедно с
построената в него жилищна сграда, еднофамилна, с идентификатор №
68134.2822.1707.1 със застроена площ от 93 кв.м., при съседи: поземлени имоти с
идентификатори № 68134.2822.2473, № 68134.2822.2530, № 68134.2822.231 и №
68134.2822.230, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ВРЪЩА делото на СРС, за ново разглеждане от друг състав на
същия съд на действително предявения от С.О., гр.София срещу Г.Б.Н., установителен иск за собственост с правно основание
чл.124, ал.1 от ГПК, съгласно мотивите на настоящето решение.
ОСЪЖДА С.О.- гр.София, ул.“ *******, и Д., представлявана от М.на р.р.,
гр.София, ул.*******, да заплатят
на Г.Б.Н., ЕГН **********,***, на основание чл.78, ал.1 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 3115,32 лв./ три хиляди, сто и петнадесет лева, и 32 стотинки/,
представляваща направените пред двете съдебни инстанции разноски.
РешениеТО може да се обжалва пред ВКС с касационна жалба при
условията на чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок от съобщението до
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.